Откъс от "Най-голямата грешка на Айнщайн" на Дейвид Боданис
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Най-голямата неточност на Айнщайн " с създател Дейвид Боданис, възложен от Издателство " Изток Запад ".
Възприеман като най-великия талант на XX век, Алберт Айнщайн реализира коренна смяна в разбирането ни за Вселената и със своята доктрина на относителността ни води в атомната епоха. И въпреки всичко през финалните десетилетия от живота си той е пренебрегнат от множеството настоящи учени, а концепциите му са оспорвани даже от най-близките му другари.
Как се случва това? Въображението и самочувствието на Айнщайн му оказват помощ в по-младите му години, само че когато става дума за новата област на квантовата механика, същите тези качества му пречат и го слагат в борба с другите физици. Талантливият биограф Дейвид Боданис наблюдава живота на Айнщайн – от скептичния и екстравагантен студент до най-блестящия физик на света, а сетне и до самотника, изпаднал в забвение.
Тази задълбочена и интимна биография разказва в дълбочина живота на фамозния физик: от любовните му връзки и съперничества до научните му цели и хрумвания. Разкрива какво му изискуем през днешния ден – и какъв брой повече би могъл да реализира, в случай че не бе показал такова твърдоглавие. " Най-голямата неточност на Айнщайн " споделя същинската история на гениалността и високомерието на Титана на актуалната физика.
Превод от британски Жана Тотева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Пролог
ПРИНСТЪН, 1953 година Туристите нормално стоят на трото¬ара против бялата дъсчена къща на " Мърсър Стрийт ". Но е мъчно да сдържат вълнението си, щом виждат възрастния мъж, вървящ постепенно от университетския кампус, облечен в дълъг шли¬фер, и в случай че вятърът в Ню Джърси е изключително изострен, с тъмна плетена шапка над прословутата си рошава коса.
Най-смелите туристи от време на време го пресрещат, с цел да му кажат какъв брой доста му се възхищават или да помолят за подпис. Пове¬чето се смущават или са прекомерно изпълнени с страхопочитание, с цел да го заговорят, и съблюдават честна отдалеченост. Защото този възрастен мъж е Алберт Айнщайн, най-великият талант на всички времена, единствено на няколко метра от тях, с набръчкано, умно лице, подсказ¬ващо, че той е достигнал до несравнимо по-дълбоки прозрения от всички други до момента.
Айнщайн е най-прочутият жив физик, само че макар славата му, той нормално се разхожда самичък или от време на време с един остарял прия¬тел. Макар че е доста прочут и към момента непрекъснато да го канят на публични вечери и даже на кино министър председатели – холивудските звезди са извънредно разчувствани и радостни, че ще се снимат до гения – настоящите физици нямат съвсем нищо общо с него, и то от доста години.
Но не възрастта му ги кара да се отнасят по този начин с него. Великият датски академик Нилс Бор е шейсет и осем годишен в съпоставяне със седемдесет и четирите години на Айнщайн, само че той остава толкоз открит за нови хрумвания, че мнозина надарени аспиранти желаят да прекарват времето си с него в института му в Копенхаген, кой-то се слави с високото си интелектуално равнище. Но Айнщайн се е изолирал от преобладаващата тенденция на научните проучвания от десетилетия.
Има общителни овации, несъмнено, в дребното случаи, когато той организира семинари в Института за авангардни проучвания, в неприветливия сектор в края на кампуса в Прин¬стън, само че това са овации, които човек може да отдаде на остарял боец, изкаран с инвалидна количка на сцената. Връстниците на Айнщайн го одобряват като отминало великолепие. Дори мнозина от най-близките му другари към този момент не одобряват концепциите му съществено.
Айнщайн усеща изолацията. Навремето домът му е бил изпъл¬нен с сътрудници, младежка сила и оживени диалози. Втората му брачна половинка, пълничката и бъбрива Елза, е умряла преди много го¬дини, а в този момент си е отишла и неговата обичана по-малка сестра, Мая.
Смъртта на сестра му е изключително мъчителна за Айнщайн. Двама¬та с Мая са били близки другари като деца в Мюнхен през 80-те години на XIX век. Те са се дразнили, закачали са се и са строили крепости от карти.1 Тя си спомня, че в случай че палат с изключително комплицирана структура се срути от ентусиазъм на въздуха, брат ѝ настойчиво стартира да го строи отначало.
Обича да споделя: " Аз може и да не съм по-спо¬собен от другите учени – само че имам магарешки дебелоглав. "
Айнщайн е запазил този юношески дебелоглав, само че здравето му не е същото. Кабинетът, където държи книги, документи и публикации, е в мансардата в дома му в Принстън, надолу по коридора, където е и стаята на Мая. На тази възраст Айнщайн може да изкачва стълби¬те само доста постепенно, постоянно спирайки, с цел да си поеме мирис. Но това може би няма значение. Когато се настани в кабинета, ще има цялото време на света.
Той е най-великият разум на актуалната ера. Как по този начин ще свърши в самотност?
