Откъс от "Поразените" на Теодора Димова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Поразените ", с създател Теодора Димова, възложен от Издателство " Сиела "
" Поразените " – новият разказ на писателката Теодора Димова с дебют на " Аполония "
Дългоочакваният разказ на изтъкнатата българска писателка Теодора Димова е в книжарниците!
" Поразените " разказва историята на три дами и едно дете, които губят своите мъже и татковци, изумени от тоталитарния режим, открил се у нас посредством руската окупация след преврата на 9.IX.1944 година
След като затвори 10-годишния цикъл, отдаден на християнството с последната си книга – " Зове овцете си по име ", в новия си разказ видната българска писателка Теодора Димова ни връща към един от най-тъмните интервали в нашата история – първите седмици след 9 септември 1944 година, когато мнозина са изумени от тоталитарния режим, открил се посредством руската окупация след преврата.
" Поразените " споделя за тежката орис на три дами и едно дете, които минават през ужаса на деветосептемврийския прелом. Жени, чиито мъже и татковци са убити, и които вървят в леденото февруарско утро към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не приказват. Напомнят на черни мироносици, само че не с цел да възвестят радостната новина, а с цел да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на обичните им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко в близост е бяло, а този кръг остава черен
За написването на " Поразените " Теодора Димова разяснява: " Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме изумени от тези събития по този начин, както сме изумени от Чернобилската повреда. Мащабът на провалите занапред стартира да става ясно. Това е печално известно на всички ни. Но изумени ли са в действителност " Поразените "?
Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше по едно и също време, до момента в който пишех за трите дами и за това дете. В какво се показва провалянето и в какво успеха? Свети деятел Павловата фамозна фраза звучеше от самото начало в главата ми: " силата ми се в отпадналост изцяло демонстрира ". Кой е по-силен в очите на Бога – този, който добродушно плаче в себе си, или оня, който нахално тържествува? "
Димова ще показа за първи път новия си разказ " Поразените " на тазгодишните празници на изкуствата " Аполония " в Созопол. Събитието ще се състои на 30 август от 20:00 часа в Художествената изложба в Стария град на Созопол, а за книгата ще приказват проф. доктор Веселин Методиев и проф. Михаил Неделчев.
Вход свободен
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Поразените " на Теодора Димова
Беше сън и не беше сън. Беше нескрито и не беше нескрито.
Не позвъних на вратата, тъй като знаех, че татко ми е там. Влязох вътре, той беше с тил към мен, прав пред платното, рисуваше. Цялото му ателие и самият той приличаха на рисунка на холандски занаятчия – от прозорците прииждаше светлина и падаше върху издължения му контур и върху платното, което рисуваше. Стените, подът, необятната престилка, която слагаше върху облеклата си, се сливаха в един мръснобял, белезникав нюанс. И на този декор картината, над която работеше, се отличаваше с тъмните си тонове.
Той чу звука от отварянето на външната врата, само че не се обърна, тъй като знаеше, че съм аз. Малко се опасявах от всичко това, не беше редно да го трежова до момента в който работи. Баща ми продължи да рисува без да се обръща към мен. Вгледах се в картината с тъмни цветове, беше автопортрет, по-жив от самия него. Представляваше пет обособени мъжки фигури, подредени в кръг, бяха в катедрала или в манастир, или пък в палат. Разговаряха или пееха, или се вслушваха в нещо?
Една от фигурите беше облечена в златни облекла, останалите бяха в тъмни. Странен полиипостасен автопортрет, помислих си, имаше дъртак с побеляла брада, имаше и хубав, умислен млад мъж, и двамата приличаха на него.
• Виж ме, баща, аз пораснах – споделих безшумно и умерено. – Въпреки че живях без теб, съумях да порасна. Ето ме, баща. Виж ме.
Мълчанието и светлината внезапно станаха някак тежки. Той не се обръщаше към мен, сякаш ме пренебрегваше или ми се сърдеше. Бях най-хубавото от себе си, бях транспарантна, бях съумяла да стигна до него, а той не ме искаше. Очите ми се изпълниха със сълзи.
Най-накрая той се обърна към мен. Беше подобен, какъвто го помнех и знаех от фотосите. Не се беше трансформирал по никакъв начин. Но в очите му имаше непоносима горест. Рани, а не очи. Той по тази причина ги криеше. Затова беше мълчал и не ми беше проговорил до момента, с цел да не видя очите му. Искал е да скрие тъгата си. Знаел е, че в случай че даже единствено един път я видя, няма да се отърся от нея до края на дните си. Знаел е, че тази горест заразява неизлечимо оня, който един път я е видял, че ранява смъртоносно всеки, който се е докоснал до нея даже единствено за момент. Искал е да я скрие, с цел да ме защищити.
• Ти съумя да пораснеш, а аз не съумях да обрисувам картините си, Александра.
• Затова ли си по този начин болен, баща?
