Откъс от "Причините да останеш жив" на Мат Хейг
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Причините да останеш жив ", с създател Мат Хейг, възложен от Издателство " Локус ".
" Причините да останеш жив " от Мат Хейг - един сполучлив публицист приказва за своята меланхолия с възприятие за комизъм
Един от петима британци страда от меланхолия. В тази статистика попада преди две десетилетия и писателят Мат Хейг, а в книгата му " Причините да останеш жив " към този момент можем да прочетем и по какъв начин се е справил с заболяването и по какъв начин се е научил да живее отначало след един извънредно мъчителен интервал.
Твърдо набожен, че най-старото факсимиле е и най-вярното: има светлина в края на тунела, 43-годишният Хейг ни учи и предизвиква да честваме дребните наслади и миговете на душевна хармония; припомня ни, че постоянно има аргументи да останем живи.
И даже повече – в книгата си британецът дава доста ясни на практика препоръки за излизане от задънена обстановка. Той разказва малко по малко своя път от изпадането в меланхолия, когато е на 24 години, през опитите да откри излаз, до щастливата развръзка. Стилът е пресен, назидателният звук отсъства, а посланията стигат до читателя с лекост и английски комизъм.
" Мисля, че книгите са способни да ни избавят, и даже мисля, че ненапълно те ме избавиха от депресията ", споделя Мат Хейг пред The Guardian. " Да проявяваш емпатия не е потребно единствено за този, с който съпреживяваш болката. Полезно е и за теб самия, тъй като това е метод да погледнеш в профил на личния си живот. Ти не си единственият важен човек на света и книгите са прелестен метод да свикнеш с тази мисъл. "
" Причините да останеш жив " е втората книга на български на Мат Хейг след номинираната за орден " Карнеги " " Кланът Радли ", по която Алфонсо Куарон снима филм. Издателство Intense към този момент работи по превода и на най-новия разказ на писателя - " Как да спрем времето ".
Преводач Антония Иванова
Художник Емил Марков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Причините да останеш жив " на Мат Хейг
Защо е мъчно да разберем депресията
Тя е невидима.
Не е " да се чувстваш малко печален ".
Грешната дума е. Като чуя " меланхолия ", си представям спукана гума – нещо пробито и неподвижно. Депресията без тревога може и да се усеща по този метод, само че депресията, съчетана със мощен боязън, не е нещо спаднало или неподвижно. (Поетесата Мелиса Бродър един път бе написала в Twitter: " кой глупак е нарекъл това " меланхолия ", а не " в гръдния ми панер живеят прилепи и заемат съвсем цялото място, ей, виждам сянката на един? ".) В най-тежкия й етап се улавяш, че си пожелаваш, обезверено, каквото и да е друго страдалчество, каквато и да е физическа болежка, тъй като съзнанието е безгранично и изтезанията над него – когато го сполетят – могат да бъдат също толкоз безгранични.
Може да си депресиран и благополучен, тъкмо както може да си изтрезнял и пияч.
За нея не всеки път има явна причина.
Може да сполети хора – милионери, хора с хубава коса, щастливо женени, преди малко нараснали, хора, които могат да танцуват степ и да вършат фокуси с карти, и да дрънкат на китара, хора с удивително гладка кожа, хора от чиито статуси в обществените мрежи струи благополучие, – които, погледнати в профил, нямат причина да бъдат нещастни.
Озадачаваща е даже за тези, които страдат от нея.
Красива панорама
Слънцето печеше мощно. Въздухът ухаеше на борови дървета и море. Морето беше напълно наоколо, тъкмо под скалата. А ръбът на скалата бе единствено на няколко крачки от мен. Бих споделил на не повече от двайсет. Единственият проект, който имах, бе да направя двайсет и една крачки в тази посока.
