Откъс от "Не толкова кратка история на самолета" от Захари Карабашлиев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Не толкоз къса история на самолета ", с създател Захари Карабашлиев, възложен от Издателство " Сиела ".
Захари Карабашлиев – разкази за пътуванията на сърцето! Специалното допълнено издание на обичания алманах " Кратка история на самолета " от носителя на Награда " Роман на годината " съдържа неиздадени в книга текстове!
Един от най-обичаните български създатели – Захари Карабашлиев ( " 18% сиво " и " Хавра " ) – ще зарадва феновете си със особено десето допълнено с доста разкази и есета и модифицирано издание на " Кратка история на самолета ".
В него читателите ще открият и непубликувани преди в книга текстове на носителя на Награда " Роман на годината " на Фонд " 13 века България " за 2018 година
" Не толкоз къса история на самолета " протяга ръка към тези търсачи на душевни завършения, за които пътят е история самичък по себе си.
В рейс, автомобил, аероплан – героите на всеки един текст в това издание са номади по душа, романтици, които търсят равновесието сред цинизма на всекидневието и лъжливата хубост на илюзиите.
Захари Карабашлиев споделя невероятни и в това време елементарни човешки истории, пътища, които се преплитат и разклоняват при всяка среща или разлъка, и основава съкровен мост сред публицист и герои, сред публицист и четец.
Разказите и есетата в " Не толкоз къса история на самолета " са пропити с аромати¬те на меланхолията и движени от копнежа към едно невероятно завръщане. Писани в преходни положения, в моменти на душевни преломи и опитващи се да локализират болката, да компенсират времето, те построяват мост сред тук и там, сред преди и в този момент, сред търсенията на домакински уют и свободата на непознатото.
"...Ще се веселя, читателю, в случай че някъде с моите редове успявам понякога да извикам твоите лични мемоари. Навярно позатиснати от времето и живота, само че въпреки всичко там някъде, сред страниците на всекидневието ти, хер¬баризирани и нежни, твоите персонални къси (или не толкова) истории на каквото и да е чакат да ги разгърнеш още веднъж.
Приятно четене! "
Захари Карбашлиев
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Не толкоз къса история на самолета " от Захари Карабашлиев
Уводни думи
Уважаеми читателю, Неотдавна попаднах на едно есе от писателя Джон Чийвър, в което той назовава късия роман " литературата на номада ". Препрочитайки своите разкази тук, съзнавам, че множеството от тях са с номадска закваска и зачевани в движе- ние – рейс, автомобил, трен, постоянно в аероплан – надалеч от роден дом и непрекъснат адрес, сред тук и там, сред преди и в този момент, сред настроения. На места – пропити с аромати- те на меланхолията, другаде – движени от блян към едно невероятно завръщане, те са писани в преходни положения, в моменти на душевни преломи. В тях съм опитвал да лока- лизирам болежка, да компресирам време, да протегна една ръка към самия себе си, а другата към читателя.
Сборникът " Кратка история на самолета " беше публику- ван за пръв път преди 9 години и от този момент претърпя 9 преиз- дания. Когато обаче за следващ път тиражът му се изчерпи и се наложи да бъде допечатан, взех решение да прибавя и някои по- малко известни разкази, излизали другаде, а също и няколко есета, непубликувани до момента в книга. На малко площадче в калифорнийски град съм виждал бронзова скулптура на Марк Твен в човешки растеж – седнал на скамейка, кръстосал крайници, държи разтворена книга в ръка. Изоб- разен е не като публицист (с химикалка или пишеща машина), а като четец.
Има и един още по-интересен колорит. Извест- ният създател не е забил нос в книгата, която чете, а е вдигнал глава, разсеяно погледнал някъде настрана и леко нагоре. Ся- 8 каш преди малко е прочел нещо, което го е предиздвикало да се замис- ли, да си напомни нещо друго, нещо свое си. Ще се веселя, читателю, в случай че някъде с моите редове успявам понякога да извикам твоите лични мемоари. Навярно позатиснати от времето и живота, само че въпреки всичко там някъде, сред страниците на всекидневието ти, хер- баризирани и нежни, твоите персонални къси (или не толкова) истории на каквото и да е чакат да ги разгърнеш още веднъж. Или най-малко да си припомниш, че ги е имало и тъкмо ти си бил няко- га основният воин в тях. Приятно четене!
