Откъс от "Почти нормално семейство" на Матиас Едвардсон
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Почти обикновено семейство ", с създател Матиас Едвардсон, възложен от Издателство " Ера ".
Деветнайсетгодишната Стела е упрекната в убийството на мъж със подозрителен бизнес. Родителите й – извънредно уважавани в града, са изправени пред тежка морална алтернатива – имат вяра ли в невинността на щерка си... И до каква степен ще стигнат, с цел да я защитят.
Вярата на бащата
Адам е дирек на общността, предан татко и лоялен брачен партньор. Когато бъдещето на щерка му е сложено под въпрос, той осъзнава, че е подготвен на всичко, с цел да я отбрани. С всяка граница, която пресича, той разкрива свои непредвидени тъмни страни.
Лоялността на дъщерята
Стела е нормално момиче, което мечтае за самостоятелност и вижда фамилията си в една напълно друга светлина. А престоят в килията изкарва нескрито мисли, с които се е борила цялостен живот.
Етиката на майката
Улрика е юрист по наказателни каузи. Амбицията ѝ да избави щерка си е обезверена, а залогът е необикновено висок.
Докато историята на закононарушението се разпростира, едно видимо обикновено семейство се разпада...
Едвардсон показва трите гледни точки, като построява многопластова картина както на динамичността в фамилията, по този начин и на настройката на обществото. Той ловко тъче мрежа, в която всички са заплетени и нищо не е такова, каквото наподобява.
" Почти обикновено семейство " бързо се трансформира в международен бестселър. Правата за издаване на книгата са продадени допълнително от 30 страни. Романът оглавява класациите, а читателите и рецензията са единомислещи, че майсторството на Едвардсон е впечатляващо.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Почти обикновено семейство " на Матиас Едвардсон
БАЩАТА
Бяхме най-обикновено семейство, а след това всичко се промени.
Животът се гради дълго, само че е задоволителен момент, с цел да се срине. Трябват доста години, десетилетия, може би даже цялостен един живот, с цел да станеш този, който в действителност си. Пътищата съвсем постоянно са криви, мисля, че в това има избран смисъл – че животът е построен към концепцията за trial and error1. Оформяме се и се раждаме посредством тестванията, през които минаваме.
Но ми е доста мъчно да схвана какъв е смисълът на това, което сполетя фамилията ни тази есен. Знам, че не може да разбираш всичко, че има един по-висш план, само че към момента не откривам смисъл в събитията от последните седмици. Не мога да го обясня нито на себе си, нито на различен.
Може би с множеството хора е по този начин, само че съм си внушил, че като духовник по-често от другите съм предназначен да давам отговор за възгледите си. Обикновено хората с лека ръка слагат под въпрос моето схващане за живота. Чудят се дали в действителност имам вяра в Адам и Ева и в непорочното зачатие, или че Исус е ходил по водата и е съживявал мъртвите.
В началото на живота си като християнин нерядко заемах отбранителна позиция и поставях под подозрение светогледа на питащия. Случваше се да изляза с аргумента, че науката е просто вяра като всички останали. И в действителност у мен се пробудиха доста подозрения, на моменти убедеността ми се разклащаше. Но в този момент съм сигурен във вярата си. Приел съм Божията благословия и нямам нищо срещу това светлината от лицето Му да ме озарява. Бог е обич. Бог е блян и вяра. Бог е моето леговище и разтуха.
Често споделям, че съм набожен, а не компетентен. Когато се мислиш за компетентен, би трябвало да си нащрек. Животът за мен допуска да не спираш да учиш.
Подобно на множеството хора, и аз се имам за добър човек. Звучи самоуверено, несъмнено, да не кажа самодоволно или високомерно. Но не това имам поради. Аз съм човек, цялостен с дефекти, човек с безчет пропуски и неточности. Съзнавам го по-добре от всеки различен и пръв го признавам. Но желая да кажа, че постоянно съм работил доброжелателно, воден от обич и угриженост, постоянно съм желал да действам вярно.