" Искам да умра. "
Близо до краката ми стоеше гущер. Истински гущер. Почувствах се по някакъв метод охулен. При гущерите няма такова нещо като самоубийство. Гущерите оцеляват. Откъсваш им опашката и израства друга. Не се усещат потиснати. Не се депресират. Просто не престават напред, без значение какъв брой сурова и негостоприемна е средата. Повече от всичко желаех да бъда този гущер.
Вилата бе зад мен. Най-хубавото място, на което в миналото бях живял. А пред мен – най-великолепната панорама, която бях виждал. Блестящото Средиземно море, наподобяващо тюркоазена завивка, обсипана с дребни диаманти, с величествен бряг от варовикова канара по ръба и дребни, съвсем бели неразрешени плажове. Вписваше се в определението за красиво на съвсем всеки човек. И все пак най-красивата панорама на света не можеше да спре желанието ми да се самоубия.
Преди малко повече от година бях чел много от Мишел Фуко за магистърската си теза. Голяма част от " История на лудостта в класическата ера ". Идеята, че на лудостта би трябвало да бъде разрешено да бъде полуда. Че в едно изпълнено със боязън потисническо общество на всеки друг се лепва етикета " болен ". Но това беше болест. Не беше просто налудничава мисъл, която ми минава през главата. Не беше просто да съм малко побъркан.
Не беше да чета Борхес или да чувам Кептън Бийфхарт, или да пуша лула, или да ми се привижда в илюзия голям десерт " Марс ". Това беше болежка. Доскоро бях добре, само че в този момент внезапно към този момент не бях. Не бях добре. Значи бях болен. Все едно дали ставаше въпрос за неточност на обществото, или на науката. Просто нямаше – не можеше – да се усещам по този начин даже секунда повече. Трябваше да сложа завършек на живота си.
И щях да го направя. Докато приятелката ми бе във вилата, без въобще да подозира, мислейки си, че просто съм имал потребност от малко въздух.
Тръгнах, броях стъпките си, след това обърках броя – съзнанието ми бе напълно разпиляно.
- Не бъди шубе – си споделих. Или най-малко мисля, че си споделих. – Не бъди шубе.
Стигнах до ръба на скалата. Само още една крачка и можех да престана да се усещам по този метод. Беше толкоз неуместно елементарно – една-единствена крачка – спрямо болката от това да съм жив.
Сега, чуйте. Ако в миналото сте вярвали, че депресираният човек се стреми да е благополучен, грешите. Въобще дори не му пука за лукса на щастието. Иска единствено да почувства отсъствието на болката. Да се отърве от избухналото си в пламъци схващане, в което мислите искрят и димят като остарели движимости, които някой е запалил. Тези хора желаят да бъдат естествени. Или, защото е невероятно да бъдат естествени, да бъдат изпразнени. И за мен единственият метод да бъда празен бе да спра да пребивавам. Едно минус едно е равно на нула.
Но в действителност не беше елементарно. Странното при депресията е, че даже да ти идват повече мисли за самоубийство, страхът от гибелта остава същият. Единствената разлика е, че болката от това да живееш бързо е повишена. Затова, когато чуете, че някой се е самоубил, значимо е да знаете, че гибелта не е била по-малко страшна за него. Не е била " избор " от морална позиция. Да подхождаме моралистично към това, значи да не го разбираме вярно.
Стоях там известно време. Събирайки кураж да умра, а след това събирайки кураж да пребивавам. Да бъда. Да не бъда. На това място гибелта бе наоколо. Още един грам смут и везните щяха да се наклонят. Може би съществува галактика, в която съм направил още една крачка, само че не е тази.
Имах майка и татко, и сестра, и другарка. Това означаваше четирима индивида, които ме обичаха. В оня миг безумно желаех да нямах никого. Ни един-единствен човек. Любовта ме държеше тук като в капан. А те не знаеха какво е, какво е в главата ми. Ако можеха да бъдат в главата ми за 10 минути, евентуално щяха да кажат: " А, добре, в действителност да. По-добре скочи. Няма за какво да усещаш цялата тази болежка. Побегни и скочи, и затвори очи, и просто го направи. Така де, в случай че беше обзет от огън, щях да те обгърна с одеяло, само че пламъците са невидими. Нищо не мога да направя. Затова скачай. Или ми дай револвер и ще те гръмна. Евтаназия ".
