Откъс от "Всичко това е любов" на Дулсе Мария Кардозо
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от сборника с разкази " Всичко това е обич ", с създател Дулсе Мария Кардозо, възложен от Издателство " Ерго "
Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 година се завръща в родината и приключва право в Лисабонския университет. Пише сюжети, разкази и романи, някои от които са приспособени за кино и спектакъл.
Още с първите си книги се утвърждава като един от най-емблематичните създатели на новото потомство португалски писатели, надалеч от стилните течения, занаятчия на истинска прозаичност и ексцентрично изложение. Романът " Окървавено поле " (2001) е отличен с огромната премия за литературно събитие " Аконтесе ", а вторият – " Моето опяване " (2005) – получава Наградата за литература на Европейски Съюз (на бълг., Ерго, 2011). Следват " До нас " (2008), " Земя на врабците " (2009), " Завръщането " (2011), " Библията на Лоа " (2014), " Елиет " (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се учат в няколко университета. През 2012 година е удостоена с купата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.
" Всичко това е обич " не предлага любовни истории, а истории за обич. Любовта не е единствено нежни усеща, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води единствено до сърцераздирателни драми, щедро полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения.
Майсторски подбраните и разказани тук истории ни сграбчват не с оди за пристрастеността, а с разголването на разнообразни, постоянно груби и стъписващи, даже поразяващи облици на любовта, които се запечатват в съзнанието и остават дълго в нас. Авторката на " Моето опяване " затвърждава гения си да разказва и поетично, и с пръски комизъм хирургическите си сечения на човешката душа. "...най-голямата свирепост не се прави след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата свирепост се прави преди, доста преди този момент и точно тя прави избора вероятен или нужен. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка. "
Сега си мислиш, че книгите са ме избавили от гибелта, само че не и от проклетията. Прав си. Нещо повече, като избавиха мен, книгите осъдиха тези, които по-късно убих. Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито в миналото ще излекуват. Не оказва помощ желанието да вярваш в противното. Книгите не сортират и се оферират на всеки, който желае да ги прочете.
И в случай че носят избавление, вършат го така безсистемно и така неразбираемо, че никой не може въобще да се надява на това. Може би книгите следват неведоми пътища. Като Господ. Аз съм блудният наследник. Напоследък се питах кого Господ или пратеният от Господа би избрал: дали една проклета душа, която съумява да оцени Неговото дело, или една добра душа, която не го реализира? Понякога усещам, че Господ избира мен. Понякога усещам, че една неточност...
Издава се с поддръжката на Главна дирекция на книгата, архивите и библиотеките и на " Камойнш – Институт за съдействие и език ", Португалия
Превод от португалски Даринка Кирчева
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от сборника с разкази " Всичко това е обич " на Дулсе Мария Кардозо
Библиотеката
свободно съчинение по автентичен случай
Книгите ме избавиха. За пръв път го споделям на глас. Човек няма по какъв начин да не се засрами, когато споделя, че поради книгите не се е самоубил. Такива думи повече прилягат на девойче с хлабави нерви. И въпреки всичко е самата истина. Отдавна, доста от дълго време книгите ме избавиха. Ако не ти се има вяра, недей да вярваш. Вярата опира и до решение. Някои неща не могат да се вземат решение. Да ожаднееш да вземем за пример. Да бъдеш избавен от книги. Случва се, без да си го решил. Ето че отново се отплеснах.
Старческата мисъл се върти в кръг. Не е праволинейна мисъл, устремена напред, към бъдещето, както младежката. Старческата мисъл е увъртяна, мисъл, която се усеща покрай края и по този начин го отсрочва. Не че краят ме плаши. А пътят. Стигането до там. Често съм виждал този боязън в очите на други хора. На умиращи хора. Да, на хора, които съм убивал. Ако предпочиташ да го кажа по този начин, ще го кажа, постоянно съм виждал този боязън в очите на хората, които съм убивал.
Не понечих да скрия, че съм убивал. Не би имало смисъл. Още по-малко пред теб. Казах, умиращите хора, а не хората, които съм убивал, тъй като страхът, за който ти приказвам, не е обвързван с този, който те убива, или с това, което те убива. Свързан е с това, че си отиваш. Страхът, че таман стигаш края. Толкова постоянно съм го срещал у другите, че съумях да се отърва от него.
Няма място за срамежливост посред ни. Толкова от дълго време се познаваме. Не е нужно да извръщаш очи, да оглеждаш, както правиш в този момент, тези стени, затулени от лавици с книги. Вярваш ли, че до двайсет и първата си годишнина не бях прочел и една книга? Освен букварите. На двайсет и една години още сричах писаните думи и не знаех какво значат доста от тях. Ще речеш, че е невероятно, като гледаш в този момент тази библиотека.
