Откъс от "Минали дни" на Александър Божинов
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Минали дни " с създател Александър Божинов, възложен от Издателство " Изток Запад ".
Събитията се явяваха, изменяха, а вкупом с тях и хората.
Аз живеех с тия събития, всеки път с молива или писалката в ръка, дружах и с доста от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни парченца хартия, а други оставаха в паметта ми.
Така у мене се събраха много доста мемоари, тъй като и години много доста претърпях.
Един ден се яви при мене представител от издателството на Писателския съюз и ми предложи да напиша някои от моите мемоари и да ги предам на издателството. На тая покана отговорих благосклонно, тъй като тя идваше от място отговорно и осведомено, а не от инцидентно лице или издателство.
Дали това, което съм написал, ще бъде занимателно за моите читатели, дали в моите мемоари ще има неща, които не са били известни до момента, а ония, които са били известни, са били погрешно маркирани, преценявани и излъчени, това ще схвана, когато спомените ми бъдат прегледани от тези, които умеят умерено да четат и да се придвижват обратно в историята на нашия живот след Освобождението ни.
Тия мемоари са едно малко свое животоописание, казано сърдечно и без всевъзможни пресиления, а това, което не съм споделил, то не би занимавало никого.
Александър Божинов
Акад. Александър Николов Божинов (1878–1968) е прочут български карикатурист, илюстратор, живописец, сценограф. Създател на актуалната българска подигравка, която се характеризира с изключителна майсторска линия и проницателен текст.
Открояват се неговите карикатури против персоналния режим на Фердинанд, осмиващи котерийните битки на политическите партии. Известни са и неговите пейзажи и жанрови подиуми из градския обичай, както и сценографските му решения в Народния спектакъл. Илюстрирал е и доста книги за деца. Автор на позитивните типови герои на българските селяни: Пижо и Пендо. Има сериозен принос в развиването на българската и международната подигравка.
Предговор
Никога не съм мислил да пиша свои мемоари. Събирах през живота си някои бележки за неща, лица и събития, които се отнасяха единствено до мен, тъй като не можеха да бъдат обект на необятно публично занятие. При това в нашата общност аз заемах едно непретенциозно място на художник, и то с род, прекомерно чужд още у нас и неутвърден като изкуство.
Мъчителни бяха за мен минутите, когато като помощник в разнообразни вестници и списания трябваше да означавам събитията и героите към тях през моите очи – през очите на карикатуриста, и да съчинявам карикатурите си. А дали вярно, без користолюбие съм разглеждал злободневните събития, това дано преценяват други. Всякога с едно разстройване съм се подписвал под рисунките си.
Попадах постоянно в въодушевление и за литературна работа, и за изкуствоведска, тъй като мислех, че съм задължен да кажа думата си по някои въпроси, по които другите мълчаха дълбокомислено, а те трябваше да бъдат изяснени. Някакъв огън гореше у мене за работа – художествена и литературна, и аз поддържах тоя огън в моето малко огнище, като слагах ежедневно съчки от моите познания и умения върху креещия огън, с цел да не угасне. Така върша и до през днешния ден.
Събитията се явяваха, изменяха, а вкупом с тях и хората.
Аз живеех с тия събития, всеки път с молива или писалката в ръка, дружах и с доста от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни парченца хартия, а други оставаха в паметта ми.
Така у мене се събраха много доста мемоари, тъй като и години много доста претърпях.
Един ден се яви при мене представител от издателството на Писателския съюз и ми предложи да напиша някои от моите мемоари и да ги предам на издателството. На тая покана отговорих благосклонно, тъй като тя идваше от място отговорно и осведомено, а не от инцидентно лице или издателство.
Дали това, което съм написал, ще бъде занимателно за моите читатели, дали в моите мемоари ще има неща, които не са били известни до момента, а ония, които са били известни, са били погрешно маркирани, преценявани и излъчени, това ще схвана, когато спомените ми бъдат прегледани от тези, които умеят умерено да четат и да се придвижват обратно в историята на нашия живот след Освобождението ни.
