В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Последното раздаване с

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Последното разпределяне " с създател Майкъл Добс, възложен от Издателство " Сиела ".

Трилогията на Майкъл Добс " Къща от карти " приключва с " Последното раздaване ".

Последният разказ от хитовата трилогия на Майкъл Добс, въодушевила едноименния сериал на Netflix " Къща от карти ", излиза паралелно с най-новия пети сезон на продукцията, който тече сега. В книгата " Последното разпределяне " Франсис Ъркарт – прототипът на Франк Ъндърууд, чиято роля в сериала извършва брилянтният Кевин Спейси – е по-безскрупулен, само че и по-уязвим от всеки път.

Коравосърдечният Франсис Ъркарт се завръща по-безпощаден от когато и да било в последната част от бестселъровата трилогия " Къща от карти " на Майкъл Добс. Романът " Последното разпределяне " излиза у нас паралелно с най-новия пети сезон на известния сериал на Netflix, въодушевен от трилогията на Добс. Кървавият политически трилър, който споделя мрачна история за лакомия, корупция и безкрайна упоритост, разкрива, че на всички места политиката се ръководи от интриги и голяма жадност за власт.

След като ни сподели, че е кадърен на безусловно всичко в " Къща от карти ", а в " Да изиграеш краля " не се поколеба и за момент да се изправи даже против английската кралска фамилия и качилия се неотдавна на трона нов крал, в " Последното разпределяне " обичаният ни Ъркарт ще би трябвало да се оправи не с различен, а със самия себе си.
Как стартира всичко за героя на Майкъл Добс?

Коя мрачна загадка от предишното му ще се върне със страшна мощ като бумеранг? И ще успее ли тя изобщо да го помръдне от поста на министър-председател? Предстои да разберем от страниците на политическия трилър " Последното разпределяне ". Това, което излиза наяве още в самото начало обаче, е, че освен доближените на Ъркарт, само че и неговите гласоподаватели към този момент са изтощени от дългия му престой във властта – напълно скоро той ще стане най-дълго управлявалият през XX век министър председател

Добс стартира финалната част от трилогията си с думите: " " Последното разпределяне " бе написана през 1994 година Вече доста години по-късно британците към момента спорят за мястото си в Европа, кипърците откриха големи находища от въглеводород под Средиземно море, а гърците и турците към момента се карат за бъдещето на този по този начин незаслужено разграничен остров. Надявам се читателят да усети по какъв начин също по този начин неизчерпаема и неподвластна на времето е и лошотията на Франсис Ъркарт. "

Превод от британски език Георги Иванов.
Корицата, както и предходните две от поредицата, е на художника Дамян Дамянов.

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Откъс от " Последното разпределяне ", Майкъл Добс

Еврипид беше чувал кошмарни разкази по какъв начин британците пре¬биват момчетата, за които считат, че оказват помощ на ЕОКА, като по един боец държи всеки крак, а пети ги постанова с тънка, шибаща пръчка бамбук. Не беше като наказванията в учебно заведение, след които можеше да станеш и да вървиш. При томитата си беше огромен шанс, в случай че по-късно можеш даже да пълзиш.
– Ще ни изтезават, с цел да им кажем накъде сме носили оръ¬жията, къде се крият другите – прошепна Йоргос през пресъх-нали устни.

И двамата знаеха какво значи това. Едно скривалище на ЕОКА беше открито покрай прилежащото село малко преди да падне първият сняг. Осем мъже бяха покосени при офанзивата. Деветият, единственият оживял, който още нямаше двадесет, беше обесен в тъмницата в Никозия предходната седмица.
И двамата си помислиха за по-големия им брат.
– Не би трябвало да оставяме да ни заловен, Йоргос. Не би трябвало да ги издаваме.

Еврипид беше спокоен и съсредоточен. Умееше да се вла¬дее по-добре от Йоргос, той беше мозъкът в фамилията, този с благоприятни условия, от много време беше по този начин. Дори говореха, че може да остане да учи и през лятото, да отиде в гимназия в столицата и по¬сле да стане преподавател, а за какво не и служител в колониалната админи¬страция. Ако до тогава към момента имаше колониална администрация.

Лежаха допустимо най-тихо, без да обръщат внимание на мравките и мухите, опитваха се да се слеят с горещия камък. Минаха дванадесет минути преди да чуят гласовете.
– Изчезнаха зад скалите ей там, ефрейтор. Не съм ги мяр¬кал по-късно.
Йоргос се опитваше да управлява страха, който беше свил пикочния му мехур. Почувства се погнусен, уплашен, че ще изпълни гащите. Еврипид го гледаше с питащи очи.

По звуците зад скалите им се стори, че още двама или три¬ма са се включили към боеца и ефрейтора, които стояха на тридесетина метра.
– Хлапета казваш, Макферсън?
– Две са. Едното е още с учебна униформа, ефрейтор, с къси панталонки такова. Няма да ни навредят.
– Ако се съди по припасите, които намерихме на мулето, считат много да ни навредят. Оръжия, детонатори. Даже имаше гранати, направени от части тръба. Тези хлапета ни трябват, Макферсън. И то доста.

– Малките копеленца несъмнено към този момент са изчезнали, ефрейтор – раздвижиха се ботуши. – Ще хвърля един взор.
Ботушите се приближаваха, хрускаха по дебелия килим от борови иглички. Еврипид прехапа мощно джука. Той посегна към ръката на Йоргос, пробвайки се да почерпи мощ, и когато ледените им пръсти се преплетоха, Йоргос стартира да порас¬тва, търсейки храброст и за двамата. Той беше по-голям, това беше негова отговорност. Неговото обвързване. И негова виновност, знаеше го. Той трябваше да направи нещо. Ощипа брат си по бузата.

