"Осем години в Тибет" от Петер Ауфшнайтер
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Осем години в Тибет " с създател Петер Ауфшнайтер, възложен от издателство " Изток Запад "
" Осем години в Тибет " е книга на един от най-големите аплинисти и географи на своето време - Петер
Ауфшнайтер. Масовата аудитория познава създателя като спътника на героя на Брат Пит в паметния филм " Седем години в Тибет ".
" 8 години в Тибет " е едно незабравимо премеждие на " Покрива на света ". Авторът на тази книга, Петер Ауфшнайтер, е началник на немската експедиция до Нанга Парбат през 1939 година и сателит на Хайнрих Харер, чиято книга " 7 години в Тибет " става международен бестселър, изключително след едноименната екранизация.
Ауфшнайтер прекарва съвсем осем години в Тибет, в " Забранения град " Лхаса, където сътрудничи на далай лама и работи като механик, картограф и поземлен инженер за тибетското държавно управление, опознавайки страната и хората в тази част на света както никой различен европеец. Задълбочената му и богато илюстрирана книга, издадена посмъртно 30 години след " 7 години в Тибет ", разказва прекарванията му в тази загадъчна земя и очарова със своята неподправеност и меродавност.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
От Нанга Парбат до военнопленническия лагер
Август 1939 година
След двеста благи езда от Гилгит, който се намира във височинния север на Кашмир, спряхме в Шринагар и се настанихме в една от къщите лодки на езерото Вулар. Връщахме се от Нанга Парбат, високия над 8000 м западен ъглов дирек на Хималаите, където в предходните години голям брой немски експедиции бяха правили опити за нанагорнище, две от които приключиха съдбовно с огромни човешки загуби.
Бяхме изпратени от фондация " Хималая " към Германското алпинистко сдружение, учредена през 1933 година и попаднала под контрола на райхсминистъра на спорта, заради което по-късно постоянно бяхме считани незаслужено за изявени националсоциалисти.
След няколко дни се отправихме към Карачи, където се оказа, че корабът, който трябваше да ни върне в Европа, не беше дошъл. На 1 септември с вярата, че корабът въпреки всичко ще се появи, се спуснах към пристанището по улица " Мак Леод ". Тогава внезапно видях върху една необятна бяла стена изписани две единствени думи: " War on! " - беше почнала Втората международна война. На 3 септември в хотелската ми стая пристигнаха шестима служители на реда и един прочут полицейски офицер, който ме арестува с думите: " Съжалявам, господин Ауфшнайтер, сред държавното управление на Негово Височество и Германия е избухнала война! Налага се да Ви задържам. "
Още от експедицията през 1931 година до Кангчендзьонга, най-високия планински масив в Сиким, мечтаех някой ден да отида в Тибет. Тогава, изпълнени с огромен блян, поглеждахме от снежната шапка на този планински великан надолу към слънчевата котловина и обагрените в алено и виолетово хълмове, ширнали се под нас. По това време по политически аргументи границите на Тибет бяха съвсем невъзможни за прекосяване.
Тибетците освен че отпращаха всеки европеец, който откриеха, само че човек рискуваше също по този начин да влезе в спор с тогавашните британски управляващи в Индия. След годините, прекарани зад бодливата тел, се бях научил да оценявам свободата над всичко и във военнопленническия лагер отколешните ми фантазии за Тибет започнаха да получават съответни форми. Не можех да си показва да остана в Тибет като в една неутрална страна, а и финансовите ми благоприятни условия напълно не бяха задоволителни за дълготраен престой. Все отново в най-хубавия случай се надявах на едно краткотрайно престояване от към шест месеца.
В бараката в Дехрадун, където след няколко междинни лагера бяхме интернирани, прекарвах много време в чертаене на карти, седнал в дребна дъсчена ниша на верандата. Често се промъквах през необятната осветена линия ничия земя, обграждаща бараките, с цел да отида до така наречен генералско крило, където се обитаваше италианският военачалник Маркезе. Той искаше да се причисли към мен, с цел да стигне през Тибет и Китай до Япония.