Седмицата след рождения ден на Стела не се различаваше кой знае какъв брой от всички останали. В събота двамата с Улрика отидохме с колела на посетители на наши положителни другари в Гунесбу. Използвах опцията да задам предпазлив въпрос за случилото се през нощта, само че Улрика ме увери, че Стела е добре, имала проблеми с някакво момче – нещо, което се случва постоянно с младежите. Нямало потребност да се трежова.
В неделята разговарях по телефона с родителите си. Когато заговорихме за Стела, споделих, че тя рядко си е вкъщи в последно време, при което мама ми подсети какъв съм бил аз като тийнейджър. Толкова е елементарно да забравиш.
В понеделник имах заравяне преди обяд и кръщене след обяд. Работата ми е невероятна, гибелта и животът се здрависват още в преддверието. Вечерта Улрика отиде на йога, а Стела се заключи в стаята си.
В сряда бракосъчетах в красива гала двама възрастни членове на паството, които се срещнали около скръбта по предходните си приятели в живота. Събитието ме раздруса до дъното на душата ми.
В четвъртъка си изкълчих леко крайници на мача по флорбол. Въпреки всичко съумях да завърша мача. Старият ми другар от хандбала Андерш, който в този момент е пожарникар и има четирима синове, ме настъпи, без да желае, в непосредствен дуел.
Когато отивах на работа с колелото в петък сутринта, бях изтощен. След обяд погребах един мъж, беше си отишъл едвам на четиридесет и две. От рак, естествено. Така и не мога да привикна, че по-млади от мен може да умрат. Дъщеря му беше написала прощално стихотворение, само че от рев не съумя да го извърши. Нямаше по какъв начин да не си помисля за Стела.
В петък вечерта се усещах извънредно изтощен след толкоз дълга седмица. Стоях до прозореца и гледах по какъв начин август отплува оттатък хоризонта. Есента със своята ненатрапчива съвестност чукаше на вратата. Последните скари навън изпращаха лъкатушещи димни сигнали над покривите на постройките, а градинските мебели се разделяха с възглавничките...
Най-после смъкнах свещеническата яка, прокарах ръка по запотения си врат, а когато се облегнах на перваза, бутнах, без да желая, фамилната фотография и тя падна на пода.
Стъклото се пукна, само че все пак оставих фотографията на мястото ѝ. Правена е преди 10 години най-малко, аз съм със здравословен загар и някаква палавост в погледа. Помня, че се засмяхме тъкмо преди фотографът да натисне копчето. Улрика се усмихва необятно, а пред нас стои Стела с поруменели бузи, сплетена на плитки коса и тениска с Мики Маус. Постоях до прозореца, втренчен в фотографията, а спомените се надигаха в гърлото ми.
Взех си душ и подготвих яхния от свинско бонфиле и чорисо2. Улрика си беше купила нови обици – дребни сребърни перца, – и си разделихме една бутилка южноафриканско вино, а след това завършихме вечерта със солети и партия " Тривиал Пърсют " 3 на дивана.
– Знаеш ли къде е Стела? – попитах, до момента в който се събличах в спалнята.
Улрика към този момент се беше сгушила под завивките.
– Щеше да се среща с Амина. Не се знае дали ще се прибере довечера.
Каза го някак апропо, макар че доста добре знае какво ми е мнението за това, че щерка ни може би няма да се прибере довечера.
Погледнах към часовника, показваше единайсет и петнайсет.
– Ще се прибере, когато успее – сподели Улрика.
Зяпнах я. Понякога ми се коства, че ги приказва едни такива единствено с цел да ме провокира.
– Ще ѝ пратя есемес – споделих.
И писах на Стела с въпроса дали счита да спи у дома. Естествено, не получих отговор.
