"Приспивна песен в Аушвиц" от Марио Ескобар
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Приспивна ария в Аушвиц " с създател Марио Ескобар, възложен от издателство " Сиела "
" Приспивна ария в Аушвиц " от Марио Ескобар - историята на една смела жена, минала през пъкъла.
Базирана върху същински събития, книгата разкрива непредвидена вероятност към добре познати персони от историята на холокоста.
Човешките същества са къс лъх измежду урагана на заобикалящата ни реалност, само че историята на Хелене ни припомня, че можем да сме господари на личната си орис, даже и безусловно целият свят да е срещу нас. Не мога да кажа дали тази книга ме научи по какъв начин да бъда по-добър човек, само че сигурно ме научи да намирам по-малко извинения за своите неточности и недостатъци.
Марио Ескобар
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Приспивна ария в Аушвиц " на Марио Ескобар
ПРОЛОГ
Март 1956 година
Буенос Айрес
Задържах дъха си по време на внезапното издигане на самолета. През всичките шест години, които бях прекарал в Аржентина, съвсем не бях излизал отвън столицата. Мисълта да съм затворен в такова малко пространство толкоз доста часове, ми причиняваше болежка в гърдите, само че когато носът на самолета зае хоризонтално състояние, дишането ми стана по-равно и се успокоих.
Когато привлекателната русокоска пристигна и ме попита дали желая нещо за пиянство, ѝ споделих, че избирам чай. За миг си помислих дали да не изпия нещо по-силно поради нервите си, само че след престоя ми в Аушвиц отбягвах алкохолните питиета. Беше същински срам да виждам сътрудниците си пияни ден след ден, а комендантът Рудолф Хьос съвсем да не обръща внимание на това. Вярно е, че в тези последни месеци на войната доста хора бяха обзети от обезсърчение. Някои бяха изгубили дамите и децата си във варварските въздушни набези на съдружниците. И все пак един немски боец - още повече боец от Секретен сътрудник - би трябвало да остане спокоен и да се владее без значение от събитията.
Стюардесата деликатно остави горещия чай на масичката и аз ѝ се усмихнах. Тя имаше идеални черти. Устните ѝ бяха тъкмо толкоз необятни, колкото би трябвало, очите ѝ бяха блестящо сини, бузите ѝ дребни и розови - идеалното арийско лице. След това погледнах към остарялото си кожено куфарче. Бях взел няколко материала по биология и генетика, с цел да мине пътуването по-бързо. Не мога да обясня за какво, само че в последния миг взех решение да взема и няколко от старите тетрадки от детската градина в Zigeunerlager в Аушвиц-Биркенау.
Преди години ги бях поставил при моите отчети за провежданите в Аушвиц генетични проучвания, само че в никакъв случай не ги бях чел. Тези тетрадки бяха дневниците на Хелене Ханеман, една германка, с която се срещнах в Аушвиц. Фрау Ханеман и фамилията ѝ, както и войната, в този момент бяха част от едно далечно минало, за което избрах да не мисля - годините, когато бях млад офицер от Секретен сътрудник и всички ме познаваха като хер лекар Менгеле.
Протегнах ръка и взех първата тетрадка. Корицата беше изцяло избеляла, ъглите бяха изцапани със засъхнали петна, а хартията бе придобила оня избледнял жълт цвят на старите истории, от които никой към този момент не се интересува. Отпих първата си глътка чай и постепенно отворих на първата страница. Големите, наклонени букви на Хелене Ханеман, шефа на циганската детска градина в Аушвиц, ме придвижиха още веднъж в Биркенау, бранш ВІІе, където бяха настанени ромите. Кал, електрически огради и сладкият аромат на гибелта - това беше Аушвиц за нас, по този начин бе останал в спомените ни.
ПЪРВА ГЛАВА
Май 1943 година
Берлин
Беше мрачно, когато се измъкнах от леглото полузаспала. Въпреки че бе почнало да става топло денем, сутрините продължаваха да са задоволително хладни, с цел да настръхне кожата ми. Облякох лекия си сатенен халат и потеглих към банята, без да разсънвам Йохан. За благополучие, в жилището ни към момента имаше топла вода и можех да си взема един бърз душ, преди да отида и да събудя децата.
Тази заран всички с изключение на дребната Адалия трябваше да отидат на учебно заведение. Избърсах с ръка парата от огледалото и се загледах в отражението си, забелязвайки по какъв начин увеличаващите се бръчки като че ли правеха сините ми очи да наподобяват по-малки. Имах торбички под очите, само че това не беше чудно при една майка на пет деца под дванайсет години, която работеше по две смени като здравна сестра, с цел да оцелее фамилията.