Тия мемоари са едно малко свое животоописание, казано сърдечно и без всевъзможни пресиления, а това, което не съм споделил, то не би занимавало никого.
София, октомври 1957 година
Александър Божинов
В Париж
През есента на 1924 година нашият изтъкнат библиограф и мой добър другар доктор Никола Михов ми заяви, че след няколко дни отпътува за Париж да продължи своите библиографски занимания и в случай че съм събрал някоя и друга пара, да го съпроводя до такава степен. " Някоя и друга пара " аз бях турил настрани, и то таман за Париж – там не бях ходил, а имах горещо предпочитание да видя тоя прекрасен град и скъпите му художествени и други сбирки. Та кой ли няма горещо предпочитание да го види. Но Париж би трябвало освен да се види, само че и да се почувства!
До Виена пътувахме с параход по Дунав. С доктор Михов се разбирахме доста добре и пътуването ни беше радостно. Така с радостни и занимателни приказки на третия ден пристигнахме в Париж.
Моята наслада беше неописуема при стъпването ми в тоя град – Париж ме прегърна и стопли. Настанихме се в Латинския квартал ( " Картие латен " ) на квартира и седнахме да си редим програмата. Трябваше на доста места да отидем, доста неща да забележим, изключително аз, който не можех да се бавя дълготрайно време заради работата ми в София, а желаех да видя доста неща. Н. М. ме развеждаше тук и там, тъй като аз не познавах града, а той беше към този момент живял тук.
По витрините на книжарниците Н. М. разглеждаше книгите и всеки път ми споделяше: " Вземи си тая книга, ще ти е необходима; купи си и тая – ще ти бъде от огромна изгода. " И по този начин всеки ден, когато трябваше да се срещнем на уречения час, той все си беше отбелязал коя книга да ми предложи да си взема. И аз го слушах – съгласно финансовите си благоприятни условия купувах, тъй като толкоз доста книги се намираха по витрините, които човек трябваше да ги има, само че не може да ги купи.
Наближи време да се връщам в България – едвам мина един месец. С горест напуснах Париж. Сбогувахме се с Н. М. му дадох обещание, че в случай че не след година, след две ще отида отново и ще престоя минимум една година.
С Н. М. водех честа преписка – той отговаряше на писмата ми, макар че беше прекалено много ангажиран в заниманията си в библиотеката. През 1925 година получих от него следното писмо:
20.II. 1925 година
Драги ми С.,
Хубавото ти писмо, дружно с чека, получих. Не единствено за него, само че и за по-първия чек, за вестниците и най-сетне за луксозните цигари, както и за което ме най-вече трогва, вниманието, с което ме удостояваш, съм ти доста признателен. И в действителност, имаш право да ми натякваш, че колкото и да съм ангажиран, трябвало да ти се обадя. И аз в действителност още от декември се поканвам да ти пиша, като разчитах на една по-дълга коледна и новогодишна почивка, обаче никаква почивка французите не признават.
Библиотеката беше затворена единствено на 25 декември и на 1 и 2 януари. Това беше огромно отчаяние за мен, тъй като се готвех да пиша доста и дълги писма в отговор на доста, които стоят още насъбрани на мойто шемине. Но, въпреки това, това беше добре за работата, защото набутах доста нови работи за България, на никое място и от никого нецитирани.
Отговорите на писмата понечвам с тебе. Хайде, нека тръгне тая работа – писане на писма – по-добре, тъй като към този момент ме е позор от приятелите ми. Но какво да върша, не съм отговорен аз, за какво ме пускат хората да работя в такава огромна библиотека, в която има толкоз доста и толкоз скъпи работи? Затова времето ми е скъпо и желая от всякой ден да взема всичко, каквото мога да взема.