БЕРЛИН Пожарна охрана ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, 1915 година Айнщайн одеве е основал превъзходното си уравнение – не известното E=mc2, което е измислил 10 години по-рано, през 1905 година, а нещо мно¬го по-силно: уравнение, което стои в основата на общата доктрина на относителността. Това е едно от най-хубавите достижения на всички времена, велико, като творбите на Бах или Шекспир. Урав-нението от 1915 година има единствено два централни термина, само че разкрива неподозирани характерности за време и пространство, изяснява за какво съществуват черните дупки, демонстрира по какъв начин е основана Вселе¬ната и по какъв начин евентуално ще приключи и даже поставя основата на рево¬люционни технологии като джипиес навигацията*. Самият Айн¬щайн е изумен от откритието си. " Най-смелите ми фантазии в този момент се сбъднаха ", написа той на най-хубавия си другар през тази година.
Но фантазиите му скоро ще бъдат посечени. Две години по-късно, през 1917 година, той осъзнава, че астрономическите доказателства за формата на Вселената наподобява опонират на общата му доктрина за относителността. Неспособен да изясни несъгласието, той съответно трансформира уравнението, добавяйки един спомагателен термин, който нарушава простотата му.
Както се оказва, компромисът е единствено краткотраен. Няколко годи¬ни по-късно нови обстоятелства потвърждават, че истинската му и прекрас¬на концепция е вярна, и Айнщайн възвръща първичното си уравнение. Той назовава това краткотрайно изменение " най-големия гаф в моя живот ", тъй като то е нарушило хубостта на неговото автентично, просто уравнение от 1915 година Но тази смяна е единствено първата огромна неточност на Айнщайн. Най-голямата занапред следва.
Айнщайн счита, че е погрешно да следва такива неправилни пробни доказателства и че би трябвало просто да сдържа нер¬вите си, до момента в който астрономите осъзнаят, че те са сбъркали. Но от това извлича и спомагателното умозаключение, че по най-важните въпроси в никакъв случай няма да следва още веднъж пробни доказа¬телства. Когато критиците му се пробват да поднесат обстоятелства против по-късните му убеждения, той ги пренебрегва, убеден, че ще потвърди правотата си.
Това е естествена човешка реакция, само че с пагубни послед¬ствия. Тя от ден на ден и повече подкопава това, което Айнщайн пробва, изключително в новите проучвания на свръхмалките обекти, на квантовата механика. Приятели като Нилс Бор го умоляват да постъпи рационално. Те знаят, че изключителният разсъдък на Айн¬щайн би могъл да промени света още един път, само че единствено в случай че самичък одобри новите открития – годните такива, – до които новото потомство експериментатори са достигнали. Но той по този начин и не го прави.
Има няколко момента на персонални подозрения, само че ги потиска. В те¬орията си от 1915 година той открива структурата на нашата Вселена и е прав, когато всички други бъркат. Няма да се остави да бъде измамен още веднъж.
Именно това разбиране го изолира от вълнуващите каузи на но¬вото потомство в квантовата механика и унищожава репутацията му измежду сериозните учени. И отсам идва цялостната му изолираност в кабинета на " Мърсър Стрийт ".
Как се случва това – по какъв начин геният доближава до върха и след това запада; по какъв начин се оправяме с неуспеха и с остаряването; по какъв начин губим табиет да се доверяваме и дали можем да се върнем към него? Това са основ¬ните тематики в тази книга. А също и концепциите на Айнщайн – правилни или неправилни – и стадиите, през които е стигнал до тях. В този смисъл това е двойна биография: история на податливия на подвеждане талант, само че и история неговите неточности – по какъв начин стартират, по какъв начин се раз-растват и по какъв начин се вкореняват толкоз надълбоко, че даже и подобен мъ¬дрец като Айнщайн не е кадърен да се освободи от тях.
Гениалност и надменност, успех и неуспех – всичко може да бъде неразривно обвързвано. Уравнението на Айнщайн от 1915 година и теорията, която то поддържа, евентуално е най-големият героизъм в живота му, само че посява и семената за неговия най-изумителен про¬вал. А с цел да разберем какво е постигнал през 1915 година Айнщайн и по какъв начин е сбъркал, е належащо да се върнем назад във времето – в най-ранните му години и към тайните, които постоянно са го интере¬сували.
* Глобална система за позициониране [на англ. Global Positioning System (GPS)] е името на сателитна радионавигационна система за опреде¬ляне на ситуацията, скоростта и времето с акуратност до 1 наносекунда във всяка точка на земното кълбо и околоземната орбита в действително време. Състои се от най-малко 24 спътника в шест орбити.
IV. Само началото
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1907 година Макс декор Лауе, персоналният асис¬тент на великия физик Макс Планк, е пратен в Берн, с цел да се срещне с мъжа, който е разгласил тези изключителни публикации в уважаваното издание " Анален дер Физик " през 1905 година
Когато Фон Лауе идва, с цел да направи изследване, открива, че мъжът, който би трябвало да е хер лекар професор Айнщайн, не е в Университета в Берн, а явно обитава в постройката на пощата, която приютява Патентното бюро.1 Той влиза вътре и пита за професора, който търси. Няколко минути по-късно един общителен млад мъж влиза в чакалнята. Фон Лауе не му обръща ни¬какво внимание, очаквайки професора. Младият мъж наподобява засрамен – за какво ли е извикан тук, в случай че няма някой, който да го поздрави? – преди да се върне на бюрото си на третия етаж.
Фон Лауе задава още един въпрос: сигурно, на професо¬ра няма да отнеме чак толкоз дълго време, с цел да слезе долу? След като чака още малко, Айнщайн влиза за повторно. И едвам тогава асистентът на Планк осъзнава, че това би трябвало да е огромният мисли¬тел; не професор, даже не и лекар – а малък чиновник в постройката на пощата.
