Откъс от "Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше" на Юнас Юнасон
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Сто и една годишният дъртак, който прекалено много размишляваше ", с създател Андрей Тарковски, възложен от Издателство " Колибри "
До момента от четирите книги на Юнас Юнасон са осъществени над 15 милиона екземпляра в 45 страни на 5 континента! Добрият остарял Алан Карлсон се завръща в новия разказ на писателя, който ни предлага същински геополитически разбор на актуалния свят от гледната точка на един шведски демократ.
" Сто и една годишният дъртак, който прекалено много размишляваше " ни придвижва на остров Бали, на 100 и първия рожден ден на Алан Карлсон. Заедно със остарялата си приятелка, дребния шарлатанин Юлиус Юнсон, вземат решение да се поразходят с балон – който, естествено, се спуква и ги отнася в морето, където ги прибира севернокорейски транспортен съд, пренасящ какво? – ни повече, ни по-малко обогатен уран. Оттук стартират приключенията на двамата другари, които ги водят от Северна Корея в Съединени американски щати, Кения, Танзания, Дания и най-накрая в родната Швеция.
Пътят им се пресича с маршрутите на Доналд Тръмп, Ангела Меркел, външния министър на Швеция, без да броим разните нацисти и националисти, които се пробват да ги пречукат. Запознават се с индиец с непроизносимо име и със собственичка на погребална организация, в която Юлиус се влюбва. Междувременно в ръцете им попада още един кашон обогатен уран, който в последна сметка предават на който би трябвало. За да не стане някоя пакост. Всичко това коства значително умствени старания на нашия дъртак, който тук не се разделя със своя таблет, а в края на приключението даже демонстрира доза самокритичност: " Твърде доста премислям ".
Шведският занаятчия на бестселъри Юнас Юнасон в продължение на две десетилетия гради кариера като публицист, медиен съветник и ефирен продуцент. За благополучие на читателите, ненадейно взема решение да обнови живота си и се посвещава на литературата. Историческата ирония " Стогодишният дъртак, който скочи през прозореца и изчезна " е безспорен успех в Швеция, в следствие романът е преведен на 35 езика.
Екранизацията с Робърт Густафсон в ролята на най-сериозния комичен човек в литературата - Алан Карлсон, също има цели легиони от фенове. Много скоро феноменалният триумф на " Стогодишният дъртак " е дублиран – през 2013 година излиза " Неграмотното момиче, което можеше да счита ", в бестселър се трансформира и " Убиеца Андерш и неговите другари ".
превод Радослав Папазов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс
ИНДОНЕЗИЯ
Луксозна стая на божествен остров би трябвало да накара всеки да се усеща благополучен. Алан Карлсон обаче в никакъв случай не е бил всеки и това нямаше да се промени през 100 и първата година от живота му.
За известно време се задоволяваше да седи на шезлонг под някой чадър и да му сервират напитки в най-различни цветове. Особено като се има поради, че до него седеше неговият единствен и най-хубав другар, върлият малък шарлатанин Юлиус Юнсон.
Скоро обаче на остарелия Юлиус и на доста по-стария Алан им омръзна да не вършат друго, с изключение на да харчат милионите от куфара, който бяха донесли от Швеция.
Нямаше нищо неприятно в това харчене. Просто стана еднакво. Юлиус реши да наеме яхта, дълга четиристотин и петдесет фута, и прилежащия ѝ личен състав, тъй че той и Алан да седят на палубата с въдица в ръка. Това би внесло някакво свежо многообразие, в случай че двамата обичаха да ловят риба. Или най-малко да ядат риба. Вместо това по време на разходките с яхтата двамата другари правеха на палубата същото като това, което се бяха научили да вършат на плажа. Нищо.
Алан от своя страна уреди Хари Белафонте да дохвъри от Щатите, с цел да изпее три песни на рождения ден на Юлиус – толкоз по тематиката прекалено много пари и прекомерно малко неща за правене. Хари остана и за вечеря, въпреки и да не му заплатиха за това. Като цяло довечера донесе някакво многообразие.
Причината Алан да избере точно Белафонте бе, че Юлиус се увличаше по новата младежка музика. Юлиус оценяваше жеста и премълча, че този музикант е бил млад малко след края на Втората международна война. В съпоставяне с Алан обаче си беше същинско дете.