Не виждам по какъв начин минават дните. Усещам се малко, че пребивавам единствено в неделен ден, когато декорите на живота ми се малко сменят и аз вървя по концерти и музеи, да се веселя на велики творби на още по-велики майстори. Колкото повече пребивавам в Париж, толкоз по-мил и по-интересен ми става. Изучавам някои работи от неговото минало и виждам какво нещо е станало в течение на вековете в тая дребна по пространство територия. Трябват години, с цел да се схване от малко малко предишното на Франция и Париж.
Гледай да дойдеш отново. Направи всичко, зависещо от тебе да се изтърсиш през април отново тука. Изложбата дава обещание да бъде една грандиозна манифестация на декоративното изкуство. Ако дойдеш, и аз ще науча около тебе доста още нови работи.
Преди две седмици бях поканен от художника Паскен, по генезис български евреин от Видин, на вечеря дружно с 25–30 души художници, скулптори, поети, критици, в случай че щеш и бохеми, от вашата раса. Прекарахме до 3 часа сутринта (аз лично), тъй като другите – до 7 часа. Виках си, ето къде трябваше да бъде С. Той, а не аз трябваше да бъде тук. Хубаво танцуват художниците и художничките, последните облечени в луксозни и богати тоалети, тъй като всички са с огромни имена и заможни хора.
Те са от всевъзможни националности: американци, англичани, шведи, холандци, поляци, руси, негри, мулати, французи и прочие, прочие Тия вечери Паскен ги дава всеки две недели, в събота вечер. Всичко върви доста естествено и доброволно и аз дори, който не обичам хора, се усещах доста добре. Танците са доста елегантни и най-нови.
Специален оркестър от трима души свири доста хубаво. Една полякиня, която доста ме харесала, ме моли 100 пъти да танцувам с нея, не се съгласих по никой метод. Улавят ме две рускини и на зорле ме тикнаха във вихъра на танца и приятните сблъсквания. Но откопчих се скоро и останах отново наблюдаващ.
Ако дойдеш през април, ще имаш случая да попаднеш в това общество от твои сътрудници. Уверявам те, ще се чувстваш доста добре. Паскен ме моли да отивам на всички вечери, само че аз отхвърлям. Досега съм бил единствено два пъти. Запознах се с огромния шведски художник Nil Dardel, доста благ човек. Кани ме да му отида в ателието. Също с Kisling – огромен новатор. С доста други поети и писатели се срещнах. И тъй като не знам какво е разправял Паскен за мене, та всички ме молят да ги посетя в дома им. Ходих също в дома на най-големия френски цигулар – идеалния тълковник на Бетховеновите квартети – Kane – международна популярност. Той не е
от компанията на Pascin. Но беше той общителен и благ по отношение на мене.
Както виждаш, сколасах да вляза на места, въпреки да заобикалям запознанства. Не желая да ги върша доста, с цел да не ми пречат на работата. Обикновено аз си пребивавам по остарелия режим. В 6 часа съм си на масата. Често пъти нашата Mademoiselle’a пита за тебе. Много се зарадва, като й споделих, че през април господин Божинов ще пристигна. В библиотеката трансферирах доста нещо и ще домъкна доста нови работи за предишното на България, в която към този момент стават толкоз страшни неща.
Ти по какъв начин си? Какво работиш, какво четеш? Как ти е настроението?
Кажи на К., че му доста благодаря за изпратените пари, които доста ще ми послужат. Аз ще му се обадя с една откритка. С Б.М. виждаш ли се? Кажи му едно преднамерено доста здраве от мене. Пиша с неговото перо и все го възвеличавам.
Бъди здрав, С., искам ти всичко хубаво, а най-много здраве.
Целува те твой
Бачо Колю
P.S. Всички цигари изпуших за твое здраве. Много ми се харесваха. Много ти благодаря, дето си се досетил да ми пратиш подобен прекрасен подарък.
