В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Нощни птици с

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Нощни птици " с създател Едуард Хопър, възложен от Издателство " Бард ".

Едуард Хопър е роден в Горен Наяк, щата Ню Йорк, на 22 юли 1882 година Умира в ателието си покрай Уошингтън Скуеър в град Ню Йорк на 15 май 1967 година Животът, извършил годините сред тези две дати, е забавен, само че задачата ми не е да го описвам на тези страници. За това ви експедирам към " Edward Hopper: An Intimate Biography " от Гейл Левин (Gail Levin).

Отклоних се обаче, и евентуално не за първи път. Нека кажа няколко думи за това по какъв начин се зароди концепцията за този том и за какво в него се съгласиха да вземат участие всичките тези именити създатели.

През годините съм писал доста за креативното писане и генерирането на хрумвания, тъй че може би бихте си помислили, че ще мога да ви кажа кой е източникът навръх тази съответна концепция. Обаче не мога. Тя просто изникна – с пояснения, заглавие и всичко останало, – тъй че без да му мисля прекомерно, направих лист на писатели, които бих предпочел да поканя на " празненството ".

Почти всички дадоха отговор, че ще участват, и то на драго сърце. Не поради другарски усеща (нищо че всички те са ми приятели). Не тъй като нямат какво да вършат или тъй като са гладни за финансовите трохи, които можех да им предложа. Привлече ги Едуард Хопър. Всички те обичат и откликват на творбите му, и то по друг писателски метод.

Силните положителни реакции по отношение на картините на Хопър въобще не са необичайност и в Америка, и по света. Убеден съм обаче, че откликът е изключително мощен измежду запалени читатели и писатели, че работите на Хопър резонират
надълбоко у хората, които си падат по истории. Независимо дали обичаме да ни ги описват, или да ги описваме самите ние, ние сме почитатели на Едуард Хопър.

И не поради историите, които описват картините му. Хопър е наскърбен в случаите, когато творбите му са били определяни надменно като илюстрации. Не по-малко от всеки нереален експресионист, той се интересува от форма, цвят и светлина, а не от смисъл и разказ.

Хопър не е нито илюстратор, нито разказващ художник. Картините му не описват истории. Те по-скоро загатват – мощно, неустоимо, – че в тях е крият истории, които чакат да бъдат разказани. Той ни демонстрира момент от
времето, спретнат върху платно – несъмнено има минало и бъдеще, само че е наша работа да ги открием за себе си.

Нашите създатели направиха тъкмо това и аз немея пред резултата. Тематичните антологии постоянно генерират разкази, сред които има прекалено много общо, и нерядко е целесъобразно да се потапяме в тях от време на
време, вместо да четем разказите подред.

Случаят тук не е този. Разказите са от друг род или от никакъв род. Някои изникват непосредствено от платното, тъй че историята се вмества в определената картина. Други отскачат под тъп ъгъл от платното и описват
история, на която то някак е дало начален подтик. Доколкото мога да преценява, тези разкази имат единствено два общи знаменателя – самостоятелното си величие и източника си в творчеството на Едуард Хопър.

Мисля, че ще ви харесат. И в това време – ще гледате чудесни картини.

Лорънс Блок

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

" Нощни птици " на Едуард Хопър

Момичешко шоу

–Беше с голи цици.
– Дори без лепенки на зърната?
– Като светофари, да.
Полин ги чува да приказват на верандата. Бъд споделя на брачна половинка й за пътуването си до Ню Йорк преди няколко години. Ходил в Казино дьо Пари.
Мъжът й съвсем не приказва, пуши цигара след цигара и се грижи Бъд постоянно да има бутилка бира от металния охладител до тях.

– Зърна като ягодки – продължава Бъд. – Обаче не си смъкна гащичките. И не разтвори крайници.
– Сериозно?
– Може да си виждал неща, които аз не съм.
– Не мога да кажа, че знам какво имаш поради – споделя мъжът й и хвърля кибритена съчка на моравата.
– А-ха.
После мъжът й влиза вътре, страните му са като тъмни пламъци.
На идващия ден го заварва да работи в кухнята, с крайници на масата.

Извадил е скицника си за първи път от четири месеца. Напоследък е почнал да хвърля на Полин черни погледи, когато тя се прибира от работа в рекламната организация, изключително в случай че е с шапката от боброва кожа, която й е дал мъжът от магазина за кожени дрехи на Шмит след усилената й работа там.

Сега обаче рисува трескаво, а тя не обелва и дума и не го приближава прекомерно. Женени са от четиринайсет години и тя добре познава всичките му тръшкания и комплекси, изкривявания и изкушения.
– Обаче е доста студено – споделя тя. Минало е толкоз време от последния път, че в първия миг тя се пита дали не е някаква смешка.