Легнах си с тежка въздишка. Улрика незабавно се претърколи в моята половина на леглото и пъхна ръка до хълбока ми. Целуна ме по гушата, до момента в който се взирах в тавана.
Знам, че не би трябвало да се безпокоя. Като млад не бях от нервните. Тревожността се прокрадваше лека-полека в живота ми, откогато ни се роди дете, и като че ли с всяка последваща година се усилваше.
С деветнайсетгодишна щерка човек има два разновидността: или да се поболее от нерви, или да си наложи да не мисли за всички опасности, на които тя като че ли обожава да се излага. Най-обикновен инстинкт за самозапазване, значи.
Скоро Улрика заспа върху ръката ми. Топлият ѝ мирис долиташе на меки талази към бузата ми. От време на време се сепваше – неочаквани електрически импулси, – само че скоро сънят още веднъж я обгръщаше.
Аз в действителност се пробвах да заспя, само че главата ми беше окупирана от мисли. Умората беше минала в положение на маниакална мозъчна активност. Мислех за всички свои фантазии през годините, доста от тях се трансформираха, а други към момента се надявах да осъществя.
После се замислих за фантазиите на Стела и с известна болежка трябваше да установявам, че не знам какво щерка ми желае от живота. Тя настойчиво твърди, че и сама не знае. Никакви проекти, никаква организация. Толкова е друга от мен. Когато приключих гимназията, имах напълно ясна визия по какъв начин ще се развие животът ми.
Знам, че не мога да повлияя на Стела. Тя е на деветнайсет и сама взима решения. Веднъж Улрика сподели, че любовта допуска да пуснеш индивида, който обичаш, да лети, само че постоянно ми се коства, че Стела продължава единствено да маха с криле, без да успее да се издигне. Друго си представях.
Колкото и да бях изтощен, не можех да заспя. Обърнах се встрани и погледнах мобилния си телефон. Имаше отговор от Стела.
Прибирам се.
Часът беше два без пет, когато ключът се завъртя в ключалката.
Улрика се беше преместила в края на своята половина от леглото с тил към мен.
Стела обикаляше по чорапи на долния етаж, пусна водата в банята, отиде с бързи крачки в мокрото помещение и още веднъж се чу звук от вода. Стори ми се цяла безкрайност.
Накрая стълбите заскърцаха под стъпките ѝ. Улрика внезапно помръдна в леглото. Наведох се и я погледнах, само че тя продължаваше да спи.
Обхванаха ме спорни усеща. От една страна, неспокойствие, че Стела ме остави да се безпокоя, въпреки това, облекчение, че най-сетне се прибра.
Станах от леглото и отворих вратата на спалнята тъкмо сега, когато Стела мина по коридора единствено по долни дрехи и с мокра коса, вързана на конска опашка. Гръбнакът ѝ приличаше на светеща линия в полумрака, когато отвори вратата на стаята си.
– Стела?
Без да отговори, тя се шмугна и заключи вратата.
– Лека нощ – прошепнах.
Момиченцето ми си беше вкъщи.
В събота сутринта се успах. Улрика седеше по халат на масата за закуска и слушаше някакъв подкаст.
– Morning!4
Тя смъкна слушалките на врата.
Въпреки че съм спал по-дълго от нормално, усещах се зашеметен и залях утринния вестник с кафе.
– Къде е Стела?
– На работа – сподели Улрика. – Вече беше излязла, когато се разсъниха.
Опитах да избърша вестника с една забрадка за миене на чинии.
– Сигурно е каталясала, половината нощ беше на открито.
Улрика ме погледна усмихнато.
– И ти нямаш доста жизнен тип.
Какво желае да каже? Знае, че не мога да дремя, когато Стела не си е у дома.