Същият
Паскен... е името на един художник от израелитското семейство Пинхас, огромна комерсиална житарска компания със седалище във Видин, отсетне в Русе. Паскен още като младеж забягва от Русе в Румъния с една циркова натрупа, влюбен в една от салтоморталките. Родителите му съумяват да го приберат при тях в Русе, само че той повторно се причислява към циркова натрупа и отпътува още веднъж. В това свое скитничество с амбулантни циркови актьори той съумява да нарисува доста скици от техния живот, на видове из разните бордеи от градовете, в които се е движил с въжеиграчите и клоуните, и от тия скици по-късно да сътвори превъзходни приключени рисунки.
Паскен стартира като доста добър карикатурист с извънредно изтънчен моливен рисунък. С работите му и с името му се срещнах за първи път към 1904–1905 година посредством немското сатирично художествено списание " Simplicissimus ", издавано в Мюнхен. Над рисунките му стоеше написано " Zeichnung von Pascin – Rustschuk. Това име Паскен – Русчук доста ме заинтригува – кой е този художник, който живее в Русе, а ние не го знаем тук, в София?
Типовете, които той рисуваше, приличаха доста на румънци, не на българи. Рисунъкът беше доста изтънчен, видовете доста изразителни, композицията превъзходна. От " Симплицисимус ", което списание аз получавах, препечатах през интервала 1906–1907 година няколко негови карикатури в " Българан ". Погрешно пишехме името му – превеждахме го " Пасчин ", напълно погрешно. Французите го изговарят Паскен, германците Паскин.
За неговите карикатури, които още от пръв взор ме плениха по своята безукорна рисунка, странни сюжети и видове – обитателки и жители на бордеите, циркови физиономии – клоуни, дресьори на животни и прочие, аз споделях възхищението си с моите приятели към " Българан " и им ги показвах, когато в " Симплицисимус " имаше нещо от него, тъй като той не даваше там постоянно рисунки.
В един диалог с Й. Х., прочут софийски публицист от непознати вестници, който беше също от израелски генезис, ми сподели, че се познава с неговия брат, търговец от Галац, от компанията " Пинхас ", които имат житарска адвокатска фирма в Русе. Каза ми още, че той скоро ще бъде в София по свои търговски работи и ще ме запознае с него.
В това време ние с Петър Морозов бяхме устроили групова галерия в бюфета на Градската градина, както правехме съвсем всяка година. Това беше в края на лятото на 1907 година
Тая галерия посети и братът на Паскен, съпроводен от Й. Х., и ми разправи цялото житие-битие на своя брат. Макар че Паскен се беше прочул към този момент като отличен и извънредно автентичен художник, фамилията му не било възхитено от неговата кариера, изключително майка му, която с огромна тъга понесла отлъчването на сина от родителите и дружбата му – освен дружбата, а и любовта му – с цирковите артистки.
Г. Пинхас ми споделяше: " Господин Б., нашето семейство е от аристократическо еврейско родословие, от богат някогашен жанр на търговци и банкери ". Аз го пресякох и усмихнато му споделих сбито: " Сигурно! " Той продължи: " Майка ми искаше и той да остане в нашата адвокатска фирма и да взе участие в нашата обща търговия. Тя не можеше да се помири, че синът й би трябвало да рисува всевъзможни пропаднали субекти и да подлага ръка за някакъв беден хонорар.
Тя страдаше за него и ние успяхме за трети път да го приберем при нас и да му отредим " работа " в нашата комерсиална адвокатска фирма в Русе. (Тук не помня добре дали в Русе или в Галац.) Моят брат постоя няколко месеца в града, отново пристигна някакъв цирк – може да е бил някой от старите, с негови другари – и когато циркът дигна катуна, брат ми отново изчезна. Изчезна и загубихме дирите му. Той не ни се обади от на никое място. Но един ден инцидентно у един наш прочут попада литературно-художествено списание " Lieber Augustin ", издавано в Берлин, и там видяхме поместена подигравка от брат ми, подписана Pascin – Rustschuk.