Въпреки че визитата на международната звезда на Бали беше единствено едно цветно петънце на фона на сивото всекидневие, то щеше да остави задълго диря у Алан и Юлиус. Не поради тези няколко песни, изпълнени от Белафонте. А поради нещо, което той си носеше и което бе погълнало вниманието му по време на закуската, преди да отпътува. Беше някакво устройство. Черна плочица с отхапана ябълка от едната страна и екран от другата, който светваше, щом някой го допре. Хари го натискаше ли, натискаше. От време на време изсумтяваше. После пък се разхилваше. За да изсумти по-късно още веднъж. Алан в никакъв случай не демонстрираше прекалено любознание, само че всичко си имаше граници.
– Макар да не ми е работа да се дълбая в персоналните работи на господин Белафонте, въпреки всичко ще си разреша да попитам какво вършиме. Случва ли се нещо в тази по този начин де, в това там?
Хари Белафонте разбра, че Алан в никакъв случай преди не е виждал таблет, и с наслада му показва по какъв начин работи. Таблетът показваше какво се случва по света, какво се е случвало преди и какво най-вероятно ще се случи в близко бъдеще. В взаимозависимост от това къде го натискаш, изскачаха всевъзможни фотоси и видеоклипове. И някои невъзможни. Натиснеш ли други копчета, засвирваше музика. Трети пък караха таблета да проговори. Казваше се Сири. Явно беше женски.
След закуска Белафонте си взе дребния сак и черния таблет и се насочи към летището за полета към къщи. Алан, Юлиус и мениджърът на хотела му помахаха за сбогом. Таксито на музиканта едвам се бе изгубило от взор и Алан незабавно се обърна към мениджъра с молба да му откри таблет като този на Хари Белафонте. Столетникът се бе забавлявал с разнообразното наличие на устройството, а малко неща реализираха сходен резултат у него напоследък.
Мениджърът таман се бе прибрал от конференция по хотелиерство в Джакарта и там бе научил, че главната задача на личния състав не е да задоволява гостите, а да ги презадоволява. Освен това господата Карлсон и Юнсон бяха от най-хубавите клиенти в историята на туризма на Бали. Не е изненада, че още на другия ден мениджърът бе обезпечил таблет за Карлсон. И мобилен телефон към него като бонус.
Алан не искаше да бъде непризнателен и не загатна, че няма потребност от телефон, защото всички, на които би позвънил, бяха мъртви от петдесет години. Без Юлиус, несъмнено. А той нямаше телефон, който да вдигне. Това обаче можеше да се поправи. – Заповядай – сподели Алан на приятеля си. – Всъщност е подарък от мениджъра за мен, само че аз нямам на кого да се обадя с изключение на на теб, а ти до този миг нямаше с какво да ми вдигнеш.
Юлиус благодари за жеста. И реши да не припомня на Алан, че той към момента няма по какъв начин да се обади на Юлиус, въпреки и заради противоположната причина.
– Само не го губи – добави Алан. – Изглежда безценен. Преди си беше по-добре, когато телефоните бяха с връв и закрепени към стената, по този начин човек постоянно знаеше къде са.
* * *
Черният таблет се трансформира в най-скъпоценната движимост на Алан. Освен това го ползваше гратис, защото мениджърът на хотела бе инструктирал личния състав в магазина за електроника да подготви таблета и телефона с всички екстри. В това се включваше да вземем за пример симкартите да са свързани с хотела, чиито телефонни сметки се удвоиха, без никой да разбере за какво.
Столетникът се научи да борави с чудатaта джаджа и едвам станал заран, към този момент я включваше, та да ревизира какво се е случвало през нощта. Невероятните вести от целия свят го забавляваха. В Неапол да вземем за пример 100 лекари и медицински сестри се редували да се записват един различен в болничното заведение и след това да бягат от работа, а в това време си получавали заплатата. В Румъния пък осъдили толкоз доста държавни служители за корупция, че пандизите в страната се препълнили. Решението на свободните служители било да се легализира корупцията, вместо да се строят нови затвори.
Алан и Юлиус привикнаха с нов утринен бит. Старият се състоеше от недоволствата на Алан по време на всяка закуска от пронизителното хъркане на приятеля му, което се чуваше макар делящата ги стена. Новият беше същият, плюс дето Алан докладваше какво е прочел в таблета. В началото на Юлиус му харесваха късите вести, най-малкото тъй като отклоняваха вниманието на Алан от хъркането. Остана удивен от румънската концепция противозаконното да се направи законно. Колко по-лесно би било да си малък шарлатанин в такова общество.