Трябва му модел.
– Застани до печката – споделя й той и навива ръкавите на ризата си над лактите. Тя гледа гневната вена над китката му.
Отива до високата печка с дантелата й от топлота.

Споменът се връща в главата й, близо петнайсет години преди този момент. Най-студеният февруари, който помни. Свита до издутото кюмбе в чакалнята на гарата, усеща нещо да се допира до гърба й. Обръща се, вижда мъжа зад себе си, с ръце надълбоко в джобовете, със зачервени бузи.
Усеща ментови дражета в дъха му и брилянтина, с който си е намазал косата.
Стресна я, само че беше толкоз прекрасен, а тя беше на двайсет и седем – единственото момиче от родния й град, което още нямаше брачен партньор.
Ожениха се след три месеца.
Моят дон Жуан, наричаше го с любов, преди толкоз доста време.

Със скицник на коленете, той изчаква Полин да смъкна домашната си тога, да навие чорапите надолу.
Последни идват долните й гащи, които падат с боязън до глезените й.
– Ще видиш всички неща, които не желая да виждаш – шепне тя гърлено. Не знае от кое място се е взел този глас.

*

Съпружеските отговорности и брачните интимности в никакъв случай не са били лесни за нея. Всичко в първата брачна нощ пристигна като огромен потрес, въпреки и да беше чела " Идеалният брак: физиология и техника " – книгата, която й даде една от приятелките й, към този момент омъжена от година и половина, като й прошепна, до момента в който пиеха мляко със сметана след обяд в дребен ресторант, че към този момент била станала " по-широка от автомобилна гума там долу ".

Полин не напредна в книгата, колкото би трябвало, или латинският й не беше задоволително добър, тъй като се оказа, че това, което мъжът й обичаше да прави най-вече, е на двеста и някоя страница, а пък за нужните придвижвания и звуците, които издаваше той, нямаше и ред в цялата книга.

Най-много й харесваха инцидентните моменти – постоянно неща, които усещаше сякаш инцидентно, до момента в който той я блъскаше, стиснал раменете й толкоз мощно, че оставаха следи, като листенца от сини цветя, и й напомняха някои нейни персонални моменти, когато влакът в метрото внезапно удря спирачки, а след това скърца и се тресе, до момента в който най-сетне спре.

Сега всичко е свалено – рокля, чорапи, гащи, сутиен, чехли – и тя стъпва на кухненската табуретка. Пита се дали някой доста висок мъж не би могъл да я види през прозореца, над пердетата в кухнята.
– Обърни се на твое дясно.
Кожата й настръхва, вените зад коленете й са като гъделичкащи паяци.

На четирийсет и две е и никой не е желал от нея да се съблича – от много дълго време. ( " Какво ще кажеш да обядваме? – пита господин Шмит всякога, когато се обажда в последно време. – Ще се веселя да видя по какъв начин ти стои бобровата шапка ".)

Обръща се и повдига гърдите си, с които постоянно се е гордяла. От тях в никакъв случай не са сукали ревящи бебета и те не са се спихнали като превтасал кекс, както доверяват някои от познатите й дами. Веднъж госпожа Бертран, шефката на телефонистките в службата й, я е попитала дали може да пипне гърдите й, с цел да си напомни.
Полин вижда отражението си в хромирания тостер и леко се усмихва, само че единствено на себе си.

Мъжът й я кара да заеме голям брой разнообразни пози, с високо вдигнати и скръстени ръце, като Марлене Дитрих, разкрачена, боксьорска стойка. Длан на бедрото, като манекен от повсеместен магазин, с подвити колене и ръце на бедрата, като мама, която прави " гъди-гъди " на бебе в проходилка.
– За какво е всичко това? – пита го тя най-после. Гърбът я боли, всичко я сърби от главата до петите. – Да не съм танцьорка или нещо сходно?
– Не си нищо – отвръща той хладно. – Картината обаче ще се назовава " Ирландска Венера ".

През първите години на брака им тя му позираше, само че единствено за платените работи. Позираше като стопанка с престилка (Романтиката умира при типа на ръце в умивалник с мръсни чинии!), къпеща се хубавица (Пет кг повече трансформираха живота ми. Кльощаво момиче няма никакъв късмет!), млада младоженка, момиче от бирхале с баварски къси панталонки. В края на краищата, когато стартира да носи вкъщи постоянна заплата от рекламната организация, където самата тя рисуваше по през целия ден (десетки дамски обувки, мъжки шапки и детски пижамки), той предложи да стартира да наема девойки от художественото учебно заведение, само че тя се опълчи.

– Не бъди толкоз ревностна – споделяше й той.
– Само това време прекарваме дружно – настоя Полин внимателно.
Един път обаче, скоро откакто я покачиха, се прибра от работа късно.