Семейството ни се зарадва, тъй като разбрахме, че е жив и здрав. Писахме в редакцията на списанието да ни оповестят по какъв начин е материално и по какъв начин живее. Те ни дадоха отговор, че е доста добре във всяко отношение. След това той се реалокира в Париж, след това в Лондон и отново в Париж и там се открил вечно. "
През 1927 година художникът поставя завършек на живота си – прерязва вените си и с кръвта си написва на вратата от вътрешната страна: " Adieu Lussi " и се обесва. Люси – това е неговата другарка.
Така приключи живота си един от огромните парижки бохеми и огромен автентичен художник.
Той умря млад, към 45-годишен. Когато аз отидох в Париж за повторно, през 1927 година, във витрините на магазините за продажба на художествени творби се виждаха немного огромни негови работи с маслени бои, с прекомерно модернистична болест. Ако не носеха подписа му в десния ъгъл долу, мъчно би отгатнал човек, че това са негови работи.
Но въпреки всичко имаше нещо в тях, което откриваше неговата ръка и неговото изключително виждане.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (752)
Събитията се явяваха, изменяха, а вкупом с тях и хората.
Аз живеех с тия събития, всеки път с молива или писалката в ръка, дружах и с доста от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни парченца хартия, а други оставаха в паметта ми.
Така у мене се събраха много доста мемоари, тъй като и години много доста претърпях.
Един ден се яви при мене представител от издателството на Писателския съюз и ми предложи да напиша някои от моите мемоари и да ги предам на издателството. На тая покана отговорих благосклонно, тъй като тя идваше от място отговорно и осведомено, а не от инцидентно лице или издателство.
Дали това, което съм написал, ще бъде занимателно за моите читатели, дали в моите мемоари ще има неща, които не са били известни до момента, а ония, които са били известни, са били погрешно маркирани, преценявани и излъчени, това ще схвана, когато спомените ми бъдат прегледани от тези, които умеят умерено да четат и да се придвижват обратно в историята на нашия живот след Освобождението ни.
Тия мемоари са едно малко свое животоописание, казано сърдечно и без всевъзможни пресиления, а това, което не съм споделил, то не би занимавало никого.
Александър Божинов
Акад. Александър Николов Божинов (1878–1968) е прочут български карикатурист, илюстратор, живописец, сценограф. Създател на актуалната българска подигравка, която се характеризира с изключителна майсторска линия и проницателен текст.
Открояват се неговите карикатури против персоналния режим на Фердинанд, осмиващи котерийните битки на политическите партии. Известни са и неговите пейзажи и жанрови подиуми из градския обичай, както и сценографските му решения в Народния спектакъл. Илюстрирал е и доста книги за деца. Автор на позитивните типови герои на българските селяни: Пижо и Пендо. Има сериозен принос в развиването на българската и международната подигравка.
Предговор
Никога не съм мислил да пиша свои мемоари. Събирах през живота си някои бележки за неща, лица и събития, които се отнасяха единствено до мен, тъй като не можеха да бъдат обект на необятно публично занятие. При това в нашата общност аз заемах едно непретенциозно място на художник, и то с род, прекомерно чужд още у нас и неутвърден като изкуство.
Мъчителни бяха за мен минутите, когато като помощник в разнообразни вестници и списания трябваше да означавам събитията и героите към тях през моите очи – през очите на карикатуриста, и да съчинявам карикатурите си. А дали вярно, без користолюбие съм разглеждал злободневните събития, това дано преценяват други. Всякога с едно разстройване съм се подписвал под рисунките си.
Попадах постоянно в въодушевление и за литературна работа, и за изкуствоведска, тъй като мислех, че съм задължен да кажа думата си по някои въпроси, по които другите мълчаха дълбокомислено, а те трябваше да бъдат изяснени. Някакъв огън гореше у мене за работа – художествена и литературна, и аз поддържах тоя огън в моето малко огнище, като слагах ежедневно съчки от моите познания и умения върху креещия огън, с цел да не угасне. Така върша и до през днешния ден.
Събитията се явяваха, изменяха, а вкупом с тях и хората.