Алан обаче скоро му мазета тази концепция от главата, тъй като, в случай че да си малък шарлатанин станеше законно, самото разбиране щеше да спре да съществува. Юлиус, който към този момент беше подготвен да предложи да изоставен Бали и да се насочат към Букурещ, внезапно изгуби ентусиазма си. Радостта от дребните измами идваше най-вече от това, да преметнеш някого за нещо, за предпочитане бе този някой да си го заслужава или най-малко да не страда доста. Ако да мамиш към този момент не се смята за машинация, то какво остава?
Алан го успокои, като му изясни, че румънците все пак излезли на улиците да стачкуват против проектите на политиците и служителите. Средностатистическият румънец не бил толкоз метафизичен надъхан като ръководещите. Според него крадците трябвало да бъдат затваряни и нямало никакво значение нито каква купа или позиция имат, нито дали има, или няма къде да ги затварят.
Сутрешните диалози все по-често се въртяха към тематиката накъде из необятния свят да поемат Алан и Юлиус, откакто тук бе станало по този начин еднакво. Водещата вест на закуска бе, че температурите на Северния полюс към този момент са с двайсет градуса над естественото, и Алан се зачуди дали това не бе една от вероятните дестинации.
Юлиус натика печени макарони в устата си, сдъвка ги и съобщи, че не счита Северния полюс за подобаващ за тях двамата, изключително в случай че ледът е тръгнал да се топи. Юлиус щял да настине, в случай че си намокри краката. Освен това там имало бели мечки, а за тях Юлиус знаел единствено, че постоянно са в извънредно въодушевление. Змиите на Бали най-малко се бояли от хора. Алан подмятна, че не е изключително необичайно белите мечки да не са изключително радостни, щом ледът се топи под краката им.
Ако нещата станели доста зле, белите мечки можело да се разходят до сушата, до момента в който към момента има време. Най-добре до Канада, тъй като в Щатите още веднъж си имали нов президент – беше ли разказал на Юлиус? И този, новият, не пускал всеки през границата.
Да, Юлиус беше чувал за Тръмп. Така се споделяше. Белите мечки може и да не бяха тъмнокожи, само че преди всичко бяха чужденци. Така че нямаше доста на какво да се надяват.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1066)
До момента от четирите книги на Юнас Юнасон са осъществени над 15 милиона екземпляра в 45 страни на 5 континента! Добрият остарял Алан Карлсон се завръща в новия разказ на писателя, който ни предлага същински геополитически разбор на актуалния свят от гледната точка на един шведски демократ.
" Сто и една годишният дъртак, който прекалено много размишляваше " ни придвижва на остров Бали, на 100 и първия рожден ден на Алан Карлсон. Заедно със остарялата си приятелка, дребния шарлатанин Юлиус Юнсон, вземат решение да се поразходят с балон – който, естествено, се спуква и ги отнася в морето, където ги прибира севернокорейски транспортен съд, пренасящ какво? – ни повече, ни по-малко обогатен уран. Оттук стартират приключенията на двамата другари, които ги водят от Северна Корея в Съединени американски щати, Кения, Танзания, Дания и най-накрая в родната Швеция.
Пътят им се пресича с маршрутите на Доналд Тръмп, Ангела Меркел, външния министър на Швеция, без да броим разните нацисти и националисти, които се пробват да ги пречукат. Запознават се с индиец с непроизносимо име и със собственичка на погребална организация, в която Юлиус се влюбва. Междувременно в ръцете им попада още един кашон обогатен уран, който в последна сметка предават на който би трябвало. За да не стане някоя пакост. Всичко това коства значително умствени старания на нашия дъртак, който тук не се разделя със своя таблет, а в края на приключението даже демонстрира доза самокритичност: " Твърде доста премислям ".
Шведският занаятчия на бестселъри Юнас Юнасон в продължение на две десетилетия гради кариера като публицист, медиен съветник и ефирен продуцент. За благополучие на читателите, ненадейно взема решение да обнови живота си и се посвещава на литературата. Историческата ирония " Стогодишният дъртак, който скочи през прозореца и изчезна " е безспорен успех в Швеция, в следствие романът е преведен на 35 езика.