Захари Карабашлиев
ДЪРВОТО
– А чувал ли си историята за дървото на парите? – Оскар смъква очилата си и забърсва високите диоптри в черната си престилка. По тротоара пред прозореца притичват няколко момчета с футболна топка, разминават се с стара жена в зеленикава рокля на цветя.
– Не мисля. – Отпивам каквото е останало в порцелановата чаша. Два гълъба кацат на перваза и мъжкият стартира да танцува към женската.
Откак открих това място с идването си в града, идвах всеки следобяд да пия екзотични типове чай и да беседвам със сладкодумния Оскар Радич – някогашен юрист, който след войната напуснал Сараево и специалността си, живял дълго в чужбина, само че се върнал още веднъж и отворил това магазинче за чай. Попаднах на него инцидентно преди няколко дни – търсех заслон от юлската горещина, запалила улиците на Сараево. Имах да убия малко време, преди започването на кинофестивала и се мотаех напразно по уличките сред бул. " Тито " и реката, когато мярнах табелката – " Чай Сарай ".
Помня, някъде бях чувал по какъв начин в горещи дни топлият чай утолявал жаждата по-добре, в сравнение с която и да е студена течност – взех решение да ревизира дали това е истина и отворих вратата.
Вътре беше ветровито, безшумно, нямаше гости. Зад мрачен дървен щанд седеше мъж с кафеникава карирана риза, ръкави, запретнати над лактите, и престилка с името на магазинчето. Влизането ми откъсна очите му от книга, разтворена към последните страници. Той примигна и ме погледна като човек, сюрпризиран с въпрос, чийто отговор в миналото е знаел.
" Добър ден ", споделих и изчерпах една трета от босненския си репертоар. Прехвърлих раницата на другото рамо – бях решил, кой знае за какво, че в случай че не я нося на гърба си като останалите, а я държа повърхностно метната на едно рамо, ще наподобявам по-малко екскурзиант.
" Добър ден ", отговори индивидът и се усмихна. " Ща има? "
" Ъ-ъ-ъ... " Почудих се по какъв начин да отговоря аз. Жегата на открито размекваше както асфалта, по този начин и реакциите ми. Той разбра объркването ми и продължи на британски: " Ща има " значи " Какво има ". Това е привет. "
" Как се дава отговор на поздрава? ", запитвам също на британски аз.
" Нема нища " – споделя индивидът и свива плещи, усмихва се. " Така се поздравяваме тук в Сараево – какво има? няма нищо. "
" Нема нища ", клатя глава аз.
" Точно по този начин – нема нища. "
*
Но истината бе, че имаше нещо. Имаше нещо, което ме бе довело в този град, нещо, което ме преследваше по напечените му тротоари. Бях тук, с цел да завърша кино сюжет, стартират и зарязан от някой различен. Беше банална и зле съшита драма, чиято конспирация се въртеше към една допустима екологична злополука. Предложението пристигна в края на зимата (каквото там минава за зима в Лос Анджелис), бях потопен в историята на втория си разказ и не ставах от бюрото си по дванайсет часа дневно, обаче по какъв начин да платя идващия наем нямах никаква визия – задатъкът от първия бе от дълго време изхарчен.