Тук няма и една книга, която да не съм прочел. Моята библиотека. Преживял съм всеки живот, който съм прочел. Хиляди на брой. Навярно си мислиш, че бълнувам. Представите ми към този момент са пообъркани, само че не по този въпрос. Всеки живот, който съм прочел, е бил не по-малко мой. Няма огромна разлика сред претърпяното при четене и претърпяното в живота. Хиляди човешки ориси ни чакат в безмълвието на книгите.
Безмълвието на книгите не е същото като нашето. Ела да седнеш на този стол, че да си по-близо до мен. Уморявам се, в случай че би трябвало да приказвам високо. Всичко стана толкоз далечно. Толкова далечно. Освен книгите, те все по този начин са наоколо. Никога не можем да се отдалечим прекомерно от себе си, нали? Пак се отплеснах. Спусни пердетата. Очите ми към този момент не понасят светлината. Прави са. Телата постъпват мъдро. Подготвят се за това, което ги чака.
Щеше да е безболезнено, да не беше паметта. Все по този начин обичам слънчевите дни поради загатна за тях. Карам да пернат пердетата, все едно че очите ми още ги бива. Паметта. По-безразсъдна от дърта мръсница. Паметта, тази мръсница, която не се отхвърля. Благодаря. Така е по-добре. Това беше обичаният ми стол. Преди няколко години желаеха да го претапицират. Не разреших. Столът не е износен. Просто е остарял.
Правилно е това, че столът ми остаря дружно с мен. Ни един стол не може да свидетелства, без да стане част от това, чието удостоверение е. Тази библиотека е най-достоверният очевидец на това, което съм. Тук съм се срещал с толкоз доста хора. Ние, доколкото си припомням, в никакъв случай не сме се срещали вън от тук. Някои влизаха страхливо, както преди се влизаше в църквите. Трудно намираха тъкмо къде да застанат, прави, с прилепени до тялото ръце.
Други влизаха решително и заставаха по средата на този килим. Бяха ония, които ръкомахат необятно и се смеят високо. Толкова доста хора. Някои сядаха до прозореца, все едно са отишли на посетители. Други пък сядаха против мен, като на консултация. Имаше такива, които кръстосваха крайник връз крайник с цигара в ръка. Такива, които гледаха на открито, като че ли се намират в затвор. Такива, които се държаха като господари. Толкова доста хора. Колко лъскави бяха позлатите по ония шкафове в дъното. Помътняха.
Тези книги са не просто очевидци, а мои съучастници. Знаят всичко за мен. А аз толкоз малко знам за тях. Макар да са ми известни техни скришни секрети и почтени неточности. Макар да познавам устрема им и да удостоверявам неуспеха им. Зная малко за тях. Книгите ни познават, само че не им е в природата да се разкриват изцяло. Тайнствеността на тези дребни богове. Няма неприятно, в случай че се разсмееш. Не ме е грижа, че звуча патетично. Вече не ме е грижа, желая да кажа.
Никой не познава Бог, но имаме вяра, че Бог познава от вътрешната страна всеки човек. Щом съумяваме да повярваме на една дума – Бог, – би трябвало да можем да имаме вяра на всички думи. Кога последно беше тук? Вече комплицирам времето. Времето губи значение, колкото по-оскъдно става. Колкото по-оскъдно, толкоз по-малоценно. Сигурно е единственото нещо, което се обезценява, колкото повече не доближава.
Знам, бях ти заречен да не ти разпореждам към този момент поръчки. Не мисли, че съм те излъгал. Бях уверен, че няма да се наложи да убиваш отново по мое разпореждане. Всъщност обаче не е по този начин. Подготвил съм всичко. Не ми беше елементарно да напиша писмото, пъхнато в оня плик. Очите ми към този момент недовиждат, а ръцете ми треперят. Знаеш ли, че до петнайсетгодишна възраст не знаех, че писмеността съществува?
Ето ти нещо още по-трудно за поверие. Ако някой ми беше разказал сходно нещо, нямаше да допускам. И в случай че го бях прочел в някоя книга, щях на часа да се закълна, че е неистина. Но и това е истина. Една от тези истини, които са толкоз неуместни, че не може да се мъдрят в книга. От съвсем всеки живот би излязла калпава книга заради неуместните истини, от които е формиран. На петнайсет години към този момент бях прокълнат. Не си припомням в миналото да съм бил друг.