Платното на статива му беше скъсано на две, а той беше отишъл в бара на Макрори и заставам там до четири сутринта. Когато най-сетне се прибра, като срита бутилките мляко на горното ходило пред вратата, направи някои гадни неща под завивките и настояваше тя да взе участие. На идващия ден й се наложи да отиде на доктор и да й създадат няколко шева долу. Преминаването през бариерата на метрото я накара да извика от болежка.
Той се кълнеше, че не помни нищо, само че идната седмица нае едно момиче от художественото учебно заведение.
Зъбите на момичето стърчаха, само че съгласно него това не било проблем, тъй като постоянно си държало устата затворена.

Тази нощ я скицира съвсем до два.
Когато излиза от банята, откакто си е измила зъбите, вижда, че е задремал на леглото, с обувките. Повечето нощи спи на верандата.
Развързва обувките му и деликатно ги смъква, дружно с чорапите.
В някакъв миг същата нощ той смъква панталоните си, тъй като тъкмо преди розовата зора тя усеща голия му крайник с кожата си.
– Скъпи – шепне.

Той се доближава до нея в леглото, пружините на матрака издават смущаващи звуци. Тя се обръща постепенно към него, само че той се обръща на другата страна. Чувства го, въпреки очите й да са затворени.
Следващата нощ желае да го създадат отново. Готов е да мине към боите. Когато тя се прибира след работа, той е приготвил всичко – смесил е цветовете, изпънал е ново платно на статива.

Краката още я болят от предната вечер и работата през целия ден, само че усеща някакъв боязън в гърдите си, като две танцуващи нощни пеперуди.
Топли си кафе на печката и поставя табуретката на място, под наплютата от мухи волфрамова крушка, увиснала от тавана.

Тази вечер я скицира часове наред. Тялото я заболява, краката й изтръпват в обувките на високи токчета, с които върви на работа, въздухът е кондензиран с миризма на терпентин и ленено масло.
Толкова е обхванат от рисуването, от косата до брадичката му се е образувала вадичка.
Гори.

– Можеш ли да мръднеш насам? – споделя и сочи с намазан с багра палец.
Тази вечер е даже по-студено – шестата вечер подред, откогато е почнал да рисува. Два пъти си е изгорила дупето на печката и един път – бедрото, до момента в който се върти и се олюлява на високите токчета върху скърцащата табуретка.

Първия път подвига пръсти към устата си като момиченце в рисуван филм, или като тези дами от календарите, които висят по автосервизите и чиито поли постоянно хвърчат нагоре и демонстрират жартиери като черни стрели.
Той я гледа над ръба на статива, само че не споделя нищо.

Късно, късно, тялото я боли, той предлага да завършат сеанса на по чаша " Олд Шенлис ". Полин не е сериозен пияница, само че си мисли, че бърбънът може да й помогне за болката.
Той хваща краката й и ги поставя в скута си. Отначало тя не знае какво е намислил, само че след момент той взима кубче лед и го поставя на дупето й, двете гневни изгорени места са като отворени устни.

Дори и по-късно същата вечер, към този момент в леглото, тя усеща нещо. Пръстите му допират браздите на изгореното, пръсти охладени от ледената кана с вода на нощното шкафче. После рисуват кръгове, които се уголемяват и уголемяват към вътрешната страна на бедрото, към центъра на нещата. Тя усеща по какъв начин устните й се разтварят, поема мирис. Пръстите доближават от ден на ден, от ден на ден, по този начин постепенно.

В този миг в главата й проблясва спомен, без причина, неясен – жена с очи като на сърна на прилежащата боулинг пътека, преди години, протегната ръка, която подава на Полин яркочервена топка. Пръстите на дамата са мушнати в дупките. Затоплих я за теб.

*

На идващия ден си потегля от работа рано, с едвам забележима усмивка. " Няма ли да е благополучен – мисли си. – Можем да стартираме рано. Да работим цялата вечер ".

Когато влиза в кухнята малко след четири, вижда на сгъваемата масичка картонена кутия. Усмивката й става по-широка, когато подвига капака и развива опаковъчната хартия. Чехлички със златни токчета. Притиска едната обувка към лицето си – припомня допиране на коприна, въпреки и да знае, че не може да е. Картичката вътре разказва цвета като абсент.

Два номера по-малки са, само че няма да обели и дума.
– Ти! – споделя тя, когато той се прибира и я целува по бузата. – Ти!
Направила е обичаната му говежда яхния, с доста устършърски сос.
Той я гледа изключително, тъй че тя сочи краката си и чуква токчетата едно в друго.