Бяхме канени на късен обяд у Дино и Александра, които живеят на улица " Тролебергсвеген ". Късен обяд означаваше и алкохол и по тази причина отидохме до центъра на града с велосипедите. До спортната зала " Болхюсет " видях полицейска кола, а петдесет метра по-надолу, до кръговото кръстовище при гимназия " Пулхем ", имаше още две. Едната – със святкащи фарове. По улица " Родмансгатан " вървяха забързано трима служители на реда.
– Какво ли е станало?
Оставихме велосипедите в двора, а във входа ми хрумна, че не трябва да отиваме с празни ръце.
– Добре, че най-малко някой в фамилията мисли за тези неща – измърмори Улрика и извади кутия първокласни трюфели от дамската си чанта.
– Супер си, скъпа! – прошепнах и я целунах по бузата.
Александра отвори усмихната вратата.
Нямаше потребност, сподели тя, когато ѝ подадох кутията с трюфели. Ухаеше свежо на момина сълза и лимон.
– Здрасти, здрасти – сподели и Дино и ми стисна ръката.
Постояхме в антрето, до момента в който си заменяем дежурните любезности. " Отдавна не сме се виждали. Как върви? "
– Амина няма ли я? – попита Улрика.
Александра се поколеба, преди да отговори.
– Всъщност трябваше да върви на мач, само че не се усеща доста добре.
– Не разбирам какво ѝ става – сподели Дино. – Не помня в миналото да е пропущала хандбален мач.
– Сигурно е напълно прозаична простуда – сподели Александра.
Дино сбърчи леко лице. Май единствено аз го забелязах.
– Дано единствено да оздравее за началото на академичната година – сподели Улрика.
– О, няма да го пропусне, даже да вдигне четиридесет градуса температура – сподели Александра.
Улрика се засмя.
– Ще стане страховит доктор. Не познавам по-старателен и съзнателен човек от нея.
Дино се изпъчи като паун, имаше цялостно право да се гордее.
– А какво става със Стела? – попита той.
В този въпрос, несъмнено, няма нищо необичайно. Точно противоположното. Но мисля, че се позабавихме с отговора малко повече от естественото.
– Всичко е наред – споделих най-после.
Улрика удостовери с усмивка. Може би този отговор въпреки всичко не е толкоз надалеч от истината. Това лято щерка ни беше в положително въодушевление.
Седяхме на остъкления балкон и се наслаждавахме на тънките питки и минипирожките на Дино, а и на вицове за хандбал, несъмнено. Дино има неповторимата дарба да си спомня подиуми от мачове, които са се играли преди 10 години. За сметка на това моите най-ярки мемоари са свързани със случки отвън залите.
Един рейс, който стартира да изпуска бензин посред Ютланд, един треньор от Шьовде, който говореше развълнувано за нацизма, или когато в Литва се заключихме извън и трябваше да прекараме половината нощ под намерено небе.
Александра скоро стартира да се прозява от приказките ни за хандбал.
– Чухте ли за убийството?
Това беше доста успешен метод да смени тематиката.
– Убийството ли?
– На две крачки отсам, до гимназията " Пулхем ". Тази заран намерили мъртвец там.
– Полицаите – сподели Улрика. – Значи по тази причина...
Прекъсна я скърцането на вратата на балкона. В процепа зад нас надникна Амина с напрегнат искра в очите и с лице като бледа сянка.
– Но, миличка, изглеждаш извънредно – изтърси Улрика.
– Знам – изграка Амина, която като че ли се беше вкопчила във вратата на балкона, с цел да не се свлече на пода.
– Отиди да си легнеш отново.
– Сигурно е единствено въпрос на време и Стела да се разболее от същото – споделих. – Нали беше с теб нощес?
Погледът на Амина се задържа върху моя. Може и да беше за половин секунда или за десети от секундата, само че погледът ѝ се задържа върху моя и на мига разбрах какво значи това.
– Да, с мен беше – изкашля се Амина. – Дано да е добре.
– Хайде, отиди да си легнеш – сподели Улрика.
Амина дръпна вратата на балкона, с цел да я затвори, и се затътри през хола.