Екранизацията с Робърт Густафсон в ролята на най-сериозния комичен човек в литературата - Алан Карлсон, също има цели легиони от фенове. Много скоро феноменалният триумф на " Стогодишният дъртак " е дублиран – през 2013 година излиза " Неграмотното момиче, което можеше да счита ", в бестселър се трансформира и " Убиеца Андерш и неговите другари ".
превод Радослав Папазов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс
ИНДОНЕЗИЯ
Луксозна стая на божествен остров би трябвало да накара всеки да се усеща благополучен. Алан Карлсон обаче в никакъв случай не е бил всеки и това нямаше да се промени през 100 и първата година от живота му.
За известно време се задоволяваше да седи на шезлонг под някой чадър и да му сервират напитки в най-различни цветове. Особено като се има поради, че до него седеше неговият единствен и най-хубав другар, върлият малък шарлатанин Юлиус Юнсон.
Скоро обаче на остарелия Юлиус и на доста по-стария Алан им омръзна да не вършат друго, с изключение на да харчат милионите от куфара, който бяха донесли от Швеция.
Нямаше нищо неприятно в това харчене. Просто стана еднакво. Юлиус реши да наеме яхта, дълга четиристотин и петдесет фута, и прилежащия ѝ личен състав, тъй че той и Алан да седят на палубата с въдица в ръка. Това би внесло някакво свежо многообразие, в случай че двамата обичаха да ловят риба. Или най-малко да ядат риба. Вместо това по време на разходките с яхтата двамата другари правеха на палубата същото като това, което се бяха научили да вършат на плажа. Нищо.
Алан от своя страна уреди Хари Белафонте да дохвъри от Щатите, с цел да изпее три песни на рождения ден на Юлиус – толкоз по тематиката прекалено много пари и прекомерно малко неща за правене. Хари остана и за вечеря, въпреки и да не му заплатиха за това. Като цяло довечера донесе някакво многообразие.
Причината Алан да избере точно Белафонте бе, че Юлиус се увличаше по новата младежка музика. Юлиус оценяваше жеста и премълча, че този музикант е бил млад малко след края на Втората международна война. В съпоставяне с Алан обаче си беше същинско дете.
Въпреки че визитата на международната звезда на Бали беше единствено едно цветно петънце на фона на сивото всекидневие, то щеше да остави задълго диря у Алан и Юлиус. Не поради тези няколко песни, изпълнени от Белафонте. А поради нещо, което той си носеше и което бе погълнало вниманието му по време на закуската, преди да отпътува. Беше някакво устройство. Черна плочица с отхапана ябълка от едната страна и екран от другата, който светваше, щом някой го допре. Хари го натискаше ли, натискаше. От време на време изсумтяваше. После пък се разхилваше. За да изсумти по-късно още веднъж. Алан в никакъв случай не демонстрираше прекалено любознание, само че всичко си имаше граници.
– Макар да не ми е работа да се дълбая в персоналните работи на господин Белафонте, въпреки всичко ще си разреша да попитам какво вършиме. Случва ли се нещо в тази по този начин де, в това там?
Хари Белафонте разбра, че Алан в никакъв случай преди не е виждал таблет, и с наслада му показва по какъв начин работи. Таблетът показваше какво се случва по света, какво се е случвало преди и какво най-вероятно ще се случи в близко бъдеще. В взаимозависимост от това къде го натискаш, изскачаха всевъзможни фотоси и видеоклипове. И някои невъзможни. Натиснеш ли други копчета, засвирваше музика. Трети пък караха таблета да проговори. Казваше се Сири. Явно беше женски.
След закуска Белафонте си взе дребния сак и черния таблет и се насочи към летището за полета към къщи. Алан, Юлиус и мениджърът на хотела му помахаха за сбогом. Таксито на музиканта едвам се бе изгубило от взор и Алан незабавно се обърна към мениджъра с молба да му откри таблет като този на Хари Белафонте. Столетникът се бе забавлявал с разнообразното наличие на устройството, а малко неща реализираха сходен резултат у него напоследък.
Мениджърът таман се бе прибрал от конференция по хотелиерство в Джакарта и там бе научил, че главната задача на личния състав не е да задоволява гостите, а да ги презадоволява. Освен това господата Карлсон и Юнсон бяха от най-хубавите клиенти в историята на туризма на Бали. Не е изненада, че още на другия ден мениджърът бе обезпечил таблет за Карлсон. И мобилен телефон към него като бонус.
