Откъс от "Уловеното време" на Андрей Тарковски
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Уловеното време ", с създател Андрей Тарковски, възложен от Издателство " Колибри "
Ще спрем времето с величавия съветски кинорежисьор Андрей Тарковски и неговата проникновена изповед. Излиза от щемпел " Уловеното време ".
" Уловеното време " е роман за комплицираните връзки на режисьора с властта, за сложната ориста на неговите филми, за рестриктивните мерки и трудностите, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива визия за развиването на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството изобщо, за аспектите на креативния развой: работата със сюжета, с актьорите, с композитора и оператора
Режисьорът отделя изключително внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него ─ екранното време, времето, уловено от камерата, закрепено върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се осъществя животът на героите и на творбата. " Уловеното време " е третото издание на този текст на огромния режисьор след немското " Die Versiegelte Zeit " и британското " Sculpting in the Time ". Почитателите на Тарковски в родината му към момента чакат публикуването на неговата книга.
" Шедьоврите се раждат от устрема да се изразят нравствени идеали ", написа Андрей Тарковски, едно от най-ярките имена освен в съветската, само че и в международната кинематография. " Уловеното време " е неговата изповед ─ роман за живота му в изкуството, за " Иваново детство ", " Андрей Рубльов ", " Соларис ", " Сталкер ", " Носталгия ", " Жертвоприношение ", трансформирали се от дълго време в неделима част от международната просвета. По думите на Тарковски всички ние живеем във утопичен свят, който сами сътворяваме: " Затова сме подвластни от неговите дефекти, а бихме могли да подвластен и от неговите достолепия. "
превод Владимир Игнатовски
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Андрей Тарковски - " Уловеното време ", Откъс
СТАВРОГИН:В апокалипсиса ангелът се кълне, че времето към този момент няма да съществува.
КИРИЛОВ: Зная. Там това е доста вярно; ясно и тъкмо. Когато целият човек реализира щастието, времето няма да съществува към този момент, тъй като не е нужно. Много вярна мисъл.
СТАВРОГИН: Но къде ще го скрият?
КИРИЛОВ: Никъде няма да го скрият. Времето не е предмет, а концепция. Ще угасне в мозъка.
/ " Бесове ", Достоевски, Ф. М./
Времето е изискване за съществуването на нашето " Аз ". Нашата хранителна атмосфера, която се унищожава, когато стане ненужна заради разкъсването на връзките на личността с изискванията на нейното битие. Когато пристигна гибелта. Същото е със гибелта на самостоятелното време – тогава съществуването на индивида става недостъпно за възприятията на останалите живи. Мъртъв е за близките.
Времето е належащо на индивида, с цел да може той да се осъществя, да се реализира като персона. Но нямам поради линейното време, което разрешава да създадем нещо, да правим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз в този момент обмислям за повода, която нравствено оплодотворява индивида.
Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е положение. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа.
Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на еднакъв орден. Съвършено явно е, че и паметта не съществува отвън времето. А паметта е прекомерно комплицирано разбиране и не е задоволително да изброим нейните признаци, с цел да определим сумата от усещания, с които тя ни влияе. Паметта е духовно разбиране!
Достатъчно е да вземем за пример някой да опише детските си усещания и може да сме сигурни, че ще разполагаме с материал, от който може да си създадем най-пълно усещане за индивида. Докато човек, лишен от памет, е в плен на илюзорно битие, изпаднал е от времето, той не може да улови своята лична връзка с външния свят, т.е. жертван е на безумство.
Човекът като нравствено създание е талантлив с памет, която посява в него чувството, че е неудовлетворен. Тя ни прави уязвими и способни да страдаме.
Когато изкуствоведите или критиците изследват времето такова, каквото е показано в литературата, в музиката или в живописта, те ни изясняват по какъв начин то може да бъде закрепено. Например, когато изследват творбите на Джойс или на Пруст, те преглеждат естетичната механика на съществуващите в тях ретроспекции, личността, която си спомня и фиксира личния опит. Те изследват тези справедливи форми, с които се фиксира времето в изкуството, само че мен ме интересуват вътрешните, иманентно присъщите на времето качества.