Да лъжеш, е изкуство, което малко на брой владеят до съвършенство...
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Деветнайсетгодишната Стела е упрекната в убийството на мъж със подозрителен бизнес. Родителите й – извънредно уважавани в града, са изправени пред тежка морална алтернатива – имат вяра ли в невинността на щерка си... И до каква степен ще стигнат, с цел да я защитят.
Вярата на бащата
Адам е дирек на общността, предан татко и лоялен брачен партньор. Когато бъдещето на щерка му е сложено под въпрос, той осъзнава, че е подготвен на всичко, с цел да я отбрани. С всяка граница, която пресича, той разкрива свои непредвидени тъмни страни.
Лоялността на дъщерята
Стела е нормално момиче, което мечтае за самостоятелност и вижда фамилията си в една напълно друга светлина. А престоят в килията изкарва нескрито мисли, с които се е борила цялостен живот.
Етиката на майката
Улрика е юрист по наказателни каузи. Амбицията ѝ да избави щерка си е обезверена, а залогът е необикновено висок.
Докато историята на закононарушението се разпростира, едно видимо обикновено семейство се разпада...
Едвардсон показва трите гледни точки, като построява многопластова картина както на динамичността в фамилията, по този начин и на настройката на обществото. Той ловко тъче мрежа, в която всички са заплетени и нищо не е такова, каквото наподобява.
" Почти обикновено семейство " бързо се трансформира в международен бестселър. Правата за издаване на книгата са продадени допълнително от 30 страни. Романът оглавява класациите, а читателите и рецензията са единомислещи, че майсторството на Едвардсон е впечатляващо.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Почти обикновено семейство " на Матиас Едвардсон
БАЩАТА
Бяхме най-обикновено семейство, а след това всичко се промени.
Животът се гради дълго, само че е задоволителен момент, с цел да се срине. Трябват доста години, десетилетия, може би даже цялостен един живот, с цел да станеш този, който в действителност си. Пътищата съвсем постоянно са криви, мисля, че в това има избран смисъл – че животът е построен към концепцията за trial and error1. Оформяме се и се раждаме посредством тестванията, през които минаваме.
Но ми е доста мъчно да схвана какъв е смисълът на това, което сполетя фамилията ни тази есен. Знам, че не може да разбираш всичко, че има един по-висш план, само че към момента не откривам смисъл в събитията от последните седмици. Не мога да го обясня нито на себе си, нито на различен.
Може би с множеството хора е по този начин, само че съм си внушил, че като духовник по-често от другите съм предназначен да давам отговор за възгледите си. Обикновено хората с лека ръка слагат под въпрос моето схващане за живота. Чудят се дали в действителност имам вяра в Адам и Ева и в непорочното зачатие, или че Исус е ходил по водата и е съживявал мъртвите.
В началото на живота си като християнин нерядко заемах отбранителна позиция и поставях под подозрение светогледа на питащия. Случваше се да изляза с аргумента, че науката е просто вяра като всички останали. И в действителност у мен се пробудиха доста подозрения, на моменти убедеността ми се разклащаше. Но в този момент съм сигурен във вярата си. Приел съм Божията благословия и нямам нищо срещу това светлината от лицето Му да ме озарява. Бог е обич. Бог е блян и вяра. Бог е моето леговище и разтуха.
Често споделям, че съм набожен, а не компетентен. Когато се мислиш за компетентен, би трябвало да си нащрек. Животът за мен допуска да не спираш да учиш.
Подобно на множеството хора, и аз се имам за добър човек. Звучи самоуверено, несъмнено, да не кажа самодоволно или високомерно. Но не това имам поради. Аз съм човек, цялостен с дефекти, човек с безчет пропуски и неточности. Съзнавам го по-добре от всеки различен и пръв го признавам. Но желая да кажа, че постоянно съм работил доброжелателно, воден от обич и угриженост, постоянно съм желал да действам вярно.