Избърсах косата си с забрадка, до момента в който тя си възвърна сламенорусия цвят, само че стопирах, с цел да прегледам сивите косми, които растяха на слепоочията ми. Започнах да къдря косата си, само че това продължи единствено до момента в който чух близнаците Емили и Ернст да ме викат. Облякох се бързо и към момента боса, забързах към другата стая.
Когато влязох, те седяха в леглото и си говореха безшумно. Двамата им по-големи братя към момента лежаха свити, вкопчени в последните секунди от съня. Адалия спеше с нас, тъй като леглото на децата беше прекомерно малко, с цел да се съберат всичките пет.
- Малко по-тихо, милички. Другите още спят. А аз би трябвало да подготвя закуската - прошепнах аз.
Те ми се усмихнаха лъчезарно, като че ли това, че просто виждаха лицето ми, беше задоволително, с цел да ги направи щастливи. Свалих облеклата им от стола и ги оставих на леглото. Близнаците бяха към този момент шестгодишни и не се нуждаеха от помощта ми, с цел да се облекат. Колкото повече хора има в едно семейство, толкоз по-стройна би трябвало да е системата, с цел да може всеки да свърши най-простичките задания колкото може по-бързо и по-лесно.
Отидох в дребната ни кухня и започнах да загрявам храна. След няколко минути стаята се извърши с горчиво-сладкия мирис на на ниска цена кафе. Този слаб сурогат от кафеникава вода беше единственият метод да се прикрие неналичието на усет на разреденото ни с вода мляко, макар че по-големите деца към този момент знаеха, че не пият същинско мляко.
От време на време, с малко шанс, успявахме да намерим по някоя кутия мляко на прахуляк, само че от началото на годината с усложняването на ситуацията на фронта дажбите бяха станали още по-малки.
Децата пристигнаха бегом в кухнята, бутайки се с лакти в тесния кулоар. Знаеха, че хлябът с масло и захар, който получаваха всяка заран, няма да остане дълго на масата.
- По-тихо, милички. Баща ви и Адалия още спят - скарах им се аз, до момента в който сядаха на местата си.
Въпреки че бяха гладни, те не се нахвърлиха на хляба, до момента в който не раздадох чашите и не казахме късата молитва, с която благодаряхме за храната си. Три секунди по-късно хлябът беше липсващ и децата гълтаха кафето, преди да се втурнат към банята, с цел да измият зъбите си. Използвах този миг, с цел да отида в нашата стая, да си взема обувките и палтото и да сложа сестринската си касинка. Знаех, че Йохан е безсънен, само че той постоянно се преструваше на задремал, до момента в който не чуеше да затварям входната врата. Срамуваше се, че в този момент аз спечелвам хляба на фамилията, само че всичко в Германия се беше трансформирало след започването на войната.
Йохан беше виртуозен цигулар. Години бе свирил в Берлинската филхармония, само че след 1936-а рестриктивните мерки против всички, които не отговаряха на условията на расистките закони на нацистката партия, бяха станали доста по-строги. Съпругът ми беше ром, макар че множеството германци използваха думи като tzigane, когато говореха за хората от тази раса.
През април и май 1940 година на практика цялото му семейство беше депортирано в Полша. Не бяхме чували нищо за тях от три години. За благополучие, в очите на нацистите аз бях чистокръвна порода, тъй че от този момент не ни бяха безпокоили. Въпреки това всякога, щом някой почукаше на вратата ни или телефонът иззвъняваше през нощта, сърцето ми несъзнателно подскачаше.
Когато стигнах до входната врата, четирите по-големи деца чакаха със закопчани палта, учебни шапки на главите и чанти на пода до краката си. Огледах ги, завързах шалчетата им и удължих малко онази част от ежедневния обред, в която ги целувах по бузите. Блаз, най-големият, от време на време отблъскваше пламенната ми любов, само че Отис и близнаците се любуваха на тези скъпи моменти, преди да прекрачим прага на път за учебно заведение.
- Хайде, не желая да закъснявате. А и аз имам единствено двайсет минути, преди да стартира промяната ми - споделих аз и отворих вратата.