От него получих индийски пари и малко златни и сребърни монети в подмяна на картите, които му осигурявах. По това време и един йезуитски духовник, Карл Каленберг, разгласи, че желае да избяга с нас. Освен някогашен мисионер в покритите с джунгла територии той беше и най-хубавият футболист в целия военнопленнически лагер. Обмисляхме разнообразни способи за бягство и най-после взехме решение да се измъкнем преоблечени като индийци. На едно място при външните ограждения на лагера имаше постови, който като елементарен боец нямаше контролиращи пълномощия. Там смятахме да напуснем лагера с една дълга стълба, преоблечени като индийски служащи.
На 24 юни 1943 година, усърдно маскирани " по индийски " от приятелите ни по орис, ние преминахме край постовия, без да ни бъде обърнато никакво внимание. След като оставихме зад себе си откритото пространство, се шмугнахме в храсталака и бяхме свободни! През първата нощ се насочихме по стръмния скат към високите елементи на хребета, върху който се намира огромният курорт Мусори. Придвижвахме се нагоре по един стеснен хълм, когато внезапно аз се подхлъзнах и полетях надолу към пропастта.
Едва в последния миг съумях да сграбча дребен шубрак, предотвратявайки пропадането си надълбоко в бездната. Напредвахме трудно и постепенно, тъй като можехме да се придвижваме единствено в тъмнината на нощта, като се сблъскахме с не малко инциденти. Веднъж пътя ни пресече мечка, която обаче мигновено изчезна, спускайки се по една гладка, съвсем отвесна канара. Същата нощ близо до поклонническия град Утаркаши взех решение да заобиколя легнал на пътя мрачен каменен блок. Препятствието се оказа леопард, който внезапно скочи с пронизителен плач право в краката ми, а по-късно се стрелна настрана от пътя и надолу по стръмния скат. Всичко се случи толкоз бързо, че нямах време даже да се изплаша.
Седемнайсет дни по-късно бяхме към момента много надалеч от тибетската граница. Постепенно започнахме да усещаме мощна отмалялост. Един ден, в 13.30 часа, до момента в който преминавахме през градчето Джхала, ненадейно бяхме обградени от група мъже и откакто не можахме да представим постоянни документи, още веднъж бяхме задържани.
След няколко дни към нас се причислиха Хайнрих Харер и военачалник Маркезе - също по този начин хванати и задържани. Поради наличието на италианския военачалник обаче, ние се наслаждавахме на един тип привилегировано отношение, каквото другояче не бихме могли да чакаме. Вместо в затворнически дупки ние живеехме в комфортни бунгала. На едно място даже ни подслониха в държавна гостоприемница, където се хранехме със сребърни принадлежности и тънък порцелан! След връщането ни в лагера бяхме принудени да излежим на дървени нарове и в единични килии двайсет и осем дни непоколебим тъмничен затвор съгласно Женевската спогодба.
Желанието да избягаме в Тибет към момента не ни беше напуснало, само че този път искахме да се подготвим по-добре. След известно време порядките в лагера се поразхлабиха. Отново ни позволиха да вършим излети, при изискване че няма да подхващаме опити или подготовка за бягство, което въпреки всичко не ни попречи да изнасяме неща със себе си и да създадем дребен склад в гората. Това не остана неусетно от англичаните и те вкараха инспекции, които обаче, както в множеството сходни случаи, не бяха прекомерно строги.
Вече над четири години бяхме в плен! Сред от ден на ден пандизчии трескаво се разпростираше желанието също да опитат шанса си! Някои размислиха и се отхвърлиха, други бяха съществени в желанията си и в последна сметка останахме седем пленници, решили дружно да рискуваме опит за бягство.
Една събота, на 29 април 1944 година, в 14:00 часа, до момента в който съвсем всички жители на лагера дремеха в обедната горещина, моментът настъпи. В една от бараките бяхме маскирани като индийци от опитни " специалисти по грима ", след което излязохме на открито в така наречен пилешки кулоар и преминахме през телените заграждения. Самият аз бях толкоз добре дегизиран, че останалите за малко да ме вземат за същински индиец. Трайпел и аз, още веднъж оборудвани със стълба, вървяхме напред, следвани от Коп и Харер, които влачеха тежка намотка от бодлива тел.