Мая си напомня по какъв начин Айнщайн си е мислил, че публикации¬те му в Анален ще бъдат неотложно видяни, и е отчаян, когато му се коства, че е изцяло пренебрегнат. Причината за това е частично, че не се е постарал да напише откритията си в обичайна¬та научна форма – с голям брой бележки под линия и препратки до предходни писания на фамозни професори. В главния му труд има малко бележи, само че в последния параграф той благодари искре¬но на своя другар Микеле Бесо, който му оказал помощ със смислени и пространни полемики за физиката, до момента в който правели дълги разход¬ки отвън Берн. Но повода частично е в сложното разбиране на концепциите на Айнщайн.
Той създава теориите си, употребявайки общи правила. Тази техника му оказва помощ и в Патентното бюро, където се е научил по какъв начин да ползва тези правила на по-високо равнище, с цел да реши дали изобретението ще работи, или не. Ако изобретателят каже, че устройството, изпратено за оценка, употребява постоянно придвижване да вземем за пример, Айнщайн знае, че ще отхвърли кандидатурата незабавно. Вечното придвижване – Perpetuum mobile – е невероятно, не и в на¬шия земен свят на търкане и ентропия.
Приложен към по-амби¬циозни планове, елементарният, нереален метод на Айнщайн постоянно прави теориите му сложни за разбиране от сътрудниците му, а с това и сложни за дискутиране.
В разработките си от 1905 година Айнщайн употребява система от правила с по-висок порядък, с цел да измисли хрумвания, които са шо¬киращо странни. В ноемврийската му публикация има формула Е=mс2, в която се твърди – много тъкмо, – че силата е доста дифузна форма на масата, а масата е извънредно компактно сбита сила. За всеки просветен човек в общоприетата викторианска просвета това изказване е в действителност много шокиращо. Но уравнението е просто едно разследване от по-широката специфична доктрина на относител¬ността от предходната му, септемврийска публикация – доктрина, която фундаментално трансформира метода на наблюдаване на явленията в пространството и времето.
Специалната доктрина на относителността има други, също тол¬кова особени изводи, също така, което Айнщайн е извел в Е=mс2. В септемврийската си публикация той изяснява, че в случай че наблю¬даваме трен, пътуващ задоволително бързо, ще забележим, че той става по-къс в посоката, в която се движи. Най-големите локомотиви, движейки се задоволително бързо, ще станат не по-дебели от пощен¬ска марка. И времето не е това, което сме си представяли. Ние сме привикнали да мислим, че времето постоянно " тече " със същото тем¬по за всеки.
Но някой, ускоряващ се все по-далеч от Земята, би могъл да види представителите на човешкия жанр, бръмчащи през вековете в нещо, което ще му се стори единствено няколко къси ми-нути, до момента в който ние долу, в случай че бихме могли да следим пасажера в космоса посредством задоволително мощен телескоп, ще забележим, че животът му ще забави съвсем до прекъсване. Както наблюдаващият на Земята, по този начин и пътешественикът ще усещат, че неговият живот е норма¬лен, а този на другия се е трансформирал.
Случва ли се в действителност нещо необичайно? Много физици – най-малко тези, които са си дали труд да проучат теорията на Айнщайн – първоначално оспорват концепцията му. Теоретичната физика към момента е в за¬родиш и един от от дребното професори в това поле, изтъкнатият Арнолд Зомерфилд от Мюнхен, написа конфиденциално на един другар: " Този неразбираем и непонятен догматизъм [на Айнщайн] наподобява съдържа нещо съвсем нездравословно. Един англичанин надали би основал тази теория; тя евентуално отразява [...] абстракт¬но-концептуалния темперамент на семита. "
Но даже и Зомерфилд, когато изследва доводите на Айнщайн, вижда, че те са неопровержими. Ние не виждаме тези стран¬ни последици, тъй като те са забележими единствено при рисково високи скорости или в редки случаи, когато атомите са толкоз нежно конструирани и могат да се разлетят, както в пробите с радия, които толкоз озадачили Мария Кюри. Но в случай че в миналото навлезем в тези сфери, ще забележим, че всички тези странни действия, които Айнщайн разказва, са правилни.
До средата на 1907 година физиците постепенно ще възприемат концепциите на Айнщайн, към година и половина откакто публикациите през него¬вата annus mirabilis са оповестени, само че Фон Лауе е първият изтъкнат академик, който посещава Берн. Айнщайн сграбчва опцията, освен с цел да отрие плещи с научния хайлайф, а да разбере дали, в случай че го направи, ще може да откри метод да се измъкне от Патентното бюро и да заеме университетския пост, който му се изплъзва от толко¬ва доста време.
Айнщайн получава разрешение да си вземе отмора и дружно с Фон Лауе се разхождат по улиците на Берн, говорейки си за по¬следните открития от Берлин, Хайделберг и други значими научни центрове. Айнщайн, както постоянно, пуши евтина пура и е достатъч¬но великодушен, с цел да предложи една и на спътника си. (Фон Лауе, при-викнал на по-качествен тютюн, умело съумял да я " изпусне " през моста). Но макар сондажите на Айнщайн и макар общителните му писма след това, не последвало предложение за работа след срещата им.
