Откъс от "То" на Стивън Кинг
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " То " с създател Стивън Кинг, възложен от Издателство " Бард "
Пиршество на ужаса. Това е ТO!
Обещание, обещано преди двайсет и осем години събира още веднъж седем души в Дери, Мейн, където като деца са се борили с едно зло творение, което убива деца. Без да са сигурни, че техният Клуб на неудачниците е съумял да го унищожи преди време, седмината се заклеват да се върнат в Дери, в случай че Търговско отделение отново се появи.
Сега още веднъж някой убива деца и потиснатите им мемоари от това лято се връщат, до момента в който се готвят за борба с чудовището, спотайващо се в каналите на Дери.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " То " на Стивън Кинг
Първа част
Сянката на прежното
Започват!
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под безоблачен лъч,
само че не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те отново потъват в глинестата почва
с рев –
да, рев го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
до момента в който се съсухрят и изчезват...
Уилям Карлос Уилямсън
" Патерсън "
Роден в града на мъртвия човек.
Брус Спрингстийн
Първа глава
След наводнението (1957)
1.
Ужасът, който нямаше да свърши още двайсет и осем години – в случай че въобще в миналото свършеше, – стартира, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка.
Корабчето подскачаше, люшкаше се, отново се изправяше, безстрашно се гмуркаше в подли водовъртежи и продължаваше пътя си по Уичъм Стрийт към светофара на кръстовището с Джаксън Стрийт. В този есенен следобяд на 1957 година разноцветните лампи на светофара бяха помръкнали и от четирите страни, също както бяха помръкнали всички къщи в близост. Вече цяла седмица валеше като из ведро, а преди два дни налетяха и ветровете. Повечето квартали на Дери бяха останали без ток и техниците още не бяха съумели да възстановят електроснабдяването.
Подир корабчето радостно тичаше малко момченце с жълт дъждобран и червени галоши. Дъждът още не бе спрял, само че най-накрая отслабваше. Капките барабаняха по жълтата качулка на дъждобрана като по тенекиен покрив... комфортен, съвсем сънлив тон. Момченцето с дъждобрана се споделяше Джордж Денброу. Беше на шест години. Брат му Уилям, прочут на множеството хлапета от прогимназията в Дери (а даже и на учителите, въпреки че в никакъв случай не биха го нарекли така) под прозвището Бил Пелтека, си беше вкъщи и се мъчеше да доизкашля последните остатъци от грипа, който го мъчеше към този момент цяла седмица. В онази есен на 1957, осем месеца преди последния конфликт, Бил Пелтека бе десетгодишен.
Именно Бил бе направил корабчето, след което тичаше Джордж. Изработи го седнал в леглото, подпрял тил на купчина възглавници, до момента в който майка им свиреше " На Елизе " на пианото във всекидневната, а дъждът неуморно чукаше по прозорците на спалнята.
По-надолу, близо до кръстовището и помръкналия светофар, Уичъм Стрийт беше заградена с варели и четири оранжеви дъсчени бариери. На всяка от бариерите беше изписано: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО – ДЕРИ. Отвъд тях пороят се разливаше отвън канавките, задръстени с клони, камъни и купища лепкави есенни листа. Отначало водата бе впила пръсти в уличното покритие, сетне бе взела алчно да го отмъква шепа след шепа – това стана на третия ден от началото на дъждовете. На четвъртия ден кипналите струи мъкнеха през пресечката на Уичъм и Джаксън Стрийт цели части асфалт като дребни салове. По това време мнозина жители на Дери към този момент почваха нервно да се майтапят, че май ще би трябвало да последват образеца на стареца Ной. Работниците от общинското благоустройство съумяха да запазят Джаксън Стрийт проходима, само че по Уичъм Стрийт придвижването бе невероятно от бариерите чак до центъра на градчето.
Ала съгласно всеобщото мнение най-лошото бе отминало. Потокът Кендъскиг бе спрял да приижда таман преди да прелее отвън Пущинака, единствено на сантиметри под бетонните ръбове на канала, който усмиряваше буйството му на минаване през градчето. В този миг група мъже – сред тях бе и Дзак Денброу, бащата на Джордж и Бил – прибираха чувалите с пясък, насъбрани единствено преди ден край канала с паническа експедитивност. Вчера бе изглеждало, че опустошителното злополучие е неизбежно.
И господ е очевидец, че нямаше да е за пръв път – наводнението през 1931 година беше същинска злополука, нанесла вреди за милиони долари и погубила над двайсет души. Много време бе минало от този момент, само че към момента имаше задоволително очевидци и разказите им вдъхваха боязън на всички останали. Един от починалите бе открит чак в Бъкспорт, на четиресет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и съвсем цялото ляво стъпало на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от форд.
Но в този момент равнището на водата спадаше, а в околните години нагоре по течението щеше да привърши градежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде един път вечно. Поне по този начин споделяше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите... е, те въобще не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се оправят някак със настоящето злополучие, да пуснат тока и да не помнят за претърпяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу. Гражданите на Дери бяха трансформирали в същинско изкуство умеенето да не помнят всевъзможни нещастия.
Малко след бариерите Джордж спря до ръба на бездънен овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм Стрийт. Оврагът пресичаше улицата диагонално и свършваше при десния тротоар, към дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по дребните бързеи измежду разрушения асфалт и Джордж се разсмя – звукът на самотна детска наслада литна звънко из навъсения дъждовен следобяд. Напорът на водите бе издълбал паралелно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм Стрийт. Течението го носеше толкоз бързо, че Джордж трябваше да препусне с все мощ, с цел да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галошите му.
Закопчалките им радостно звънтяха, до момента в който Джордж Денброу тичаше към необикновената си гибел. А възприятието, което го изпълваше в този момент, бе светла и простичка любов към брат му Бил... любов и мъничко горест, че Бил не може да пристигна, да види играта и да се включи в нея. Естествено, Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере вкъщи, само че знаеше, че няма да трансформира описа в картина, както би сторил Бил, в случай че беше на негово място. Бил чудесно се справяше с четенето и писането, само че даже и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е повода за неизменимите му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше единствено част от гения му. Бил умееше да вижда.
Корабчето се стрелна напряко през улицата – то бе просто парче хартия, откъсната от локалното вестниче " Дери Нюз ", но в този момент Джордж си го представяше като десантен транспортен съд от военните филми, които от време на време ходеха да гледат в събота заран. Военен филм с Джон Уейн в ролята на смел войник против японците.