В момента, в който излязохме на площадката и запалихме лампата, чухме тропота на ботуши, които шумно се изкачваха по дървените стълби. По гърба ми полазиха студени тръпки. Преглътнах с изпитание и пробвах да се усмихна на децата, които се бяха обърнали и ме гледаха, усетили терзанието ми. Махнах повърхностно с ръка, с цел да ги успокоя, и тръгнахме надолу. Децата не смееха да се отделят от мен. Обикновено ми беше мъчно да ги спра да тичат надолу по стълбите, само че приближаващите стъпки потискаха силата им. Те пристъпваха след мен, като че ли лекото ми зелено сако можеше да ги скрие и отбрани.
Когато стигнахме на площадката на втория етаж, шумът от стъпките към този момент изпълваше цялото стълбище. Блаз се наведе над парапета, с цел да види, и след момент се обърна и ме погледна по този начин, както единствено един по-голям брат може, с цел да съобщи това, което знае, без да разстрои по-малките.
Сърцето ми заби лудешки. Не можех да вдишвам, само че продължих да слизам по стълбите с вярата, че и в този момент нещастието просто ще ме отмине. Не желаех да имам вяра, че този път страданието е избрало мен.
Полицаите се сблъскаха с нас тъкмо по средата на стълбите сред първия и втория етаж. Агентите бяха млади, облечени в тъмнозелени униформи с кожени колани и златни копчета. Спряха тъкмо пред нас. За момент децата се втренчиха с безмълвно благоговение в островърхите им шлемове със златния орел, само че след това сведоха погледи към лъснатите им ботуши. Един сержант пристъпи напред, леко запъхтян, огледа ни и заприказва. Дългите му като на пруски боец мустаци потрепваха в такт с общително заплашителните му думи.
- Фрау Ханеман, багра се, че всички би трябвало да се върнете в жилището ви с нас.
Погледнах го право в очите, преди да кажа нещо. Студеният отговор на зелените му зеници ме извърши със боязън, само че се пробвах да остана спокойна и да се усмихна.
- Сержант, опасявам се, че не разбирам какво става. Трябва да заведа децата на учебно заведение и по-късно да отида на работа. Случило ли се е нещо?
- Фрау Ханеман, избирам да приказваме в жилището ви - отговори той и ме хвана внезапно за лакътя.
Движението му стресна децата, макар че бе имал желание да работи неусетно. Години бяхме ставали очевидци на грубостта и експанзията на нацистите, само че в този момент за първи път се почувствах персонално застрашена. Толкова дълго се бях надявала, че просто няма да ни виждат. Най-добрият метод да оцелееш в новата Германия, беше да си незабележим.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
" Приспивна ария в Аушвиц " от Марио Ескобар - историята на една смела жена, минала през пъкъла.
Базирана върху същински събития, книгата разкрива непредвидена вероятност към добре познати персони от историята на холокоста.
Човешките същества са къс лъх измежду урагана на заобикалящата ни реалност, само че историята на Хелене ни припомня, че можем да сме господари на личната си орис, даже и безусловно целият свят да е срещу нас. Не мога да кажа дали тази книга ме научи по какъв начин да бъда по-добър човек, само че сигурно ме научи да намирам по-малко извинения за своите неточности и недостатъци.
Марио Ескобар
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Приспивна ария в Аушвиц " на Марио Ескобар
ПРОЛОГ
Март 1956 година
Буенос Айрес
Задържах дъха си по време на внезапното издигане на самолета. През всичките шест години, които бях прекарал в Аржентина, съвсем не бях излизал отвън столицата. Мисълта да съм затворен в такова малко пространство толкоз доста часове, ми причиняваше болежка в гърдите, само че когато носът на самолета зае хоризонтално състояние, дишането ми стана по-равно и се успокоих.
Когато привлекателната русокоска пристигна и ме попита дали желая нещо за пиянство, ѝ споделих, че избирам чай. За миг си помислих дали да не изпия нещо по-силно поради нервите си, само че след престоя ми в Аушвиц отбягвах алкохолните питиета. Беше същински срам да виждам сътрудниците си пияни ден след ден, а комендантът Рудолф Хьос съвсем да не обръща внимание на това. Вярно е, че в тези последни месеци на войната доста хора бяха обзети от обезсърчение. Някои бяха изгубили дамите и децата си във варварските въздушни набези на съдружниците. И все пак един немски боец - още повече боец от Секретен сътрудник - би трябвало да остане спокоен и да се владее без значение от събитията.
Стюардесата деликатно остави горещия чай на масичката и аз ѝ се усмихнах. Тя имаше идеални черти. Устните ѝ бяха тъкмо толкоз необятни, колкото би трябвало, очите ѝ бяха блестящо сини, бузите ѝ дребни и розови - идеалното арийско лице. След това погледнах към остарялото си кожено куфарче. Бях взел няколко материала по биология и генетика, с цел да мине пътуването по-бързо. Не мога да обясня за какво, само че в последния миг взех решение да взема и няколко от старите тетрадки от детската градина в Zigeunerlager в Аушвиц-Биркенау.