Само че нещата не стояха по този начин. Когато си депресиран, болката ти е невидима.
Освен това, в случай че би трябвало да съм почтен, бях изплашен. Ами в случай че не загинех? Ами в случай че единствено останех неподвижен и вечно заключен, без да помръдна, в това положение?
Според мен животът постоянно ни дава аргументи да не умрем, стига да се вслушаме задоволително добре. Тези аргументи могат да се коренят в предишното – хората, които са ни отгледали да вземем за пример, или приятелите, или сътрудниците ни – или в бъдещето – опциите, от които другояче бихме се лишили.
Затова аз продължих да пребивавам. Обърнах се с лице към вилата и в последна сметка повърнах от целия този стрес.
Разговор през времето – част първа
Тогавашното ми аз: Искам да умра.
Сегашното ми аз: Добре, но няма.
Тогавашното ми аз: Това е извънредно.
Сегашното ми аз: Не. Страхотно е. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Просто не мога да се оправя с болката.
Сегашното ми аз: Знам. Но ще би трябвало да го направиш. И ще си заслужава.
Тогавашното ми аз: Защо? Бъдещето безпроблемно ли е?
Сегашното ми аз: Не. Естествено, че не. Животът в никакъв случай не е съвършен. И аз понякога се депресирам. Но съм на по-хубаво място. Болката в никакъв случай към този момент не е толкоз мощна. Открих кой съм. Щастлив съм. В този миг съм благополучен. Бурята има край. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Не мога да ти допускам.
Сегашното ми аз: Защо?
Тогавашното ми аз: Ти си от бъдещето, а аз нямам бъдеще.
Сегашното ми аз: Току-що ти споделих, че...
* * *
Убиец
На доста места, измежду които Обединеното кралство и Съединени американски щати, самоубийството през днешния ден е водеща причина за смъртността, виновна за един на всеки 100 смъртни случая. Според статистика на Световната здравна организация то взема живота на повече хора от рака на стомаха, цирозата на черния дроб, рака на дебелото черво, рака на гърдата и заболяването на Алцхаймер. По-голямата част от хората, които се самоубиват, са депресирани, затова депресията е едно от най-смъртоносните болести на планетата. Тя взима повече жертви от най-честите прояви на принуждение – войни, тероризъм, домакински тормоз, физическо принуждение и въоръжена престъпност, – взети дружно.
Още по-потресаващото при депресията е, че е толкоз тежко заболяване, че хората се самоубиват поради нея по метод, по който не го вършат при каквато и да е друга болест. И все пак хората към момента не мислят, че депресията е чак толкоз сериозна. Ако го мислеха, нямаше да споделят нещата, които нормално споделят.
Неща, които хората споделят на депресираните и които не биха споделили в друга обстановка, застрашаваща живота
" Хайде, хайде, знам, че имаш туберкулоза, само че можеше и да е по-зле. Никой не е починал, нали по този начин? "
" Защо си мислиш, че имаш рак на стомаха? "
" Да, знам, че рак на дебелото черво е тежко заболяване, само че я пробвай да живееш с някой, който страда от него. Ужас. Истински призрачен сън. "
" Алцхаймер, казваш? Не ми приказва, аз имам такива недоволства непрестанно. "
" Аха, менингит. Хайде, хайде, духът е по-силен от материята. "
" Да, да, кракът ти в действителност гори, само че като приказваш за това от самото начало няма да ти стане по-леко, нали? "
" Добре де. Може парашутът ти да не се отворил. Но горе главата! "
* * *
Депресията е...
Вътрешна война.
Черно куче (благодаря, Уинстън Чърчил и Д-р Джонсън ).
Черна дупка.
Невидим огън.
Тенджера под налягане.