Разплисквайки с нос водата, корабчето стремително летеше напред и не щеш ли доближи дясната канавка на Уичъм Стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм огромния трап, течението се завихряше в истински водовъртеж и за миг изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя, като видя по какъв начин лодката още веднъж се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с тъмно твърдоглавие разтърсваше клоните на дърветата, към този момент изцяло лишени от пъстрата си есенна одеждa след прекосяването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от палач.
2.
Бил бе довършил корабчето, седейки в леглото, към момента почервенял от температурата (все отново треската най-накрая отминаваше, също като талазите на Кендъскиг), но когато Джордж посегна да го вземе, брат му отдръпна ръка.
– Д-донеси в този момент п-п-парафина.
– Какво е това? Къде е?
– Долу в м-м-мазето на л-лавицата – изясни Бил. – В кутийката с надпис " Гъ-гъ-ълф "... " Гълф ". Ще ми би трябвало още нож и п-паничка. И к-кутийка ки-ки-кибрит.
Джордж чинно се насочи да донесе нужното. Чуваше по какъв начин майка му свири на пианото – към този момент не " На Елизе ", а нещо друго, което не му харесваше чак толкоз, тъй като звучеше някак изсъхнало и завладяно, чуваше и равномерното тропане на дъжда по кухненските прозорци. Звуците бяха домашни, успокояващи, само че мисълта за мазето не го успокояваше ни минимум. Не обичаше мазето и мразеше да слиза по стълбата към него – постоянно си представяше, че долу в мрака се спотайва нещо. Глупости, несъмнено, по този начин споделяше баща, по този начин споделяше мама и най-много по този начин споделяше Бил, само че въпреки всичко...
Мразеше дори да открехва вратата и да протяга ръка към ключа на лампата, тъй като постоянно си представяше – концепцията бе така необикновено глупава, че не смееше да я показа с никого – по какъв начин, до момента в който дири ключа пипайки, някаква ужасна ноктеста лапа лекичко се отпуска върху китката му... и сетне го дръпва надолу към мрака, изпълнен с мирис на пръст, влага и от дълго време прогнили зеленчуци.
Глупости! Изобщо не съществуваха космати твари с дълги нокти и отровна слюнка по зъбите. От време на време се случваше някой да откачи и да изтрепе сума ти народ – от време на време представителят Чет Хънтли говореше за такива неща във вечерните вести, – също така в света имаше и неприятни комунисти, обаче нямаше никакви смахнати чудовища, дето живеят в изби. И въпреки всичко концепцията си оставаше настойчиво загнездена в мислите му. В безкрайните мигове, до момента в който опипваше за електрическия ключ с дясната ръка (а с лявата стискаше до премала рамката на вратата), мирисът на мазето като че ли се засилваше и изпълваше целия свят. Миризмите на пръстта, влагата и прогнилите зеленчуци се сливаха в един общ, дълбокосмислен и неотлагаем аромат – мириса на чудовището, най-върховното от всички чудовища. Това бе аромат на нещо, за което просто нямаше име – аромат на То, стаено, дебнещо в мрака и готово всеки миг да се хвърли напред. Същество, което яде всичко, само че най-вече обича месо от дребни момченца.
В онази заран той отвори вратата и като че ли цяла безкрайност опипва да търси ключа, стискайки рамката на вратата до премала както постоянно, а връхчето на езика му се подаваше сред крайчетата на устните като пресъхнало коренче, дирещо влага измежду пустинята. Смешно? И още по какъв начин! Дума да няма! Глей го Джорджи! Джорджи се плаши от тъмното! Като бебе! Звуците на пианото долитаха от стаята, която татко му наричаше хол, а майка му всекидневна. Музиката му се струваше далечна и нереална, както вероятно звучат смеховете и диалозите по оживения летен плаж за изтощения плувец, който се бори с подводното течение.
Пръстите му откриха ключа. А!
Щракна го...
... и нищо не стана. Лампата не светна.
Олеле! Токът!
Джордж отдръпна ръка, като че ли бе бръкнал за момент в кошница, цялостна със змии. Отстъпи от отворената врата на мазето, усещайки по какъв начин сърцето му подскача в гърдите. Нямаше ток, несъмнено – беше не запомнил, че няма ток. Олеле, божичко! Ами в този момент? Да се върне и да каже на Бил, че не може да донесе кутийката с парафин, тъй като няма ток и се опасява, че както стои на стълбата, нещо може да го сграбчи – не болшевик или побъркан палач, а нещо по-страшно? Че то просто ще провре част от прогнилото си тяло сред стъпалата и ще го стисне за глезена? Страхотна концепция, няма що! Други биха се изсмели на сходни мечти, само че Бил нямаше да се изсмее. Бил щеше да се вбеси.
И щеше да каже: " Не ставай дете, Джорджи... искаш ли корабче, или не? ".
Сякаш усетил мислите му. Бил подвикна от стаята си:
– Да не си п-п-пукнал там, Дж-джорджи?
– Не, таман го взимам, Бил – неотложно отвърна Джордж. С вярата да приглади издайнически настръхналата кожа, той разтърка ръцете си с длани. – Само стопирах да пийна вода.
– Добре, п-побързай!
И Джордж слезе по четирите стъпала до лавицата, а сърцето му подскачаше до гърлото като парещ, мощен чук, косъмчетата по врата му настръхваха, очите му пламтяха, дланите му бяха ледени и твърдо вярваше, че всеки момент вратата на мазето ще се затръшне сама, закривайки долитащата от кухненските прозорци бледа светлина, и той ще чуе по какъв начин в мрака се доближава То – нещо по-лошо от всички комунисти и убийци на света, по-лошо от японците, по-лошо от хуните на Атила, по-лошо от изчадията в стотици филми на ужаса. То ще ръмжи гърлено... и Джордж ще чуе ръмженето в късите безумни секунди, преди То да се нахвърли от горната страна му и да го изтърбуши.
Днес мазето миришеше по-зле от когато и да било – поради наводнението. Къщата им беше високо над Уичъм Стрийт, съвсем точно на хълма, така че най-лошото бе отминало, само че въпреки всичко през старите каменни основи се бяха процедили струйки вода. Миризмата беше тежка и неприятна, миризма, която те кара да дишаш едва-едва.
С цялата експедитивност, на която бе кадърен, Джордж прегледа вехториите по лавицата – остарели кутии от багра за обувки " Киви ", парцали за лъскане, строшена газена лампа, две съвсем празни шишета от препарат за миене на прозорци и остаряла плоска кутийка восък марка " Костенурка ". Кой знае за какво, кутийката го порази и цели трийсет секунди той се вглежда като замаян в изрисуваната на капака костенурка. После я хвърли назад на лавицата... и ето, най-накрая откри друга кутия с надпис " Гълф ".