Седмицата след рождения ден на Стела не се различаваше кой знае какъв брой от всички останали. В събота двамата с Улрика отидохме с колела на посетители на наши положителни другари в Гунесбу. Използвах опцията да задам предпазлив въпрос за случилото се през нощта, само че Улрика ме увери, че Стела е добре, имала проблеми с някакво момче – нещо, което се случва постоянно с младежите. Нямало потребност да се трежова.
В неделята разговарях по телефона с родителите си. Когато заговорихме за Стела, споделих, че тя рядко си е вкъщи в последно време, при което мама ми подсети какъв съм бил аз като тийнейджър. Толкова е елементарно да забравиш.
В понеделник имах заравяне преди обяд и кръщене след обяд. Работата ми е невероятна, гибелта и животът се здрависват още в преддверието. Вечерта Улрика отиде на йога, а Стела се заключи в стаята си.
В сряда бракосъчетах в красива гала двама възрастни членове на паството, които се срещнали около скръбта по предходните си приятели в живота. Събитието ме раздруса до дъното на душата ми.
В четвъртъка си изкълчих леко крайници на мача по флорбол. Въпреки всичко съумях да завърша мача. Старият ми другар от хандбала Андерш, който в този момент е пожарникар и има четирима синове, ме настъпи, без да желае, в непосредствен дуел.
Когато отивах на работа с колелото в петък сутринта, бях изтощен. След обяд погребах един мъж, беше си отишъл едвам на четиридесет и две. От рак, естествено. Така и не мога да привикна, че по-млади от мен може да умрат. Дъщеря му беше написала прощално стихотворение, само че от рев не съумя да го извърши. Нямаше по какъв начин да не си помисля за Стела.
В петък вечерта се усещах извънредно изтощен след толкоз дълга седмица. Стоях до прозореца и гледах по какъв начин август отплува оттатък хоризонта. Есента със своята ненатрапчива съвестност чукаше на вратата. Последните скари навън изпращаха лъкатушещи димни сигнали над покривите на постройките, а градинските мебели се разделяха с възглавничките...
Най-после смъкнах свещеническата яка, прокарах ръка по запотения си врат, а когато се облегнах на перваза, бутнах, без да желая, фамилната фотография и тя падна на пода.
Стъклото се пукна, само че все пак оставих фотографията на мястото ѝ. Правена е преди 10 години най-малко, аз съм със здравословен загар и някаква палавост в погледа. Помня, че се засмяхме тъкмо преди фотографът да натисне копчето. Улрика се усмихва необятно, а пред нас стои Стела с поруменели бузи, сплетена на плитки коса и тениска с Мики Маус. Постоях до прозореца, втренчен в фотографията, а спомените се надигаха в гърлото ми.
Взех си душ и подготвих яхния от свинско бонфиле и чорисо2. Улрика си беше купила нови обици – дребни сребърни перца, – и си разделихме една бутилка южноафриканско вино, а след това завършихме вечерта със солети и партия " Тривиал Пърсют " 3 на дивана.
– Знаеш ли къде е Стела? – попитах, до момента в който се събличах в спалнята.
Улрика към този момент се беше сгушила под завивките.
– Щеше да се среща с Амина. Не се знае дали ще се прибере довечера.
Каза го някак апропо, макар че доста добре знае какво ми е мнението за това, че щерка ни може би няма да се прибере довечера.
Погледнах към часовника, показваше единайсет и петнайсет.
– Ще се прибере, когато успее – сподели Улрика.
Зяпнах я. Понякога ми се коства, че ги приказва едни такива единствено с цел да ме провокира.
– Ще ѝ пратя есемес – споделих.
И писах на Стела с въпроса дали счита да спи у дома. Естествено, не получих отговор.
Легнах си с тежка въздишка. Улрика незабавно се претърколи в моята половина на леглото и пъхна ръка до хълбока ми. Целуна ме по гушата, до момента в който се взирах в тавана.