И всичко стана инцидентно, несъмнено – мой другар ме замъкна принудително на някакъв ваучър в Санта Моника, там ме срещна с режисьор, австриец, той пък ми описа за плана, който сега работеше. Идеята ми се стори почти толкоз скучна, колкото и заглавието си – " Дървото ", само че вдъхновен с алено вино и скъпа безвъзмездна храна, аз имитирах вдъхновение и изсипах маса похвали, съпроводени с съответни оферти, жестикулирах разпалено с чаша вкусно вино в ръка. Бях прекарал половин година преди този момент, без да излизам от жилището си, без да срещам никого, вперен в страници, говорещ с призраци – вероятно съм бил зажаднял за човешки контакт, за внимание – единствено по този начин мога да си обясня ненадейно обзелата ме тогава нелепа еуфория, силата, с която ръсех неистина след неистина.
Явно бях оставил вярното усещане, защото режисьорът ми се обади няколко дни по-късно – оказа се, че продуцентите уволнили първия сценарист, режисьорът, заинтересован от диалога ни, ме проучил и прочел романа ми, харесал го беше. Приех предлагането да преработя и завърша сюжета в шестмесечен период и без да изгубвам време в четене на контракта, побързах да осребря чека – не забогатях, само че ме изкарваше от блатото за момента.
В началото си споделях, че с течение на времето историята ще си направи място в мен и ще даде плодовете, които желаех. Но няколко месеца по-късно и безчет преработки на материала, се улавях да мисля, че всяка страница от това, което пишех, бе като неприятно копие на към този момент забелязана, посредствена сцена от различен филм. Всеки минал ден ме отдалечаваше от вярата, че ще се оправя, всяка написана дума ме приближаваше към едно самопредизвикано крушение.
Продуцентите към момента пазеха самообладание, само че знаех, че това няма да трае дълго. В началото на юли ме пратиха в Босна, сякаш с цел да вземам участие в някакъв уъркшоп за сценаристи по програмата на филмовия фестивал в Сараево. Мисля, същинската причина бе да ме разкарат от рутината, в която се бях забил в Лос Анджелис, за малко, да опитат за последно дали ще снеса блокбастъра, който безгрижно бях заречен да напиша. Знаех, че нямам време. Не имах вяра в това, което правех. И към този момент бях изхарчил първата вноска от хонорара, с цел да изплащам остарели заеми. Бях на прага да призная неуспеха си и да приключа с цялата тази работа, каквото и да ми кост-ваше това. Бях закъсал.
Преди да потегли за Сараево, се обадих на сътрудника си да обсъдя с него вид за оттегляне.
" Знаеш ли какво ще ти коства това? ", сподели Алън изсъхнало, чух го да крачи към прозореца на офиса си и го хлопва – уличният звук прекъсна внезапно.
" Ще ми коства бъдещето. На, ъ-ъ-ъ... сценарист. " Пауза. Мълчание.
" Не. По-зле е. Ще ти коства сегашното. На свободно човешко създание. "
*
В магазинчето влиза червендалест цялостен господин с тиранти и от вратата заговаря Оскар на немски. Говори мощно и наподобява пиян, ръкомаха развълнувано, а нашият хазаин пробва да му импонира, до момента в който му отмерва пакет чай. Германецът заплаща и потегля, само че на прага поспира и довършва тирадата си. Оскар го изпраща до тротоара на открито, след това се връща, клати глава и повдига вежди:
– Не е неприятен човек, но... Както и да е. Женен за босненка, тук по-нагоре живеят, ходил през днешния ден да вари ракия. Та, до каква степен бяхме? Дървото на парите... Искаш ли още чай?
– С наслаждение.
Оскар се изправя, взема празната ми чаша и изчезва зад червеникавите пердета.
– Опитай от бисквитките обаче, няма да съжаляваш. – Чувам гласа му. Посягам към дървената купичка с дребни продълговати бисквитки. Той се връща със стоплената до вярната температура вода. – Харесват ли ти?
– Повече, в сравнение с би трябвало май – споделям, до момента в който избърсвам трохи от брадата си. Сухи, меки, нежни маслени бисквитки, с едвам осезаем орехов усет, задоволително сладки, с цел да се усмихнеш с носталгия, само че без да накъртват.
– Хапвай, хапвай. Тук се яде. Като се върнеш в Америка, ще вървиш на фитнес.