• Да, Александра, по тази причина.
И отново се обърна към платното си, и отново настъпи безмълвие. Очите му бяха транспарантно зелени, във въздуха остана зелена диря от тях, като дихание. Мълчах и се мъчех да отгатна връзката сред моето порастване и това, че той не е нарисувал картините си. И може ли нерисуването да смазва индивида по този начин изцяло.
• Сега нали рисуваш, баща.
• Сега към този момент не е същото, Александра.
И гласът му беше изумен от тъгата, беше ням, безрадостен, извърнат във вътрешността глас. Исках да се спусна към него и да го прегърна, само че знаех, че не трябва да го допирам.
Не трябваше да задавам повече въпроси, не беше редно да диря пояснение, трябваше да го оставя да работи. Присъствието ми там го тревожеше, разстройваше го, утежняваше така и така нелеката му орис. Трябваше да го оставя още веднъж самичък в светлината на ателието, с тишината, със забавеното време, със своя чудноват автопортрет с петте ипостаси, единствено работата му над платното го облекчаваше, правеше всичко малко по-поносимо.
Излязох на заден ход. Не желаех да изгубвам нито момент от опцията това да го виждам в тил, да изографисам в паметта си всеки подробност, да хващам даже неговите мисли. Той усещаше това и се стремеше да не мисли нищо, опитваше се да бъде неестествено спокоен, искаше да ме резервира от себе си, задоволително бе, че не се бе стърпял да се обърне и да ме огледа, и да стовари върху ми непоносимата си горест. Сега внимаваше най-малко да ме резервира от мислите си.
Затворих безшумно вратата на ателието, стълбището още не беше сухо, ухаеше на вода, на измито, на чисто. Слизах по същите стъпала, а към този момент бях друга, към този момент бях същински пораснала, бях получила удостоверение, самобитен документ за своето пълноправие.
Години наред не можех да се отърва от чувството, че това не беше тъкмо сън, а действителна преживелица, само че в друго измерение, в което неизвестно по какъв начин бях попаднала и което не ни е обещано да познаваме. Като че ли бях апаш, който непочтено се е промъкнал. А беше единствено поради бремето, че татко ми го няма, липса, която опалва душата. И за едно дете е мъчно да израсне с тази опаленост, все едно че би трябвало да живееш като здрав, когато си неизлечимо болен.
Казват, че с болката се свиквало. Хората са измислили тази простащина от добрина, тъй като са желали да имат най-малко някакви думи на разтуха за тези, които остават в света без своя татко.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
" Поразените " – новият разказ на писателката Теодора Димова с дебют на " Аполония "
Дългоочакваният разказ на изтъкнатата българска писателка Теодора Димова е в книжарниците!
" Поразените " разказва историята на три дами и едно дете, които губят своите мъже и татковци, изумени от тоталитарния режим, открил се у нас посредством руската окупация след преврата на 9.IX.1944 година
След като затвори 10-годишния цикъл, отдаден на християнството с последната си книга – " Зове овцете си по име ", в новия си разказ видната българска писателка Теодора Димова ни връща към един от най-тъмните интервали в нашата история – първите седмици след 9 септември 1944 година, когато мнозина са изумени от тоталитарния режим, открил се посредством руската окупация след преврата.
" Поразените " споделя за тежката орис на три дами и едно дете, които минават през ужаса на деветосептемврийския прелом. Жени, чиито мъже и татковци са убити, и които вървят в леденото февруарско утро към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не приказват. Напомнят на черни мироносици, само че не с цел да възвестят радостната новина, а с цел да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на обичните им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко в близост е бяло, а този кръг остава черен
За написването на " Поразените " Теодора Димова разяснява: " Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме изумени от тези събития по този начин, както сме изумени от Чернобилската повреда. Мащабът на провалите занапред стартира да става ясно. Това е печално известно на всички ни. Но изумени ли са в действителност " Поразените "?
Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше по едно и също време, до момента в който пишех за трите дами и за това дете. В какво се показва провалянето и в какво успеха? Свети деятел Павловата фамозна фраза звучеше от самото начало в главата ми: " силата ми се в отпадналост изцяло демонстрира ". Кой е по-силен в очите на Бога – този, който добродушно плаче в себе си, или оня, който нахално тържествува? "
Димова ще показа за първи път новия си разказ " Поразените " на тазгодишните празници на изкуствата " Аполония " в Созопол. Събитието ще се състои на 30 август от 20:00 часа в Художествената изложба в Стария град на Созопол, а за книгата ще приказват проф. доктор Веселин Методиев и проф. Михаил Неделчев.
Вход свободен
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Поразените " на Теодора Димова
Беше сън и не беше сън. Беше нескрито и не беше нескрито.