На лицето му се изписва изненада. Може би е желал да й ги даде, откакто се съблече, мисли си тя, и се изчервява вътрешно.
Тази вечер той желае да завърши рано. Непрекъснато поглежда към пантофките. След малко й споделя да си постави обувките за работа.
– Така извивката е по-добра – споделя той. – Така мисля.
Опитва известно време, само че не се получава.

Казва, че аленото не е каквото би трябвало. Трябва да го смеси отново, или да отиде до магазина на следващия ден, или би ли могла тя да донесе малко яркочервено на връщане от работа.
След това си облича памучното сако и споделя, че ще излезе с момчетата " да приказват по бизнес ". Което значи, че ще играят на зарове зад месарницата.
Преди да тръгне, закрива платното със остарялото изпоцапано парче муселин, което употребява постоянно. Никога не й е разрешавал да огледа, преди да завърши.
Скицникът обаче е на кухненската маса. Нищо не го прикрива и тя не е чувала никакви правила по въпроса. Отваря го и поглежда първата схема – пламтящи цветове, от специфичните моливи, марка " Диксън ", които я е предиздвикал да открадне от офиса.
Нарисувана е жена на тъмна сцена, осветена от прожектор. В оркестрината долу седи барабанист с мъртвешки тип, с лице, извърнато на другата страна. Към дамата гледат нарисуваните с въглен глави на няколко мъже от първия ред. Главите им са надигнати жадно като на дребни гладни птичета.
Гола е, с изключение на дребно, съвсем невидимо парче наследник плат, прекомерно малко, с цел да мине за долни дрехи.

Гола е и излага голотата си на показ – блестяща късо подстригана кестенява коса, кремаво тяло, цялостни високи гърди, вдигнати ръце, съвсем като птица, зад нея се развява дълго синьо парче плат. Краката и стъпалата още не са довършени, само че се виждат въгленовите линии, извивките на мощните мускули, загатнатата изпъната кожа на лявото бедро.

Главата е наклонена, лицето има изражение, което Полин разпознава, само че не е в положение да назове.
– Боже, това си го бива! – шепне сама на себе си. – Приличам на кралица или нещо такова.
Не е глупачка. Дава си сметка, че всичко това би трябвало да е обвързвано с историята на Бъд, за танцьорката, която е видял, със зърна като ягоди. Може би това би трябвало да я ядоса, както би се ядосала майка й или вманиачените улични проповедници в родния й град. В различен миг би я натъжило. Сега обаче не.

Кара я да мисли за неща, за които не се е сещала от доста време. Например, когато беше на седем или осем, един ден търсеше четката за обувки на татко си в шкафа му. Изправена на пръсти, бръкна в най-горното чекмедже и напипа хладния емайл на някаква фотография. Издърпа чекмеджето още повече и фотографията падна на пода – оцветено изображение на млада жена, увила се към лебед с дълга шия, гола, в случай че не се брои дългата вълниста алена коса, която доближаваше до съвършените бели пръсти на краката й. Тогава за първи път видя мръсна фотография и тогава за първи път видя някои неща на женското тяло – на тялото на огромна жена. Онзи пламък в алено сред краката й.

Майка й я видя да гледа фотографията и я пердаши с четката за под по-дълго от всеки път, както й се стори.
Не си бе спомняла за тази фотография от доста време, беше я затворила в долап в задната част на главата си и бе затръшнала чекмеджето.

На идващия ден по време на обедната отмора стопира пред универсалния магазин с охолно подредените витрини. Ходи на пазар най-много в евтиния " Улуърт ", с лековете за мазоли и корсажите на витрините. Понякога обаче, изключително на празници, надниква и тук, с цел да види луксозните стъклени бурканчета, най-вече щандовете за козметика, чиито стени са в розова дамаска и продават парфюми в розови шишенца и пухени тампони за пудра, като снежни топки.

Докато крачи сред щандовете и витрините, блещукащи като кутии с бижута, си мисли за дамата от скицата на мъжа си, за гордо вдигнатата брадичка, за тези крайници, като калии, единствено че доста по-силни.
Продавачката на щанда й кима, упорства, държи най-миниатюрното розово шишенце.

– Времето изчезва – споделя тя и го втрива в ръцете на Полин, разказва галещи кръгове, кара дланите й да се усещат като топла коприна, както си е представяла че би усещала топлата сърцевина на маншон от мека четина.
Малко по-късно, в дамската тоалетна на четвъртия етаж, зад една от дървените порти на преградите, Полин се върти и усуква, до момента в който успее да смъкне роклята малко надолу.

Бавно втрива лосиона по шията и ключиците си, по раменете, по гърдите – спуска дланите си под тях, допира и зърната. Ароматът внезапно става прекомерно мощен, завива й се свят. Налага се да седне и да преброи до 100, преди да се върне на работа.