– Като се приберем, ще те науча да се бръснеш – усмихна се той. – После ще отидем да забележим Васо двамата дружно. А?

Той се плъзна по скалния борд, държейки главата си ниско, насочи картечницата над ръба и затвори очи. После стреля, до¬като пълнителят свърши.

Йоргос в никакъв случай не беше си представял, че може да съществува такава тишина. Това беше тишина вътре, когато за момент сърцето стопира и кръвта не пулсира във вените. Птиците не пе¬еха, внезапно нямаше даже бриз, нито шепот на боровете, ня¬маше го към този момент и звука от приближаващите стъпки. Нищо, до момента в който ефрейторът не заприказва с глас с една октава по-нисък.
– Божичко. Сега ще би трябвало да викаме скапания офицер.

Въпросният офицер беше Франсис Юън Ъркарт. Младши лейтенант. На двадесет и две. Постъпил на работа напряко от университета, той въплъщаваше триумфа на образованието над опита и към този момент губеше войната в диалозите в офицерска¬та трапезария. И в действителност, откогато преди няколко месеца го бяха разположили в Кипър, не беше видял съвсем никаква действителна война.

Той жадуваше за деяние, изцяло наясно със своята младост и неумелост, нямаше самообладание да покаже зъбите си, обезверено търсеше късмет да се потвърди, само че беше разкрил единствено разо-чарование. Неговият пълководец се беше оказал човек с бастун в задника, неговата нерешителност отнемаше на ротата всевъзможен късмет за популярност.

Терористите от ЕОКА залагаха бомби, колеха и даже изгаряха живи по този начин наречените предатели, като ги палеха и ги оставяха да тичат в пламъци по улиците на селото за наставление на останалите, само че ротата на Ъркарт хвърляше повече пот в това да копае клозетни ями, в сравнение с да вади терористите от дупките им. Но по този начин беше до предходната седмица. Тази сед¬мица командирът на ротата беше в отпуск, Ъркарт беше поел командването, тактиката се беше трансформирала и хората му бяха ходили четири часа нагоре в планината с концепцията да причакат ня¬кого следобяд. И изненадата, наподобява, беше свършила работа.

При първия гърмеж от пукотевица чувството за късмет извърши вените му. Той бе чакал три километра по-надолу в неговата во¬енна джипка, " Остин Чамп ", и му лиши по-малко от петнадесет минути да дойде на сцената, като последните няколкосто¬тин метра мина пешком с пружинираща походка.

– Ефрейтор Рос, докладвай.
Мухите към този момент кръжаха към окървавеното тяло на Мак¬ферсън.
– Две деца и едно магаре? Ти шегуваш ли се – викна Ъркарт невярващо.
– Явно патроните не са знаели, че ги стрелят момчетии. Сър.

Двамата, Рос и Ъркарт, бяха с вродена нетърпимост един към различен, единият пристигнал на белия свят в бедна квартира в Клайдсайд5, другият в семейство на шотландски аристократи. Когато Рос към този момент погребваше приятели от плажовете на Норман¬дия, на Ъркарт към момента вратовръзките му ги оправяше бавачката.

Година по-рано Ъркарт бе станал повода да намалят Рос в чин, от сержант назад към ефрейтор, откакто месеч¬ната дажба алкохол беше изчезнала от офицерската трапезария при Тал ал Кебир6 и Ъркарт като млад офицер и натегач беше инструктиран да привика подобаващи обвинени. На Рос едвам неотдавна му бяха върнали втората нашивка и към момента имаше да наваксва. Бяха му понижили и заплащането.

Ъркарт знаеше, че би трябвало да си пази гърба, само че към този момент не обърна внимание на наглия коментар на другия; предстоеше му по-важна борба.

Децата се бяха натъкнали на удивително ефикасен естествен редут. Около шест метра по дължина, вдълбан в пла¬нинския скат и затулен от огромни скални парчета, което ре-ално скриваше всякаква стрелкова линия в профил и от горната страна, а фронтална офанзива би означавала нанагорнище на баира, тактичност, ко¬ято към този момент се беше оказала съдбовно неправилна. Групички шубраци обгръщаха периметъра, предоставяйки още повече покритие.

– Предложения, ефрейтор Рос? – Ъркарт почукваше с пръст по офицерския револвер " Браунинг ", който висеше на колана му.
Ефрейторът засмука кутрето си като че ли се опитваше да из¬вади тресчица.
– Можем да се предадем на момента, това ще е най-лесното. Или да пратим дребните копеленца в небитието, в случай че това желаете, лейтенант. Една граната ще свърши работа.

– Трябват ни живи. Трябва да разберем накъде се бяха запътили с тези оръжия.
– Те са хлапета, доскоро са спрели да сучат. Ще умрат от апетит до на следващия ден заран и сами ще излязат с бял байрак в едната ръка и вилица в другата.
– Сега, трябват ни в този момент, ефрейтор. До на следващия ден заран ще е късно.

И двамата разбираха, че не разполагат с доста време. При ЕОКА доставките на муниции се правеха в избран час; при закъснение с повече от шест часа скривалището щеше да се ева-куира. Трябваше да се работи бързо; по тази причина залавянето беше значимо, а при техниката на разпит от време на време липсваше самообладание.
– В живота, Рос, точният миг е всичко.

– Ами то и в гибелта май – отговори ефрейторът, като ким¬на към Макферсън.

Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (755)