– Та, каква е историята за дървото? – Днес бях разказал на Оскар за своите инциденти към сюжета и за какво изобщо съм тук. Случи се ненадейно за мен, само че напълно естествено – просто приказвах дълго, а по-късно се усещах като че вдишвам след дъжд.
Той погледна часовника си, наля чай и стартира:
– Някога, в дребен град в далечно царство живял един дърводелец. Той бил умел в занаята си, работел бързо, по тази причина го уважавали, славата му се носела далеко и от най-различни краища идвали хора да му поръчват работа. Дошли обаче години на войни, заболявания и суша и хората обеднели, настанало мъчно време. Работата на дърводелеца намаляла и той едвам изкарвал прехраната си.
В центъра на градчето, в което живеел, растяло едно необичайно, високо дърво – било с пълен, жилест дънер и фина, гладка кора. То не било като останалите дървета от този край – никой не знаел нито какъв тип било, нито по какъв начин се наричало, а и хората били от дълго време привикнали с него и улисани в ежедневните си грижи, не му обръщали внимание. Дърводелецът от много време харесвал това дърво и от време на време, като свършел работа, откакто освободял чираците и останел самичък, отивал при него и там прекарвал часове наред. Гледал го, чудел се каква ли ще е дървесината му, какво ли ще може да издяла от нея, каква ли работа ще му свърши.
Дълго умувал той по какъв начин да направи по този начин, че хем да вземе това дърво за себе си, хем и да не разгневи хората на града, в случай че го отсече. Накрая измислил по какъв начин да ги надхитри.
Изковал от на ниска цена желязо доста дребни лъскави монети, изкатерил се една нощ и ги окачил по клоните му. Сутринта, когато се развидели – рекъл си той, – хората ще видят монетите горе и ще го отсекат, поради тях, а за него щяло да остане дървесината.
Когато слънцето изгряло, един човек забелязал лъскавите тенекийки и ахнал. До него се спрял различен, а по-късно пристигнал и трети. Не след дълго целия град се събрал и гледал в унес чудото – всички до един вярвали, че дървото е родило същински пари.
Дошъл и хитрият занаятчия със секирата си, само че каква била изненадата му, когато видял, че хората към този момент били почнали един по един да вършат поклони на дървото.
" Какво вършиме ", попитал ги той. " Защо се кланяте на това дърво? Нека го отсечем и да си поделим парите – вижте какъв брой са доста? "
" Не ", викнали в един глас хората – " това дърво е свещено, ще ни донесе благополучие. "
" Не е свещено ", споделил им той – " дърво като дърво, само че е родило пари тази година и те са доста високо, по тази причина дано го отсечем и ги оберем. "
Но хората не давали и дума да се изрече.
Видял майсторът, че не може да излезе на глава с тях и им споделил, че тези пари не костват нищо, само че те не му повярвали.
Той почнал да им се подиграва.
Те почнали да го удрят с юмруци.
Отчаян от наивността им, той разкрил своята машинация.
Те го оповестили за вманиачен и го прогонили с крясъци и ритници.
Ядосан, той отишъл до работилницата си, награбил няколко от евтините тенекиени пари и се върнал при тях, с цел да им покаже истината и потвърди, че са глупави.
Хората се разгневили от думите му, обвинили го в осквернение, набили го и го обесили на дървото.
Навън се чува пеенето на ходжата, обяд е. След малко ще стартират да удрят камбаните от близката католическа черква. Оскар вади табакера с тютюн и стартира да си свива цигара.
– А съм я чувал и с различен край. – споделя той, до момента в който пръстите му потъркват фината хартия.
– Прогоненият занаятчия донесъл от работилницата си тенекиените пари, само че когато видял по какъв начин всички наивници, повярвали в чудото, се молят пред ствола и го боготворят, не се решил да им каже истината. Мушнал подправените пари в пазвата и се включил към тях, свел смирено глава и коленичил пред дървото дружно с всички.