*

Късно, доста късно, когато небето зад кухненския прозорец е черно като катран, той прекъсва за миг работа и я поглежда над ръба на платното.
– Как би го направила? – пита я внезапно.
Тя отпуска ръце, оставя ги да си починат.
– Какво да направя?

– Ако мъже трябваше да те гледат по този начин – дава отговор той с ненадейно рязък глас, като винт. – Така ли би стояла в действителност? Би ли им се посочила? Така?
Полин знае, че това не са въпроси, и взема решение, че е по-умно да замълчи.
Без да каже и дума, слиза от столчето, вади две бири от хладилника и ги отваря.

Двамата ги пият жадно, след това Полин още веднъж се качва на столчето. Миризмата на парфюма от следобяд още е мощна и тя в никакъв случай не е била по-щастлива.
На сутринта го заварва седнал на масата в кухнята пред чаша с разтворена таблетка срещу киселини, с тъмен взор.

Стативът е в средата на стаята и той се взира в него втренчено.
– Нещо не е наред – споделя. – Едва в този момент го виждам.
– Не е наред? – повтаря тя.
– Картината – дава отговор той, без да откъсва взор от платното. – Всичко е комплицирано.
Вечерта няма театралничене, няма и идната вечер.
В събота той отива да играе карти в клуба на ветераните, само че се прибира преди среднощ.

Тя го заварва на верандата, пръснал е някои от скиците по целия под. Повечето са елементи – няколко на краката й, меката издаденост на мускула на прасеца, получена в резултат на доенето на крави холщайн всяко лято в младостта й в близката мандра.
– Тази вечер срещнах един вид – споделя той, без да я огледа. – Нов е в квартала, работи в града. Каза, че тази седмица те видял да обядваш с някакъв вид в хотел " Бароуман ". Изглеждало много уютно.

– Казах ти за това – дава отговор Полин, като се пробва гласът й да остане спокоен. – Заради работата беше. Това е новият ни печатар.
С едно премерено придвижване той я удря с опакото на ръката си, чува се гърмеж като от бейзболна бата.
– Не топлиш леглото ми – споделя й, откакто си поема мирис. – И нито един път не направи смислено печено в неделя.
На идващия ден носи карамфили.

Отново работи по картината, само че споделя, че няма потребност от нея. Щяло да пристигна момиче от художественото учебно заведение и щяло да му коства единствено четвърт $ на час.
Този понеделник, малко след съмване, Полин отива в кухнята и очите й се залепват за статива – той наподобява на фантом с парцаливото було.

Тръгва към него по плочите и без никакво съмнение дръпва покривалото и го хвърля на пода.
В първия момент си мисли, че нещо се е объркало извънредно. Посяга към кухненския кибрит, още е мрачно, малко след зазоряване, драсва съчка и я приближава до платното.
" Какво е това? ", мисли си.

Въобще не е като скицата. Да, има жена, гола, има и сцена. Позата е същата, само че не напълно. Нещо е друго. Усещането е друго.

Вместо късата кестенява коса има дълга къносана грива, като перука. Кремавото тяло е по-тебеширено, а стъпалата, краката въобще не са като на скиците. Бедрата са тесни, по този начин наподобяват. Обувки й са с каишки и с високи токчета, електрическо сини, с цел да са в звук с шала на дамата.

Вместо огромните твърди гърди, с които толкоз се гордее, тези стърчат напред като лавици, дребни и конични, с крещящо червени зърна – щръкнали шапки на циркови клоуни.

Обаче лицето. Не може да откъсне очи от него. Отдалече наподобява надали не на леке. Когато се вглежда, чертите стават по-твърди, устните са боядисани в компактно алено, на бузите има руж, също като цирков смешник.
– Загубих си портфейла – споделя той, когато се прибира вечерта.
Подплатата на левия му джоб виси скъсана, като на алкохолик от комикс.

– Къде си бил? – пита го Полин, а спагетите са изстинали в тигана. – Къде беше през целия ден и цяла нощ?
– Търсех си работа. Запознах се със притежателя на бар " Алиби ". Каза, че може би ще му обрисувам стенна живопис на задната стена.
– Там ли го загуби? – пита тя. – Портфейла?

– Не – дава отговор той и й споделя, че евентуално е паднал, до момента в който се е прибирал около железопътната линия. – Като някакъв друмник.
В гласа му има острие, което я кара да млъкне. Той си налива мляко и го пие над мивката. Когато минава зад нея, от него се носи миризма, която не й харесва. Не е алкохол.
Вижда го, до момента в който излиза от магазин за цигари. Не може да си показа какво прави в града денем, изключително без портфолиото си.

