Откъс от "Истории от 90-те"
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от сборника " Истории от 90-те ", възложен от ИздателствоBookmark.
Една от най-очакваните български книги тази есен ще събере над двайсет създатели от разнообразни възрасти и техните " Истории от 90-те ". Едноименният алманах със съставител преводача и издател Невена Дишлиева-Кръстева ще излезе през ноември, само че към този момент притегля интереса на читателите онлайн посредством оповестените къси фрагменти.
" Истории от 90-те " ще бъде в книжарниците на 10 ноември 2019 - тъкмо трийсет години след онази дата, която направи 90-те вероятни в цялото им еуфорично многообразие и крайности.
" Този алманах ми дава опция да наредя пъзела на това десетилетие през литературата – филтърът, през който избирам да виждам на живота. Прибавих към личното си чувство за 90-те думите на хора, с огромна част от които съм претърпяла тези години, също и други, които ми е любопитно да чета и чувам, и по този начин се получи една пъстра, чаровна, щура, прочувствена гледка на близкото ни минало ", споделя Невена Дишлиева-Кръстева.
Другите създатели със своя история в сборника са Георги Господинов, Димитър Коцев-Шошо, Веселина Седларска, Капка Тодорова, Деляна Манева, Десислава Желева, Еми Барух, Ерол Ибрахимов, Ива Колева, Борислав Лазаров, Марина Евгениева, Милена Делева, Мирослава Кацарова, Митко Новков, Наталия Делева, Петя Кокудева, Райчо Ангелов, Ангелина Александрова, Борис Ангелов и Силвия Недкова. В сборника ще има и фоторазказ на основателя на организация " Булфото " Евгени Димитров. А корицата е дело на Люба Халева.
" Истории от 90-те " ще има предпремиера и в Бургас на 13 август от 19:30 ч. в Експозиционен център " Флора " в границите на фестивала " С книга на плажа ".
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Фосил на муха от 90-те " с създател Борис Ангелов
Историята на 90-те може да бъде написана единствено от глупак (стига да умее да пише). Нелинеарно, със разбъркване на глаголните времена, с типичните за амнезията хиатуси, безредно и ахронично, с пропуски и повторения – като сън, като илюзия. Тя евентуално би могла да бъде разказана и от глупак майтапчия и в този случай наследниците ни ще четат алманах с куриозни анекдоти, даващи им да схванат за какво предците им са били монументални кретени, некадърни - къде заради боязън, къде заради неизлечима доверчивост - да се опълчат на тайфа овластени нарушители.
Моите 10 краевековни лета са непроницаеми за потомците, тъй като те не имат опит и спомен от живота през тоталитарната ера. Не са били гонени нито от полицаи, нито от учители (от час по химия) поради непристойно дълга коса, дънки с кръпки и оглушително слушане на Led Zeppelin. Най-мъчителното в тоталитарния режим беше несъществуването на време.
Липсата на небосвод на бъдеще, ни написа неотдавна Я. Букова от Атина. Това по какъв начин се изяснява с думи, по какъв начин се вкарва в рационален роман? Никак! Та ние на часа си помислихме, че преднамерено са споделили по радиото за свалянето на диктатора, с цел да окаушат радващите се на богатствата новина! Болярската ми баба от В. Търново гласувала на парламентарните избори през 1990 година за Българска социалистическа партия, тъй като била уверена, че не са анонимни и всички, които не са дали гласа си за комунистите, ги чака сурово наказване.
Разбира се, че децата ни в този момент не ни имат вяра, когато от време на време им споделяме, че не сме имали никаква вяра – и ние, и родителите ни, и родителите им живеехме наужким, немилостиво разсечени на две: едни бяхме у дома, напълно други пред очите и ушите на алената Хидра.
Най-добрият скъсен курс по История на 90-те for dummies е дело на Ерол Ибрахимов и е предопределен за празнично пеене (с пиянство и танцуване). Парчето Обичам на Уикеда е травестиращо осмешаване на митопоетическия бълвоч, който тукашни политици сегиз-тогиз притоплят и раздават като българско гурме на простодушните си гласоподаватели:
Обичам Камата,
модерния ляв,
обичам го този исполин балкански,
а тия футболни победи по какъв начин ги обичам и още жаля.