Дявол вътре в теб.
Затвор.
Отсъствие.
Стъклен капак ( " Стоя под същия стъклен капак – написа Плат – и се удушавам в личния си кисел въздух. " ).
Зловреден код в операционната система на съзнанието ти.
Паралелна галактика.
Доживотна борба.
Вторичен артикул на смъртността.
Кошмар нескрито.
Информационен балон.
Мрачна, безнадеждна и самотна.
Сблъсък сред античния разум и модерния свят (според еволюционната психология).
Гадна болежка.
Депресията също по този начин е...
По-малка от теб.
Винаги е по-малка от теб, даже да наподобява голяма. Тя работи вътре в теб, не ти в нея. Може да е мрачен облак, преминаващ по небето, само че – в случай че това ще е метафората – ти си небето.
Ти си съществувал преди нея. Облакът не може да съществува без небето, само че небето може да съществува без облака.
Разговор през времето – част трета
Тогавашното ми аз: Ужасяващо е.
Сегашното ми аз: Кое?
Тогавашното ми аз: Животът. Съзнанието ми. Цялата тази тежест.
Сегашното ми аз: Шшш. Спри. Просто си малко заклещен сега. Моментът ще се промени.
Тогавашното ми аз: Андреа ще ме напусне.
Сегашното ми аз: Не. Няма. Ще се омъжи за теб.
Тогавашното ми аз: Да бе! Все едно някой ще се върже за ненужен умопобъркан като мен. Мислиш ли?
Сегашното ми аз: Да. А и виж, имаш прогрес. Вече вървиш до магазина и не получаваш паническа офанзива. Не чувстваш тежестта върху себе си от самото начало.
Тогавашното ми аз: Чувствам я.
Сегашното ми аз: Не. Имаше един миг предходната седмица, когато бях – когато беше – на открито под слънцето, вървеше през парка и усещаше някаква лекост. Миг, в който не мислеше изключително.
Тогавашното ми аз: Всъщност да. Да. Това е правилно. Имах различен подобен миг тази заран. Лежах в леглото и просто се чудех дали ни е останала някаква зърнена закуска. Това беше. Съвсем нормално нещо и продължи над минута. Просто си лежах там и си мислех за закуска.
Сегашното ми аз: Виждаш ли? Значи знаеш, че нещата няма да са постоянно същите. Така де, даже през днешния ден нещата не са били същите.
Тогавашното ми аз: Но към момента е толкоз с напрежение.
Сегашното ми аз: И постоянно ще бъде. Винаги ще бъдеш много под напрежение. А и депресията може да остане вечно и да чака до идващото проваляне. Но има толкоз доста живот, който те чака. Нещото, което депресията ти е споделила, е, че един ден може да бъде нескончаем и под напрежение откъслек от време.
Тогавашното ми аз: О, бога ми, да.
Сегашното ми аз: Е, тогава не се тревожи за това, че времето минава. Един ден може да съдържа цяла безконечност.
Тогавашното ми аз: Може да съм затворен в орехова черупка. И да се смятам за крал на безкрая.
Сегашното ми аз: Хамлет? Впечатляващо. Бях не запомнил към този момент тези реплики. Доста време мина, откогато бях в университета.
Тогавашното ми аз: Започвам да имам вяра в теб.
Сегашното ми аз: Благодаря.
Тогавашното ми аз: Имам поради във опцията да съществуваш. Във опцията да живея след повече от десетилетие в бъдещето. И да се усещам доста по-добре.
Сегашното ми аз: Вярно е. Чувстваш се. И имаш лично семейство. Имаш живот. Не е съвършен. Никой човешки живот не е. Но си е твой.
Тогавашното ми аз: Искам доказателство.
Сегашното ми аз: Не мога да ти го потвърдя. Не съществува машина на времето.
Тогавашното ми аз: Не. Предполагам просто ще би трябвало да се надявам.
Сегашното ми аз: Да. Имай религия.
Тогавашното ми аз: Ще се опитам.