Следваха ги двамата другари - Фон Хаге и Магенер, преоблечени като британски офицери, и най-после Затлер, който държеше директория в ръка. Когато достигнахме напречния кулоар, " офицерът " даде сигнал да спрем и стартира да сочи по всички страни с офицерското си бастунче. Отвън един сержант тъкмо преминаваше с колелото си. В страничното крило на терасата стояха пандизчии.
Те безмълвно ни следиха, макар че очевидно ни бяха разпознали, а и несъмнено бяха видели по какъв начин се промъкваме през бодливата телена ограда. Тъй като не последва нищо, ние продължихме напред. Сега оставаше единствено да преминем около постовия. Още отдалеко забелязах, че боецът ни гледа без капка съмнение, подпрял пушката пред себе си на оградата. Когато минахме край него, той не се и помръдна. Бяхме свободни!
На момента се втурнахме през свободното пространство, по-късно надолу през обраслия с шубраци скат и оттова в гората, където си бяхме създали склад. Там се разделихме - двамата " офицери ", декор Хабе и Магенер, желаеха да поемат към Калкута, след това през фронтовите линии към Бирма и Япония. Хайнрих Харер първо потегли самичък, до момента в който аз и останалите трима продължихме дружно. Всеки претрупан с по една тежка раница, продължихме пътя си половин час преди среднощ в посока Мусори.
На зазоряване устроихме първия си бивак в бодливия храсталак, който се намираше единствено на десетина метра настрана от пътя. Всички бяхме в добра форма, тъй че напредвахме бързо с дълги нощни преходи. Само след пет дни достигнахме до мястото, където след 17-дневен преход бяхме спрени миналата година. Малко преди Ганготри се насочихме непосредствено на север, нагоре в страничната котловина на Ядх Ганга.
В Неланг (3410 м) към нас се причисли Хайнрих Харер, а Затлер, на който височината и тестванията не му понасяха, се върна назад. Тъй като нямахме задоволително хранителни ресурси, се наложи да си ги набавим с щурм от заключените къщи на селяните от Ядх. Продължихме пътя си разграничени на две групи - Харер и Коп, Трайпел и аз. На 17 май 1944 година бяхме поздравени от молитвените знаменца на граничния проход Цангчокла (5030 м). За първи път пред нас се ширна високопланинското тибетско плато - събитие, за което постоянно по-късно щях да се сещам.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
" Осем години в Тибет " е книга на един от най-големите аплинисти и географи на своето време - Петер
Ауфшнайтер. Масовата аудитория познава създателя като спътника на героя на Брат Пит в паметния филм " Седем години в Тибет ".
" 8 години в Тибет " е едно незабравимо премеждие на " Покрива на света ". Авторът на тази книга, Петер Ауфшнайтер, е началник на немската експедиция до Нанга Парбат през 1939 година и сателит на Хайнрих Харер, чиято книга " 7 години в Тибет " става международен бестселър, изключително след едноименната екранизация.
Ауфшнайтер прекарва съвсем осем години в Тибет, в " Забранения град " Лхаса, където сътрудничи на далай лама и работи като механик, картограф и поземлен инженер за тибетското държавно управление, опознавайки страната и хората в тази част на света както никой различен европеец. Задълбочената му и богато илюстрирана книга, издадена посмъртно 30 години след " 7 години в Тибет ", разказва прекарванията му в тази загадъчна земя и очарова със своята неподправеност и меродавност.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
От Нанга Парбат до военнопленническия лагер
Август 1939 година
След двеста благи езда от Гилгит, който се намира във височинния север на Кашмир, спряхме в Шринагар и се настанихме в една от къщите лодки на езерото Вулар. Връщахме се от Нанга Парбат, високия над 8000 м западен ъглов дирек на Хималаите, където в предходните години голям брой немски експедиции бяха правили опити за нанагорнище, две от които приключиха съдбовно с огромни човешки загуби.
Бяхме изпратени от фондация " Хималая " към Германското алпинистко сдружение, учредена през 1933 година и попаднала под контрола на райхсминистъра на спорта, заради което по-късно постоянно бяхме считани незаслужено за изявени националсоциалисти.