Алан не искаше да бъде непризнателен и не загатна, че няма потребност от телефон, защото всички, на които би позвънил, бяха мъртви от петдесет години. Без Юлиус, несъмнено. А той нямаше телефон, който да вдигне. Това обаче можеше да се поправи. – Заповядай – сподели Алан на приятеля си. – Всъщност е подарък от мениджъра за мен, само че аз нямам на кого да се обадя с изключение на на теб, а ти до този миг нямаше с какво да ми вдигнеш.
Юлиус благодари за жеста. И реши да не припомня на Алан, че той към момента няма по какъв начин да се обади на Юлиус, въпреки и заради противоположната причина.
– Само не го губи – добави Алан. – Изглежда безценен. Преди си беше по-добре, когато телефоните бяха с връв и закрепени към стената, по този начин човек постоянно знаеше къде са.
* * *
Черният таблет се трансформира в най-скъпоценната движимост на Алан. Освен това го ползваше гратис, защото мениджърът на хотела бе инструктирал личния състав в магазина за електроника да подготви таблета и телефона с всички екстри. В това се включваше да вземем за пример симкартите да са свързани с хотела, чиито телефонни сметки се удвоиха, без никой да разбере за какво.
Столетникът се научи да борави с чудатaта джаджа и едвам станал заран, към този момент я включваше, та да ревизира какво се е случвало през нощта. Невероятните вести от целия свят го забавляваха. В Неапол да вземем за пример 100 лекари и медицински сестри се редували да се записват един различен в болничното заведение и след това да бягат от работа, а в това време си получавали заплатата. В Румъния пък осъдили толкоз доста държавни служители за корупция, че пандизите в страната се препълнили. Решението на свободните служители било да се легализира корупцията, вместо да се строят нови затвори.
Алан и Юлиус привикнаха с нов утринен бит. Старият се състоеше от недоволствата на Алан по време на всяка закуска от пронизителното хъркане на приятеля му, което се чуваше макар делящата ги стена. Новият беше същият, плюс дето Алан докладваше какво е прочел в таблета. В началото на Юлиус му харесваха късите вести, най-малкото тъй като отклоняваха вниманието на Алан от хъркането. Остана удивен от румънската концепция противозаконното да се направи законно. Колко по-лесно би било да си малък шарлатанин в такова общество.
Алан обаче скоро му мазета тази концепция от главата, тъй като, в случай че да си малък шарлатанин станеше законно, самото разбиране щеше да спре да съществува. Юлиус, който към този момент беше подготвен да предложи да изоставен Бали и да се насочат към Букурещ, внезапно изгуби ентусиазма си. Радостта от дребните измами идваше най-вече от това, да преметнеш някого за нещо, за предпочитане бе този някой да си го заслужава или най-малко да не страда доста. Ако да мамиш към този момент не се смята за машинация, то какво остава?
Алан го успокои, като му изясни, че румънците все пак излезли на улиците да стачкуват против проектите на политиците и служителите. Средностатистическият румънец не бил толкоз метафизичен надъхан като ръководещите. Според него крадците трябвало да бъдат затваряни и нямало никакво значение нито каква купа или позиция имат, нито дали има, или няма къде да ги затварят.
Сутрешните диалози все по-често се въртяха към тематиката накъде из необятния свят да поемат Алан и Юлиус, откакто тук бе станало по този начин еднакво. Водещата вест на закуска бе, че температурите на Северния полюс към този момент са с двайсет градуса над естественото, и Алан се зачуди дали това не бе една от вероятните дестинации.
Юлиус натика печени макарони в устата си, сдъвка ги и съобщи, че не счита Северния полюс за подобаващ за тях двамата, изключително в случай че ледът е тръгнал да се топи. Юлиус щял да настине, в случай че си намокри краката. Освен това там имало бели мечки, а за тях Юлиус знаел единствено, че постоянно са в извънредно въодушевление. Змиите на Бали най-малко се бояли от хора. Алан подмятна, че не е изключително необичайно белите мечки да не са изключително радостни, щом ледът се топи под краката им.
Ако нещата станели доста зле, белите мечки можело да се разходят до сушата, до момента в който към момента има време. Най-добре до Канада, тъй като в Щатите още веднъж си имали нов президент – беше ли разказал на Юлиус? И този, новият, не пускал всеки през границата.
Да, Юлиус беше чувал за Тръмп. Така се споделяше. Белите мечки може и да не бяха тъмнокожи, само че преди всичко бяха чужденци. Така че нямаше доста на какво да се надяват.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1066)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