Айнщайн остава на работа в Патентното бюро, където на елементарното полуотвесно бюро продължава да работи за дирек¬тор Халер, както го е правил половин десетилетие. В безсилието си той моли остарял другар от ранните дни в Берн да се върне и да се причисли към него в Патентното бюро
" Вероятно ще мога да те вмъкна сред патентните плебеи – написа въодушевено Айнщайн. – Имай поради, че с изключение на осем¬часовия работен ден, във всеки ден има и осем часа за шляене. [...] Ще ми бъде доста прелестно, в случай че ти си тук. " Приятелят му не при¬ел предлагането.
След като достиженията му през 1905 година не водят до изключително го¬леми резултати и Патентното бюро към момента е с шестдневна работна седмица – а единствената научна библиотека в Берн е затворена в неделя, – Айнщайн още един път усеща, че университетският свят му се изплъзва. Не че не се е опитвал да си откри друга работа. Знае, че преподаването в гимназия ще му подсигури повече свободни часове и в мъката си в Патентното бюро Айнщайн обсипва приятеля си Марсел Гросман с въпроси по какъв начин да си откри непрекъсната работа в швейцарско учебно заведение.
Ще има ли проблеми с това, че той приказва общоприет немски, вместо швейцарски акцент? Да спо¬мене ли научните си писания? Дали би трябвало да се обърне персонално към шефовете, или фактът, че наподобява на евреин, ще му попречи? Каквито и препоръки да му е дал Гросман, не му е оказал помощ изключително. Когато Айнщайн кандидатства в гимназия покрай Цюрих, той е един от двайсет и един претенденти. Трима са поканени на изявление. Патентният служител Айнщайн не е един от тях.
Айнщайн се бори и за мястото на учител в Университета в Берн. При първия му опит през юни 1907 година му е обявено, че би трябвало да приключи първо дисертацията си. Тъй като въобще няма дисертация, той изпраща копия от публикациите си от 1905 година, като най-малко три от тях заслужават Нобелова премия. Септемврийската студия, в която се излага специфичната доктрина на относителността, както и ноемврийската, доказваща, че Е=mс2, са разследване на това. Но има и такава, в която показва великата си концепция за фотоните.
Вероятно и четвъртата студия през тази година – създаване на елементарни микроскопски наблюдения, с цел да се потвърди съществува¬нето на атома – също заслужава Нобелова премия. Но админи¬страторите в университета му дават отговор, обяснявайки доста ясно, че хер Айнщайн евентуално не е схванал по какъв начин стоят нещата. Това е Швейцария. Има бюрократични условия. Той е длъжен да изпрати дисертация, а не някаква разнородна сбирка от публикации. Кандидатурата му е отхвърлена.
МАКАР И ЗАКОТВЕН в Патентното бюро, със спорадични визити от учени като Фон Лауе, Айнщайн не се предава. Той знае, че е отритнат поради проблемите в самите ограничавания на научното схващане и че даже и най-големите мозъци вършат греш¬ки. И знае, че през 1905 година към този момент е разрешил един от огромните про¬блеми на науката: за какво Вселената е разграничена на толкоз доста обособени " частици ". Удивителният отговор е, че не е по този начин: масата и силата са толкоз надълбоко свързани, че всяка от тях може да се преглежда като друг аспект на другата. Той даже е раз¬крил тъкмо по какъв начин Вселената систематизира взаимосвързаните маса и сила, с цел да се мести напред и обратно. Всичко това е тук, в Е=mс2.
С откритието, че тези сякаш отдалечени сфери са взаимосвързани, Айнщайн е квалифициран за още едно сходно изобретение, което ще го изведе до още по-големи небеса. Ако цялата маса и сила във Вселената са взаимосвързани, то тогава евентуално можем да мислим, че всички " неща " са взаимосвързани – само че за какво въпреки всичко е останала привидно отделена сфера на празно пространство? Ако я има тази втора сфера, стояща около тези неща на масата и енер¬гията – около локомотивите и планетите, и огъня, и звездите на цялата Вселена, – няма да наподобява доста обединено. Защо нау¬ката стига до застой, без да събере цялото пространство и всички " неща " дружно, под заглавие на една единна, велика доктрина?
Айнщайн стартира да разсъждава в по-широк подтекст, в който цялата сила и цялата маса – всички " неща " на Вселената – се придвижват. Нещо би трябвало да ги провокира, да ги води. Това из¬глежда невероятно в плоското празно пространство край нас – само че в случай че има някакво пояснение за това по какъв начин масата и силата се дви¬жат в близост в тази явна празнина? Ами в случай че това простран-ство не е напълно празно и плоско, както наподобява?
За практичните мислители това наподобява невероятно.
Ние знаем, че кривата на океанската подутина може да отклони лодката в една посока. Но в това има смисъл, тъй като издутината е просто повърхнина на по-голямото, триизмерно тяло на водата. Тялото е това, към което повърхността на водата се издува. Ако пред¬положенията на Айнщайн са правилни и пространството по някакъв метод се изкривява, поражда и въпросът:
Около какво в действителност се изкривява?