Обичам Барона, Крушата също, Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко - толкоз са ми симпатични, обичам тепиха.
А по какъв начин те обичам Тигре, тигре и тебе Ферари с цвят червен, нашта система 4-4-2,
А любя Радка пиратка,
Десети ноември,
девети септември,
кръглата маса,
мирния преход,
майчице блага, иска ми се пръсне с толкоз любов сърцето.
Аз съм българче, обичам чужбина – новата си татковина. Това беше рефренът и тогава, и в този момент. Ето началото на Великото преселение на българина по света (щеше ми се да напиша по белия свят, само че през днешния ден е политически неточно да се белосват държавите). Клишето е бременно със същия абсурд като крилатия стих на поета и ний сме дали нещо на светът - това нашето тук е едно, светът - друго, някъде другаде. Ако Г. Господинов ми позволи кощунството да допиша деконструкцията му, бих рекъл, че и светът е постоянно другаде.
Движението по интернационалната автомагистрала, свързваща света и София, беше интензивно и в двете направления – изнасяхме хора, внасяхме хартия, т.е. книжнина. В началото (на прехода) бе преводът! Никога до тогава не е имало у нас сходна богата годишна продукция от преводни книги. И по няколко паралелно да четем, отново не ни е отредено задоволително биографично време, че да изчетем най-малко стойностните заглавия.
Хартиената вакханалия и оргиастичното четене на преди малко преведени фикционални книги и научни писания, с най-малко 30-годишно забавяне, взривиха и еротизираха филантропичното арго, езика на художествената литература и журналистическия диалект. Преди седмица изпратих свое вехто съчинение на обичаната си англоезична българска писателка с изчервяващ се емотикон и извинителната (за)бележка: Аз към този момент не пиша по този начин. Апропо, нейната Улица без име е непостижимата за мен машина на времето, незабелязано пренасяща читателите си в онази епоха, без ретроактивното вмешателство, от което аз не смогнах, види се, да опазя персоналната си хроника на прехода.
Дали не се оказахме едни чичовци-читатели, дали не се сгромолясаха фантазиите ни поради паралелното ни книжно битие (то към момента е имагинерното леговище на тези от нас, избрали вътрешната емиграция пред вливането в brain drain течението)? Една от надали не формалните версии твърди, че по този начин се случило (разбирай: нищо положително не се случи!), тъй като сме били избегнали румънското кръвопускане, което, като на кино, наблюдавахме в директно предаване по Българска национална телевизия. Според този речитатив, безсъзнателно повтарящ митологическите оправдания-обяснения на Априлското въстание, било в действителност най-добре танковете да дойдат, т.е. нежната гражданска война, гордостта на политици и полиция, е родила запъртък народна власт.
90-те бяха ексцесивен зев, неартикулируема историческа трансгресия, умъртвена някъде през политическата зима на 2002 година Ако и преход да имплицира плавна и рационална трансформация, аз бих го нарекъл прелом и бих го описал по-скоро в термините на хаоса и гърмежа, отворили пролуката, през която можехме да се шмугнем в историята.
Зевзекът у мен обаче гневно се бунтува против горната разпра с груповото ни общежитие. В неговия роман, хитро изплъзнал се от надзора на автоцензурата, се мержелеят като видения безпътни купони, безпаметни напивания, леки и не чак толкова леки опиати, рок концерти, вървене на стоп до Созопол, каране на ролери в неособено трезво положение на Античния спектакъл, каране на мотор като камикадзе, стесняване на масур и каране на ски, диво къмпиране по морето и нощуване в спален чувал на нудистки плажове, скиторене из Родопите и Пирин, ръсене на пари по основната (така ѝ викахме на просията), пиянство на гюловица в двора на гимназията, хулиганстване по мачовете на Ботев, развъждане на индийски билки за немедицински цели, осъмване в Мария-Луиза (това е паметна пловдивска механа, не е обществен дом), плуване на лунна светлина в гребния канал към среднощ, двумесечно бягство от учебно заведение, бягство от казармата, явяване на изпит (по Диалектология) с царски пищов, че дори и една кражба на Лотман (на руски) от филологическата читалня. Да благодарим от сърце и душа на ориста, че през 90-те мистър Зукърбърг е бил безпаричен възпитаник. И да не стопираме да се надяваме, че: слънце ще огрее един ден и... на изток от Рая.