Знам, че не би трябвало да се безпокоя. Като млад не бях от нервните. Тревожността се прокрадваше лека-полека в живота ми, откогато ни се роди дете, и като че ли с всяка последваща година се усилваше.
С деветнайсетгодишна щерка човек има два разновидността: или да се поболее от нерви, или да си наложи да не мисли за всички опасности, на които тя като че ли обожава да се излага. Най-обикновен инстинкт за самозапазване, значи.
Скоро Улрика заспа върху ръката ми. Топлият ѝ мирис долиташе на меки талази към бузата ми. От време на време се сепваше – неочаквани електрически импулси, – само че скоро сънят още веднъж я обгръщаше.
Аз в действителност се пробвах да заспя, само че главата ми беше окупирана от мисли. Умората беше минала в положение на маниакална мозъчна активност. Мислех за всички свои фантазии през годините, доста от тях се трансформираха, а други към момента се надявах да осъществя.
После се замислих за фантазиите на Стела и с известна болежка трябваше да установявам, че не знам какво щерка ми желае от живота. Тя настойчиво твърди, че и сама не знае. Никакви проекти, никаква организация. Толкова е друга от мен. Когато приключих гимназията, имах напълно ясна визия по какъв начин ще се развие животът ми.
Знам, че не мога да повлияя на Стела. Тя е на деветнайсет и сама взима решения. Веднъж Улрика сподели, че любовта допуска да пуснеш индивида, който обичаш, да лети, само че постоянно ми се коства, че Стела продължава единствено да маха с криле, без да успее да се издигне. Друго си представях.
Колкото и да бях изтощен, не можех да заспя. Обърнах се встрани и погледнах мобилния си телефон. Имаше отговор от Стела.
Прибирам се.
Часът беше два без пет, когато ключът се завъртя в ключалката.
Улрика се беше преместила в края на своята половина от леглото с тил към мен.
Стела обикаляше по чорапи на долния етаж, пусна водата в банята, отиде с бързи крачки в мокрото помещение и още веднъж се чу звук от вода. Стори ми се цяла безкрайност.
Накрая стълбите заскърцаха под стъпките ѝ. Улрика внезапно помръдна в леглото. Наведох се и я погледнах, само че тя продължаваше да спи.
Обхванаха ме спорни усеща. От една страна, неспокойствие, че Стела ме остави да се безпокоя, въпреки това, облекчение, че най-сетне се прибра.
Станах от леглото и отворих вратата на спалнята тъкмо сега, когато Стела мина по коридора единствено по долни дрехи и с мокра коса, вързана на конска опашка. Гръбнакът ѝ приличаше на светеща линия в полумрака, когато отвори вратата на стаята си.
– Стела?
Без да отговори, тя се шмугна и заключи вратата.
– Лека нощ – прошепнах.
Момиченцето ми си беше вкъщи.
В събота сутринта се успах. Улрика седеше по халат на масата за закуска и слушаше някакъв подкаст.
– Morning!4
Тя смъкна слушалките на врата.
Въпреки че съм спал по-дълго от нормално, усещах се зашеметен и залях утринния вестник с кафе.
– Къде е Стела?
– На работа – сподели Улрика. – Вече беше излязла, когато се разсъниха.
Опитах да избърша вестника с една забрадка за миене на чинии.
– Сигурно е каталясала, половината нощ беше на открито.
Улрика ме погледна усмихнато.
– И ти нямаш доста жизнен тип.
Какво желае да каже? Знае, че не мога да дремя, когато Стела не си е у дома.
Бяхме канени на късен обяд у Дино и Александра, които живеят на улица " Тролебергсвеген ". Късен обяд означаваше и алкохол и по тази причина отидохме до центъра на града с велосипедите. До спортната зала " Болхюсет " видях полицейска кола, а петдесет метра по-надолу, до кръговото кръстовище при гимназия " Пулхем ", имаше още две. Едната – със святкащи фарове. По улица " Родмансгатан " вървяха забързано трима служители на реда.
