Откъс от "Нула време" на Николай Табаков
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Нула време ", с създател Николай Табаков, възложен от Издателство " Книгомания "
" Николай Табаков споделя горчивия и уродлив наш животец, събрал го в някакво дунавско градче. Прави го благо-иронично, като и самичък се намесва в действието, прикрит под буквите Н.Т. Алхимията на описа сплавя ведно човешкото живеене (с неговите глупости и простотии), компресира времето и дестилира сместа до един отговор. Защото се пита за смисъла на живот. А той е, упорства Н.Т., в самия живот с неговата ненакърнима безкрайност. В оня живот, който е безкрайна любовна среща и чийто личен смисъл е индивидът. " – Георги Каприев
" Нула време " е разказ за безсмислието, само че и за постоянно наличния смисъл. Една книга-утеха за нежния човек с неизброимите му желания, с честата липса на религия в себе си, с непрекъснатото чувство за обърканост. Книга за опцията животът да бъде различен, по-добър. Роман, който пренарежда и доизмисля легенди, приказки, суеверия, вярвания и упования с една съществена задача: да промени Човека, да го преобърне откъм доброто; откъм безкрайната любовна среща. Всъщност Николай Табаков ни показва самобитна прослава на любовта, посредством която светът се пренаписва, с цел да се трансформира в място на светостта и светлината. " – Лора Динкова
Николай Табаков е роден в с. Мандрица, Ивайловградско, през 1956 година Живее географски разпиляно или географски любознателно – Димитровград, Видин, София, с. Яврово. Междувременно приключва Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". И отново в това време се оказва създател и шеф на издателска къща " Анубис ". Николай Табаков е създател на над 10 книги, някои от които са издадени и в Русия, Сърбия и Германия. През 2009 година печели Наградата " Роман на годината " на Съюза на българските писатели с " Няма да е все по този начин ". Други по-известни негови романи са " Изгубеното потомство " (1994), " Пинокио " (2001), " Романът Ес " (2007), " Да " (2011), " Ветровете ни мраморни " (2017).
Романът на Николай Табаков " Нула време " не се чете за нула време. Просто времето на прочита е притегателно незабелязано. Пред изкушеното читателско око се взривява приказност от облици, изложба от " чешити ", калейдоскоп от цветни елементарни, редови персони, та до самия завършек на романа, който ни обдарява с чувството, че и в най-незабележимия човек има личен космос, съпоставим с същинския в тайнствата на човешката неповторимост. Малкият град оживява в " Нула време ", където мисълта за смисъла на живота и битовите дребнотемия съжителстват в необявено помирение, откровеният смях не страни от трагичното, а тъгата и болката търсят в смеха бягството от своята наложителност.
Прочетете тази книга. Колоритният език, приказваме и умствен, тръпката на истинното и достоверното няма да ви изоставен до последния й ред.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Нула време " на Николай Табаков
1. глава
И ЖИВОТЪТ ТАКА
Толкова – една нощ му стигна. Заваля, натрупа, къщите потънаха до кръста в сняг. Изчезнаха пътеките, скриха се уличките, смърчовете в градската градина замязяха на катедрали.
Небето падна на земята – туп!
Пред смесения магазин на Кольо Бубалази излязоха двете продавачки и захванаха да вършат пъртина. Така де – клиентите улеснения желаят, не може без пъртина. Появиха се деца на шейни, жълто куче заподскача след шейните, някъде отдалеко се чу дрезгавата сирена на огромния ферибот и ние (може би и вие) инстинктивно погледнахме натам. Нищо ново – зад оскрежените смърчове, зад градската градина и зад бялата постройка на Параходството започваше реката Дунав и свършваше чак докъдето взор стига – чак до страната Румъния. Това си го знаехме.