Преди години ги бях поставил при моите отчети за провежданите в Аушвиц генетични проучвания, само че в никакъв случай не ги бях чел. Тези тетрадки бяха дневниците на Хелене Ханеман, една германка, с която се срещнах в Аушвиц. Фрау Ханеман и фамилията ѝ, както и войната, в този момент бяха част от едно далечно минало, за което избрах да не мисля - годините, когато бях млад офицер от Секретен сътрудник и всички ме познаваха като хер лекар Менгеле.
Протегнах ръка и взех първата тетрадка. Корицата беше изцяло избеляла, ъглите бяха изцапани със засъхнали петна, а хартията бе придобила оня избледнял жълт цвят на старите истории, от които никой към този момент не се интересува. Отпих първата си глътка чай и постепенно отворих на първата страница. Големите, наклонени букви на Хелене Ханеман, шефа на циганската детска градина в Аушвиц, ме придвижиха още веднъж в Биркенау, бранш ВІІе, където бяха настанени ромите. Кал, електрически огради и сладкият аромат на гибелта - това беше Аушвиц за нас, по този начин бе останал в спомените ни.
ПЪРВА ГЛАВА
Май 1943 година
Берлин
Беше мрачно, когато се измъкнах от леглото полузаспала. Въпреки че бе почнало да става топло денем, сутрините продължаваха да са задоволително хладни, с цел да настръхне кожата ми. Облякох лекия си сатенен халат и потеглих към банята, без да разсънвам Йохан. За благополучие, в жилището ни към момента имаше топла вода и можех да си взема един бърз душ, преди да отида и да събудя децата.
Тази заран всички с изключение на дребната Адалия трябваше да отидат на учебно заведение. Избърсах с ръка парата от огледалото и се загледах в отражението си, забелязвайки по какъв начин увеличаващите се бръчки като че ли правеха сините ми очи да наподобяват по-малки. Имах торбички под очите, само че това не беше чудно при една майка на пет деца под дванайсет години, която работеше по две смени като здравна сестра, с цел да оцелее фамилията.
Избърсах косата си с забрадка, до момента в който тя си възвърна сламенорусия цвят, само че стопирах, с цел да прегледам сивите косми, които растяха на слепоочията ми. Започнах да къдря косата си, само че това продължи единствено до момента в който чух близнаците Емили и Ернст да ме викат. Облякох се бързо и към момента боса, забързах към другата стая.
Когато влязох, те седяха в леглото и си говореха безшумно. Двамата им по-големи братя към момента лежаха свити, вкопчени в последните секунди от съня. Адалия спеше с нас, тъй като леглото на децата беше прекомерно малко, с цел да се съберат всичките пет.
- Малко по-тихо, милички. Другите още спят. А аз би трябвало да подготвя закуската - прошепнах аз.
Те ми се усмихнаха лъчезарно, като че ли това, че просто виждаха лицето ми, беше задоволително, с цел да ги направи щастливи. Свалих облеклата им от стола и ги оставих на леглото. Близнаците бяха към този момент шестгодишни и не се нуждаеха от помощта ми, с цел да се облекат. Колкото повече хора има в едно семейство, толкоз по-стройна би трябвало да е системата, с цел да може всеки да свърши най-простичките задания колкото може по-бързо и по-лесно.
Отидох в дребната ни кухня и започнах да загрявам храна. След няколко минути стаята се извърши с горчиво-сладкия мирис на на ниска цена кафе. Този слаб сурогат от кафеникава вода беше единственият метод да се прикрие неналичието на усет на разреденото ни с вода мляко, макар че по-големите деца към този момент знаеха, че не пият същинско мляко.
От време на време, с малко шанс, успявахме да намерим по някоя кутия мляко на прахуляк, само че от началото на годината с усложняването на ситуацията на фронта дажбите бяха станали още по-малки.
Децата пристигнаха бегом в кухнята, бутайки се с лакти в тесния кулоар. Знаеха, че хлябът с масло и захар, който получаваха всяка заран, няма да остане дълго на масата.
- По-тихо, милички. Баща ви и Адалия още спят - скарах им се аз, до момента в който сядаха на местата си.