Джордж я сграбчи и с все мощ се втурна нагоре по стъпалата, усещайки ненадейно, че ризата му е изхвръкнала от панталона, и по този начин ненадейно убеден, че това ще го погуби – чудовището от мазето ще го остави да стигне съвсем до вратата, след това ще го спипа откъм гърба за ризата, ще го дръпне надолу и...
Озова се в кухнята и затръшна вратата зад тила си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки крепко кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.
Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:
– Джорджи, не би ли се постарал идващия път да треснеш вратата малко по-силно. Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.
– Извинявай, мамо – отвърна той.
– Джорджи, отпадък подобен – обади се Бил от стаята си, само че тихичко, с цел да не чуе майка им.
Джордж се изкиска. Страхът му към този момент отминаваше: напускаше го по този начин бързо, както кошмарът напуща в мига на събуждането изтръпналия, запъхтян човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено в близост, с цел да се увери, че в действителност нищо не се е случило, и на часа стартира да не помни. Половината смут изчезва, щом допре пода с нозе; три четвърти – щом излезе отдолу под душа и почне да се изтрива; до момента в който привърши закуската, към този момент не е останало нищо. Всичко е изчезнало... до идващия път, когато в желязната хватка на кошмара още веднъж ще си напомни всички страхове.
" Оная костенурка, намерения Джордж, до момента в който отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. – Къде съм виждал сходна костенурка? "
Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го не помни.
Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за принадлежности (усърдно държеше острието встрани от тялото си, както го бе учил татко му) и дребна паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.
– У-ужасно д. си Д-джорджи – беззлобно съобщи Бил.
Той избута встрани насъбраните върху шкафчето предмети – празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце алкохол за разтриване, чиято миризма сетне цялостен живот щеше да му припомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио " Филко " също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а ария на Литъл Ричард, единствено че напълно безшумно, толкоз безшумно, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощност. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе елементарна злост, а надълбоко омерзение.
– Никакво д. не съм – възрази Джордж, до момента в който сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.
– Точно това си – рече Бил. – Само едно грамадно кафяво д., това си ти.
Джордж опита да си показа момче, което няма нищо друго с изключение на грамадно д. върху крачета, и се разкиска.
– Твоето д. е по-голямо от столицата на щата – добави Бил и също се изкикоти.
– Твоето д. пък е по-голямо от целия щат – отвърна Джордж.
Цели две минути момчетата се превиваха от смях. След това шушукайки подхванаха един от ония диалози, които са цялостна нелепост за всекиго, с изключение на за дребните деца – разискване на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и така нататък. Накрая Бил изрече една от неразрешените думички – упрекна Джордж, че е огромно, кафяво, лайняно д. – и двамата отново избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил мина в кашлица. Когато пристъпът най-сетне взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото още веднъж замлъкна.
Двамата се озърнаха към всекидневната, очаквайки да чуят по какъв начин изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и уточни към каната. Джордж му наля чаша вода.
Пианото още веднъж засвири " На Елизе ". Тази мелодия се запечата надълбоко в паметта на Бил Пелтека и даже след доста години звуците непроменяемо го караха да настръхва, чуеше ли я, сърцето му спираше за момент и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.
– Нали няма към този момент да кашляш, Бил?
– Не.
Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, към този момент цялостно с сходни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше деликатно, само че без мнения и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва, до момента в който се занимават с нещо значимо, само че Джордж знаеше от опит, че в случай че си трае, Бил самичък ще му изясни какво прави.
Бил отряза с ножа парченце от парафиновия куб. Сложи го в паничката, след това драсна съчка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а на открито прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.
– Трябва да импрегнираме корабчето, другояче ще се намокри и ще потъне – изясни Бил.
Насаме с Джорджи той заекваше относително рядко – от време на време дори въобще не заекваше. В учебно заведение обаче се случваше да закъса до такава степен, че говоренето ставаше просто невероятно. Разговорът секваше и съучениците на Бил сепнато извръщаха глави встрани, до момента в който той стоеше вкопчен в ръба на чина, изчервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне сложната дума от непокорното си гърло. Понякога – най-често – думата излизаше на бял свят. Друг път просто отхвърляше да се подчини. На тригодишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама споделяше, че това е повода за заекването. Понякога Джордж имаше възприятието, че баща и Бил не са на същото мнение.
Късчето парафин в паничката се бе разтопило съвсем цялото.
Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената съчка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и незабавно го отдръпна с тихичко пъшкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.
– Пари.
След няколко секунди отново натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.
– Може ли и аз? – запита Джордж.
– Добре. Само да не капнеш по одеялото, че мама ще те убие.
Джордж натопи показалец в парафина, който още беше парещ, само че към този момент не пареше, и стартира да го размазва по другата страна на корабчето.
– Ей, д., не слагай толкоз доста! – предизвести го Бил. – Искаш ли да п-потъне още от първото корабоплаване?
– Извинявай.
– Няма нищо. Само к-карай бавно.
Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, само че не доста.
– Страхотно! – възкликна той. – Ей в този момент излизам да го пусна във водата.
– Да, върви – сподели Бил.
Изведнъж лицето му стана изтощено и пролича, че още не е добре.
– Жалко, че не можеш да дойдеш – въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, само че постоянно имаше най-страхотните хрумвания и рядко се ядосваше. – Всъщност корабчето си е твойто.
– Казва се " твоето " – поправи го Бил.
– Добре де, твоето.
– И на мене ми се излиза – унило промърмори Бил.
Джордж нерешително пристъпи от крайник на крайник.
– Ами аз...
– Сложи си дъждобрана – предизвести го Бил, – че ще хванеш г-грип като мене. А пък може към този момент и да си го хванал от моите ми-микроби.
– Благодаря ти, Бил. Корабчето е отлично.
И Джордж направи нещо, което от дълго време не се бе случвало, нещо, което Бил в никакъв случай нямаше да не помни – приведе се и целуна брат си по бузата.
– Сега към този момент 100 на 100 ще се разболееш, д. такова – сподели Бил, само че изглеждаше развеселен. Усмихна се. – И върни всичко на място. На мама ще º прилошее, в случай че види к-как сме разхвърляли.
– Дадено.
Джордж събра всички такъми за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, поставена изкривено в паничката.
– Дж-дж-джорджи?
Джордж се озърна през рамо към брат си.
– Да се п-пазиш.
– Непременно – отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, по този начин необичайно, както това, че бе целунал Бил. – Непременно ще се вардя.