Тя се връща от печатаря и би трябвало да отиде в офиса, само че вместо това го наблюдава. Той потегля на запад.
Трудно е да не го изпусне при гъстата навалица, воя на клаксоните и виковете на вестникарчетата.
Театърът е от дребните, с червени тухли, с опушени прозорци.

" Зърна като ягодки. Обаче не си смъкна гащичките. И не разтвори крайници ". Това беше чула Бъд да споделя на мъжа й. И след това бе добавил, многозначително: " Може да си виждал неща, които аз не съм ".
Изобщо не мисли, когато той влиза вътре.
Двуметров афиш крещи в лицето й: " Направо от Запада! Бурлеската на братя Рондел! Музикално ревю с Шанхайската перла! Конча, момичето змия! Непрекъснати представления, всекидневно! "

И изпод: " Вторник: възшествието на Ирландската Венера! "
Има и рисунка на червенокоса хубавица, която излиза от мидена черупка.
Застава на улицата, изпушва две цигари, мисли.
До касата се върти висок мъж. Може би я гледа.

Полин се обръща на другата страна тъкмо когато оня й вика: " Хей, красавице! "
– Имаш ли огънче? – чува глас и се обръща, вижда някаква жена да се доближава към нея по улицата – от вратата към кулисите. Нещо в придвижванията на тялото й, протегнатата бяла ръка, тесните бедра и яркосините обувки наподобява познато.
– Познаваме ли се? – чува се да споделя Полин.

Жената бутва с пръст периферията на шапката си нагоре и се навежда, с цел да възпламени.
Червената коса, по този начин безвкусна на картината, онлайн наподобява цялостна с живот. И лицето. Нищо общо с въгленовото леке. Живо и приветливо е.

– Ирландската Венера? – пита Полин.
Жената се смее.
– Можеш да ми казваш Мей.
Високият мъж до касата в този момент е в края на уличката. Гледа ги.
– Този мъж – споделя Полин.
Мей кимва.

– Гадняр. Сериозно. Една вечер по този начин ме сграбчи за задника, че имах синини цели две седмици.
Тръгва към него.
– Виждам те, Макгрю – вика му с длани на фуния пред устата. – Дръж си го в гащите. Ако кажа на Уейд, и език няма да ти остане, че да го показваш.

Мъжът пребледнява и се отдалечава забързано, като краб.
– Кой е Уейд?
Мей й кима да отиде до края на уличката и й сочи два, не, три зара на земята. Или са седефени копчета за ръкавели?

Полин се навежда, гледа деликатно. Спомня си, че е виждала нещо такова на боксов мач. Бледият, междинна категория – уста като червен шадраван, зъби, пръснати по кръга.
Мей също се навежда. Едно от тези неща, вижда в този момент, е кътник.
– В жартиера на чорапа си държи клещи – изяснява Мей.
Полин се чуди къде е попаднала.

Мъжът се връща към входа.
– Уейд! – вика Мей през отворената врата на театъра. – Уейд! Бинго Бой отново е тук!
Полин гледа Мей.
– Може би – споделя Мей – би трябвало да влезеш вътре.
Зад кулисите вони на цигари и остаряло кафе, има и лъх на кисело зеле.

– Грета си готви в студените дни – споделя Мей и намига. – Можеш да извадиш момичето от провинцията, само че не и провинцията от момичето.
Полин едвам я чува от барабаните и виенето от другата страна на високата завеса от брокат, толкоз изтъняла от времето, че като че ли ще се разпадне сред пръстите й, в случай че я пипне.

Минават бързо около редица огледала с загради, мрежести дрехи, съхнещи на радиатори, чаши за кафе, оставени една в друга мръсни, изпоцапани с грим кърпи, призрачни остатъци от боядисани лица, пръснати по сгъваеми столове.
В една ниша момиче със златно кимоно размазва нещо от шишенце по гола двуметрова русокоска и за секунди я трансформира от червендалесто и обсипано с вени създание в нещо с кожа от коприна.

По-нататък две дългокраки девойки с идентични руси къдрици оправят взаимно перата на костюмите си.
– Майката на Мей е пристигнала да си я прибере в Канзас – мърмори едното и оглежда Полин. – Ще върне религията още веднъж в оная й работа.
Полин понечва да каже нещо, само че Мей я дръпва и двете отминават бързо.
– Не храни папагалите. Можеш да хванеш скорбут единствено като ги слушаш тези двете.

Стигат до дребна гардеробна с две тоалетки и огромни огледала. Мирише толкоз мощно на пудра, палачинки и парфюм, че Полин едвам съумява да диша.
– Хайде – споделя Мей и кима към единия стол. – Змията на Клио отново я ухапа през днешния ден, тъй че съм сама.
След като сяда, Полин стартира да диша още веднъж и се пита какво прави тук. От сцената се чува писък на тромбон и тя внезапно се тормози, че може да заплаче. Стиска юмруци скришом, преодолява го. Отказва да плаче.
Междувременно Мей я следи и евентуално е схванала всичко.