Оскар ме гледа над запалката си, пламъчето близва цигарата, той всмуква пушек и се отпуска обратно в стола си:
– Хепиенд.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Захари Карабашлиев – разкази за пътуванията на сърцето! Специалното допълнено издание на обичания алманах " Кратка история на самолета " от носителя на Награда " Роман на годината " съдържа неиздадени в книга текстове!
Един от най-обичаните български създатели – Захари Карабашлиев ( " 18% сиво " и " Хавра " ) – ще зарадва феновете си със особено десето допълнено с доста разкази и есета и модифицирано издание на " Кратка история на самолета ".
В него читателите ще открият и непубликувани преди в книга текстове на носителя на Награда " Роман на годината " на Фонд " 13 века България " за 2018 година
" Не толкоз къса история на самолета " протяга ръка към тези търсачи на душевни завършения, за които пътят е история самичък по себе си.
В рейс, автомобил, аероплан – героите на всеки един текст в това издание са номади по душа, романтици, които търсят равновесието сред цинизма на всекидневието и лъжливата хубост на илюзиите.
Захари Карабашлиев споделя невероятни и в това време елементарни човешки истории, пътища, които се преплитат и разклоняват при всяка среща или разлъка, и основава съкровен мост сред публицист и герои, сред публицист и четец.
Разказите и есетата в " Не толкоз къса история на самолета " са пропити с аромати¬те на меланхолията и движени от копнежа към едно невероятно завръщане. Писани в преходни положения, в моменти на душевни преломи и опитващи се да локализират болката, да компенсират времето, те построяват мост сред тук и там, сред преди и в този момент, сред търсенията на домакински уют и свободата на непознатото.
"...Ще се веселя, читателю, в случай че някъде с моите редове успявам понякога да извикам твоите лични мемоари. Навярно позатиснати от времето и живота, само че въпреки всичко там някъде, сред страниците на всекидневието ти, хер¬баризирани и нежни, твоите персонални къси (или не толкова) истории на каквото и да е чакат да ги разгърнеш още веднъж.
Приятно четене! "
Захари Карбашлиев
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Не толкоз къса история на самолета " от Захари Карабашлиев
Уводни думи
Уважаеми читателю, Неотдавна попаднах на едно есе от писателя Джон Чийвър, в което той назовава късия роман " литературата на номада ". Препрочитайки своите разкази тук, съзнавам, че множеството от тях са с номадска закваска и зачевани в движе- ние – рейс, автомобил, трен, постоянно в аероплан – надалеч от роден дом и непрекъснат адрес, сред тук и там, сред преди и в този момент, сред настроения. На места – пропити с аромати- те на меланхолията, другаде – движени от блян към едно невероятно завръщане, те са писани в преходни положения, в моменти на душевни преломи. В тях съм опитвал да лока- лизирам болежка, да компресирам време, да протегна една ръка към самия себе си, а другата към читателя.
Сборникът " Кратка история на самолета " беше публику- ван за пръв път преди 9 години и от този момент претърпя 9 преиз- дания. Когато обаче за следващ път тиражът му се изчерпи и се наложи да бъде допечатан, взех решение да прибавя и някои по- малко известни разкази, излизали другаде, а също и няколко есета, непубликувани до момента в книга. На малко площадче в калифорнийски град съм виждал бронзова скулптура на Марк Твен в човешки растеж – седнал на скамейка, кръстосал крайници, държи разтворена книга в ръка. Изоб- разен е не като публицист (с химикалка или пишеща машина), а като четец.
Има и един още по-интересен колорит. Извест- ният създател не е забил нос в книгата, която чете, а е вдигнал глава, разсеяно погледнал някъде настрана и леко нагоре. Ся- 8 каш преди малко е прочел нещо, което го е предиздвикало да се замис- ли, да си напомни нещо друго, нещо свое си. Ще се веселя, читателю, в случай че някъде с моите редове успявам понякога да извикам твоите лични мемоари. Навярно позатиснати от времето и живота, само че въпреки всичко там някъде, сред страниците на всекидневието ти, хер- баризирани и нежни, твоите персонални къси (или не толкова) истории на каквото и да е чакат да ги разгърнеш още веднъж. Или най-малко да си припомниш, че ги е имало и тъкмо ти си бил няко- га основният воин в тях. Приятно четене!