Не бях се отдалечавал от Бещейрош повече, в сравнение с краката могат да изминат за час-два. Бях виждал единствено дребни селища, такива като Бещейрош или най-вече като Пенедош. Знаех за града, само че в никакъв случай не бях ходил там. Знаех и за морето, което започвало след града. До петнайсетгодишна възраст единствените книги, които бях виждал, бяха богослужебни. Не виждал, ами зървал, когато ходех на литургия, заставах до входа на параклиса, а книгите се намираха надалеч, в ръцете на отчето.
Бяха декорация на олтара, като доста други. Литургията, даже в Бещейрош, се състоеше от украси. Толкова далечни, колкото и латинския. А и човек не вижда това, което вижда да се прави от много време. Дори да е нещо толкоз чудно, както отчето да разпростира тестета листове и да споделя неща на неразбираем език, до момента в който ги гледа. Отчето също по този начин се преструваше, че нафората и виното са тялото и кръвта Христови, и никой не се питаше за какво го прави.
Всичко се вършеше постоянно по еднакъв метод, и постоянно е било по този начин. Естествено беше никой от жестовете на отчето да не подбужда у мен опит да ги схвана. Нито у мен, нито у някой от Бещейрош, считам аз.
Съмнявам се, че Бещейрош още съществува. Трябва да са останали единствено руини. Беше едно забутано място, там надалеч, във вътрешността. В планината, където зиме наставаше студ, а лете задух. Един параклис без гробище и една бакалия, която нямаше доста какво да продава. Водеше се простоват живот, който единствено заболяването от време на време усложняваше.
Ако времето не я излекуваше, правехме си домашни церове и се молехме заболяването да не е смъртоносна. Когато беше, телата се погребваха в Пенедош. Ако някой в Бещейрош е знаел какво е писмеността или книгите, то в никакъв случай не ми го е казвал. Бещейрош беше толкоз надалеч, че даже мъртъвците не оставаха там. В такова място съществуват единствено тези думи, които не излизат от устата. А те съвсем всички са непотребни.
Ето ти тук оръжието и ръкавиците. Оръжието е мое. Ще наподобява на самоубийство. В прочут смисъл си е. Писмото, което написах, ще убеди всички в това. Чиста работа. Вкъщи няма никой различен. Достатъчно е на излизане да затвориш вратата и всичко ще завърши. Разбира се, бих могъл да го сторя аз, само че избирам да го направиш ти. Не мога да ти обясня за какво. Стреляй, когато поискаш. Аз съм подготвен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1105)
Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 година се завръща в родината и приключва право в Лисабонския университет. Пише сюжети, разкази и романи, някои от които са приспособени за кино и спектакъл.
Още с първите си книги се утвърждава като един от най-емблематичните създатели на новото потомство португалски писатели, надалеч от стилните течения, занаятчия на истинска прозаичност и ексцентрично изложение. Романът " Окървавено поле " (2001) е отличен с огромната премия за литературно събитие " Аконтесе ", а вторият – " Моето опяване " (2005) – получава Наградата за литература на Европейски Съюз (на бълг., Ерго, 2011). Следват " До нас " (2008), " Земя на врабците " (2009), " Завръщането " (2011), " Библията на Лоа " (2014), " Елиет " (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се учат в няколко университета. През 2012 година е удостоена с купата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.
" Всичко това е обич " не предлага любовни истории, а истории за обич. Любовта не е единствено нежни усеща, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води единствено до сърцераздирателни драми, щедро полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения.
Майсторски подбраните и разказани тук истории ни сграбчват не с оди за пристрастеността, а с разголването на разнообразни, постоянно груби и стъписващи, даже поразяващи облици на любовта, които се запечатват в съзнанието и остават дълго в нас. Авторката на " Моето опяване " затвърждава гения си да разказва и поетично, и с пръски комизъм хирургическите си сечения на човешката душа. "...най-голямата свирепост не се прави след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата свирепост се прави преди, доста преди този момент и точно тя прави избора вероятен или нужен. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка. "
Сега си мислиш, че книгите са ме избавили от гибелта, само че не и от проклетията. Прав си. Нещо повече, като избавиха мен, книгите осъдиха тези, които по-късно убих. Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито в миналото ще излекуват. Не оказва помощ желанието да вярваш в противното. Книгите не сортират и се оферират на всеки, който желае да ги прочете.
И в случай че носят избавление, вършат го така безсистемно и така неразбираемо, че никой не може въобще да се надява на това. Може би книгите следват неведоми пътища. Като Господ. Аз съм блудният наследник. Напоследък се питах кого Господ или пратеният от Господа би избрал: дали една проклета душа, която съумява да оцени Неговото дело, или една добра душа, която не го реализира? Понякога усещам, че Господ избира мен. Понякога усещам, че една неточност...