Само че сега не виждахме нито страната Румъния, нито реката Дунав, тъй като над всичко това плуваха облаци млечносива мъгла, а облаците приличаха на снежни кралици, на феи и на джуджета, на прескочи-кобила приличаха тези облаци. Движеха се, изменяха се, посочваха разнообразни лица и мустаци, тичаха по кафявата водна повърхнина, играеха си. До самия бряг към този момент се бе образувала твърда замръзнала корица, а по-навътре, към момента изрядко, само че с някакво настойчиво неизменност прекосяваха и прекосяваха ледени блокове. Отминаваха. А ние... Е да, ние оставахме на брега.
Не отминава ли и животът по този начин?
Фериботът изрева още един път, тишината се срина, разпадна се на снежинки и въпросителни. Къде в този ледоход – като че ли питаха снежинките, а фериботът гордо отговаряше: Аз съм български челник, момци ми са тез!
Не ѝ било писано на тишината.
Още незаглъхнала параходната сирена, откъм махалата " Кале Баба " се зачу далечно бумтене, бученето приближаваше, мина в тътнеж и по бялото на уличката се втурна, изпързаля се алената камара на общинския снегорин, остарял и препатил трактор, марка " Зетор ". А в кабината, над облаци наследник мраз и бели снежинки, над дребни несгоди и човешки щения, над всичко на този и на оня свят, високо като един индиферентен бог, седеше не какъв да е, а самичък кметът Илия Торлашки, забучил на главата си каскет от ярешка кожа.
Поради липса на щат общината не можеше да си разреши тракторист на непрекъсната заплата, по тази причина кметът изпълняваше апропо и тази така значима функционалност – на хонорар, несъмнено. Е, парите бяха малко, не си заслужаваха труда, дето се вика, само че няма да си остави градеца непочистен, я!
Господин кметът Торлашки!
Снегоринът отмина, остана единствено алената му сянка по снега. Децата повлякоха шейните и отидоха да си търсят по-стръмна уличка. Дори кучето отприпка към Смесения магазин, с цел да ревизира дали някой клиент не се е подхлъзнал по пъртината и до момента в който се подхлъзва, да вземе да разпилее артикули по снега, а ние да съберем-съберем продуктите и съответно да му ги възстановим. Точно тогава тишината – нашата си кротка, сивичка и скучна, позната до болежка, да го кажем по този начин – и добра тишина, като че ли си пое мирис и реши, че е пристигнало нейното време.
Но не би.
Веднага след снегорина, след децата и кучето, съвсем по петите им, по улицата се зададе транспортно средство, то хем приличаше на лека кола, хем не приличаше.
Имаше си купе, имаше си четири гуми, на пръв взор всичко си имаше, само че нямаше волан, както се поставя, нямаше си даже педали, ами водачът му управляваше това необичайно возило чрез два лоста – ляв и десен. Ако искаше да завие наляво, дърпаше с всичка мощ левия лост към себе си, надлежно левите гуми блокираха и транспортното средство се извърташе настрана, все едно е човек, който желае да ти метне погледче през рамо. Ако обаче трябваше да удари спирачки, тогава водачът се изпъваше обратно като струна, придърпваше и двата лоста, и – о, знамение! – транспортното средство се заковаваше на място.
Така се закова пред Смесения магазин.
Продавачките стопираха почистването и погледнаха към транспортното средство. Оттам надникна рошава глава и ядосано отсече: – Триста грама телешки и половинка самун!
По-възрастната продавачка незабавно се врътна и потъна в магазина за половинка самун и триста грама телешки, а по-младата се олюля, след това седна напряко в снега, скри лице в шепи и се разплака. Транспортното средство не дочака нито тристата грама телешки, нито половинката самун, ами изрева като хищник и се втурна надолу по улицата, все едно че бяга от някого.
Все едно, че бяга от себе си.