Захари Карабашлиев
ДЪРВОТО
– А чувал ли си историята за дървото на парите? – Оскар смъква очилата си и забърсва високите диоптри в черната си престилка. По тротоара пред прозореца притичват няколко момчета с футболна топка, разминават се с стара жена в зеленикава рокля на цветя.
– Не мисля. – Отпивам каквото е останало в порцелановата чаша. Два гълъба кацат на перваза и мъжкият стартира да танцува към женската.
Откак открих това място с идването си в града, идвах всеки следобяд да пия екзотични типове чай и да беседвам със сладкодумния Оскар Радич – някогашен юрист, който след войната напуснал Сараево и специалността си, живял дълго в чужбина, само че се върнал още веднъж и отворил това магазинче за чай. Попаднах на него инцидентно преди няколко дни – търсех заслон от юлската горещина, запалила улиците на Сараево. Имах да убия малко време, преди започването на кинофестивала и се мотаех напразно по уличките сред бул. " Тито " и реката, когато мярнах табелката – " Чай Сарай ".
Помня, някъде бях чувал по какъв начин в горещи дни топлият чай утолявал жаждата по-добре, в сравнение с която и да е студена течност – взех решение да ревизира дали това е истина и отворих вратата.
Вътре беше ветровито, безшумно, нямаше гости. Зад мрачен дървен щанд седеше мъж с кафеникава карирана риза, ръкави, запретнати над лактите, и престилка с името на магазинчето. Влизането ми откъсна очите му от книга, разтворена към последните страници. Той примигна и ме погледна като човек, сюрпризиран с въпрос, чийто отговор в миналото е знаел.
" Добър ден ", споделих и изчерпах една трета от босненския си репертоар. Прехвърлих раницата на другото рамо – бях решил, кой знае за какво, че в случай че не я нося на гърба си като останалите, а я държа повърхностно метната на едно рамо, ще наподобявам по-малко екскурзиант.
" Добър ден ", отговори индивидът и се усмихна. " Ща има? "
" Ъ-ъ-ъ... " Почудих се по какъв начин да отговоря аз. Жегата на открито размекваше както асфалта, по този начин и реакциите ми. Той разбра объркването ми и продължи на британски: " Ща има " значи " Какво има ". Това е привет. "
" Как се дава отговор на поздрава? ", запитвам също на британски аз.
" Нема нища " – споделя индивидът и свива плещи, усмихва се. " Така се поздравяваме тук в Сараево – какво има? няма нищо. "
" Нема нища ", клатя глава аз.
" Точно по този начин – нема нища. "
*
Но истината бе, че имаше нещо. Имаше нещо, което ме бе довело в този град, нещо, което ме преследваше по напечените му тротоари. Бях тук, с цел да завърша кино сюжет, стартират и зарязан от някой различен. Беше банална и зле съшита драма, чиято конспирация се въртеше към една допустима екологична злополука. Предложението пристигна в края на зимата (каквото там минава за зима в Лос Анджелис), бях потопен в историята на втория си разказ и не ставах от бюрото си по дванайсет часа дневно, обаче по какъв начин да платя идващия наем нямах никаква визия – задатъкът от първия бе от дълго време изхарчен.
И всичко стана инцидентно, несъмнено – мой другар ме замъкна принудително на някакъв ваучър в Санта Моника, там ме срещна с режисьор, австриец, той пък ми описа за плана, който сега работеше. Идеята ми се стори почти толкоз скучна, колкото и заглавието си – " Дървото ", само че вдъхновен с алено вино и скъпа безвъзмездна храна, аз имитирах вдъхновение и изсипах маса похвали, съпроводени с съответни оферти, жестикулирах разпалено с чаша вкусно вино в ръка. Бях прекарал половин година преди този момент, без да излизам от жилището си, без да срещам никого, вперен в страници, говорещ с призраци – вероятно съм бил зажаднял за човешки контакт, за внимание – единствено по този начин мога да си обясня ненадейно обзелата ме тогава нелепа еуфория, силата, с която ръсех неистина след неистина.