Времето, в което човек съществува, му разрешава да се осъзнае като създание нравствено, стремящо се към истината. Макар че това е по едно и също време и сладостен, и горчив подарък, с който човек разполага. Животът е единствено срокът, избран за индивида, през който той може и е задължен да образува духа си по този начин, както самичък го схваща. Целите на човешкото битие. Но твърдите рамки, в които е пъхнат животът, показват още по-категорично нашата отговорност за нас и за другите. Съвестта на индивида зависи от времето, тя съществува с помощта на него.
Казват, времето е необратимо. Това е правилно единствено дотолкоз, доколкото, както споделят, не можеш да върнеш предишното. Но в действителност какво е " предишното "? Това, което към този момент е отминало? Но какво значи " отминало ", в случай че за всеки таман в предишното е непреходната действителност на сегашното, на всеки протичащ в този момент момент? В избран смисъл предишното е доста по-реално или във всеки случай е по-стабилно, по-устойчиво от сегашното.
То се изплъзва и отминава като пясък през пръстите и дефинира материалната си тежест единствено в спомените за него. Противоположно на надписа на пръстена на Соломон, който, както се знае, гласи: " Всичко отминава ", аз желая да подчертая, че в етичен смисъл времето е обратимо. Времето не може безследно да изчезне, тъй като то е единствено субективна духовна категория. Времето, което претърпяваме, се утаява в душите ни с опита, който се разполага във времето.
Причините и следствията са взаимно обусловени с директна и противоположна връзка. С неумолима съдба едното поражда другото; тя би била съдбовна, в случай че не бяхме способни да открием всички връзки незабавно и до дъно. Връзката на повода със следствието, т.е. прекосяването от едно положение в друго, е формата на битие на времето, метод да се материализира това разбиране във всекидневната ни процедура.
Но повода, породила едно разследване, изобщо не се изхвърля като отработена степен на ракета. Щом разполагаме с обещано разследване, ние понякога се връщаме към неговата причина, с други думи, казано официално, ние благодарение на съвестта си връщаме времето назад. В духовен смисъл повода и следствието може да изпаднат в противоположна връзка и тогава човек като че ли се връща в предишното си. Когато разказва усещанията си от Япония, съветският публицист Овчинников написа:
мислят, че времето единствено разкрива същността на нещата. Затова откриват изключително обаяние в белезите на възрастта. Привлича ги потъмнелият цвят на остаряло дърво, покритият с мъх камък или нещо похабено: следите от доста ръце, докосвали краищата на картината. Наричат тези черти на античност " саби ", което безусловно значи " наслойка ". Така че, саби е неподправена наслойка, прелестта на остарялото, печатът на времето. Саби като детайл от хубостта въплъщава връзката сред изкуството и природата.
В някакъв смисъл по този метод японците се стремят да усвоят времето като материал за изкуството.
В този подтекст ми идва мислено Пруст, който си напомня баба си:
Дори когато се наложеше да направи потребен подарък някому, когато трябваше да купи да вземем за пример кресло, принадлежности, бастун, тя търсеше старинни предмети, чието потребно предопределение се е заличило сякаш от дългата им неупотреба и по тази причина са по-склонни да ни опишат за живота на тогавашните хора, в сравнение с да служат за потребностите на днешния живот.
" Да съживиш голямото здание на спомените " – и тези думи са на Пруст, и си мисля, че таман кинематографът е предназначен да изиграе особена роля в този развой на възкръсване.
В прочут смисъл таман кинематографът е идеалът за японците с тяхната " саби ". Тоест киното усвоява един изцяло нов материал и се трансформира в нова муза в същинския смисъл на думата.
Не бих желал никому да натрапя моята позиция за кинематографа.