Сегашното ми аз: Дори към този момент имаш.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (922)
" Причините да останеш жив " от Мат Хейг - един сполучлив публицист приказва за своята меланхолия с възприятие за комизъм
Един от петима британци страда от меланхолия. В тази статистика попада преди две десетилетия и писателят Мат Хейг, а в книгата му " Причините да останеш жив " към този момент можем да прочетем и по какъв начин се е справил с заболяването и по какъв начин се е научил да живее отначало след един извънредно мъчителен интервал.
Твърдо набожен, че най-старото факсимиле е и най-вярното: има светлина в края на тунела, 43-годишният Хейг ни учи и предизвиква да честваме дребните наслади и миговете на душевна хармония; припомня ни, че постоянно има аргументи да останем живи.
И даже повече – в книгата си британецът дава доста ясни на практика препоръки за излизане от задънена обстановка. Той разказва малко по малко своя път от изпадането в меланхолия, когато е на 24 години, през опитите да откри излаз, до щастливата развръзка. Стилът е пресен, назидателният звук отсъства, а посланията стигат до читателя с лекост и английски комизъм.
" Мисля, че книгите са способни да ни избавят, и даже мисля, че ненапълно те ме избавиха от депресията ", споделя Мат Хейг пред The Guardian. " Да проявяваш емпатия не е потребно единствено за този, с който съпреживяваш болката. Полезно е и за теб самия, тъй като това е метод да погледнеш в профил на личния си живот. Ти не си единственият важен човек на света и книгите са прелестен метод да свикнеш с тази мисъл. "
" Причините да останеш жив " е втората книга на български на Мат Хейг след номинираната за орден " Карнеги " " Кланът Радли ", по която Алфонсо Куарон снима филм. Издателство Intense към този момент работи по превода и на най-новия разказ на писателя - " Как да спрем времето ".
Преводач Антония Иванова
Художник Емил Марков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Причините да останеш жив " на Мат Хейг
Защо е мъчно да разберем депресията
Тя е невидима.
Не е " да се чувстваш малко печален ".
Грешната дума е. Като чуя " меланхолия ", си представям спукана гума – нещо пробито и неподвижно. Депресията без тревога може и да се усеща по този метод, само че депресията, съчетана със мощен боязън, не е нещо спаднало или неподвижно. (Поетесата Мелиса Бродър един път бе написала в Twitter: " кой глупак е нарекъл това " меланхолия ", а не " в гръдния ми панер живеят прилепи и заемат съвсем цялото място, ей, виждам сянката на един? ".) В най-тежкия й етап се улавяш, че си пожелаваш, обезверено, каквото и да е друго страдалчество, каквато и да е физическа болежка, тъй като съзнанието е безгранично и изтезанията над него – когато го сполетят – могат да бъдат също толкоз безгранични.
Може да си депресиран и благополучен, тъкмо както може да си изтрезнял и пияч.
За нея не всеки път има явна причина.
Може да сполети хора – милионери, хора с хубава коса, щастливо женени, преди малко нараснали, хора, които могат да танцуват степ и да вършат фокуси с карти, и да дрънкат на китара, хора с удивително гладка кожа, хора от чиито статуси в обществените мрежи струи благополучие, – които, погледнати в профил, нямат причина да бъдат нещастни.
Озадачаваща е даже за тези, които страдат от нея.
Красива панорама
Слънцето печеше мощно. Въздухът ухаеше на борови дървета и море. Морето беше напълно наоколо, тъкмо под скалата. А ръбът на скалата бе единствено на няколко крачки от мен. Бих споделил на не повече от двайсет. Единственият проект, който имах, бе да направя двайсет и една крачки в тази посока.
" Искам да умра. "
Близо до краката ми стоеше гущер. Истински гущер. Почувствах се по някакъв метод охулен. При гущерите няма такова нещо като самоубийство. Гущерите оцеляват. Откъсваш им опашката и израства друга. Не се усещат потиснати. Не се депресират. Просто не престават напред, без значение какъв брой сурова и негостоприемна е средата. Повече от всичко желаех да бъда този гущер.
