Откъс от "По колко пъти на ден не умираме" на Тошка Иванова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " По какъв брой пъти дневно не умираме ", с създател Тошка Иванова, възложен от Издателство " Жанет 45 ".
" Съчувствена, човечна, пъстра и диалогична, редуваща хумора и тъгата, книгата на Тошка Иванова във всеки роман ни припомня по какъв брой пъти дневно не умираме. "
проф. Миглена Николчина
Сборникът с разкази " По какъв брой пъти дневно не умираме " включва 36 къси описа, писани през последните двадесет години. Всяка история има собствен личен глас и позиция, които потапят читателя в различен свят – от време на време магичен и хубав, различен път - безмилостен в реалистичността си.
Макар и доста разнообразни като сюжети и жанр, събраните разкази незабелязано заплитат свързваща нишка между тях – тематиката за гибелта и за умеенето да се живее. Разказите са опит за проучване на гибелта - не като неминуем край, а като нужната рамка, в която животът се осмисля; като границата, в която човешките стремежи и копнежи могат да съществуват.
Историите в сборника " По какъв брой пъти дневно не умираме " постоянно имат неочакван край, а гласовете на героите и разказвача водят читателя през всички акомпанименти на възприятията. И измежду тях изключително доловима и скъпа е вярата.
Тошка Иванова е родена през 1981 година в Стара Загора. Първата й книга - " Позитивно ", е издадена през 2012 година В нея разказва прекарванията си, свързани с заболяването хепатит С. Като първата такава персонална история, излязла от анонимност, книгата притегля необятно публично и медийно внимание. " Позитивно " е преведена на британски и оповестена в електронен формат в " Amazon ", където през 2016 влиза в класацията на първите 10 електронни книги на " Amazon " в Съединени американски щати с тематика хепатит.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от описа " Ралица, Ралица, Ралица "
И сега е пред очите ми – яде комат любеница, сокът се стича по външната страна на ръката чак до лакътя, а тя отмята кичур коса от лицето си.
Боже, бих дал всичко да мога да се приближа и да изпия тънката бликам от кожата й, да усетя сладкия й усет, разбъркан с този на динята Не смеех. И по какъв начин бих могъл – 12-годишен тогава, тя също на толкоз, най-красивото нещо, което в миналото съм виждал, с разпилени на слънцето коси, деликатни пръсти и смях, от който стомахът ми се свиваше.
Не бяхме гаджета. Аз бях " най-хубавият й другар ", с който се познаваше от " цяла безкрайност ", което в тийнейджърския ни речник означаваше пет години. Почти целият ни умишлен живот. Семействата ни бяха остарели другари от студентските години и когато децата им (ние) поотраснаха, започнаха да вървят всяко лято дружно на море.
Отсядахме постоянно на едно и също място – в къщата на бай Иван, локална забележителност по това време, както и той самият. Къщата беше във възрожденски жанр, неуместно хвърлена посред китното морско селце със своите тежки дървени чардаци и ниски сенчести стаи. Според локалните бай Иван си падал малко " чивия " като млад, когато са го наричали просто Иван, и постоянно държал във всичко да се отличава. Когато другите строели просторни светли къщи, обърнати към морето, той го загърбил с голяма възрожденска къща с два чардака и заровена в земята кръчма без прозорци.
Докато локалните украсявали дворовете с капитански рулове и риболовен мрежи, той слагал колелета от каруци и пръстени стомни. И в случай че някой се осмелявал да го попита " за какво " (бай Иван с изключение на " чивия " си падал малко и " барут " ), той единствено събирал вежди и казвал заплашително " А що не? ".
И там, измежду разпилени из градината делви и усърдно отглеждан здравец, минаха най-хубавите ми години. Там беше и това лято, в което за финален път в живота си влязох в морето.
Казваше се Ралица. Скришом обичах да дублирам името й, да чувствам по какъв начин се плъзва по езика ми и звънко отеква, само че не на открито, а във вътрешността, запълвайки всяка празнота и междина в мен. Тогава още не знаех, че това е момичето, за чието име ще се сещам постоянно, когато някой заприказва за обич.
Всички я назоваха Рали – това правех и аз. Цялото й име беше богослужение, което пазех единствено за себе си.