Явно бях оставил вярното усещане, защото режисьорът ми се обади няколко дни по-късно – оказа се, че продуцентите уволнили първия сценарист, режисьорът, заинтересован от диалога ни, ме проучил и прочел романа ми, харесал го беше. Приех предлагането да преработя и завърша сюжета в шестмесечен период и без да изгубвам време в четене на контракта, побързах да осребря чека – не забогатях, само че ме изкарваше от блатото за момента.
В началото си споделях, че с течение на времето историята ще си направи място в мен и ще даде плодовете, които желаех. Но няколко месеца по-късно и безчет преработки на материала, се улавях да мисля, че всяка страница от това, което пишех, бе като неприятно копие на към този момент забелязана, посредствена сцена от различен филм. Всеки минал ден ме отдалечаваше от вярата, че ще се оправя, всяка написана дума ме приближаваше към едно самопредизвикано крушение.
Продуцентите към момента пазеха самообладание, само че знаех, че това няма да трае дълго. В началото на юли ме пратиха в Босна, сякаш с цел да вземам участие в някакъв уъркшоп за сценаристи по програмата на филмовия фестивал в Сараево. Мисля, същинската причина бе да ме разкарат от рутината, в която се бях забил в Лос Анджелис, за малко, да опитат за последно дали ще снеса блокбастъра, който безгрижно бях заречен да напиша. Знаех, че нямам време. Не имах вяра в това, което правех. И към този момент бях изхарчил първата вноска от хонорара, с цел да изплащам остарели заеми. Бях на прага да призная неуспеха си и да приключа с цялата тази работа, каквото и да ми кост-ваше това. Бях закъсал.
Преди да потегли за Сараево, се обадих на сътрудника си да обсъдя с него вид за оттегляне.
" Знаеш ли какво ще ти коства това? ", сподели Алън изсъхнало, чух го да крачи към прозореца на офиса си и го хлопва – уличният звук прекъсна внезапно.
" Ще ми коства бъдещето. На, ъ-ъ-ъ... сценарист. " Пауза. Мълчание.
" Не. По-зле е. Ще ти коства сегашното. На свободно човешко създание. "
*
В магазинчето влиза червендалест цялостен господин с тиранти и от вратата заговаря Оскар на немски. Говори мощно и наподобява пиян, ръкомаха развълнувано, а нашият хазаин пробва да му импонира, до момента в който му отмерва пакет чай. Германецът заплаща и потегля, само че на прага поспира и довършва тирадата си. Оскар го изпраща до тротоара на открито, след това се връща, клати глава и повдига вежди:
– Не е неприятен човек, но... Както и да е. Женен за босненка, тук по-нагоре живеят, ходил през днешния ден да вари ракия. Та, до каква степен бяхме? Дървото на парите... Искаш ли още чай?
– С наслаждение.
Оскар се изправя, взема празната ми чаша и изчезва зад червеникавите пердета.
– Опитай от бисквитките обаче, няма да съжаляваш. – Чувам гласа му. Посягам към дървената купичка с дребни продълговати бисквитки. Той се връща със стоплената до вярната температура вода. – Харесват ли ти?
– Повече, в сравнение с би трябвало май – споделям, до момента в който избърсвам трохи от брадата си. Сухи, меки, нежни маслени бисквитки, с едвам осезаем орехов усет, задоволително сладки, с цел да се усмихнеш с носталгия, само че без да накъртват.
– Хапвай, хапвай. Тук се яде. Като се върнеш в Америка, ще вървиш на фитнес.