Вилата бе зад мен. Най-хубавото място, на което в миналото бях живял. А пред мен – най-великолепната панорама, която бях виждал. Блестящото Средиземно море, наподобяващо тюркоазена завивка, обсипана с дребни диаманти, с величествен бряг от варовикова канара по ръба и дребни, съвсем бели неразрешени плажове. Вписваше се в определението за красиво на съвсем всеки човек. И все пак най-красивата панорама на света не можеше да спре желанието ми да се самоубия.
Преди малко повече от година бях чел много от Мишел Фуко за магистърската си теза. Голяма част от " История на лудостта в класическата ера ". Идеята, че на лудостта би трябвало да бъде разрешено да бъде полуда. Че в едно изпълнено със боязън потисническо общество на всеки друг се лепва етикета " болен ". Но това беше болест. Не беше просто налудничава мисъл, която ми минава през главата. Не беше просто да съм малко побъркан.
Не беше да чета Борхес или да чувам Кептън Бийфхарт, или да пуша лула, или да ми се привижда в илюзия голям десерт " Марс ". Това беше болежка. Доскоро бях добре, само че в този момент внезапно към този момент не бях. Не бях добре. Значи бях болен. Все едно дали ставаше въпрос за неточност на обществото, или на науката. Просто нямаше – не можеше – да се усещам по този начин даже секунда повече. Трябваше да сложа завършек на живота си.
И щях да го направя. Докато приятелката ми бе във вилата, без въобще да подозира, мислейки си, че просто съм имал потребност от малко въздух.
Тръгнах, броях стъпките си, след това обърках броя – съзнанието ми бе напълно разпиляно.
- Не бъди шубе – си споделих. Или най-малко мисля, че си споделих. – Не бъди шубе.
Стигнах до ръба на скалата. Само още една крачка и можех да престана да се усещам по този метод. Беше толкоз неуместно елементарно – една-единствена крачка – спрямо болката от това да съм жив.
Сега, чуйте. Ако в миналото сте вярвали, че депресираният човек се стреми да е благополучен, грешите. Въобще дори не му пука за лукса на щастието. Иска единствено да почувства отсъствието на болката. Да се отърве от избухналото си в пламъци схващане, в което мислите искрят и димят като остарели движимости, които някой е запалил. Тези хора желаят да бъдат естествени. Или, защото е невероятно да бъдат естествени, да бъдат изпразнени. И за мен единственият метод да бъда празен бе да спра да пребивавам. Едно минус едно е равно на нула.
Но в действителност не беше елементарно. Странното при депресията е, че даже да ти идват повече мисли за самоубийство, страхът от гибелта остава същият. Единствената разлика е, че болката от това да живееш бързо е повишена. Затова, когато чуете, че някой се е самоубил, значимо е да знаете, че гибелта не е била по-малко страшна за него. Не е била " избор " от морална позиция. Да подхождаме моралистично към това, значи да не го разбираме вярно.
Стоях там известно време. Събирайки кураж да умра, а след това събирайки кураж да пребивавам. Да бъда. Да не бъда. На това място гибелта бе наоколо. Още един грам смут и везните щяха да се наклонят. Може би съществува галактика, в която съм направил още една крачка, само че не е тази.
Имах майка и татко, и сестра, и другарка. Това означаваше четирима индивида, които ме обичаха. В оня миг безумно желаех да нямах никого. Ни един-единствен човек. Любовта ме държеше тук като в капан. А те не знаеха какво е, какво е в главата ми. Ако можеха да бъдат в главата ми за 10 минути, евентуално щяха да кажат: " А, добре, в действителност да. По-добре скочи. Няма за какво да усещаш цялата тази болежка. Побегни и скочи, и затвори очи, и просто го направи. Така де, в случай че беше обзет от огън, щях да те обгърна с одеяло, само че пламъците са невидими. Нищо не мога да направя. Затова скачай. Или ми дай револвер и ще те гръмна. Евтаназия ".