Шофьорът на транспортното средство се споделяше Петър, по прякор Иде-Му-Отръки, младеж и доста грамотен по техниката. Той самичък си бе измайсторил транспортното средство съгласно потребностите и въжделенията, потребностите беше задоволил, а въжделенията по никакъв начин. Беше хубаво момче, имаше си сини очи и ведра усмивка, имаше си рус перчем и необятни плещи, само че му липсваха нозете – след онази военна задача в Афганистан положителните доктори ги бяха отрязали до коленете.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1149)
" Николай Табаков споделя горчивия и уродлив наш животец, събрал го в някакво дунавско градче. Прави го благо-иронично, като и самичък се намесва в действието, прикрит под буквите Н.Т. Алхимията на описа сплавя ведно човешкото живеене (с неговите глупости и простотии), компресира времето и дестилира сместа до един отговор. Защото се пита за смисъла на живот. А той е, упорства Н.Т., в самия живот с неговата ненакърнима безкрайност. В оня живот, който е безкрайна любовна среща и чийто личен смисъл е индивидът. " – Георги Каприев
" Нула време " е разказ за безсмислието, само че и за постоянно наличния смисъл. Една книга-утеха за нежния човек с неизброимите му желания, с честата липса на религия в себе си, с непрекъснатото чувство за обърканост. Книга за опцията животът да бъде различен, по-добър. Роман, който пренарежда и доизмисля легенди, приказки, суеверия, вярвания и упования с една съществена задача: да промени Човека, да го преобърне откъм доброто; откъм безкрайната любовна среща. Всъщност Николай Табаков ни показва самобитна прослава на любовта, посредством която светът се пренаписва, с цел да се трансформира в място на светостта и светлината. " – Лора Динкова
Николай Табаков е роден в с. Мандрица, Ивайловградско, през 1956 година Живее географски разпиляно или географски любознателно – Димитровград, Видин, София, с. Яврово. Междувременно приключва Българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". И отново в това време се оказва създател и шеф на издателска къща " Анубис ". Николай Табаков е създател на над 10 книги, някои от които са издадени и в Русия, Сърбия и Германия. През 2009 година печели Наградата " Роман на годината " на Съюза на българските писатели с " Няма да е все по този начин ". Други по-известни негови романи са " Изгубеното потомство " (1994), " Пинокио " (2001), " Романът Ес " (2007), " Да " (2011), " Ветровете ни мраморни " (2017).
Романът на Николай Табаков " Нула време " не се чете за нула време. Просто времето на прочита е притегателно незабелязано. Пред изкушеното читателско око се взривява приказност от облици, изложба от " чешити ", калейдоскоп от цветни елементарни, редови персони, та до самия завършек на романа, който ни обдарява с чувството, че и в най-незабележимия човек има личен космос, съпоставим с същинския в тайнствата на човешката неповторимост. Малкият град оживява в " Нула време ", където мисълта за смисъла на живота и битовите дребнотемия съжителстват в необявено помирение, откровеният смях не страни от трагичното, а тъгата и болката търсят в смеха бягството от своята наложителност.
Прочетете тази книга. Колоритният език, приказваме и умствен, тръпката на истинното и достоверното няма да ви изоставен до последния й ред.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Нула време " на Николай Табаков
1. глава
И ЖИВОТЪТ ТАКА
Толкова – една нощ му стигна. Заваля, натрупа, къщите потънаха до кръста в сняг. Изчезнаха пътеките, скриха се уличките, смърчовете в градската градина замязяха на катедрали.
Небето падна на земята – туп!
Пред смесения магазин на Кольо Бубалази излязоха двете продавачки и захванаха да вършат пъртина. Така де – клиентите улеснения желаят, не може без пъртина. Появиха се деца на шейни, жълто куче заподскача след шейните, някъде отдалеко се чу дрезгавата сирена на огромния ферибот и ние (може би и вие) инстинктивно погледнахме натам. Нищо ново – зад оскрежените смърчове, зад градската градина и зад бялата постройка на Параходството започваше реката Дунав и свършваше чак докъдето взор стига – чак до страната Румъния. Това си го знаехме.
Само че сега не виждахме нито страната Румъния, нито реката Дунав, тъй като над всичко това плуваха облаци млечносива мъгла, а облаците приличаха на снежни кралици, на феи и на джуджета, на прескочи-кобила приличаха тези облаци. Движеха се, изменяха се, посочваха разнообразни лица и мустаци, тичаха по кафявата водна повърхнина, играеха си. До самия бряг към този момент се бе образувала твърда замръзнала корица, а по-навътре, към момента изрядко, само че с някакво настойчиво неизменност прекосяваха и прекосяваха ледени блокове. Отминаваха. А ние... Е да, ние оставахме на брега.