Издава се с поддръжката на Главна дирекция на книгата, архивите и библиотеките и на " Камойнш – Институт за съдействие и език ", Португалия
Превод от португалски Даринка Кирчева
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от сборника с разкази " Всичко това е обич " на Дулсе Мария Кардозо
Библиотеката
свободно съчинение по автентичен случай
Книгите ме избавиха. За пръв път го споделям на глас. Човек няма по какъв начин да не се засрами, когато споделя, че поради книгите не се е самоубил. Такива думи повече прилягат на девойче с хлабави нерви. И въпреки всичко е самата истина. Отдавна, доста от дълго време книгите ме избавиха. Ако не ти се има вяра, недей да вярваш. Вярата опира и до решение. Някои неща не могат да се вземат решение. Да ожаднееш да вземем за пример. Да бъдеш избавен от книги. Случва се, без да си го решил. Ето че отново се отплеснах.
Старческата мисъл се върти в кръг. Не е праволинейна мисъл, устремена напред, към бъдещето, както младежката. Старческата мисъл е увъртяна, мисъл, която се усеща покрай края и по този начин го отсрочва. Не че краят ме плаши. А пътят. Стигането до там. Често съм виждал този боязън в очите на други хора. На умиращи хора. Да, на хора, които съм убивал. Ако предпочиташ да го кажа по този начин, ще го кажа, постоянно съм виждал този боязън в очите на хората, които съм убивал.
Не понечих да скрия, че съм убивал. Не би имало смисъл. Още по-малко пред теб. Казах, умиращите хора, а не хората, които съм убивал, тъй като страхът, за който ти приказвам, не е обвързван с този, който те убива, или с това, което те убива. Свързан е с това, че си отиваш. Страхът, че таман стигаш края. Толкова постоянно съм го срещал у другите, че съумях да се отърва от него.
Няма място за срамежливост посред ни. Толкова от дълго време се познаваме. Не е нужно да извръщаш очи, да оглеждаш, както правиш в този момент, тези стени, затулени от лавици с книги. Вярваш ли, че до двайсет и първата си годишнина не бях прочел и една книга? Освен букварите. На двайсет и една години още сричах писаните думи и не знаех какво значат доста от тях. Ще речеш, че е невероятно, като гледаш в този момент тази библиотека.
Тук няма и една книга, която да не съм прочел. Моята библиотека. Преживял съм всеки живот, който съм прочел. Хиляди на брой. Навярно си мислиш, че бълнувам. Представите ми към този момент са пообъркани, само че не по този въпрос. Всеки живот, който съм прочел, е бил не по-малко мой. Няма огромна разлика сред претърпяното при четене и претърпяното в живота. Хиляди човешки ориси ни чакат в безмълвието на книгите.
Безмълвието на книгите не е същото като нашето. Ела да седнеш на този стол, че да си по-близо до мен. Уморявам се, в случай че би трябвало да приказвам високо. Всичко стана толкоз далечно. Толкова далечно. Освен книгите, те все по този начин са наоколо. Никога не можем да се отдалечим прекомерно от себе си, нали? Пак се отплеснах. Спусни пердетата. Очите ми към този момент не понасят светлината. Прави са. Телата постъпват мъдро. Подготвят се за това, което ги чака.
Щеше да е безболезнено, да не беше паметта. Все по този начин обичам слънчевите дни поради загатна за тях. Карам да пернат пердетата, все едно че очите ми още ги бива. Паметта. По-безразсъдна от дърта мръсница. Паметта, тази мръсница, която не се отхвърля. Благодаря. Така е по-добре. Това беше обичаният ми стол. Преди няколко години желаеха да го претапицират. Не разреших. Столът не е износен. Просто е остарял.
Правилно е това, че столът ми остаря дружно с мен. Ни един стол не може да свидетелства, без да стане част от това, чието удостоверение е. Тази библиотека е най-достоверният очевидец на това, което съм. Тук съм се срещал с толкоз доста хора. Ние, доколкото си припомням, в никакъв случай не сме се срещали вън от тук. Някои влизаха страхливо, както преди се влизаше в църквите. Трудно намираха тъкмо къде да застанат, прави, с прилепени до тялото ръце.
Други влизаха решително и заставаха по средата на този килим. Бяха ония, които ръкомахат необятно и се смеят високо. Толкова доста хора. Някои сядаха до прозореца, все едно са отишли на посетители. Други пък сядаха против мен, като на консултация. Имаше такива, които кръстосваха крайник връз крайник с цигара в ръка. Такива, които гледаха на открито, като че ли се намират в затвор. Такива, които се държаха като господари. Толкова доста хора. Колко лъскави бяха позлатите по ония шкафове в дъното. Помътняха.