Само че нещата не стояха по този начин. Когато си депресиран, болката ти е невидима.
Освен това, в случай че би трябвало да съм почтен, бях изплашен. Ами в случай че не загинех? Ами в случай че единствено останех неподвижен и вечно заключен, без да помръдна, в това положение?
Според мен животът постоянно ни дава аргументи да не умрем, стига да се вслушаме задоволително добре. Тези аргументи могат да се коренят в предишното – хората, които са ни отгледали да вземем за пример, или приятелите, или сътрудниците ни – или в бъдещето – опциите, от които другояче бихме се лишили.
Затова аз продължих да пребивавам. Обърнах се с лице към вилата и в последна сметка повърнах от целия този стрес.
Разговор през времето – част първа
Тогавашното ми аз: Искам да умра.
Сегашното ми аз: Добре, но няма.
Тогавашното ми аз: Това е извънредно.
Сегашното ми аз: Не. Страхотно е. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Просто не мога да се оправя с болката.
Сегашното ми аз: Знам. Но ще би трябвало да го направиш. И ще си заслужава.
Тогавашното ми аз: Защо? Бъдещето безпроблемно ли е?
Сегашното ми аз: Не. Естествено, че не. Животът в никакъв случай не е съвършен. И аз понякога се депресирам. Но съм на по-хубаво място. Болката в никакъв случай към този момент не е толкоз мощна. Открих кой съм. Щастлив съм. В този миг съм благополучен. Бурята има край. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Не мога да ти допускам.
Сегашното ми аз: Защо?
Тогавашното ми аз: Ти си от бъдещето, а аз нямам бъдеще.
Сегашното ми аз: Току-що ти споделих, че...
* * *
Убиец
На доста места, измежду които Обединеното кралство и Съединени американски щати, самоубийството през днешния ден е водеща причина за смъртността, виновна за един на всеки 100 смъртни случая. Според статистика на Световната здравна организация то взема живота на повече хора от рака на стомаха, цирозата на черния дроб, рака на дебелото черво, рака на гърдата и заболяването на Алцхаймер. По-голямата част от хората, които се самоубиват, са депресирани, затова депресията е едно от най-смъртоносните болести на планетата. Тя взима повече жертви от най-честите прояви на принуждение – войни, тероризъм, домакински тормоз, физическо принуждение и въоръжена престъпност, – взети дружно.
Още по-потресаващото при депресията е, че е толкоз тежко заболяване, че хората се самоубиват поради нея по метод, по който не го вършат при каквато и да е друга болест. И все пак хората към момента не мислят, че депресията е чак толкоз сериозна. Ако го мислеха, нямаше да споделят нещата, които нормално споделят.
Неща, които хората споделят на депресираните и които не биха споделили в друга обстановка, застрашаваща живота
" Хайде, хайде, знам, че имаш туберкулоза, само че можеше и да е по-зле. Никой не е починал, нали по този начин? "
" Защо си мислиш, че имаш рак на стомаха? "
" Да, знам, че рак на дебелото черво е тежко заболяване, само че я пробвай да живееш с някой, който страда от него. Ужас. Истински призрачен сън. "
" Алцхаймер, казваш? Не ми приказва, аз имам такива недоволства непрестанно. "
" Аха, менингит. Хайде, хайде, духът е по-силен от материята. "
" Да, да, кракът ти в действителност гори, само че като приказваш за това от самото начало няма да ти стане по-леко, нали? "
" Добре де. Може парашутът ти да не се отворил. Но горе главата! "
* * *
Депресията е...
Вътрешна война.
Черно куче (благодаря, Уинстън Чърчил и Д-р Джонсън ).
Черна дупка.
Невидим огън.
Тенджера под налягане.
Дявол вътре в теб.
Затвор.
Отсъствие.