За да разберем решението на Айнщайн – и увереността, която той е придобил от него, както и ужасните неточности, до които го е довело, – ще би трябвало да се обърнем за помощ към скромния вик¬ториански преподавател Едуин Абът. Именно той е разкрил, че въпреки да е невероятно да пресъздаваме измерение, по-високо от трой¬ното, измежду което живеем, допустимо е да получим концепция по какъв начин бихме могли в действителност да съществуваме неосъзнато вътре в границите на Вселена с повече измерения.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (743)
Възприеман като най-великия талант на XX век, Алберт Айнщайн реализира коренна смяна в разбирането ни за Вселената и със своята доктрина на относителността ни води в атомната епоха. И въпреки всичко през финалните десетилетия от живота си той е пренебрегнат от множеството настоящи учени, а концепциите му са оспорвани даже от най-близките му другари.
Как се случва това? Въображението и самочувствието на Айнщайн му оказват помощ в по-младите му години, само че когато става дума за новата област на квантовата механика, същите тези качества му пречат и го слагат в борба с другите физици. Талантливият биограф Дейвид Боданис наблюдава живота на Айнщайн – от скептичния и екстравагантен студент до най-блестящия физик на света, а сетне и до самотника, изпаднал в забвение.
Тази задълбочена и интимна биография разказва в дълбочина живота на фамозния физик: от любовните му връзки и съперничества до научните му цели и хрумвания. Разкрива какво му изискуем през днешния ден – и какъв брой повече би могъл да реализира, в случай че не бе показал такова твърдоглавие. " Най-голямата неточност на Айнщайн " споделя същинската история на гениалността и високомерието на Титана на актуалната физика.
Превод от британски Жана Тотева
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Пролог
ПРИНСТЪН, 1953 година Туристите нормално стоят на трото¬ара против бялата дъсчена къща на " Мърсър Стрийт ". Но е мъчно да сдържат вълнението си, щом виждат възрастния мъж, вървящ постепенно от университетския кампус, облечен в дълъг шли¬фер, и в случай че вятърът в Ню Джърси е изключително изострен, с тъмна плетена шапка над прословутата си рошава коса.
Най-смелите туристи от време на време го пресрещат, с цел да му кажат какъв брой доста му се възхищават или да помолят за подпис. Пове¬чето се смущават или са прекомерно изпълнени с страхопочитание, с цел да го заговорят, и съблюдават честна отдалеченост. Защото този възрастен мъж е Алберт Айнщайн, най-великият талант на всички времена, единствено на няколко метра от тях, с набръчкано, умно лице, подсказ¬ващо, че той е достигнал до несравнимо по-дълбоки прозрения от всички други до момента.
Айнщайн е най-прочутият жив физик, само че макар славата му, той нормално се разхожда самичък или от време на време с един остарял прия¬тел. Макар че е доста прочут и към момента непрекъснато да го канят на публични вечери и даже на кино министър председатели – холивудските звезди са извънредно разчувствани и радостни, че ще се снимат до гения – настоящите физици нямат съвсем нищо общо с него, и то от доста години.
Но не възрастта му ги кара да се отнасят по този начин с него. Великият датски академик Нилс Бор е шейсет и осем годишен в съпоставяне със седемдесет и четирите години на Айнщайн, само че той остава толкоз открит за нови хрумвания, че мнозина надарени аспиранти желаят да прекарват времето си с него в института му в Копенхаген, кой-то се слави с високото си интелектуално равнище. Но Айнщайн се е изолирал от преобладаващата тенденция на научните проучвания от десетилетия.
Има общителни овации, несъмнено, в дребното случаи, когато той организира семинари в Института за авангардни проучвания, в неприветливия сектор в края на кампуса в Прин¬стън, само че това са овации, които човек може да отдаде на остарял боец, изкаран с инвалидна количка на сцената. Връстниците на Айнщайн го одобряват като отминало великолепие. Дори мнозина от най-близките му другари към този момент не одобряват концепциите му съществено.
Айнщайн усеща изолацията. Навремето домът му е бил изпъл¬нен с сътрудници, младежка сила и оживени диалози. Втората му брачна половинка, пълничката и бъбрива Елза, е умряла преди много го¬дини, а в този момент си е отишла и неговата обичана по-малка сестра, Мая.
Смъртта на сестра му е изключително мъчителна за Айнщайн. Двама¬та с Мая са били близки другари като деца в Мюнхен през 80-те години на XIX век. Те са се дразнили, закачали са се и са строили крепости от карти.1 Тя си спомня, че в случай че палат с изключително комплицирана структура се срути от ентусиазъм на въздуха, брат ѝ настойчиво стартира да го строи отначало.
Обича да споделя: " Аз може и да не съм по-спо¬собен от другите учени – само че имам магарешки дебелоглав. "
Айнщайн е запазил този юношески дебелоглав, само че здравето му не е същото. Кабинетът, където държи книги, документи и публикации, е в мансардата в дома му в Принстън, надолу по коридора, където е и стаята на Мая. На тази възраст Айнщайн може да изкачва стълби¬те само доста постепенно, постоянно спирайки, с цел да си поеме мирис. Но това може би няма значение. Когато се настани в кабинета, ще има цялото време на света.
Той е най-великият разум на актуалната ера. Как по този начин ще свърши в самотност?
БЕРЛИН Пожарна охрана ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, 1915 година Айнщайн одеве е основал превъзходното си уравнение – не известното E=mc2, което е измислил 10 години по-рано, през 1905 година, а нещо мно¬го по-силно: уравнение, което стои в основата на общата доктрина на относителността. Това е едно от най-хубавите достижения на всички времена, велико, като творбите на Бах или Шекспир. Урав-нението от 1915 година има единствено два централни термина, само че разкрива неподозирани характерности за време и пространство, изяснява за какво съществуват черните дупки, демонстрира по какъв начин е основана Вселе¬ната и по какъв начин евентуално ще приключи и даже поставя основата на рево¬люционни технологии като джипиес навигацията*. Самият Айн¬щайн е изумен от откритието си. " Най-смелите ми фантазии в този момент се сбъднаха ", написа той на най-хубавия си другар през тази година.