Той излезе. Бил към този момент в никакъв случай не го видя.
3.
И ето го в този момент – гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм Стрийт. Тичаше бързо, само че течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бумтене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от дребното незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и тъмен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна по какъв начин в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За момент клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.
– Ох, мама му остаряла! – обезверено се провикна той. Препусна с все мощ и за миг му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болежка в одраното коляно. От тази нова позиция, ниско над асфалта, видя по какъв начин корабчето поспря за момент в нов въртоп, завъртя се един път, дваж и изчезна.
– Мама му остаряла! – извика още веднъж момчето и удари с пестник по асфалта. Заболя го и то тихичко се разплака. Как можеше така неуместно да си загуби корабчето!
Стана и потегли към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, мокър екот. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му...
– Хъ!
Джордж се отметна обратно и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.
Вътре имаше жълти очи – очи, каквито постоянно си представяше, само че в действителност в никакъв случай не бе виждал в мазето. " Животно е, комплицирано намерения той, да, това е някакво животно, паднало вътре, може би котка... "
И въпреки всичко той беше подготвен да побегне – щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се оправи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхнина на асфалта и тънкия пласт течаща студена вода. Представи си по какъв начин се изправя, с цел да тръгне обратно, и тъкмо в този миг от канала заприказва глас – напълно спокоен и общителен глас.
– Здрасти, Джорджи – изрече гласът.
Джордж примига и още веднъж надзърна вътре. Едва повярва на очите си; гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с 10 години по-голям, той не би повярвал на очите си, само че Джордж не беше шестнайсетгодишен. Едва бе навършил шест години.
В канала имаше смешник. Светлината вътре беше напълно нищожна, само че въпреки всичко стигаше, с цел да разсее подозренията на Джордж Денброу в това, което виждаше. Клоун, същински смешник, като в цирка или по малкия екран. Приличаше на нещо приблизително сред Бозо и Кларабел, който (или която? – Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в утринното предаване " Здрасти, по какъв начин си " и вместо да приказва единствено бибипкаше с тромбата си. Боб
Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж постоянно си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а необятните изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж несъмнено би го сравнил на първо време със популярния палячо Роналд Макдоналд, а чак по-късно с Бозо и Кларабел.
В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.
В другата държеше книжното корабче на Джордж.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – усмихна се клоунът.
Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи – усмивката беше просто заразителна.
– Как да не го желая – рече той.
Клоунът се разсмя.
– " Как да не го желая. " Добре! Много добре! Ами балонче?
– Аз... несъмнено! – Той протегна ръка... след това нерешително я отдръпна. – Не би трябвало да вземам нищо от непознати. Така споделя баща.
– Татко ти е доста интелигентен човек – още веднъж се усмихна клоунът в канала. Как, учудено се запита Джордж, по какъв начин можа да ми хрумне, че очите му са жълти? Всъщност очите бяха блестящо, игриво сини като очите на мама и Бил. – Умно го е споделил, не ще и дума. Следователно би трябвало да се показва. Аз, Джорджи, съм мистър Боб Грей, прочут още под името Пениуайз, танцуващият смешник. Пениуайз, запознай се с Джордж Денброу. Джордж, запознай се с Пениуайз. Ето че се запознахме. Вече не съм чужд за теб и ти не си чужд за мен. Нал така?
Джордж се изкиска.
– Май че да. – Той отново посегна напред... и отново отдръпна ръка. – Как попадна там долу?
– Бурята ме издууууха доскоро – изясни Пениуайз, танцуващият смешник. – Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?
Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, с цел да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едвам доловимия, но тъмно трогателен мирис на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с наслада аромата на дървени стърготини по арената. И въпреки всичко...
И въпреки всичко под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.
Но другите миризми бяха по-силни.
– Мирише ми и още по какъв начин – сподели той.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – запита Пениуайз. – Повтарям се, само че то е единствено тъй като ти май не бързаш доста.
Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с големи оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше огромни бели ръкавици, каквито постоянно носят Мики Маус и Доналд Дък.
– Ясна работа – отвърна Джорджи, надничайки в канала.
– Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини...
– А те могат ли да се реят из въздуха?
– Да се реят ли? – Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. – О, да, несъмнено. Реят се! Имам и захарен памук...
Джордж протегна ръка.
Клоунът я сграбчи.
И Джордж видя по какъв начин се трансформира лицето му.
Онова, което видя в този момент, бе толкоз ужасно, че и най-мрачните му мечти за чудовището от мазето изглеждаха като сладки сънища спрямо него: това, което видя, унищожи разсъдъка му с един нечовечен, граблив размах.
– Реят се – изкиска се съществото в канала с еднообразен, задавен глас.
То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към оня заплашителен мрак, където водата се носеше с плач и тътнеж, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята парчета. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм Стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.
– Реят се – ръмжеше съществото, – реят се, Джорджи, а когато слезеш тук при мен, и ти ще се рееш...
Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки поради наводнението, видя единствено едно малко момченце с жълт дъждобран – малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.
– Тук долу всичко се рее – изкиска се шушукайки злокобният глас, сетне внезапно нещо изхрущя, избухналото страдалчество обгърна всичко и това бе последното, което усети Джордж Денброу.
Дейв Гарднър пръв се озова до него и въпреки че дойде единствено четиресет и пет секунди след първия вик, Джордж Денброу към този момент бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата... и самичък запищя, когато тялото на Джордж се прекатурна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от раздраната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.
Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и към този момент почваха да се запълват с дъждовни капки, до момента в който Дейв се олюляваше обратно, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.
4.
Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена към този момент съвсем до лимит от пороя (няма метод долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна гняв и съвсем физическа болежка регионалният шериф пред репортера на " Дери Нюз ": самичък Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от плача и плисъка на водите. Известно време то плаваше ръб до ръб с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета; след това, на едно отклоняване източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.
Един час по-късно, до момента в който в приемната за незабавни случаи на локалната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и до момента в който Бил Пелтека седеше замаян, бледен и безгласен на леглото, слушайки по какъв начин татко му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила " На Елизе " малко преди да излезе Джордж, корабчето изхвръкна като патрон през един бетонен преливник, спусна се по улея под него и попадна в безименно поточе. Двайсет минути по-късно, когато се добра до клокочещите води на придошлата река Пенобскот, горе на небосвода се разчистваха първите линии синева. Бурята бе свършила.
Корабчето се люшкаше, подскачаше и от време на време загребваше вода, но не потъна; двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-сетне и дали въобще е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там завинаги като магически транспортен съд от приказките. Знам единствено, че то към момента не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския регион и така вечно изчезна от този роман.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Пиршество на ужаса. Това е ТO!