В меката светлина на обрамчените с крушки огледала косата й наподобява още по-поразително, осеяна със златно. И когато се навежда, с цел да си смъкна обувките – с височки токчета, изпоцапани с махленски прахоляк, – Полин не може да не забележи краката й, като изопната коприна.
– Значи по този начин. Проследила си твоя.
Полин не дава отговор, погледът й се стопира върху нещо – върху кутията за обувки на пода до Мей. Все още са в кутията. Полин знае по какъв начин ще наподобяват, когато разгъне опаковъчната хартия. Абсентово зелено.

– О... – споделя Мей, когато наблюдава погледа на Полин до кутията. – Този ли е?
Полин кимва.
– Той е истински Ромео – споделя Мей и кимва към огромна кутия бонбони с форма на сърце, кацнала на ръба на прилежащата тоалетка.
Полин кимва отново, взима кутията и я оглежда. Учудва се на неналичието на каквото и да било в себе си. Вече не желае да плаче. Случва се друго.

– Така или другояче, не стигна до средата – прибавя Мей.
– Няма проблем – споделя Полин и поглажда разсеяно сърцето на кутията бонбони.
– Прехвърли се на Клио. Тя е привикнала със змии.
Полин опипва кутията. Не е в положение да каже нищо – в ушите й бият барабани, бум-ррр-бум-ррр.
Мей я поглежда, присвива леко устни, след това се обръща към огледалото и стартира да се гримира. Взима бурканче руж, синкавочервен, потапя пръст и почва да маже бузите си, да ги възпламени.

– Ей! – споделя и сочи кутията с форма на сърце. – Ще ми дадеш ли един? Умирам от апетит.
Полин поставя кутията в скута си. Madame Cou’s Crиme Bon-Bons. Отваря я. Отвътре е покрита с коралов сатен и има десетина бонбона, блестящи топчета от розово, гланцово бяло, златно и обсипани с всевъзможни цветове.
– И ти – споделя Мей. – Първо си вземи ти, скъпа.
Споглеждане и двете му отпускат двата края.

Блестящ плодов заряд, галеща езика сметана, нуга като морска пяна, ликьори от бадеми, грейпфрут, кайсия.
Сгушени една до друга – кискат се като ученички на черква, – изяждат първо по два бонбона, след това по още два. Полин в никакъв случай не е вкусвала нещо такова.

– Когато бях на седем, едно момиче ме хвана, че откраднах кутия божествени сладости от локалния магазин – споделя Полин. До ден сегашен не го е споделила на никого. – Обеща да не ме издаде, в случай че ги изядем дружно.
Полин си го спомни – луничавото момиче с кокалести колене. Скриха се зад щанда с чорапи и изядоха цялата кутия, тъпчеха обвивките в домашните чехли. Картонените крайници над главите им, сладостта на тези бонбони, всичко беше захар и магия.

Мей облизва палец и показалец и се усмихва.
– Споделена неволя, половин неволя.
Полин също се усмихва.
– Вземи си бонбон – споделя Мей и й сервира кутията. – Не се май.

Сладостта я опиянява, кара я да не помни всичко. Може да е поради ромовете и ликьорите в бонбоните или поради Мей, чиито закръглени бели крайници в този момент са в скута на Полин, главата й е обратно, смее се. Устата й е алена и изкусителна, като тези шоколади с заряд.
– Мей – споделя Полин, – ще ми окажеш помощ ли да направя нещо?

Мей я поглежда и дава отговор:
– Разбира се.
– Може да си имаш неприятности.
– По-големи от сегашните?
И двете се смеят.

– Вземи си бонбон – повтаря Мей. – Не се май.
Да смъкна всичко не е мъчно. По-лесно е, в сравнение с в кухнята, когато той я гледа.
Би трябвало да й е студено, роклята е паднала на пода, само че не й е.
Мей навива чорапите й; Полин е вдигнала крайник на тоалетката.

– А в този момент, първият трик, който научих – споделя Мей и бърка с пръсти в бурканчето с червен руж. Навежда се и маже зърната на Полин. – Падат си по това.
Полин преглъща бонбона.

– Сладка си – отбелязва Мей и размазва ружа, трансформира го в дребни розички. – Извиваш се като норка.
Усещането е топло и сладко, като бонбоните, които може би стоят прекомерно дълго под лампите.
Мей сочи изпоцапаното огледало, в чийто ъгъл има засъхнал сметанен отпечатък от пръст.
Полин подхваща изрисуваните си гърди с длани, гледа се в огледалото и се усмихва.