Тези книги са не просто очевидци, а мои съучастници. Знаят всичко за мен. А аз толкоз малко знам за тях. Макар да са ми известни техни скришни секрети и почтени неточности. Макар да познавам устрема им и да удостоверявам неуспеха им. Зная малко за тях. Книгите ни познават, само че не им е в природата да се разкриват изцяло. Тайнствеността на тези дребни богове. Няма неприятно, в случай че се разсмееш. Не ме е грижа, че звуча патетично. Вече не ме е грижа, желая да кажа.
Никой не познава Бог, но имаме вяра, че Бог познава от вътрешната страна всеки човек. Щом съумяваме да повярваме на една дума – Бог, – би трябвало да можем да имаме вяра на всички думи. Кога последно беше тук? Вече комплицирам времето. Времето губи значение, колкото по-оскъдно става. Колкото по-оскъдно, толкоз по-малоценно. Сигурно е единственото нещо, което се обезценява, колкото повече не доближава.
Знам, бях ти заречен да не ти разпореждам към този момент поръчки. Не мисли, че съм те излъгал. Бях уверен, че няма да се наложи да убиваш отново по мое разпореждане. Всъщност обаче не е по този начин. Подготвил съм всичко. Не ми беше елементарно да напиша писмото, пъхнато в оня плик. Очите ми към този момент недовиждат, а ръцете ми треперят. Знаеш ли, че до петнайсетгодишна възраст не знаех, че писмеността съществува?
Ето ти нещо още по-трудно за поверие. Ако някой ми беше разказал сходно нещо, нямаше да допускам. И в случай че го бях прочел в някоя книга, щях на часа да се закълна, че е неистина. Но и това е истина. Една от тези истини, които са толкоз неуместни, че не може да се мъдрят в книга. От съвсем всеки живот би излязла калпава книга заради неуместните истини, от които е формиран. На петнайсет години към този момент бях прокълнат. Не си припомням в миналото да съм бил друг.
Не бях се отдалечавал от Бещейрош повече, в сравнение с краката могат да изминат за час-два. Бях виждал единствено дребни селища, такива като Бещейрош или най-вече като Пенедош. Знаех за града, само че в никакъв случай не бях ходил там. Знаех и за морето, което започвало след града. До петнайсетгодишна възраст единствените книги, които бях виждал, бяха богослужебни. Не виждал, ами зървал, когато ходех на литургия, заставах до входа на параклиса, а книгите се намираха надалеч, в ръцете на отчето.
Бяха декорация на олтара, като доста други. Литургията, даже в Бещейрош, се състоеше от украси. Толкова далечни, колкото и латинския. А и човек не вижда това, което вижда да се прави от много време. Дори да е нещо толкоз чудно, както отчето да разпростира тестета листове и да споделя неща на неразбираем език, до момента в който ги гледа. Отчето също по този начин се преструваше, че нафората и виното са тялото и кръвта Христови, и никой не се питаше за какво го прави.
Всичко се вършеше постоянно по еднакъв метод, и постоянно е било по този начин. Естествено беше никой от жестовете на отчето да не подбужда у мен опит да ги схвана. Нито у мен, нито у някой от Бещейрош, считам аз.
Съмнявам се, че Бещейрош още съществува. Трябва да са останали единствено руини. Беше едно забутано място, там надалеч, във вътрешността. В планината, където зиме наставаше студ, а лете задух. Един параклис без гробище и една бакалия, която нямаше доста какво да продава. Водеше се простоват живот, който единствено заболяването от време на време усложняваше.
Ако времето не я излекуваше, правехме си домашни церове и се молехме заболяването да не е смъртоносна. Когато беше, телата се погребваха в Пенедош. Ако някой в Бещейрош е знаел какво е писмеността или книгите, то в никакъв случай не ми го е казвал. Бещейрош беше толкоз надалеч, че даже мъртъвците не оставаха там. В такова място съществуват единствено тези думи, които не излизат от устата. А те съвсем всички са непотребни.
Ето ти тук оръжието и ръкавиците. Оръжието е мое. Ще наподобява на самоубийство. В прочут смисъл си е. Писмото, което написах, ще убеди всички в това. Чиста работа. Вкъщи няма никой различен. Достатъчно е на излизане да затвориш вратата и всичко ще завърши. Разбира се, бих могъл да го сторя аз, само че избирам да го направиш ти. Не мога да ти обясня за какво. Стреляй, когато поискаш. Аз съм подготвен.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1105)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