– Та, каква е историята за дървото? – Днес бях разказал на Оскар за своите инциденти към сюжета и за какво изобщо съм тук. Случи се ненадейно за мен, само че напълно естествено – просто приказвах дълго, а по-късно се усещах като че вдишвам след дъжд.
Той погледна часовника си, наля чай и стартира:
– Някога, в дребен град в далечно царство живял един дърводелец. Той бил умел в занаята си, работел бързо, по тази причина го уважавали, славата му се носела далеко и от най-различни краища идвали хора да му поръчват работа. Дошли обаче години на войни, заболявания и суша и хората обеднели, настанало мъчно време. Работата на дърводелеца намаляла и той едвам изкарвал прехраната си.
В центъра на градчето, в което живеел, растяло едно необичайно, високо дърво – било с пълен, жилест дънер и фина, гладка кора. То не било като останалите дървета от този край – никой не знаел нито какъв тип било, нито по какъв начин се наричало, а и хората били от дълго време привикнали с него и улисани в ежедневните си грижи, не му обръщали внимание. Дърводелецът от много време харесвал това дърво и от време на време, като свършел работа, откакто освободял чираците и останел самичък, отивал при него и там прекарвал часове наред. Гледал го, чудел се каква ли ще е дървесината му, какво ли ще може да издяла от нея, каква ли работа ще му свърши.
Дълго умувал той по какъв начин да направи по този начин, че хем да вземе това дърво за себе си, хем и да не разгневи хората на града, в случай че го отсече. Накрая измислил по какъв начин да ги надхитри.
Изковал от на ниска цена желязо доста дребни лъскави монети, изкатерил се една нощ и ги окачил по клоните му. Сутринта, когато се развидели – рекъл си той, – хората ще видят монетите горе и ще го отсекат, поради тях, а за него щяло да остане дървесината.
Когато слънцето изгряло, един човек забелязал лъскавите тенекийки и ахнал. До него се спрял различен, а по-късно пристигнал и трети. Не след дълго целия град се събрал и гледал в унес чудото – всички до един вярвали, че дървото е родило същински пари.
Дошъл и хитрият занаятчия със секирата си, само че каква била изненадата му, когато видял, че хората към този момент били почнали един по един да вършат поклони на дървото.
" Какво вършиме ", попитал ги той. " Защо се кланяте на това дърво? Нека го отсечем и да си поделим парите – вижте какъв брой са доста? "
" Не ", викнали в един глас хората – " това дърво е свещено, ще ни донесе благополучие. "
" Не е свещено ", споделил им той – " дърво като дърво, само че е родило пари тази година и те са доста високо, по тази причина дано го отсечем и ги оберем. "
Но хората не давали и дума да се изрече.
Видял майсторът, че не може да излезе на глава с тях и им споделил, че тези пари не костват нищо, само че те не му повярвали.
Той почнал да им се подиграва.
Те почнали да го удрят с юмруци.
Отчаян от наивността им, той разкрил своята машинация.
Те го оповестили за вманиачен и го прогонили с крясъци и ритници.
Ядосан, той отишъл до работилницата си, награбил няколко от евтините тенекиени пари и се върнал при тях, с цел да им покаже истината и потвърди, че са глупави.
Хората се разгневили от думите му, обвинили го в осквернение, набили го и го обесили на дървото.
Навън се чува пеенето на ходжата, обяд е. След малко ще стартират да удрят камбаните от близката католическа черква. Оскар вади табакера с тютюн и стартира да си свива цигара.
– А съм я чувал и с различен край. – споделя той, до момента в който пръстите му потъркват фината хартия.
– Прогоненият занаятчия донесъл от работилницата си тенекиените пари, само че когато видял по какъв начин всички наивници, повярвали в чудото, се молят пред ствола и го боготворят, не се решил да им каже истината. Мушнал подправените пари в пазвата и се включил към тях, свел смирено глава и коленичил пред дървото дружно с всички.
Оскар ме гледа над запалката си, пламъчето близва цигарата, той всмуква пушек и се отпуска обратно в стола си:
– Хепиенд.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