Но фантазиите му скоро ще бъдат посечени. Две години по-късно, през 1917 година, той осъзнава, че астрономическите доказателства за формата на Вселената наподобява опонират на общата му доктрина за относителността. Неспособен да изясни несъгласието, той съответно трансформира уравнението, добавяйки един спомагателен термин, който нарушава простотата му.
Както се оказва, компромисът е единствено краткотраен. Няколко годи¬ни по-късно нови обстоятелства потвърждават, че истинската му и прекрас¬на концепция е вярна, и Айнщайн възвръща първичното си уравнение. Той назовава това краткотрайно изменение " най-големия гаф в моя живот ", тъй като то е нарушило хубостта на неговото автентично, просто уравнение от 1915 година Но тази смяна е единствено първата огромна неточност на Айнщайн. Най-голямата занапред следва.
Айнщайн счита, че е погрешно да следва такива неправилни пробни доказателства и че би трябвало просто да сдържа нер¬вите си, до момента в който астрономите осъзнаят, че те са сбъркали. Но от това извлича и спомагателното умозаключение, че по най-важните въпроси в никакъв случай няма да следва още веднъж пробни доказа¬телства. Когато критиците му се пробват да поднесат обстоятелства против по-късните му убеждения, той ги пренебрегва, убеден, че ще потвърди правотата си.
Това е естествена човешка реакция, само че с пагубни послед¬ствия. Тя от ден на ден и повече подкопава това, което Айнщайн пробва, изключително в новите проучвания на свръхмалките обекти, на квантовата механика. Приятели като Нилс Бор го умоляват да постъпи рационално. Те знаят, че изключителният разсъдък на Айн¬щайн би могъл да промени света още един път, само че единствено в случай че самичък одобри новите открития – годните такива, – до които новото потомство експериментатори са достигнали. Но той по този начин и не го прави.
Има няколко момента на персонални подозрения, само че ги потиска. В те¬орията си от 1915 година той открива структурата на нашата Вселена и е прав, когато всички други бъркат. Няма да се остави да бъде измамен още веднъж.
Именно това разбиране го изолира от вълнуващите каузи на но¬вото потомство в квантовата механика и унищожава репутацията му измежду сериозните учени. И отсам идва цялостната му изолираност в кабинета на " Мърсър Стрийт ".
Как се случва това – по какъв начин геният доближава до върха и след това запада; по какъв начин се оправяме с неуспеха и с остаряването; по какъв начин губим табиет да се доверяваме и дали можем да се върнем към него? Това са основ¬ните тематики в тази книга. А също и концепциите на Айнщайн – правилни или неправилни – и стадиите, през които е стигнал до тях. В този смисъл това е двойна биография: история на податливия на подвеждане талант, само че и история неговите неточности – по какъв начин стартират, по какъв начин се раз-растват и по какъв начин се вкореняват толкоз надълбоко, че даже и подобен мъ¬дрец като Айнщайн не е кадърен да се освободи от тях.
Гениалност и надменност, успех и неуспех – всичко може да бъде неразривно обвързвано. Уравнението на Айнщайн от 1915 година и теорията, която то поддържа, евентуално е най-големият героизъм в живота му, само че посява и семената за неговия най-изумителен про¬вал. А с цел да разберем какво е постигнал през 1915 година Айнщайн и по какъв начин е сбъркал, е належащо да се върнем назад във времето – в най-ранните му години и към тайните, които постоянно са го интере¬сували.
* Глобална система за позициониране [на англ. Global Positioning System (GPS)] е името на сателитна радионавигационна система за опреде¬ляне на ситуацията, скоростта и времето с акуратност до 1 наносекунда във всяка точка на земното кълбо и околоземната орбита в действително време. Състои се от най-малко 24 спътника в шест орбити.
IV. Само началото
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1907 година Макс декор Лауе, персоналният асис¬тент на великия физик Макс Планк, е пратен в Берн, с цел да се срещне с мъжа, който е разгласил тези изключителни публикации в уважаваното издание " Анален дер Физик " през 1905 година
Когато Фон Лауе идва, с цел да направи изследване, открива, че мъжът, който би трябвало да е хер лекар професор Айнщайн, не е в Университета в Берн, а явно обитава в постройката на пощата, която приютява Патентното бюро.1 Той влиза вътре и пита за професора, който търси. Няколко минути по-късно един общителен млад мъж влиза в чакалнята. Фон Лауе не му обръща ни¬какво внимание, очаквайки професора. Младият мъж наподобява засрамен – за какво ли е извикан тук, в случай че няма някой, който да го поздрави? – преди да се върне на бюрото си на третия етаж.
Фон Лауе задава още един въпрос: сигурно, на професо¬ра няма да отнеме чак толкоз дълго време, с цел да слезе долу? След като чака още малко, Айнщайн влиза за повторно. И едвам тогава асистентът на Планк осъзнава, че това би трябвало да е огромният мисли¬тел; не професор, даже не и лекар – а малък чиновник в постройката на пощата.