Онова лято беше друго от предходните. Уж всичко си беше същото – дворът, стаите, морето, навъсените вежди на бай Иван – само че ние с Рали към този момент бяхме на дванайсет, и въпреки тя да продължаваше да ме назовава " най-хубавият й другар ", аз не желаех да бъда другар с нея. Исках да пия сок от любеница от ръцете й, да вдишам всеки кичур коса, да погаля коленете й, по момчешки ръбати и задачите в рани, да я виждам, до момента в който очите ми се изсипят в морето
Да, тогава не бих могъл да го кажа по този метод. Онова лято не можех да кажа нищо. Гледах я със свито гърло и потрепващ корем, а в главата ми се въртеше единствено " Ралица, Ралица, Ралица ". Обожавах я. Мразех я. Боготворях я. Исках да я обичам, до момента в който сърцето ми се пръсне от всичко, което не може да побере. Исках да я убия. Нямах никаква визия какво да върша с възприятията си. И единствено я гледах.
Един ден, някъде към средата на почивката, отидохме както нормално на плажа. Ние се киснехме до посиняване във водата, а родителите ни пиеха бира под чадъра, говореха си мързеливо и понякога хвърляха по едно око към нас и подвикваха да не влизаме доста във вътрешността.
На нас въобще не ни и трябваше да влизаме във вътрешността. Най-приятно беше в плитката част, в която вълните се разрушават, а водата е прелестно затоплена от слънцето. Тъкмо бяхме разкрили нов метод да скачаме във вълните от високо. По-скоро – Ралица да скача, а аз да бъда послушният " най-хубав другар ", който спомага по всички вероятни способи. Аз заставах във водата с разкрачени крайници, с цел да съм по-стабилен. Тя се покатерваше на сплетените ми ръце, като се държеше за раменете ми, и изчакваше да пристигна някоя в действителност огромна вълна, с цел да скочи в нея измежду пяна, писъци и разпилени къдрици.
Бяхме като захласнати. Тя – заливаща се от смях, преди малко посочила се от водата, тича към мен и вика " Пак! Хайде отново! ", аз – имитиращ усмивка с изпитание и признателен, че водата скрива банските ми и това, което се случва в тях. Допирът на тялото й, ръцете й върху раменете ми, учестеният й мирис, капките вода, които падат от мокрите кичури върху лицето ми – същинско мъчение
И аз не разбрах какво се случи. В един миг беше пред мен, заливайки се от смях измежду пръските вода, в идващия беше на 7-8 метра във вътрешността, по диагонал от брега. И на лицето й нямаше смях. Имаше изненада и боязън, който всеки миг щеше да се трансформира в суматоха.
Аз не можех да помръдна. Стоях, вторачен в нея, неразбиращ, даже сърдит, че е толкоз надалеч, че не тича към мен с косите си, с коленете си, с ръцете си и с това нейно " Пак! ".
Майка й ни видя първа. И изпищя - единствено едно име. Не " Ралица ", а това на мъжа си.
Следващите минути бяха безпорядък. Разпилени по пясъка карти, преобърнат чадър, хора, които сепнато надигат глави, обезпокоително, хищно, двете дами, които стоят до колене във водата – майка ми прегърнала майка й, татко ми плува след татко й, яростно, обезверено, и аз, все по този начин скован и неразбиращ
Ралица към този момент беше доста във вътрешността, течението я носеше към лявата страна на залива, към скалите. Баща й стигна пръв до нея. Измъкна я над водата и стартира да й приказва. Тя се бореше с него, към този момент с същински смут в очите, същият, като този в очите на майка й на брега.
Баща ми стигна до двамата. Бащата на Ралица я подвигна над водата и съвсем я хвърли в ръцете на татко ми, сочейки с глава брега.
И двамата бяха доста положителни плувци. Но моят татко постоянно побеждаваше в спонтанните надпревари, които си правеха. Беше устойчив като демон. Може би по тази причина му я трансферира, може би е усещал какво се случва, не знам. Но татко ми хвана крепко Ралица (моята " Ралица, Ралица, Ралица " ) и заплува с нея към брега. Спасителите го пресрещнаха, където и да се бяха крили до този миг, и му помогнаха да я извади на пясъка. Беше добре. Беше глътнала малко вода, само че беше добре.
Мина съвсем минута в лутане, сълзи и тиктакане с език над нея, до момента в който някой се сети още веднъж да огледа към морето. Баща й не се виждаше.
Този път влязоха спасителите. Единият напълно млад, на 23-24 години, другият на възрастта на родителите ми тогава. Извадиха го съвсем незабавно. Беше мъртъв.
После споделиха, че не се е удавил. " Сърцето му не е издържало ", по този начин ни споделиха.