Аз живеех с тия събития, всеки път с молива или писалката в ръка, дружах и с доста от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни парченца хартия, а други оставаха в паметта ми.
Така у мене се събраха много доста мемоари, тъй като и години много доста претърпях.
Един ден се яви при мене представител от издателството на Писателския съюз и ми предложи да напиша някои от моите мемоари и да ги предам на издателството. На тая покана отговорих благосклонно, тъй като тя идваше от място отговорно и осведомено, а не от инцидентно лице или издателство.
Дали това, което съм написал, ще бъде занимателно за моите читатели, дали в моите мемоари ще има неща, които не са били известни до момента, а ония, които са били известни, са били погрешно маркирани, преценявани и излъчени, това ще схвана, когато спомените ми бъдат прегледани от тези, които умеят умерено да четат и да се придвижват обратно в историята на нашия живот след Освобождението ни.
Тия мемоари са едно малко свое животоописание, казано сърдечно и без всевъзможни пресиления, а това, което не съм споделил, то не би занимавало никого.
София, октомври 1957 година
Александър Божинов
В Париж
През есента на 1924 година нашият изтъкнат библиограф и мой добър другар доктор Никола Михов ми заяви, че след няколко дни отпътува за Париж да продължи своите библиографски занимания и в случай че съм събрал някоя и друга пара, да го съпроводя до такава степен. " Някоя и друга пара " аз бях турил настрани, и то таман за Париж – там не бях ходил, а имах горещо предпочитание да видя тоя прекрасен град и скъпите му художествени и други сбирки. Та кой ли няма горещо предпочитание да го види. Но Париж би трябвало освен да се види, само че и да се почувства!
До Виена пътувахме с параход по Дунав. С доктор Михов се разбирахме доста добре и пътуването ни беше радостно. Така с радостни и занимателни приказки на третия ден пристигнахме в Париж.
Моята наслада беше неописуема при стъпването ми в тоя град – Париж ме прегърна и стопли. Настанихме се в Латинския квартал ( " Картие латен " ) на квартира и седнахме да си редим програмата. Трябваше на доста места да отидем, доста неща да забележим, изключително аз, който не можех да се бавя дълготрайно време заради работата ми в София, а желаех да видя доста неща. Н. М. ме развеждаше тук и там, тъй като аз не познавах града, а той беше към този момент живял тук.
По витрините на книжарниците Н. М. разглеждаше книгите и всеки път ми споделяше: " Вземи си тая книга, ще ти е необходима; купи си и тая – ще ти бъде от огромна изгода. " И по този начин всеки ден, когато трябваше да се срещнем на уречения час, той все си беше отбелязал коя книга да ми предложи да си взема. И аз го слушах – съгласно финансовите си благоприятни условия купувах, тъй като толкоз доста книги се намираха по витрините, които човек трябваше да ги има, само че не може да ги купи.
Наближи време да се връщам в България – едвам мина един месец. С горест напуснах Париж. Сбогувахме се с Н. М. му дадох обещание, че в случай че не след година, след две ще отида отново и ще престоя минимум една година.
С Н. М. водех честа преписка – той отговаряше на писмата ми, макар че беше прекалено много ангажиран в заниманията си в библиотеката. През 1925 година получих от него следното писмо:
20.II. 1925 година
Драги ми С.,
Хубавото ти писмо, дружно с чека, получих. Не единствено за него, само че и за по-първия чек, за вестниците и най-сетне за луксозните цигари, както и за което ме най-вече трогва, вниманието, с което ме удостояваш, съм ти доста признателен. И в действителност, имаш право да ми натякваш, че колкото и да съм ангажиран, трябвало да ти се обадя. И аз в действителност още от декември се поканвам да ти пиша, като разчитах на една по-дълга коледна и новогодишна почивка, обаче никаква почивка французите не признават.