Мая си напомня по какъв начин Айнщайн си е мислил, че публикации¬те му в Анален ще бъдат неотложно видяни, и е отчаян, когато му се коства, че е изцяло пренебрегнат. Причината за това е частично, че не се е постарал да напише откритията си в обичайна¬та научна форма – с голям брой бележки под линия и препратки до предходни писания на фамозни професори. В главния му труд има малко бележи, само че в последния параграф той благодари искре¬но на своя другар Микеле Бесо, който му оказал помощ със смислени и пространни полемики за физиката, до момента в който правели дълги разход¬ки отвън Берн. Но повода частично е в сложното разбиране на концепциите на Айнщайн.
Той създава теориите си, употребявайки общи правила. Тази техника му оказва помощ и в Патентното бюро, където се е научил по какъв начин да ползва тези правила на по-високо равнище, с цел да реши дали изобретението ще работи, или не. Ако изобретателят каже, че устройството, изпратено за оценка, употребява постоянно придвижване да вземем за пример, Айнщайн знае, че ще отхвърли кандидатурата незабавно. Вечното придвижване – Perpetuum mobile – е невероятно, не и в на¬шия земен свят на търкане и ентропия.
Приложен към по-амби¬циозни планове, елементарният, нереален метод на Айнщайн постоянно прави теориите му сложни за разбиране от сътрудниците му, а с това и сложни за дискутиране.
В разработките си от 1905 година Айнщайн употребява система от правила с по-висок порядък, с цел да измисли хрумвания, които са шо¬киращо странни. В ноемврийската му публикация има формула Е=mс2, в която се твърди – много тъкмо, – че силата е доста дифузна форма на масата, а масата е извънредно компактно сбита сила. За всеки просветен човек в общоприетата викторианска просвета това изказване е в действителност много шокиращо. Но уравнението е просто едно разследване от по-широката специфична доктрина на относител¬ността от предходната му, септемврийска публикация – доктрина, която фундаментално трансформира метода на наблюдаване на явленията в пространството и времето.
Специалната доктрина на относителността има други, също тол¬кова особени изводи, също така, което Айнщайн е извел в Е=mс2. В септемврийската си публикация той изяснява, че в случай че наблю¬даваме трен, пътуващ задоволително бързо, ще забележим, че той става по-къс в посоката, в която се движи. Най-големите локомотиви, движейки се задоволително бързо, ще станат не по-дебели от пощен¬ска марка. И времето не е това, което сме си представяли. Ние сме привикнали да мислим, че времето постоянно " тече " със същото тем¬по за всеки.
Но някой, ускоряващ се все по-далеч от Земята, би могъл да види представителите на човешкия жанр, бръмчащи през вековете в нещо, което ще му се стори единствено няколко къси ми-нути, до момента в който ние долу, в случай че бихме могли да следим пасажера в космоса посредством задоволително мощен телескоп, ще забележим, че животът му ще забави съвсем до прекъсване. Както наблюдаващият на Земята, по този начин и пътешественикът ще усещат, че неговият живот е норма¬лен, а този на другия се е трансформирал.
Случва ли се в действителност нещо необичайно? Много физици – най-малко тези, които са си дали труд да проучат теорията на Айнщайн – първоначално оспорват концепцията му. Теоретичната физика към момента е в за¬родиш и един от от дребното професори в това поле, изтъкнатият Арнолд Зомерфилд от Мюнхен, написа конфиденциално на един другар: " Този неразбираем и непонятен догматизъм [на Айнщайн] наподобява съдържа нещо съвсем нездравословно. Един англичанин надали би основал тази теория; тя евентуално отразява [...] абстракт¬но-концептуалния темперамент на семита. "
Но даже и Зомерфилд, когато изследва доводите на Айнщайн, вижда, че те са неопровержими. Ние не виждаме тези стран¬ни последици, тъй като те са забележими единствено при рисково високи скорости или в редки случаи, когато атомите са толкоз нежно конструирани и могат да се разлетят, както в пробите с радия, които толкоз озадачили Мария Кюри. Но в случай че в миналото навлезем в тези сфери, ще забележим, че всички тези странни действия, които Айнщайн разказва, са правилни.
До средата на 1907 година физиците постепенно ще възприемат концепциите на Айнщайн, към година и половина откакто публикациите през него¬вата annus mirabilis са оповестени, само че Фон Лауе е първият изтъкнат академик, който посещава Берн. Айнщайн сграбчва опцията, освен с цел да отрие плещи с научния хайлайф, а да разбере дали, в случай че го направи, ще може да откри метод да се измъкне от Патентното бюро и да заеме университетския пост, който му се изплъзва от толко¬ва доста време.
Айнщайн получава разрешение да си вземе отмора и дружно с Фон Лауе се разхождат по улиците на Берн, говорейки си за по¬следните открития от Берлин, Хайделберг и други значими научни центрове. Айнщайн, както постоянно, пуши евтина пура и е достатъч¬но великодушен, с цел да предложи една и на спътника си. (Фон Лауе, при-викнал на по-качествен тютюн, умело съумял да я " изпусне " през моста). Но макар сондажите на Айнщайн и макар общителните му писма след това, не последвало предложение за работа след срещата им.