Обещание, обещано преди двайсет и осем години събира още веднъж седем души в Дери, Мейн, където като деца са се борили с едно зло творение, което убива деца. Без да са сигурни, че техният Клуб на неудачниците е съумял да го унищожи преди време, седмината се заклеват да се върнат в Дери, в случай че Търговско отделение отново се появи.
Сега още веднъж някой убива деца и потиснатите им мемоари от това лято се връщат, до момента в който се готвят за борба с чудовището, спотайващо се в каналите на Дери.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " То " на Стивън Кинг
Първа част
Сянката на прежното
Започват!
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под безоблачен лъч,
само че не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те отново потъват в глинестата почва
с рев –
да, рев го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
до момента в който се съсухрят и изчезват...
Уилям Карлос Уилямсън
" Патерсън "
Роден в града на мъртвия човек.
Брус Спрингстийн
Първа глава
След наводнението (1957)
1.
Ужасът, който нямаше да свърши още двайсет и осем години – в случай че въобще в миналото свършеше, – стартира, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка.
Корабчето подскачаше, люшкаше се, отново се изправяше, безстрашно се гмуркаше в подли водовъртежи и продължаваше пътя си по Уичъм Стрийт към светофара на кръстовището с Джаксън Стрийт. В този есенен следобяд на 1957 година разноцветните лампи на светофара бяха помръкнали и от четирите страни, също както бяха помръкнали всички къщи в близост. Вече цяла седмица валеше като из ведро, а преди два дни налетяха и ветровете. Повечето квартали на Дери бяха останали без ток и техниците още не бяха съумели да възстановят електроснабдяването.
Подир корабчето радостно тичаше малко момченце с жълт дъждобран и червени галоши. Дъждът още не бе спрял, само че най-накрая отслабваше. Капките барабаняха по жълтата качулка на дъждобрана като по тенекиен покрив... комфортен, съвсем сънлив тон. Момченцето с дъждобрана се споделяше Джордж Денброу. Беше на шест години. Брат му Уилям, прочут на множеството хлапета от прогимназията в Дери (а даже и на учителите, въпреки че в никакъв случай не биха го нарекли така) под прозвището Бил Пелтека, си беше вкъщи и се мъчеше да доизкашля последните остатъци от грипа, който го мъчеше към този момент цяла седмица. В онази есен на 1957, осем месеца преди последния конфликт, Бил Пелтека бе десетгодишен.
Именно Бил бе направил корабчето, след което тичаше Джордж. Изработи го седнал в леглото, подпрял тил на купчина възглавници, до момента в който майка им свиреше " На Елизе " на пианото във всекидневната, а дъждът неуморно чукаше по прозорците на спалнята.
По-надолу, близо до кръстовището и помръкналия светофар, Уичъм Стрийт беше заградена с варели и четири оранжеви дъсчени бариери. На всяка от бариерите беше изписано: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО – ДЕРИ. Отвъд тях пороят се разливаше отвън канавките, задръстени с клони, камъни и купища лепкави есенни листа. Отначало водата бе впила пръсти в уличното покритие, сетне бе взела алчно да го отмъква шепа след шепа – това стана на третия ден от началото на дъждовете. На четвъртия ден кипналите струи мъкнеха през пресечката на Уичъм и Джаксън Стрийт цели части асфалт като дребни салове. По това време мнозина жители на Дери към този момент почваха нервно да се майтапят, че май ще би трябвало да последват образеца на стареца Ной. Работниците от общинското благоустройство съумяха да запазят Джаксън Стрийт проходима, само че по Уичъм Стрийт придвижването бе невероятно от бариерите чак до центъра на градчето.
Ала съгласно всеобщото мнение най-лошото бе отминало. Потокът Кендъскиг бе спрял да приижда таман преди да прелее отвън Пущинака, единствено на сантиметри под бетонните ръбове на канала, който усмиряваше буйството му на минаване през градчето. В този миг група мъже – сред тях бе и Дзак Денброу, бащата на Джордж и Бил – прибираха чувалите с пясък, насъбрани единствено преди ден край канала с паническа експедитивност. Вчера бе изглеждало, че опустошителното злополучие е неизбежно.
И господ е очевидец, че нямаше да е за пръв път – наводнението през 1931 година беше същинска злополука, нанесла вреди за милиони долари и погубила над двайсет души. Много време бе минало от този момент, само че към момента имаше задоволително очевидци и разказите им вдъхваха боязън на всички останали. Един от починалите бе открит чак в Бъкспорт, на четиресет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и съвсем цялото ляво стъпало на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от форд.
Но в този момент равнището на водата спадаше, а в околните години нагоре по течението щеше да привърши градежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде един път вечно. Поне по този начин споделяше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите... е, те въобще не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се оправят някак със настоящето злополучие, да пуснат тока и да не помнят за претърпяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу. Гражданите на Дери бяха трансформирали в същинско изкуство умеенето да не помнят всевъзможни нещастия.
Малко след бариерите Джордж спря до ръба на бездънен овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм Стрийт. Оврагът пресичаше улицата диагонално и свършваше при десния тротоар, към дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по дребните бързеи измежду разрушения асфалт и Джордж се разсмя – звукът на самотна детска наслада литна звънко из навъсения дъждовен следобяд. Напорът на водите бе издълбал паралелно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм Стрийт. Течението го носеше толкоз бързо, че Джордж трябваше да препусне с все мощ, с цел да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галошите му.
Закопчалките им радостно звънтяха, до момента в който Джордж Денброу тичаше към необикновената си гибел. А възприятието, което го изпълваше в този момент, бе светла и простичка любов към брат му Бил... любов и мъничко горест, че Бил не може да пристигна, да види играта и да се включи в нея. Естествено, Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере вкъщи, само че знаеше, че няма да трансформира описа в картина, както би сторил Бил, в случай че беше на негово място. Бил чудесно се справяше с четенето и писането, само че даже и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е повода за неизменимите му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше единствено част от гения му. Бил умееше да вижда.
Корабчето се стрелна напряко през улицата – то бе просто парче хартия, откъсната от локалното вестниче " Дери Нюз ", но в този момент Джордж си го представяше като десантен транспортен съд от военните филми, които от време на време ходеха да гледат в събота заран. Военен филм с Джон Уейн в ролята на смел войник против японците.