Костюмът е единствено внимателно парче мрежа в пауново синьо, покрито с пайети, сред краката. Едва я прикрива.
– Бих подплатила парчето с плюш – шепне Мей и приглажда пайетите, с цел да не стърчат, – в случай че имахме повече време.
Полин поглежда алената грива на Мей, до момента в който пръстите й подреждат нещата по бедрата на Полин, сред краката й.
За момент, необяснимо, не може да диша.

– И в случай че искаш да не отидеш на топло, ще ти би трябвало това – ка
зва Мей и мята на раменете й мантия, покрита с паунови пера, завързва я на шията й.
– Свикнала съм и на по-студено – споделя Полин.
Мей единствено я поглежда, усмихва се постепенно и намига.

Застават в хладния мрак зад сцената. Музиката е толкоз мощна, че стъпалата на Полин вибрират в абсентово зелените пантофи.
Мей надниква зад завесите.
– Още ли е там? – пита Полин.
Мей кимва.

– Говорих с видовете долу. Ще получат петнайсет секунди чиста панорама. Малко повече и мениджърът ще се разсъни от дрямката си и ще те постави на закачалката.
– Добре – дава отговор Полин, въпреки че няма визия какво приказва Мей. Знае единствено, че цялото й тяло е напрегнат, плътно, пружина, подготвена да отскочи.
– Вече си обелена като яйце, тъй че просто се движи като манекенка, ясно?

Полин кимва.
– Завърти бедра няколко пъти, изпрати един-два ритника. И не сваляй това – шепне Мей, като пристяга пелерината към треперещите плещи на Полин, – тъй като другояче ченгетата ще те глобят дванайсет $.

*

Полин излиза на сцената, която не е по-голяма от боксов кръг.
Прави няколко крачки. Никога не се е чувствала по-гола.
– Давай, красавице! – съска Мей иззад кулисите.
Прожекторите са по-горещи, в сравнение с си е представяла, въпреки че през димната завеса не вижда никой от вампирите, както ги назовава Мей (вампирите желаят да виждат розово).

Изведнъж музиката гръмва, прожекторът се мести върху нея и тя вижда себе си.
Преди да го осъзнае, стартира да се движи, бедрата й се трият едно в друго, перата гъделичкат шията й, ръцете, краката.
Духовите засвирват мелодия, тя крачи на място, разхлабва връзките на пелерината, гърдите й водят.
Тялото й искри, зърната й са алени като рози.

Брадичката й е високо – чувствала се е по този начин, – кожата й е гореща и превъзходна.
Разнасят се подсвирквания, няколко подвиквания, смях и несдържан екстаз.
Очите й се приспособяват, към този момент вижда мъжете, множеството са петна, само че са наличие.
Ето го, мисли си. И в действителност, той е там, на първия ред, близо до барабаниста по риза, с челюст като фенер, тъкмо както на картината.

Зачервен, с необятно отворени очи, крещи името й, първо мощно, след това още по-силно.
Полин! Какво...
Вече е на крайници.
Полин!

Тромбонът се разпъва напред, като прашка, и тя се върти, танцува, с цел да не изпусне оркестъра, прави една последна обиколка по сцената, с изцяло разтворена мантия, която се вее обратно като крила на летящ паун.
Очите й се стрелват зад мъж на предния ред, който прави нещо под плика със сладки, и й демонстрира – пръчка плът през разкопчания си дюкян.

Почти окрилена, тя следи умерено, с хладна усмивка, по какъв начин мъжът й протяга ръка към оня, къса яката на ризата му.
Як вид по риза се спуска към тях, подвига мъжа й като носна забрадка. Мачка го.
" Уейд – мисли си тя. – О, боже! "
Точно когато стига до завесата, музиката се устремява към край, Полин се обръща и предлага последна танцова стъпка, подвига крайник и излиза от сцената.

Все още разгорещена и осветена, минава през кулисите, разминава се с високата русокоска, която се плъзга към сцената с викингски шлем на главата, с танцуващи ресни.
– Уейд откачи – споделя едно от девойките със зелени пера и отваря вратата към улицата. – Ела, шоуто е гратис.

Полин отива там, наднича над русата глава на момичето, вижда по какъв начин мъжът й получава странично кроше в скулата от вида по риза.
За миг дребната, гневна, ядосана физиономия на мъжа й буди в нея жал.
– Полин! – вика той, когато я вижда. – Полин, какво ми направи?

Тя обаче към този момент се е отдалечила от вратата, като е откъснала едно от перата на момичето.
Бавно, с потракващи токчета, отива към розовото зарево в гримьорната на Мей.
Вратата е открехната и тя вижда дълга, преди малко напудрена ръка, чува по какъв начин това меко нещо с коса от пламък я вика.

Полин влиза и затваря вратата.

Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)