Айнщайн остава на работа в Патентното бюро, където на елементарното полуотвесно бюро продължава да работи за дирек¬тор Халер, както го е правил половин десетилетие. В безсилието си той моли остарял другар от ранните дни в Берн да се върне и да се причисли към него в Патентното бюро
" Вероятно ще мога да те вмъкна сред патентните плебеи – написа въодушевено Айнщайн. – Имай поради, че с изключение на осем¬часовия работен ден, във всеки ден има и осем часа за шляене. [...] Ще ми бъде доста прелестно, в случай че ти си тук. " Приятелят му не при¬ел предлагането.
След като достиженията му през 1905 година не водят до изключително го¬леми резултати и Патентното бюро към момента е с шестдневна работна седмица – а единствената научна библиотека в Берн е затворена в неделя, – Айнщайн още един път усеща, че университетският свят му се изплъзва. Не че не се е опитвал да си откри друга работа. Знае, че преподаването в гимназия ще му подсигури повече свободни часове и в мъката си в Патентното бюро Айнщайн обсипва приятеля си Марсел Гросман с въпроси по какъв начин да си откри непрекъсната работа в швейцарско учебно заведение.
Ще има ли проблеми с това, че той приказва общоприет немски, вместо швейцарски акцент? Да спо¬мене ли научните си писания? Дали би трябвало да се обърне персонално към шефовете, или фактът, че наподобява на евреин, ще му попречи? Каквито и препоръки да му е дал Гросман, не му е оказал помощ изключително. Когато Айнщайн кандидатства в гимназия покрай Цюрих, той е един от двайсет и един претенденти. Трима са поканени на изявление. Патентният служител Айнщайн не е един от тях.
Айнщайн се бори и за мястото на учител в Университета в Берн. При първия му опит през юни 1907 година му е обявено, че би трябвало да приключи първо дисертацията си. Тъй като въобще няма дисертация, той изпраща копия от публикациите си от 1905 година, като най-малко три от тях заслужават Нобелова премия. Септемврийската студия, в която се излага специфичната доктрина на относителността, както и ноемврийската, доказваща, че Е=mс2, са разследване на това. Но има и такава, в която показва великата си концепция за фотоните.
Вероятно и четвъртата студия през тази година – създаване на елементарни микроскопски наблюдения, с цел да се потвърди съществува¬нето на атома – също заслужава Нобелова премия. Но админи¬страторите в университета му дават отговор, обяснявайки доста ясно, че хер Айнщайн евентуално не е схванал по какъв начин стоят нещата. Това е Швейцария. Има бюрократични условия. Той е длъжен да изпрати дисертация, а не някаква разнородна сбирка от публикации. Кандидатурата му е отхвърлена.
МАКАР И ЗАКОТВЕН в Патентното бюро, със спорадични визити от учени като Фон Лауе, Айнщайн не се предава. Той знае, че е отритнат поради проблемите в самите ограничавания на научното схващане и че даже и най-големите мозъци вършат греш¬ки. И знае, че през 1905 година към този момент е разрешил един от огромните про¬блеми на науката: за какво Вселената е разграничена на толкоз доста обособени " частици ". Удивителният отговор е, че не е по този начин: масата и силата са толкоз надълбоко свързани, че всяка от тях може да се преглежда като друг аспект на другата. Той даже е раз¬крил тъкмо по какъв начин Вселената систематизира взаимосвързаните маса и сила, с цел да се мести напред и обратно. Всичко това е тук, в Е=mс2.
С откритието, че тези сякаш отдалечени сфери са взаимосвързани, Айнщайн е квалифициран за още едно сходно изобретение, което ще го изведе до още по-големи небеса. Ако цялата маса и сила във Вселената са взаимосвързани, то тогава евентуално можем да мислим, че всички " неща " са взаимосвързани – само че за какво въпреки всичко е останала привидно отделена сфера на празно пространство? Ако я има тази втора сфера, стояща около тези неща на масата и енер¬гията – около локомотивите и планетите, и огъня, и звездите на цялата Вселена, – няма да наподобява доста обединено. Защо нау¬ката стига до застой, без да събере цялото пространство и всички " неща " дружно, под заглавие на една единна, велика доктрина?
Айнщайн стартира да разсъждава в по-широк подтекст, в който цялата сила и цялата маса – всички " неща " на Вселената – се придвижват. Нещо би трябвало да ги провокира, да ги води. Това из¬глежда невероятно в плоското празно пространство край нас – само че в случай че има някакво пояснение за това по какъв начин масата и силата се дви¬жат в близост в тази явна празнина? Ами в случай че това простран-ство не е напълно празно и плоско, както наподобява?
За практичните мислители това наподобява невероятно.
Ние знаем, че кривата на океанската подутина може да отклони лодката в една посока. Но в това има смисъл, тъй като издутината е просто повърхнина на по-голямото, триизмерно тяло на водата. Тялото е това, към което повърхността на водата се издува. Ако пред¬положенията на Айнщайн са правилни и пространството по някакъв метод се изкривява, поражда и въпросът:
Около какво в действителност се изкривява?
За да разберем решението на Айнщайн – и увереността, която той е придобил от него, както и ужасните неточности, до които го е довело, – ще би трябвало да се обърнем за помощ към скромния вик¬ториански преподавател Едуин Абът. Именно той е разкрил, че въпреки да е невероятно да пресъздаваме измерение, по-високо от трой¬ното, измежду което живеем, допустимо е да получим концепция по какъв начин бихме могли в действителност да съществуваме неосъзнато вътре в границите на Вселена с повече измерения.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (743)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