А Рали таман почваше да се съвзема, когато извадиха тялото на татко й. Тя го погледна безумно, неразбиращо, и стартира да пищи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (827)
" Съчувствена, човечна, пъстра и диалогична, редуваща хумора и тъгата, книгата на Тошка Иванова във всеки роман ни припомня по какъв брой пъти дневно не умираме. "
проф. Миглена Николчина
Сборникът с разкази " По какъв брой пъти дневно не умираме " включва 36 къси описа, писани през последните двадесет години. Всяка история има собствен личен глас и позиция, които потапят читателя в различен свят – от време на време магичен и хубав, различен път - безмилостен в реалистичността си.
Макар и доста разнообразни като сюжети и жанр, събраните разкази незабелязано заплитат свързваща нишка между тях – тематиката за гибелта и за умеенето да се живее. Разказите са опит за проучване на гибелта - не като неминуем край, а като нужната рамка, в която животът се осмисля; като границата, в която човешките стремежи и копнежи могат да съществуват.
Историите в сборника " По какъв брой пъти дневно не умираме " постоянно имат неочакван край, а гласовете на героите и разказвача водят читателя през всички акомпанименти на възприятията. И измежду тях изключително доловима и скъпа е вярата.
Тошка Иванова е родена през 1981 година в Стара Загора. Първата й книга - " Позитивно ", е издадена през 2012 година В нея разказва прекарванията си, свързани с заболяването хепатит С. Като първата такава персонална история, излязла от анонимност, книгата притегля необятно публично и медийно внимание. " Позитивно " е преведена на британски и оповестена в електронен формат в " Amazon ", където през 2016 влиза в класацията на първите 10 електронни книги на " Amazon " в Съединени американски щати с тематика хепатит.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от описа " Ралица, Ралица, Ралица "
И сега е пред очите ми – яде комат любеница, сокът се стича по външната страна на ръката чак до лакътя, а тя отмята кичур коса от лицето си.
Боже, бих дал всичко да мога да се приближа и да изпия тънката бликам от кожата й, да усетя сладкия й усет, разбъркан с този на динята Не смеех. И по какъв начин бих могъл – 12-годишен тогава, тя също на толкоз, най-красивото нещо, което в миналото съм виждал, с разпилени на слънцето коси, деликатни пръсти и смях, от който стомахът ми се свиваше.
Не бяхме гаджета. Аз бях " най-хубавият й другар ", с който се познаваше от " цяла безкрайност ", което в тийнейджърския ни речник означаваше пет години. Почти целият ни умишлен живот. Семействата ни бяха остарели другари от студентските години и когато децата им (ние) поотраснаха, започнаха да вървят всяко лято дружно на море.
Отсядахме постоянно на едно и също място – в къщата на бай Иван, локална забележителност по това време, както и той самият. Къщата беше във възрожденски жанр, неуместно хвърлена посред китното морско селце със своите тежки дървени чардаци и ниски сенчести стаи. Според локалните бай Иван си падал малко " чивия " като млад, когато са го наричали просто Иван, и постоянно държал във всичко да се отличава. Когато другите строели просторни светли къщи, обърнати към морето, той го загърбил с голяма възрожденска къща с два чардака и заровена в земята кръчма без прозорци.
Докато локалните украсявали дворовете с капитански рулове и риболовен мрежи, той слагал колелета от каруци и пръстени стомни. И в случай че някой се осмелявал да го попита " за какво " (бай Иван с изключение на " чивия " си падал малко и " барут " ), той единствено събирал вежди и казвал заплашително " А що не? ".
И там, измежду разпилени из градината делви и усърдно отглеждан здравец, минаха най-хубавите ми години. Там беше и това лято, в което за финален път в живота си влязох в морето.
Казваше се Ралица. Скришом обичах да дублирам името й, да чувствам по какъв начин се плъзва по езика ми и звънко отеква, само че не на открито, а във вътрешността, запълвайки всяка празнота и междина в мен. Тогава още не знаех, че това е момичето, за чието име ще се сещам постоянно, когато някой заприказва за обич.
Всички я назоваха Рали – това правех и аз. Цялото й име беше богослужение, което пазех единствено за себе си.