*Разказът е оповестен със съкращения.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Една от най-очакваните български книги тази есен ще събере над двайсет създатели от разнообразни възрасти и техните " Истории от 90-те ". Едноименният алманах със съставител преводача и издател Невена Дишлиева-Кръстева ще излезе през ноември, само че към този момент притегля интереса на читателите онлайн посредством оповестените къси фрагменти.
" Истории от 90-те " ще бъде в книжарниците на 10 ноември 2019 - тъкмо трийсет години след онази дата, която направи 90-те вероятни в цялото им еуфорично многообразие и крайности.
" Този алманах ми дава опция да наредя пъзела на това десетилетие през литературата – филтърът, през който избирам да виждам на живота. Прибавих към личното си чувство за 90-те думите на хора, с огромна част от които съм претърпяла тези години, също и други, които ми е любопитно да чета и чувам, и по този начин се получи една пъстра, чаровна, щура, прочувствена гледка на близкото ни минало ", споделя Невена Дишлиева-Кръстева.
Другите създатели със своя история в сборника са Георги Господинов, Димитър Коцев-Шошо, Веселина Седларска, Капка Тодорова, Деляна Манева, Десислава Желева, Еми Барух, Ерол Ибрахимов, Ива Колева, Борислав Лазаров, Марина Евгениева, Милена Делева, Мирослава Кацарова, Митко Новков, Наталия Делева, Петя Кокудева, Райчо Ангелов, Ангелина Александрова, Борис Ангелов и Силвия Недкова. В сборника ще има и фоторазказ на основателя на организация " Булфото " Евгени Димитров. А корицата е дело на Люба Халева.
" Истории от 90-те " ще има предпремиера и в Бургас на 13 август от 19:30 ч. в Експозиционен център " Флора " в границите на фестивала " С книга на плажа ".
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Фосил на муха от 90-те " с създател Борис Ангелов
Историята на 90-те може да бъде написана единствено от глупак (стига да умее да пише). Нелинеарно, със разбъркване на глаголните времена, с типичните за амнезията хиатуси, безредно и ахронично, с пропуски и повторения – като сън, като илюзия. Тя евентуално би могла да бъде разказана и от глупак майтапчия и в този случай наследниците ни ще четат алманах с куриозни анекдоти, даващи им да схванат за какво предците им са били монументални кретени, некадърни - къде заради боязън, къде заради неизлечима доверчивост - да се опълчат на тайфа овластени нарушители.
Моите 10 краевековни лета са непроницаеми за потомците, тъй като те не имат опит и спомен от живота през тоталитарната ера. Не са били гонени нито от полицаи, нито от учители (от час по химия) поради непристойно дълга коса, дънки с кръпки и оглушително слушане на Led Zeppelin. Най-мъчителното в тоталитарния режим беше несъществуването на време.
Липсата на небосвод на бъдеще, ни написа неотдавна Я. Букова от Атина. Това по какъв начин се изяснява с думи, по какъв начин се вкарва в рационален роман? Никак! Та ние на часа си помислихме, че преднамерено са споделили по радиото за свалянето на диктатора, с цел да окаушат радващите се на богатствата новина! Болярската ми баба от В. Търново гласувала на парламентарните избори през 1990 година за Българска социалистическа партия, тъй като била уверена, че не са анонимни и всички, които не са дали гласа си за комунистите, ги чака сурово наказване.
Разбира се, че децата ни в този момент не ни имат вяра, когато от време на време им споделяме, че не сме имали никаква вяра – и ние, и родителите ни, и родителите им живеехме наужким, немилостиво разсечени на две: едни бяхме у дома, напълно други пред очите и ушите на алената Хидра.
Най-добрият скъсен курс по История на 90-те for dummies е дело на Ерол Ибрахимов и е предопределен за празнично пеене (с пиянство и танцуване). Парчето Обичам на Уикеда е травестиращо осмешаване на митопоетическия бълвоч, който тукашни политици сегиз-тогиз притоплят и раздават като българско гурме на простодушните си гласоподаватели:
Обичам Камата,
модерния ляв,
обичам го този исполин балкански,
а тия футболни победи по какъв начин ги обичам и още жаля.
Обичам Барона, Крушата също, Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко - толкоз са ми симпатични, обичам тепиха.