Разплисквайки с нос водата, корабчето стремително летеше напред и не щеш ли доближи дясната канавка на Уичъм Стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм огромния трап, течението се завихряше в истински водовъртеж и за миг изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя, като видя по какъв начин лодката още веднъж се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с тъмно твърдоглавие разтърсваше клоните на дърветата, към този момент изцяло лишени от пъстрата си есенна одеждa след прекосяването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от палач.
2.
Бил бе довършил корабчето, седейки в леглото, към момента почервенял от температурата (все отново треската най-накрая отминаваше, също като талазите на Кендъскиг), но когато Джордж посегна да го вземе, брат му отдръпна ръка.
– Д-донеси в този момент п-п-парафина.
– Какво е това? Къде е?
– Долу в м-м-мазето на л-лавицата – изясни Бил. – В кутийката с надпис " Гъ-гъ-ълф "... " Гълф ". Ще ми би трябвало още нож и п-паничка. И к-кутийка ки-ки-кибрит.
Джордж чинно се насочи да донесе нужното. Чуваше по какъв начин майка му свири на пианото – към този момент не " На Елизе ", а нещо друго, което не му харесваше чак толкоз, тъй като звучеше някак изсъхнало и завладяно, чуваше и равномерното тропане на дъжда по кухненските прозорци. Звуците бяха домашни, успокояващи, само че мисълта за мазето не го успокояваше ни минимум. Не обичаше мазето и мразеше да слиза по стълбата към него – постоянно си представяше, че долу в мрака се спотайва нещо. Глупости, несъмнено, по този начин споделяше баща, по този начин споделяше мама и най-много по този начин споделяше Бил, само че въпреки всичко...
Мразеше дори да открехва вратата и да протяга ръка към ключа на лампата, тъй като постоянно си представяше – концепцията бе така необикновено глупава, че не смееше да я показа с никого – по какъв начин, до момента в който дири ключа пипайки, някаква ужасна ноктеста лапа лекичко се отпуска върху китката му... и сетне го дръпва надолу към мрака, изпълнен с мирис на пръст, влага и от дълго време прогнили зеленчуци.
Глупости! Изобщо не съществуваха космати твари с дълги нокти и отровна слюнка по зъбите. От време на време се случваше някой да откачи и да изтрепе сума ти народ – от време на време представителят Чет Хънтли говореше за такива неща във вечерните вести, – също така в света имаше и неприятни комунисти, обаче нямаше никакви смахнати чудовища, дето живеят в изби. И въпреки всичко концепцията си оставаше настойчиво загнездена в мислите му. В безкрайните мигове, до момента в който опипваше за електрическия ключ с дясната ръка (а с лявата стискаше до премала рамката на вратата), мирисът на мазето като че ли се засилваше и изпълваше целия свят. Миризмите на пръстта, влагата и прогнилите зеленчуци се сливаха в един общ, дълбокосмислен и неотлагаем аромат – мириса на чудовището, най-върховното от всички чудовища. Това бе аромат на нещо, за което просто нямаше име – аромат на То, стаено, дебнещо в мрака и готово всеки миг да се хвърли напред. Същество, което яде всичко, само че най-вече обича месо от дребни момченца.
В онази заран той отвори вратата и като че ли цяла безкрайност опипва да търси ключа, стискайки рамката на вратата до премала както постоянно, а връхчето на езика му се подаваше сред крайчетата на устните като пресъхнало коренче, дирещо влага измежду пустинята. Смешно? И още по какъв начин! Дума да няма! Глей го Джорджи! Джорджи се плаши от тъмното! Като бебе! Звуците на пианото долитаха от стаята, която татко му наричаше хол, а майка му всекидневна. Музиката му се струваше далечна и нереална, както вероятно звучат смеховете и диалозите по оживения летен плаж за изтощения плувец, който се бори с подводното течение.
Пръстите му откриха ключа. А!
Щракна го...
... и нищо не стана. Лампата не светна.
Олеле! Токът!
Джордж отдръпна ръка, като че ли бе бръкнал за момент в кошница, цялостна със змии. Отстъпи от отворената врата на мазето, усещайки по какъв начин сърцето му подскача в гърдите. Нямаше ток, несъмнено – беше не запомнил, че няма ток. Олеле, божичко! Ами в този момент? Да се върне и да каже на Бил, че не може да донесе кутийката с парафин, тъй като няма ток и се опасява, че както стои на стълбата, нещо може да го сграбчи – не болшевик или побъркан палач, а нещо по-страшно? Че то просто ще провре част от прогнилото си тяло сред стъпалата и ще го стисне за глезена? Страхотна концепция, няма що! Други биха се изсмели на сходни мечти, само че Бил нямаше да се изсмее. Бил щеше да се вбеси.
И щеше да каже: " Не ставай дете, Джорджи... искаш ли корабче, или не? ".
Сякаш усетил мислите му. Бил подвикна от стаята си:
– Да не си п-п-пукнал там, Дж-джорджи?
– Не, таман го взимам, Бил – неотложно отвърна Джордж. С вярата да приглади издайнически настръхналата кожа, той разтърка ръцете си с длани. – Само стопирах да пийна вода.
– Добре, п-побързай!
И Джордж слезе по четирите стъпала до лавицата, а сърцето му подскачаше до гърлото като парещ, мощен чук, косъмчетата по врата му настръхваха, очите му пламтяха, дланите му бяха ледени и твърдо вярваше, че всеки момент вратата на мазето ще се затръшне сама, закривайки долитащата от кухненските прозорци бледа светлина, и той ще чуе по какъв начин в мрака се доближава То – нещо по-лошо от всички комунисти и убийци на света, по-лошо от японците, по-лошо от хуните на Атила, по-лошо от изчадията в стотици филми на ужаса. То ще ръмжи гърлено... и Джордж ще чуе ръмженето в късите безумни секунди, преди То да се нахвърли от горната страна му и да го изтърбуши.
Днес мазето миришеше по-зле от когато и да било – поради наводнението. Къщата им беше високо над Уичъм Стрийт, съвсем точно на хълма, така че най-лошото бе отминало, само че въпреки всичко през старите каменни основи се бяха процедили струйки вода. Миризмата беше тежка и неприятна, миризма, която те кара да дишаш едва-едва.
С цялата експедитивност, на която бе кадърен, Джордж прегледа вехториите по лавицата – остарели кутии от багра за обувки " Киви ", парцали за лъскане, строшена газена лампа, две съвсем празни шишета от препарат за миене на прозорци и остаряла плоска кутийка восък марка " Костенурка ". Кой знае за какво, кутийката го порази и цели трийсет секунди той се вглежда като замаян в изрисуваната на капака костенурка. После я хвърли назад на лавицата... и ето, най-накрая откри друга кутия с надпис " Гълф ".