– Какво ли е станало?
Оставихме велосипедите в двора, а във входа ми хрумна, че не трябва да отиваме с празни ръце.
– Добре, че най-малко някой в фамилията мисли за тези неща – измърмори Улрика и извади кутия първокласни трюфели от дамската си чанта.
– Супер си, скъпа! – прошепнах и я целунах по бузата.
Александра отвори усмихната вратата.
Нямаше потребност, сподели тя, когато ѝ подадох кутията с трюфели. Ухаеше свежо на момина сълза и лимон.
– Здрасти, здрасти – сподели и Дино и ми стисна ръката.
Постояхме в антрето, до момента в който си заменяем дежурните любезности. " Отдавна не сме се виждали. Как върви? "
– Амина няма ли я? – попита Улрика.
Александра се поколеба, преди да отговори.
– Всъщност трябваше да върви на мач, само че не се усеща доста добре.
– Не разбирам какво ѝ става – сподели Дино. – Не помня в миналото да е пропущала хандбален мач.
– Сигурно е напълно прозаична простуда – сподели Александра.
Дино сбърчи леко лице. Май единствено аз го забелязах.
– Дано единствено да оздравее за началото на академичната година – сподели Улрика.
– О, няма да го пропусне, даже да вдигне четиридесет градуса температура – сподели Александра.
Улрика се засмя.
– Ще стане страховит доктор. Не познавам по-старателен и съзнателен човек от нея.
Дино се изпъчи като паун, имаше цялостно право да се гордее.
– А какво става със Стела? – попита той.
В този въпрос, несъмнено, няма нищо необичайно. Точно противоположното. Но мисля, че се позабавихме с отговора малко повече от естественото.
– Всичко е наред – споделих най-после.
Улрика удостовери с усмивка. Може би този отговор въпреки всичко не е толкоз надалеч от истината. Това лято щерка ни беше в положително въодушевление.
Седяхме на остъкления балкон и се наслаждавахме на тънките питки и минипирожките на Дино, а и на вицове за хандбал, несъмнено. Дино има неповторимата дарба да си спомня подиуми от мачове, които са се играли преди 10 години. За сметка на това моите най-ярки мемоари са свързани със случки отвън залите.
Един рейс, който стартира да изпуска бензин посред Ютланд, един треньор от Шьовде, който говореше развълнувано за нацизма, или когато в Литва се заключихме извън и трябваше да прекараме половината нощ под намерено небе.
Александра скоро стартира да се прозява от приказките ни за хандбал.
– Чухте ли за убийството?
Това беше доста успешен метод да смени тематиката.
– Убийството ли?
– На две крачки отсам, до гимназията " Пулхем ". Тази заран намерили мъртвец там.
– Полицаите – сподели Улрика. – Значи по тази причина...
Прекъсна я скърцането на вратата на балкона. В процепа зад нас надникна Амина с напрегнат искра в очите и с лице като бледа сянка.
– Но, миличка, изглеждаш извънредно – изтърси Улрика.
– Знам – изграка Амина, която като че ли се беше вкопчила във вратата на балкона, с цел да не се свлече на пода.
– Отиди да си легнеш отново.
– Сигурно е единствено въпрос на време и Стела да се разболее от същото – споделих. – Нали беше с теб нощес?
Погледът на Амина се задържа върху моя. Може и да беше за половин секунда или за десети от секундата, само че погледът ѝ се задържа върху моя и на мига разбрах какво значи това.
– Да, с мен беше – изкашля се Амина. – Дано да е добре.
– Хайде, отиди да си легнеш – сподели Улрика.
Амина дръпна вратата на балкона, с цел да я затвори, и се затътри през хола.
Да лъжеш, е изкуство, което малко на брой владеят до съвършенство...
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