След няколко дни се отправихме към Карачи, където се оказа, че корабът, който трябваше да ни върне в Европа, не беше дошъл. На 1 септември с вярата, че корабът въпреки всичко ще се появи, се спуснах към пристанището по улица " Мак Леод ". Тогава внезапно видях върху една необятна бяла стена изписани две единствени думи: " War on! " - беше почнала Втората международна война. На 3 септември в хотелската ми стая пристигнаха шестима служители на реда и един прочут полицейски офицер, който ме арестува с думите: " Съжалявам, господин Ауфшнайтер, сред държавното управление на Негово Височество и Германия е избухнала война! Налага се да Ви задържам. "
Още от експедицията през 1931 година до Кангчендзьонга, най-високия планински масив в Сиким, мечтаех някой ден да отида в Тибет. Тогава, изпълнени с огромен блян, поглеждахме от снежната шапка на този планински великан надолу към слънчевата котловина и обагрените в алено и виолетово хълмове, ширнали се под нас. По това време по политически аргументи границите на Тибет бяха съвсем невъзможни за прекосяване.
Тибетците освен че отпращаха всеки европеец, който откриеха, само че човек рискуваше също по този начин да влезе в спор с тогавашните британски управляващи в Индия. След годините, прекарани зад бодливата тел, се бях научил да оценявам свободата над всичко и във военнопленническия лагер отколешните ми фантазии за Тибет започнаха да получават съответни форми. Не можех да си показва да остана в Тибет като в една неутрална страна, а и финансовите ми благоприятни условия напълно не бяха задоволителни за дълготраен престой. Все отново в най-хубавия случай се надявах на едно краткотрайно престояване от към шест месеца.
В бараката в Дехрадун, където след няколко междинни лагера бяхме интернирани, прекарвах много време в чертаене на карти, седнал в дребна дъсчена ниша на верандата. Често се промъквах през необятната осветена линия ничия земя, обграждаща бараките, с цел да отида до така наречен генералско крило, където се обитаваше италианският военачалник Маркезе. Той искаше да се причисли към мен, с цел да стигне през Тибет и Китай до Япония.
От него получих индийски пари и малко златни и сребърни монети в подмяна на картите, които му осигурявах. По това време и един йезуитски духовник, Карл Каленберг, разгласи, че желае да избяга с нас. Освен някогашен мисионер в покритите с джунгла територии той беше и най-хубавият футболист в целия военнопленнически лагер. Обмисляхме разнообразни способи за бягство и най-после взехме решение да се измъкнем преоблечени като индийци. На едно място при външните ограждения на лагера имаше постови, който като елементарен боец нямаше контролиращи пълномощия. Там смятахме да напуснем лагера с една дълга стълба, преоблечени като индийски служащи.
На 24 юни 1943 година, усърдно маскирани " по индийски " от приятелите ни по орис, ние преминахме край постовия, без да ни бъде обърнато никакво внимание. След като оставихме зад себе си откритото пространство, се шмугнахме в храсталака и бяхме свободни! През първата нощ се насочихме по стръмния скат към високите елементи на хребета, върху който се намира огромният курорт Мусори. Придвижвахме се нагоре по един стеснен хълм, когато внезапно аз се подхлъзнах и полетях надолу към пропастта.
Едва в последния миг съумях да сграбча дребен шубрак, предотвратявайки пропадането си надълбоко в бездната. Напредвахме трудно и постепенно, тъй като можехме да се придвижваме единствено в тъмнината на нощта, като се сблъскахме с не малко инциденти. Веднъж пътя ни пресече мечка, която обаче мигновено изчезна, спускайки се по една гладка, съвсем отвесна канара. Същата нощ близо до поклонническия град Утаркаши взех решение да заобиколя легнал на пътя мрачен каменен блок. Препятствието се оказа леопард, който внезапно скочи с пронизителен плач право в краката ми, а по-късно се стрелна настрана от пътя и надолу по стръмния скат. Всичко се случи толкоз бързо, че нямах време даже да се изплаша.
Седемнайсет дни по-късно бяхме към момента много надалеч от тибетската граница. Постепенно започнахме да усещаме мощна отмалялост. Един ден, в 13.30 часа, до момента в който преминавахме през градчето Джхала, ненадейно бяхме обградени от група мъже и откакто не можахме да представим постоянни документи, още веднъж бяхме задържани.