А по какъв начин те обичам Тигре, тигре и тебе Ферари с цвят червен, нашта система 4-4-2,
А любя Радка пиратка,
Десети ноември,
девети септември,
кръглата маса,
мирния преход,
майчице блага, иска ми се пръсне с толкоз любов сърцето.
Аз съм българче, обичам чужбина – новата си татковина. Това беше рефренът и тогава, и в този момент. Ето началото на Великото преселение на българина по света (щеше ми се да напиша по белия свят, само че през днешния ден е политически неточно да се белосват държавите). Клишето е бременно със същия абсурд като крилатия стих на поета и ний сме дали нещо на светът - това нашето тук е едно, светът - друго, някъде другаде. Ако Г. Господинов ми позволи кощунството да допиша деконструкцията му, бих рекъл, че и светът е постоянно другаде.
Движението по интернационалната автомагистрала, свързваща света и София, беше интензивно и в двете направления – изнасяхме хора, внасяхме хартия, т.е. книжнина. В началото (на прехода) бе преводът! Никога до тогава не е имало у нас сходна богата годишна продукция от преводни книги. И по няколко паралелно да четем, отново не ни е отредено задоволително биографично време, че да изчетем най-малко стойностните заглавия.
Хартиената вакханалия и оргиастичното четене на преди малко преведени фикционални книги и научни писания, с най-малко 30-годишно забавяне, взривиха и еротизираха филантропичното арго, езика на художествената литература и журналистическия диалект. Преди седмица изпратих свое вехто съчинение на обичаната си англоезична българска писателка с изчервяващ се емотикон и извинителната (за)бележка: Аз към този момент не пиша по този начин. Апропо, нейната Улица без име е непостижимата за мен машина на времето, незабелязано пренасяща читателите си в онази епоха, без ретроактивното вмешателство, от което аз не смогнах, види се, да опазя персоналната си хроника на прехода.
Дали не се оказахме едни чичовци-читатели, дали не се сгромолясаха фантазиите ни поради паралелното ни книжно битие (то към момента е имагинерното леговище на тези от нас, избрали вътрешната емиграция пред вливането в brain drain течението)? Една от надали не формалните версии твърди, че по този начин се случило (разбирай: нищо положително не се случи!), тъй като сме били избегнали румънското кръвопускане, което, като на кино, наблюдавахме в директно предаване по Българска национална телевизия. Според този речитатив, безсъзнателно повтарящ митологическите оправдания-обяснения на Априлското въстание, било в действителност най-добре танковете да дойдат, т.е. нежната гражданска война, гордостта на политици и полиция, е родила запъртък народна власт.
90-те бяха ексцесивен зев, неартикулируема историческа трансгресия, умъртвена някъде през политическата зима на 2002 година Ако и преход да имплицира плавна и рационална трансформация, аз бих го нарекъл прелом и бих го описал по-скоро в термините на хаоса и гърмежа, отворили пролуката, през която можехме да се шмугнем в историята.
Зевзекът у мен обаче гневно се бунтува против горната разпра с груповото ни общежитие. В неговия роман, хитро изплъзнал се от надзора на автоцензурата, се мержелеят като видения безпътни купони, безпаметни напивания, леки и не чак толкова леки опиати, рок концерти, вървене на стоп до Созопол, каране на ролери в неособено трезво положение на Античния спектакъл, каране на мотор като камикадзе, стесняване на масур и каране на ски, диво къмпиране по морето и нощуване в спален чувал на нудистки плажове, скиторене из Родопите и Пирин, ръсене на пари по основната (така ѝ викахме на просията), пиянство на гюловица в двора на гимназията, хулиганстване по мачовете на Ботев, развъждане на индийски билки за немедицински цели, осъмване в Мария-Луиза (това е паметна пловдивска механа, не е обществен дом), плуване на лунна светлина в гребния канал към среднощ, двумесечно бягство от учебно заведение, бягство от казармата, явяване на изпит (по Диалектология) с царски пищов, че дори и една кражба на Лотман (на руски) от филологическата читалня. Да благодарим от сърце и душа на ориста, че през 90-те мистър Зукърбърг е бил безпаричен възпитаник. И да не стопираме да се надяваме, че: слънце ще огрее един ден и... на изток от Рая.
*Разказът е оповестен със съкращения.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