Само разгадавам, че всеки, за който пиша (а аз пиша за тези, които познават и обичат киното), има лични показа, свои възгледи за правилата на творчеството в кинематографа и неговото разбиране.
Има маса предубеждения за специалността на кинематографиста и към нея. Имам поради не обичаи, а точно предубеждения: щампи в мисленето, банални обстоятелства, които нормално са свързани с традициите, и които последователно пораждат към всяка традиция. Но в творчеството можеш да постигнеш нещо единствено в случай че нямаш предубеждения.
Трябва да си изработиш лична позиция, лична позиция, несъмнено, съобразени със здравия разсъдък, и до момента в който работиш, да ги пазиш като зеницата на окото си. Работата на кинорежисьора не стартира, когато разисква сюжета с драматурга, не когато работи с актьорите или с композитора, а в мига, когато пред вътрешния поглед на индивида, който ще прави кино лентата и който назовават режисьор, възникне обликът на този филм: без значение дали като детайлна поредност от епизоди, или единствено като чувство за фактурата и за прочувствената атмосфера, които би трябвало да бъдат пресъздадени на екрана.
Режисьорът, който ясно вижда своя план и по-късно, когато работи с екипа си, е в положение приключено и тъкмо да го реализира, може да се назова режисьор. Но това към момента е в границите на елементарния поминък. В тези рамки има доста неща, без които изкуството не може да се реализира, само че те не са задоволителни, с цел да може режисьорът да бъде наименуван художник.
Той става художник тогава, когато в неговия план или към този момент в неговия филм поражда особена негова настройка, негова система от мисли, и режисьорът ги показва пред съда на феновете, споделя ги със фена като свои най-заветни фантазии. Той е художник, а кинематографът е изкуство единствено в случай че той има собствен мироглед за нещата и се трансформира в самобитен мъдрец (но мъдрец в прекомерно условния смисъл на думата). Както е споделил по този мотив Пол Валери: " Поетите били философи? Все едно да сбъркаш художник маринист с капитан на транспортен съд ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1066)
Ще спрем времето с величавия съветски кинорежисьор Андрей Тарковски и неговата проникновена изповед. Излиза от щемпел " Уловеното време ".
" Уловеното време " е роман за комплицираните връзки на режисьора с властта, за сложната ориста на неговите филми, за рестриктивните мерки и трудностите, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива визия за развиването на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството изобщо, за аспектите на креативния развой: работата със сюжета, с актьорите, с композитора и оператора
Режисьорът отделя изключително внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него ─ екранното време, времето, уловено от камерата, закрепено върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се осъществя животът на героите и на творбата. " Уловеното време " е третото издание на този текст на огромния режисьор след немското " Die Versiegelte Zeit " и британското " Sculpting in the Time ". Почитателите на Тарковски в родината му към момента чакат публикуването на неговата книга.
" Шедьоврите се раждат от устрема да се изразят нравствени идеали ", написа Андрей Тарковски, едно от най-ярките имена освен в съветската, само че и в международната кинематография. " Уловеното време " е неговата изповед ─ роман за живота му в изкуството, за " Иваново детство ", " Андрей Рубльов ", " Соларис ", " Сталкер ", " Носталгия ", " Жертвоприношение ", трансформирали се от дълго време в неделима част от международната просвета. По думите на Тарковски всички ние живеем във утопичен свят, който сами сътворяваме: " Затова сме подвластни от неговите дефекти, а бихме могли да подвластен и от неговите достолепия. "
превод Владимир Игнатовски
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Андрей Тарковски - " Уловеното време ", Откъс
СТАВРОГИН:В апокалипсиса ангелът се кълне, че времето към този момент няма да съществува.
КИРИЛОВ: Зная. Там това е доста вярно; ясно и тъкмо. Когато целият човек реализира щастието, времето няма да съществува към този момент, тъй като не е нужно. Много вярна мисъл.