След няколко дни към нас се причислиха Хайнрих Харер и военачалник Маркезе - също по този начин хванати и задържани. Поради наличието на италианския военачалник обаче, ние се наслаждавахме на един тип привилегировано отношение, каквото другояче не бихме могли да чакаме. Вместо в затворнически дупки ние живеехме в комфортни бунгала. На едно място даже ни подслониха в държавна гостоприемница, където се хранехме със сребърни принадлежности и тънък порцелан! След връщането ни в лагера бяхме принудени да излежим на дървени нарове и в единични килии двайсет и осем дни непоколебим тъмничен затвор съгласно Женевската спогодба.
Желанието да избягаме в Тибет към момента не ни беше напуснало, само че този път искахме да се подготвим по-добре. След известно време порядките в лагера се поразхлабиха. Отново ни позволиха да вършим излети, при изискване че няма да подхващаме опити или подготовка за бягство, което въпреки всичко не ни попречи да изнасяме неща със себе си и да създадем дребен склад в гората. Това не остана неусетно от англичаните и те вкараха инспекции, които обаче, както в множеството сходни случаи, не бяха прекомерно строги.
Вече над четири години бяхме в плен! Сред от ден на ден пандизчии трескаво се разпростираше желанието също да опитат шанса си! Някои размислиха и се отхвърлиха, други бяха съществени в желанията си и в последна сметка останахме седем пленници, решили дружно да рискуваме опит за бягство.
Една събота, на 29 април 1944 година, в 14:00 часа, до момента в който съвсем всички жители на лагера дремеха в обедната горещина, моментът настъпи. В една от бараките бяхме маскирани като индийци от опитни " специалисти по грима ", след което излязохме на открито в така наречен пилешки кулоар и преминахме през телените заграждения. Самият аз бях толкоз добре дегизиран, че останалите за малко да ме вземат за същински индиец. Трайпел и аз, още веднъж оборудвани със стълба, вървяхме напред, следвани от Коп и Харер, които влачеха тежка намотка от бодлива тел.
Следваха ги двамата другари - Фон Хаге и Магенер, преоблечени като британски офицери, и най-после Затлер, който държеше директория в ръка. Когато достигнахме напречния кулоар, " офицерът " даде сигнал да спрем и стартира да сочи по всички страни с офицерското си бастунче. Отвън един сержант тъкмо преминаваше с колелото си. В страничното крило на терасата стояха пандизчии.
Те безмълвно ни следиха, макар че очевидно ни бяха разпознали, а и несъмнено бяха видели по какъв начин се промъкваме през бодливата телена ограда. Тъй като не последва нищо, ние продължихме напред. Сега оставаше единствено да преминем около постовия. Още отдалеко забелязах, че боецът ни гледа без капка съмнение, подпрял пушката пред себе си на оградата. Когато минахме край него, той не се и помръдна. Бяхме свободни!
На момента се втурнахме през свободното пространство, по-късно надолу през обраслия с шубраци скат и оттова в гората, където си бяхме създали склад. Там се разделихме - двамата " офицери ", декор Хабе и Магенер, желаеха да поемат към Калкута, след това през фронтовите линии към Бирма и Япония. Хайнрих Харер първо потегли самичък, до момента в който аз и останалите трима продължихме дружно. Всеки претрупан с по една тежка раница, продължихме пътя си половин час преди среднощ в посока Мусори.
На зазоряване устроихме първия си бивак в бодливия храсталак, който се намираше единствено на десетина метра настрана от пътя. Всички бяхме в добра форма, тъй че напредвахме бързо с дълги нощни преходи. Само след пет дни достигнахме до мястото, където след 17-дневен преход бяхме спрени миналата година. Малко преди Ганготри се насочихме непосредствено на север, нагоре в страничната котловина на Ядх Ганга.
В Неланг (3410 м) към нас се причисли Хайнрих Харер, а Затлер, на който височината и тестванията не му понасяха, се върна назад. Тъй като нямахме задоволително хранителни ресурси, се наложи да си ги набавим с щурм от заключените къщи на селяните от Ядх. Продължихме пътя си разграничени на две групи - Харер и Коп, Трайпел и аз. На 17 май 1944 година бяхме поздравени от молитвените знаменца на граничния проход Цангчокла (5030 м). За първи път пред нас се ширна високопланинското тибетско плато - събитие, за което постоянно по-късно щях да се сещам.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