Не позвъних на вратата, тъй като знаех, че татко ми е там. Влязох вътре, той беше с тил към мен, прав пред платното, рисуваше. Цялото му ателие и самият той приличаха на рисунка на холандски занаятчия – от прозорците прииждаше светлина и падаше върху издължения му контур и върху платното, което рисуваше. Стените, подът, необятната престилка, която слагаше върху облеклата си, се сливаха в един мръснобял, белезникав нюанс. И на този декор картината, над която работеше, се отличаваше с тъмните си тонове.
Той чу звука от отварянето на външната врата, само че не се обърна, тъй като знаеше, че съм аз. Малко се опасявах от всичко това, не беше редно да го трежова до момента в който работи. Баща ми продължи да рисува без да се обръща към мен. Вгледах се в картината с тъмни цветове, беше автопортрет, по-жив от самия него. Представляваше пет обособени мъжки фигури, подредени в кръг, бяха в катедрала или в манастир, или пък в палат. Разговаряха или пееха, или се вслушваха в нещо?
Една от фигурите беше облечена в златни облекла, останалите бяха в тъмни. Странен полиипостасен автопортрет, помислих си, имаше дъртак с побеляла брада, имаше и хубав, умислен млад мъж, и двамата приличаха на него.
• Виж ме, баща, аз пораснах – споделих безшумно и умерено. – Въпреки че живях без теб, съумях да порасна. Ето ме, баща. Виж ме.
Мълчанието и светлината внезапно станаха някак тежки. Той не се обръщаше към мен, сякаш ме пренебрегваше или ми се сърдеше. Бях най-хубавото от себе си, бях транспарантна, бях съумяла да стигна до него, а той не ме искаше. Очите ми се изпълниха със сълзи.
Най-накрая той се обърна към мен. Беше подобен, какъвто го помнех и знаех от фотосите. Не се беше трансформирал по никакъв начин. Но в очите му имаше непоносима горест. Рани, а не очи. Той по тази причина ги криеше. Затова беше мълчал и не ми беше проговорил до момента, с цел да не видя очите му. Искал е да скрие тъгата си. Знаел е, че в случай че даже единствено един път я видя, няма да се отърся от нея до края на дните си. Знаел е, че тази горест заразява неизлечимо оня, който един път я е видял, че ранява смъртоносно всеки, който се е докоснал до нея даже единствено за момент. Искал е да я скрие, с цел да ме защищити.
• Ти съумя да пораснеш, а аз не съумях да обрисувам картините си, Александра.
• Затова ли си по този начин болен, баща?
• Да, Александра, по тази причина.
И отново се обърна към платното си, и отново настъпи безмълвие. Очите му бяха транспарантно зелени, във въздуха остана зелена диря от тях, като дихание. Мълчах и се мъчех да отгатна връзката сред моето порастване и това, че той не е нарисувал картините си. И може ли нерисуването да смазва индивида по този начин изцяло.
• Сега нали рисуваш, баща.
• Сега към този момент не е същото, Александра.
И гласът му беше изумен от тъгата, беше ням, безрадостен, извърнат във вътрешността глас. Исках да се спусна към него и да го прегърна, само че знаех, че не трябва да го допирам.
Не трябваше да задавам повече въпроси, не беше редно да диря пояснение, трябваше да го оставя да работи. Присъствието ми там го тревожеше, разстройваше го, утежняваше така и така нелеката му орис. Трябваше да го оставя още веднъж самичък в светлината на ателието, с тишината, със забавеното време, със своя чудноват автопортрет с петте ипостаси, единствено работата му над платното го облекчаваше, правеше всичко малко по-поносимо.
Излязох на заден ход. Не желаех да изгубвам нито момент от опцията това да го виждам в тил, да изографисам в паметта си всеки подробност, да хващам даже неговите мисли. Той усещаше това и се стремеше да не мисли нищо, опитваше се да бъде неестествено спокоен, искаше да ме резервира от себе си, задоволително бе, че не се бе стърпял да се обърне и да ме огледа, и да стовари върху ми непоносимата си горест. Сега внимаваше най-малко да ме резервира от мислите си.
Затворих безшумно вратата на ателието, стълбището още не беше сухо, ухаеше на вода, на измито, на чисто. Слизах по същите стъпала, а към този момент бях друга, към този момент бях същински пораснала, бях получила удостоверение, самобитен документ за своето пълноправие.
Години наред не можех да се отърва от чувството, че това не беше тъкмо сън, а действителна преживелица, само че в друго измерение, в което неизвестно по какъв начин бях попаднала и което не ни е обещано да познаваме. Като че ли бях апаш, който непочтено се е промъкнал. А беше единствено поради бремето, че татко ми го няма, липса, която опалва душата. И за едно дете е мъчно да израсне с тази опаленост, все едно че би трябвало да живееш като здрав, когато си неизлечимо болен.
Казват, че с болката се свиквало. Хората са измислили тази простащина от добрина, тъй като са желали да имат най-малко някакви думи на разтуха за тези, които остават в света без своя татко.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