Въпреки че бяха гладни, те не се нахвърлиха на хляба, до момента в който не раздадох чашите и не казахме късата молитва, с която благодаряхме за храната си. Три секунди по-късно хлябът беше липсващ и децата гълтаха кафето, преди да се втурнат към банята, с цел да измият зъбите си. Използвах този миг, с цел да отида в нашата стая, да си взема обувките и палтото и да сложа сестринската си касинка. Знаех, че Йохан е безсънен, само че той постоянно се преструваше на задремал, до момента в който не чуеше да затварям входната врата. Срамуваше се, че в този момент аз спечелвам хляба на фамилията, само че всичко в Германия се беше трансформирало след започването на войната.
Йохан беше виртуозен цигулар. Години бе свирил в Берлинската филхармония, само че след 1936-а рестриктивните мерки против всички, които не отговаряха на условията на расистките закони на нацистката партия, бяха станали доста по-строги. Съпругът ми беше ром, макар че множеството германци използваха думи като tzigane, когато говореха за хората от тази раса.
През април и май 1940 година на практика цялото му семейство беше депортирано в Полша. Не бяхме чували нищо за тях от три години. За благополучие, в очите на нацистите аз бях чистокръвна порода, тъй че от този момент не ни бяха безпокоили. Въпреки това всякога, щом някой почукаше на вратата ни или телефонът иззвъняваше през нощта, сърцето ми несъзнателно подскачаше.
Когато стигнах до входната врата, четирите по-големи деца чакаха със закопчани палта, учебни шапки на главите и чанти на пода до краката си. Огледах ги, завързах шалчетата им и удължих малко онази част от ежедневния обред, в която ги целувах по бузите. Блаз, най-големият, от време на време отблъскваше пламенната ми любов, само че Отис и близнаците се любуваха на тези скъпи моменти, преди да прекрачим прага на път за учебно заведение.
- Хайде, не желая да закъснявате. А и аз имам единствено двайсет минути, преди да стартира промяната ми - споделих аз и отворих вратата.
В момента, в който излязохме на площадката и запалихме лампата, чухме тропота на ботуши, които шумно се изкачваха по дървените стълби. По гърба ми полазиха студени тръпки. Преглътнах с изпитание и пробвах да се усмихна на децата, които се бяха обърнали и ме гледаха, усетили терзанието ми. Махнах повърхностно с ръка, с цел да ги успокоя, и тръгнахме надолу. Децата не смееха да се отделят от мен. Обикновено ми беше мъчно да ги спра да тичат надолу по стълбите, само че приближаващите стъпки потискаха силата им. Те пристъпваха след мен, като че ли лекото ми зелено сако можеше да ги скрие и отбрани.
Когато стигнахме на площадката на втория етаж, шумът от стъпките към този момент изпълваше цялото стълбище. Блаз се наведе над парапета, с цел да види, и след момент се обърна и ме погледна по този начин, както единствено един по-голям брат може, с цел да съобщи това, което знае, без да разстрои по-малките.
Сърцето ми заби лудешки. Не можех да вдишвам, само че продължих да слизам по стълбите с вярата, че и в този момент нещастието просто ще ме отмине. Не желаех да имам вяра, че този път страданието е избрало мен.
Полицаите се сблъскаха с нас тъкмо по средата на стълбите сред първия и втория етаж. Агентите бяха млади, облечени в тъмнозелени униформи с кожени колани и златни копчета. Спряха тъкмо пред нас. За момент децата се втренчиха с безмълвно благоговение в островърхите им шлемове със златния орел, само че след това сведоха погледи към лъснатите им ботуши. Един сержант пристъпи напред, леко запъхтян, огледа ни и заприказва. Дългите му като на пруски боец мустаци потрепваха в такт с общително заплашителните му думи.
- Фрау Ханеман, багра се, че всички би трябвало да се върнете в жилището ви с нас.
Погледнах го право в очите, преди да кажа нещо. Студеният отговор на зелените му зеници ме извърши със боязън, само че се пробвах да остана спокойна и да се усмихна.
- Сержант, опасявам се, че не разбирам какво става. Трябва да заведа децата на учебно заведение и по-късно да отида на работа. Случило ли се е нещо?
- Фрау Ханеман, избирам да приказваме в жилището ви - отговори той и ме хвана внезапно за лакътя.
Движението му стресна децата, макар че бе имал желание да работи неусетно. Години бяхме ставали очевидци на грубостта и експанзията на нацистите, само че в този момент за първи път се почувствах персонално застрашена. Толкова дълго се бях надявала, че просто няма да ни виждат. Най-добрият метод да оцелееш в новата Германия, беше да си незабележим.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