Онова лято беше друго от предходните. Уж всичко си беше същото – дворът, стаите, морето, навъсените вежди на бай Иван – само че ние с Рали към този момент бяхме на дванайсет, и въпреки тя да продължаваше да ме назовава " най-хубавият й другар ", аз не желаех да бъда другар с нея. Исках да пия сок от любеница от ръцете й, да вдишам всеки кичур коса, да погаля коленете й, по момчешки ръбати и задачите в рани, да я виждам, до момента в който очите ми се изсипят в морето
Да, тогава не бих могъл да го кажа по този метод. Онова лято не можех да кажа нищо. Гледах я със свито гърло и потрепващ корем, а в главата ми се въртеше единствено " Ралица, Ралица, Ралица ". Обожавах я. Мразех я. Боготворях я. Исках да я обичам, до момента в който сърцето ми се пръсне от всичко, което не може да побере. Исках да я убия. Нямах никаква визия какво да върша с възприятията си. И единствено я гледах.
Един ден, някъде към средата на почивката, отидохме както нормално на плажа. Ние се киснехме до посиняване във водата, а родителите ни пиеха бира под чадъра, говореха си мързеливо и понякога хвърляха по едно око към нас и подвикваха да не влизаме доста във вътрешността.
На нас въобще не ни и трябваше да влизаме във вътрешността. Най-приятно беше в плитката част, в която вълните се разрушават, а водата е прелестно затоплена от слънцето. Тъкмо бяхме разкрили нов метод да скачаме във вълните от високо. По-скоро – Ралица да скача, а аз да бъда послушният " най-хубав другар ", който спомага по всички вероятни способи. Аз заставах във водата с разкрачени крайници, с цел да съм по-стабилен. Тя се покатерваше на сплетените ми ръце, като се държеше за раменете ми, и изчакваше да пристигна някоя в действителност огромна вълна, с цел да скочи в нея измежду пяна, писъци и разпилени къдрици.
Бяхме като захласнати. Тя – заливаща се от смях, преди малко посочила се от водата, тича към мен и вика " Пак! Хайде отново! ", аз – имитиращ усмивка с изпитание и признателен, че водата скрива банските ми и това, което се случва в тях. Допирът на тялото й, ръцете й върху раменете ми, учестеният й мирис, капките вода, които падат от мокрите кичури върху лицето ми – същинско мъчение
И аз не разбрах какво се случи. В един миг беше пред мен, заливайки се от смях измежду пръските вода, в идващия беше на 7-8 метра във вътрешността, по диагонал от брега. И на лицето й нямаше смях. Имаше изненада и боязън, който всеки миг щеше да се трансформира в суматоха.
Аз не можех да помръдна. Стоях, вторачен в нея, неразбиращ, даже сърдит, че е толкоз надалеч, че не тича към мен с косите си, с коленете си, с ръцете си и с това нейно " Пак! ".
Майка й ни видя първа. И изпищя - единствено едно име. Не " Ралица ", а това на мъжа си.
Следващите минути бяха безпорядък. Разпилени по пясъка карти, преобърнат чадър, хора, които сепнато надигат глави, обезпокоително, хищно, двете дами, които стоят до колене във водата – майка ми прегърнала майка й, татко ми плува след татко й, яростно, обезверено, и аз, все по този начин скован и неразбиращ
Ралица към този момент беше доста във вътрешността, течението я носеше към лявата страна на залива, към скалите. Баща й стигна пръв до нея. Измъкна я над водата и стартира да й приказва. Тя се бореше с него, към този момент с същински смут в очите, същият, като този в очите на майка й на брега.
Баща ми стигна до двамата. Бащата на Ралица я подвигна над водата и съвсем я хвърли в ръцете на татко ми, сочейки с глава брега.
И двамата бяха доста положителни плувци. Но моят татко постоянно побеждаваше в спонтанните надпревари, които си правеха. Беше устойчив като демон. Може би по тази причина му я трансферира, може би е усещал какво се случва, не знам. Но татко ми хвана крепко Ралица (моята " Ралица, Ралица, Ралица " ) и заплува с нея към брега. Спасителите го пресрещнаха, където и да се бяха крили до този миг, и му помогнаха да я извади на пясъка. Беше добре. Беше глътнала малко вода, само че беше добре.
Мина съвсем минута в лутане, сълзи и тиктакане с език над нея, до момента в който някой се сети още веднъж да огледа към морето. Баща й не се виждаше.
Този път влязоха спасителите. Единият напълно млад, на 23-24 години, другият на възрастта на родителите ми тогава. Извадиха го съвсем незабавно. Беше мъртъв.
После споделиха, че не се е удавил. " Сърцето му не е издържало ", по този начин ни споделиха.
А Рали таман почваше да се съвзема, когато извадиха тялото на татко й. Тя го погледна безумно, неразбиращо, и стартира да пищи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (827)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