СТАВРОГИН: Но къде ще го скрият?
КИРИЛОВ: Никъде няма да го скрият. Времето не е предмет, а концепция. Ще угасне в мозъка.
/ " Бесове ", Достоевски, Ф. М./
Времето е изискване за съществуването на нашето " Аз ". Нашата хранителна атмосфера, която се унищожава, когато стане ненужна заради разкъсването на връзките на личността с изискванията на нейното битие. Когато пристигна гибелта. Същото е със гибелта на самостоятелното време – тогава съществуването на индивида става недостъпно за възприятията на останалите живи. Мъртъв е за близките.
Времето е належащо на индивида, с цел да може той да се осъществя, да се реализира като персона. Но нямам поради линейното време, което разрешава да създадем нещо, да правим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз в този момент обмислям за повода, която нравствено оплодотворява индивида.
Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е положение. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа.
Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на еднакъв орден. Съвършено явно е, че и паметта не съществува отвън времето. А паметта е прекомерно комплицирано разбиране и не е задоволително да изброим нейните признаци, с цел да определим сумата от усещания, с които тя ни влияе. Паметта е духовно разбиране!
Достатъчно е да вземем за пример някой да опише детските си усещания и може да сме сигурни, че ще разполагаме с материал, от който може да си създадем най-пълно усещане за индивида. Докато човек, лишен от памет, е в плен на илюзорно битие, изпаднал е от времето, той не може да улови своята лична връзка с външния свят, т.е. жертван е на безумство.
Човекът като нравствено създание е талантлив с памет, която посява в него чувството, че е неудовлетворен. Тя ни прави уязвими и способни да страдаме.
Когато изкуствоведите или критиците изследват времето такова, каквото е показано в литературата, в музиката или в живописта, те ни изясняват по какъв начин то може да бъде закрепено. Например, когато изследват творбите на Джойс или на Пруст, те преглеждат естетичната механика на съществуващите в тях ретроспекции, личността, която си спомня и фиксира личния опит. Те изследват тези справедливи форми, с които се фиксира времето в изкуството, само че мен ме интересуват вътрешните, иманентно присъщите на времето качества.
Времето, в което човек съществува, му разрешава да се осъзнае като създание нравствено, стремящо се към истината. Макар че това е по едно и също време и сладостен, и горчив подарък, с който човек разполага. Животът е единствено срокът, избран за индивида, през който той може и е задължен да образува духа си по този начин, както самичък го схваща. Целите на човешкото битие. Но твърдите рамки, в които е пъхнат животът, показват още по-категорично нашата отговорност за нас и за другите. Съвестта на индивида зависи от времето, тя съществува с помощта на него.
Казват, времето е необратимо. Това е правилно единствено дотолкоз, доколкото, както споделят, не можеш да върнеш предишното. Но в действителност какво е " предишното "? Това, което към този момент е отминало? Но какво значи " отминало ", в случай че за всеки таман в предишното е непреходната действителност на сегашното, на всеки протичащ в този момент момент? В избран смисъл предишното е доста по-реално или във всеки случай е по-стабилно, по-устойчиво от сегашното.
То се изплъзва и отминава като пясък през пръстите и дефинира материалната си тежест единствено в спомените за него. Противоположно на надписа на пръстена на Соломон, който, както се знае, гласи: " Всичко отминава ", аз желая да подчертая, че в етичен смисъл времето е обратимо. Времето не може безследно да изчезне, тъй като то е единствено субективна духовна категория. Времето, което претърпяваме, се утаява в душите ни с опита, който се разполага във времето.
Причините и следствията са взаимно обусловени с директна и противоположна връзка. С неумолима съдба едното поражда другото; тя би била съдбовна, в случай че не бяхме способни да открием всички връзки незабавно и до дъно. Връзката на повода със следствието, т.е. прекосяването от едно положение в друго, е формата на битие на времето, метод да се материализира това разбиране във всекидневната ни процедура.