Не отминава ли и животът по този начин?
Фериботът изрева още един път, тишината се срина, разпадна се на снежинки и въпросителни. Къде в този ледоход – като че ли питаха снежинките, а фериботът гордо отговаряше: Аз съм български челник, момци ми са тез!
Не ѝ било писано на тишината.
Още незаглъхнала параходната сирена, откъм махалата " Кале Баба " се зачу далечно бумтене, бученето приближаваше, мина в тътнеж и по бялото на уличката се втурна, изпързаля се алената камара на общинския снегорин, остарял и препатил трактор, марка " Зетор ". А в кабината, над облаци наследник мраз и бели снежинки, над дребни несгоди и човешки щения, над всичко на този и на оня свят, високо като един индиферентен бог, седеше не какъв да е, а самичък кметът Илия Торлашки, забучил на главата си каскет от ярешка кожа.
Поради липса на щат общината не можеше да си разреши тракторист на непрекъсната заплата, по тази причина кметът изпълняваше апропо и тази така значима функционалност – на хонорар, несъмнено. Е, парите бяха малко, не си заслужаваха труда, дето се вика, само че няма да си остави градеца непочистен, я!
Господин кметът Торлашки!
Снегоринът отмина, остана единствено алената му сянка по снега. Децата повлякоха шейните и отидоха да си търсят по-стръмна уличка. Дори кучето отприпка към Смесения магазин, с цел да ревизира дали някой клиент не се е подхлъзнал по пъртината и до момента в който се подхлъзва, да вземе да разпилее артикули по снега, а ние да съберем-съберем продуктите и съответно да му ги възстановим. Точно тогава тишината – нашата си кротка, сивичка и скучна, позната до болежка, да го кажем по този начин – и добра тишина, като че ли си пое мирис и реши, че е пристигнало нейното време.
Но не би.
Веднага след снегорина, след децата и кучето, съвсем по петите им, по улицата се зададе транспортно средство, то хем приличаше на лека кола, хем не приличаше.
Имаше си купе, имаше си четири гуми, на пръв взор всичко си имаше, само че нямаше волан, както се поставя, нямаше си даже педали, ами водачът му управляваше това необичайно возило чрез два лоста – ляв и десен. Ако искаше да завие наляво, дърпаше с всичка мощ левия лост към себе си, надлежно левите гуми блокираха и транспортното средство се извърташе настрана, все едно е човек, който желае да ти метне погледче през рамо. Ако обаче трябваше да удари спирачки, тогава водачът се изпъваше обратно като струна, придърпваше и двата лоста, и – о, знамение! – транспортното средство се заковаваше на място.
Така се закова пред Смесения магазин.
Продавачките стопираха почистването и погледнаха към транспортното средство. Оттам надникна рошава глава и ядосано отсече: – Триста грама телешки и половинка самун!
По-възрастната продавачка незабавно се врътна и потъна в магазина за половинка самун и триста грама телешки, а по-младата се олюля, след това седна напряко в снега, скри лице в шепи и се разплака. Транспортното средство не дочака нито тристата грама телешки, нито половинката самун, ами изрева като хищник и се втурна надолу по улицата, все едно че бяга от някого.
Все едно, че бяга от себе си.
Шофьорът на транспортното средство се споделяше Петър, по прякор Иде-Му-Отръки, младеж и доста грамотен по техниката. Той самичък си бе измайсторил транспортното средство съгласно потребностите и въжделенията, потребностите беше задоволил, а въжделенията по никакъв начин. Беше хубаво момче, имаше си сини очи и ведра усмивка, имаше си рус перчем и необятни плещи, само че му липсваха нозете – след онази военна задача в Афганистан положителните доктори ги бяха отрязали до коленете.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1149)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