Стъклен капак ( " Стоя под същия стъклен капак – написа Плат – и се удушавам в личния си кисел въздух. " ).
Зловреден код в операционната система на съзнанието ти.
Паралелна галактика.
Доживотна борба.
Вторичен артикул на смъртността.
Кошмар нескрито.
Информационен балон.
Мрачна, безнадеждна и самотна.
Сблъсък сред античния разум и модерния свят (според еволюционната психология).
Гадна болежка.
Депресията също по този начин е...
По-малка от теб.
Винаги е по-малка от теб, даже да наподобява голяма. Тя работи вътре в теб, не ти в нея. Може да е мрачен облак, преминаващ по небето, само че – в случай че това ще е метафората – ти си небето.
Ти си съществувал преди нея. Облакът не може да съществува без небето, само че небето може да съществува без облака.
Разговор през времето – част трета
Тогавашното ми аз: Ужасяващо е.
Сегашното ми аз: Кое?
Тогавашното ми аз: Животът. Съзнанието ми. Цялата тази тежест.
Сегашното ми аз: Шшш. Спри. Просто си малко заклещен сега. Моментът ще се промени.
Тогавашното ми аз: Андреа ще ме напусне.
Сегашното ми аз: Не. Няма. Ще се омъжи за теб.
Тогавашното ми аз: Да бе! Все едно някой ще се върже за ненужен умопобъркан като мен. Мислиш ли?
Сегашното ми аз: Да. А и виж, имаш прогрес. Вече вървиш до магазина и не получаваш паническа офанзива. Не чувстваш тежестта върху себе си от самото начало.
Тогавашното ми аз: Чувствам я.
Сегашното ми аз: Не. Имаше един миг предходната седмица, когато бях – когато беше – на открито под слънцето, вървеше през парка и усещаше някаква лекост. Миг, в който не мислеше изключително.
Тогавашното ми аз: Всъщност да. Да. Това е правилно. Имах различен подобен миг тази заран. Лежах в леглото и просто се чудех дали ни е останала някаква зърнена закуска. Това беше. Съвсем нормално нещо и продължи над минута. Просто си лежах там и си мислех за закуска.
Сегашното ми аз: Виждаш ли? Значи знаеш, че нещата няма да са постоянно същите. Така де, даже през днешния ден нещата не са били същите.
Тогавашното ми аз: Но към момента е толкоз с напрежение.
Сегашното ми аз: И постоянно ще бъде. Винаги ще бъдеш много под напрежение. А и депресията може да остане вечно и да чака до идващото проваляне. Но има толкоз доста живот, който те чака. Нещото, което депресията ти е споделила, е, че един ден може да бъде нескончаем и под напрежение откъслек от време.
Тогавашното ми аз: О, бога ми, да.
Сегашното ми аз: Е, тогава не се тревожи за това, че времето минава. Един ден може да съдържа цяла безконечност.
Тогавашното ми аз: Може да съм затворен в орехова черупка. И да се смятам за крал на безкрая.
Сегашното ми аз: Хамлет? Впечатляващо. Бях не запомнил към този момент тези реплики. Доста време мина, откогато бях в университета.
Тогавашното ми аз: Започвам да имам вяра в теб.
Сегашното ми аз: Благодаря.
Тогавашното ми аз: Имам поради във опцията да съществуваш. Във опцията да живея след повече от десетилетие в бъдещето. И да се усещам доста по-добре.
Сегашното ми аз: Вярно е. Чувстваш се. И имаш лично семейство. Имаш живот. Не е съвършен. Никой човешки живот не е. Но си е твой.
Тогавашното ми аз: Искам доказателство.
Сегашното ми аз: Не мога да ти го потвърдя. Не съществува машина на времето.
Тогавашното ми аз: Не. Предполагам просто ще би трябвало да се надявам.
Сегашното ми аз: Да. Имай религия.
Тогавашното ми аз: Ще се опитам.
Сегашното ми аз: Дори към този момент имаш.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (922)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