Но повода, породила едно разследване, изобщо не се изхвърля като отработена степен на ракета. Щом разполагаме с обещано разследване, ние понякога се връщаме към неговата причина, с други думи, казано официално, ние благодарение на съвестта си връщаме времето назад. В духовен смисъл повода и следствието може да изпаднат в противоположна връзка и тогава човек като че ли се връща в предишното си. Когато разказва усещанията си от Япония, съветският публицист Овчинников написа:
мислят, че времето единствено разкрива същността на нещата. Затова откриват изключително обаяние в белезите на възрастта. Привлича ги потъмнелият цвят на остаряло дърво, покритият с мъх камък или нещо похабено: следите от доста ръце, докосвали краищата на картината. Наричат тези черти на античност " саби ", което безусловно значи " наслойка ". Така че, саби е неподправена наслойка, прелестта на остарялото, печатът на времето. Саби като детайл от хубостта въплъщава връзката сред изкуството и природата.
В някакъв смисъл по този метод японците се стремят да усвоят времето като материал за изкуството.
В този подтекст ми идва мислено Пруст, който си напомня баба си:
Дори когато се наложеше да направи потребен подарък някому, когато трябваше да купи да вземем за пример кресло, принадлежности, бастун, тя търсеше старинни предмети, чието потребно предопределение се е заличило сякаш от дългата им неупотреба и по тази причина са по-склонни да ни опишат за живота на тогавашните хора, в сравнение с да служат за потребностите на днешния живот.
" Да съживиш голямото здание на спомените " – и тези думи са на Пруст, и си мисля, че таман кинематографът е предназначен да изиграе особена роля в този развой на възкръсване.
В прочут смисъл таман кинематографът е идеалът за японците с тяхната " саби ". Тоест киното усвоява един изцяло нов материал и се трансформира в нова муза в същинския смисъл на думата.
Не бих желал никому да натрапя моята позиция за кинематографа.
Само разгадавам, че всеки, за който пиша (а аз пиша за тези, които познават и обичат киното), има лични показа, свои възгледи за правилата на творчеството в кинематографа и неговото разбиране.
Има маса предубеждения за специалността на кинематографиста и към нея. Имам поради не обичаи, а точно предубеждения: щампи в мисленето, банални обстоятелства, които нормално са свързани с традициите, и които последователно пораждат към всяка традиция. Но в творчеството можеш да постигнеш нещо единствено в случай че нямаш предубеждения.
Трябва да си изработиш лична позиция, лична позиция, несъмнено, съобразени със здравия разсъдък, и до момента в който работиш, да ги пазиш като зеницата на окото си. Работата на кинорежисьора не стартира, когато разисква сюжета с драматурга, не когато работи с актьорите или с композитора, а в мига, когато пред вътрешния поглед на индивида, който ще прави кино лентата и който назовават режисьор, възникне обликът на този филм: без значение дали като детайлна поредност от епизоди, или единствено като чувство за фактурата и за прочувствената атмосфера, които би трябвало да бъдат пресъздадени на екрана.
Режисьорът, който ясно вижда своя план и по-късно, когато работи с екипа си, е в положение приключено и тъкмо да го реализира, може да се назова режисьор. Но това към момента е в границите на елементарния поминък. В тези рамки има доста неща, без които изкуството не може да се реализира, само че те не са задоволителни, с цел да може режисьорът да бъде наименуван художник.
Той става художник тогава, когато в неговия план или към този момент в неговия филм поражда особена негова настройка, негова система от мисли, и режисьорът ги показва пред съда на феновете, споделя ги със фена като свои най-заветни фантазии. Той е художник, а кинематографът е изкуство единствено в случай че той има собствен мироглед за нещата и се трансформира в самобитен мъдрец (но мъдрец в прекомерно условния смисъл на думата). Както е споделил по този мотив Пол Валери: " Поетите били философи? Все едно да сбъркаш художник маринист с капитан на транспортен съд ".
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1066)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