Джордж я сграбчи и с все мощ се втурна нагоре по стъпалата, усещайки ненадейно, че ризата му е изхвръкнала от панталона, и по този начин ненадейно убеден, че това ще го погуби – чудовището от мазето ще го остави да стигне съвсем до вратата, след това ще го спипа откъм гърба за ризата, ще го дръпне надолу и...
Озова се в кухнята и затръшна вратата зад тила си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки крепко кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.
Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:
– Джорджи, не би ли се постарал идващия път да треснеш вратата малко по-силно. Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.
– Извинявай, мамо – отвърна той.
– Джорджи, отпадък подобен – обади се Бил от стаята си, само че тихичко, с цел да не чуе майка им.
Джордж се изкиска. Страхът му към този момент отминаваше: напускаше го по този начин бързо, както кошмарът напуща в мига на събуждането изтръпналия, запъхтян човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено в близост, с цел да се увери, че в действителност нищо не се е случило, и на часа стартира да не помни. Половината смут изчезва, щом допре пода с нозе; три четвърти – щом излезе отдолу под душа и почне да се изтрива; до момента в който привърши закуската, към този момент не е останало нищо. Всичко е изчезнало... до идващия път, когато в желязната хватка на кошмара още веднъж ще си напомни всички страхове.
" Оная костенурка, намерения Джордж, до момента в който отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. – Къде съм виждал сходна костенурка? "
Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го не помни.
Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за принадлежности (усърдно държеше острието встрани от тялото си, както го бе учил татко му) и дребна паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.
– У-ужасно д. си Д-джорджи – беззлобно съобщи Бил.
Той избута встрани насъбраните върху шкафчето предмети – празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце алкохол за разтриване, чиято миризма сетне цялостен живот щеше да му припомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио " Филко " също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а ария на Литъл Ричард, единствено че напълно безшумно, толкоз безшумно, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощност. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе елементарна злост, а надълбоко омерзение.
– Никакво д. не съм – възрази Джордж, до момента в който сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.
– Точно това си – рече Бил. – Само едно грамадно кафяво д., това си ти.
Джордж опита да си показа момче, което няма нищо друго с изключение на грамадно д. върху крачета, и се разкиска.
– Твоето д. е по-голямо от столицата на щата – добави Бил и също се изкикоти.
– Твоето д. пък е по-голямо от целия щат – отвърна Джордж.
Цели две минути момчетата се превиваха от смях. След това шушукайки подхванаха един от ония диалози, които са цялостна нелепост за всекиго, с изключение на за дребните деца – разискване на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и така нататък. Накрая Бил изрече една от неразрешените думички – упрекна Джордж, че е огромно, кафяво, лайняно д. – и двамата отново избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил мина в кашлица. Когато пристъпът най-сетне взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото още веднъж замлъкна.
Двамата се озърнаха към всекидневната, очаквайки да чуят по какъв начин изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и уточни към каната. Джордж му наля чаша вода.
Пианото още веднъж засвири " На Елизе ". Тази мелодия се запечата надълбоко в паметта на Бил Пелтека и даже след доста години звуците непроменяемо го караха да настръхва, чуеше ли я, сърцето му спираше за момент и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.
– Нали няма към този момент да кашляш, Бил?
– Не.
Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, към този момент цялостно с сходни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше деликатно, само че без мнения и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва, до момента в който се занимават с нещо значимо, само че Джордж знаеше от опит, че в случай че си трае, Бил самичък ще му изясни какво прави.
Бил отряза с ножа парченце от парафиновия куб. Сложи го в паничката, след това драсна съчка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а на открито прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.
– Трябва да импрегнираме корабчето, другояче ще се намокри и ще потъне – изясни Бил.
Насаме с Джорджи той заекваше относително рядко – от време на време дори въобще не заекваше. В учебно заведение обаче се случваше да закъса до такава степен, че говоренето ставаше просто невероятно. Разговорът секваше и съучениците на Бил сепнато извръщаха глави встрани, до момента в който той стоеше вкопчен в ръба на чина, изчервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне сложната дума от непокорното си гърло. Понякога – най-често – думата излизаше на бял свят. Друг път просто отхвърляше да се подчини. На тригодишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама споделяше, че това е повода за заекването. Понякога Джордж имаше възприятието, че баща и Бил не са на същото мнение.
Късчето парафин в паничката се бе разтопило съвсем цялото.
Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената съчка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и незабавно го отдръпна с тихичко пъшкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.
– Пари.
След няколко секунди отново натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.
– Може ли и аз? – запита Джордж.
– Добре. Само да не капнеш по одеялото, че мама ще те убие.
Джордж натопи показалец в парафина, който още беше парещ, само че към този момент не пареше, и стартира да го размазва по другата страна на корабчето.
– Ей, д., не слагай толкоз доста! – предизвести го Бил. – Искаш ли да п-потъне още от първото корабоплаване?
– Извинявай.
– Няма нищо. Само к-карай бавно.
Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, само че не доста.
– Страхотно! – възкликна той. – Ей в този момент излизам да го пусна във водата.
– Да, върви – сподели Бил.
Изведнъж лицето му стана изтощено и пролича, че още не е добре.
– Жалко, че не можеш да дойдеш – въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, само че постоянно имаше най-страхотните хрумвания и рядко се ядосваше. – Всъщност корабчето си е твойто.
– Казва се " твоето " – поправи го Бил.
– Добре де, твоето.
– И на мене ми се излиза – унило промърмори Бил.
Джордж нерешително пристъпи от крайник на крайник.
– Ами аз...
– Сложи си дъждобрана – предизвести го Бил, – че ще хванеш г-грип като мене. А пък може към този момент и да си го хванал от моите ми-микроби.
– Благодаря ти, Бил. Корабчето е отлично.
И Джордж направи нещо, което от дълго време не се бе случвало, нещо, което Бил в никакъв случай нямаше да не помни – приведе се и целуна брат си по бузата.
– Сега към този момент 100 на 100 ще се разболееш, д. такова – сподели Бил, само че изглеждаше развеселен. Усмихна се. – И върни всичко на място. На мама ще º прилошее, в случай че види к-как сме разхвърляли.
– Дадено.
Джордж събра всички такъми за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, поставена изкривено в паничката.
– Дж-дж-джорджи?
Джордж се озърна през рамо към брат си.
– Да се п-пазиш.
– Непременно – отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, по този начин необичайно, както това, че бе целунал Бил. – Непременно ще се вардя.
Той излезе. Бил към този момент в никакъв случай не го видя.
3.
И ето го в този момент – гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм Стрийт. Тичаше бързо, само че течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бумтене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от дребното незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и тъмен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна по какъв начин в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За момент клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.
– Ох, мама му остаряла! – обезверено се провикна той. Препусна с все мощ и за миг му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болежка в одраното коляно. От тази нова позиция, ниско над асфалта, видя по какъв начин корабчето поспря за момент в нов въртоп, завъртя се един път, дваж и изчезна.
– Мама му остаряла! – извика още веднъж момчето и удари с пестник по асфалта. Заболя го и то тихичко се разплака. Как можеше така неуместно да си загуби корабчето!
Стана и потегли към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, мокър екот. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му...
– Хъ!
Джордж се отметна обратно и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.
Вътре имаше жълти очи – очи, каквито постоянно си представяше, само че в действителност в никакъв случай не бе виждал в мазето. " Животно е, комплицирано намерения той, да, това е някакво животно, паднало вътре, може би котка... "
И въпреки всичко той беше подготвен да побегне – щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се оправи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхнина на асфалта и тънкия пласт течаща студена вода. Представи си по какъв начин се изправя, с цел да тръгне обратно, и тъкмо в този миг от канала заприказва глас – напълно спокоен и общителен глас.
– Здрасти, Джорджи – изрече гласът.
Джордж примига и още веднъж надзърна вътре. Едва повярва на очите си; гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с 10 години по-голям, той не би повярвал на очите си, само че Джордж не беше шестнайсетгодишен. Едва бе навършил шест години.
В канала имаше смешник. Светлината вътре беше напълно нищожна, само че въпреки всичко стигаше, с цел да разсее подозренията на Джордж Денброу в това, което виждаше. Клоун, същински смешник, като в цирка или по малкия екран. Приличаше на нещо приблизително сред Бозо и Кларабел, който (или която? – Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в утринното предаване " Здрасти, по какъв начин си " и вместо да приказва единствено бибипкаше с тромбата си. Боб
Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж постоянно си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а необятните изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж несъмнено би го сравнил на първо време със популярния палячо Роналд Макдоналд, а чак по-късно с Бозо и Кларабел.
В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.
В другата държеше книжното корабче на Джордж.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – усмихна се клоунът.
Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи – усмивката беше просто заразителна.
– Как да не го желая – рече той.
Клоунът се разсмя.
– " Как да не го желая. " Добре! Много добре! Ами балонче?
– Аз... несъмнено! – Той протегна ръка... след това нерешително я отдръпна. – Не би трябвало да вземам нищо от непознати. Така споделя баща.
– Татко ти е доста интелигентен човек – още веднъж се усмихна клоунът в канала. Как, учудено се запита Джордж, по какъв начин можа да ми хрумне, че очите му са жълти? Всъщност очите бяха блестящо, игриво сини като очите на мама и Бил. – Умно го е споделил, не ще и дума. Следователно би трябвало да се показва. Аз, Джорджи, съм мистър Боб Грей, прочут още под името Пениуайз, танцуващият смешник. Пениуайз, запознай се с Джордж Денброу. Джордж, запознай се с Пениуайз. Ето че се запознахме. Вече не съм чужд за теб и ти не си чужд за мен. Нал така?
Джордж се изкиска.
– Май че да. – Той отново посегна напред... и отново отдръпна ръка. – Как попадна там долу?
– Бурята ме издууууха доскоро – изясни Пениуайз, танцуващият смешник. – Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?
Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, с цел да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едвам доловимия, но тъмно трогателен мирис на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с наслада аромата на дървени стърготини по арената. И въпреки всичко...
И въпреки всичко под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.
Но другите миризми бяха по-силни.
– Мирише ми и още по какъв начин – сподели той.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – запита Пениуайз. – Повтарям се, само че то е единствено тъй като ти май не бързаш доста.
Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с големи оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше огромни бели ръкавици, каквито постоянно носят Мики Маус и Доналд Дък.
– Ясна работа – отвърна Джорджи, надничайки в канала.
– Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини...
– А те могат ли да се реят из въздуха?
– Да се реят ли? – Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. – О, да, несъмнено. Реят се! Имам и захарен памук...
Джордж протегна ръка.
Клоунът я сграбчи.
И Джордж видя по какъв начин се трансформира лицето му.
Онова, което видя в този момент, бе толкоз ужасно, че и най-мрачните му мечти за чудовището от мазето изглеждаха като сладки сънища спрямо него: това, което видя, унищожи разсъдъка му с един нечовечен, граблив размах.
– Реят се – изкиска се съществото в канала с еднообразен, задавен глас.
То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към оня заплашителен мрак, където водата се носеше с плач и тътнеж, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята парчета. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм Стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.
– Реят се – ръмжеше съществото, – реят се, Джорджи, а когато слезеш тук при мен, и ти ще се рееш...
Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки поради наводнението, видя единствено едно малко момченце с жълт дъждобран – малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.
– Тук долу всичко се рее – изкиска се шушукайки злокобният глас, сетне внезапно нещо изхрущя, избухналото страдалчество обгърна всичко и това бе последното, което усети Джордж Денброу.
Дейв Гарднър пръв се озова до него и въпреки че дойде единствено четиресет и пет секунди след първия вик, Джордж Денброу към този момент бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата... и самичък запищя, когато тялото на Джордж се прекатурна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от раздраната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.
Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и към този момент почваха да се запълват с дъждовни капки, до момента в който Дейв се олюляваше обратно, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.
4.
Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена към този момент съвсем до лимит от пороя (няма метод долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна гняв и съвсем физическа болежка регионалният шериф пред репортера на " Дери Нюз ": самичък Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от плача и плисъка на водите. Известно време то плаваше ръб до ръб с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета; след това, на едно отклоняване източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.
Един час по-късно, до момента в който в приемната за незабавни случаи на локалната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и до момента в който Бил Пелтека седеше замаян, бледен и безгласен на леглото, слушайки по какъв начин татко му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила " На Елизе " малко преди да излезе Джордж, корабчето изхвръкна като патрон през един бетонен преливник, спусна се по улея под него и попадна в безименно поточе. Двайсет минути по-късно, когато се добра до клокочещите води на придошлата река Пенобскот, горе на небосвода се разчистваха първите линии синева. Бурята бе свършила.
Корабчето се люшкаше, подскачаше и от време на време загребваше вода, но не потъна; двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-сетне и дали въобще е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там завинаги като магически транспортен съд от приказките. Знам единствено, че то към момента не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския регион и така вечно изчезна от този роман.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