Библиотеката беше затворена единствено на 25 декември и на 1 и 2 януари. Това беше огромно отчаяние за мен, тъй като се готвех да пиша доста и дълги писма в отговор на доста, които стоят още насъбрани на мойто шемине. Но, въпреки това, това беше добре за работата, защото набутах доста нови работи за България, на никое място и от никого нецитирани.
Отговорите на писмата понечвам с тебе. Хайде, нека тръгне тая работа – писане на писма – по-добре, тъй като към този момент ме е позор от приятелите ми. Но какво да върша, не съм отговорен аз, за какво ме пускат хората да работя в такава огромна библиотека, в която има толкоз доста и толкоз скъпи работи? Затова времето ми е скъпо и желая от всякой ден да взема всичко, каквото мога да взема.
Не виждам по какъв начин минават дните. Усещам се малко, че пребивавам единствено в неделен ден, когато декорите на живота ми се малко сменят и аз вървя по концерти и музеи, да се веселя на велики творби на още по-велики майстори. Колкото повече пребивавам в Париж, толкоз по-мил и по-интересен ми става. Изучавам някои работи от неговото минало и виждам какво нещо е станало в течение на вековете в тая дребна по пространство територия. Трябват години, с цел да се схване от малко малко предишното на Франция и Париж.
Гледай да дойдеш отново. Направи всичко, зависещо от тебе да се изтърсиш през април отново тука. Изложбата дава обещание да бъде една грандиозна манифестация на декоративното изкуство. Ако дойдеш, и аз ще науча около тебе доста още нови работи.
Преди две седмици бях поканен от художника Паскен, по генезис български евреин от Видин, на вечеря дружно с 25–30 души художници, скулптори, поети, критици, в случай че щеш и бохеми, от вашата раса. Прекарахме до 3 часа сутринта (аз лично), тъй като другите – до 7 часа. Виках си, ето къде трябваше да бъде С. Той, а не аз трябваше да бъде тук. Хубаво танцуват художниците и художничките, последните облечени в луксозни и богати тоалети, тъй като всички са с огромни имена и заможни хора.
Те са от всевъзможни националности: американци, англичани, шведи, холандци, поляци, руси, негри, мулати, французи и прочие, прочие Тия вечери Паскен ги дава всеки две недели, в събота вечер. Всичко върви доста естествено и доброволно и аз дори, който не обичам хора, се усещах доста добре. Танците са доста елегантни и най-нови.
Специален оркестър от трима души свири доста хубаво. Една полякиня, която доста ме харесала, ме моли 100 пъти да танцувам с нея, не се съгласих по никой метод. Улавят ме две рускини и на зорле ме тикнаха във вихъра на танца и приятните сблъсквания. Но откопчих се скоро и останах отново наблюдаващ.
Ако дойдеш през април, ще имаш случая да попаднеш в това общество от твои сътрудници. Уверявам те, ще се чувстваш доста добре. Паскен ме моли да отивам на всички вечери, само че аз отхвърлям. Досега съм бил единствено два пъти. Запознах се с огромния шведски художник Nil Dardel, доста благ човек. Кани ме да му отида в ателието. Също с Kisling – огромен новатор. С доста други поети и писатели се срещнах. И тъй като не знам какво е разправял Паскен за мене, та всички ме молят да ги посетя в дома им. Ходих също в дома на най-големия френски цигулар – идеалния тълковник на Бетховеновите квартети – Kane – международна популярност. Той не е
от компанията на Pascin. Но беше той общителен и благ по отношение на мене.
Както виждаш, сколасах да вляза на места, въпреки да заобикалям запознанства. Не желая да ги върша доста, с цел да не ми пречат на работата. Обикновено аз си пребивавам по остарелия режим. В 6 часа съм си на масата. Често пъти нашата Mademoiselle’a пита за тебе. Много се зарадва, като й споделих, че през април господин Божинов ще пристигна. В библиотеката трансферирах доста нещо и ще домъкна доста нови работи за предишното на България, в която към този момент стават толкоз страшни неща.
Ти по какъв начин си? Какво работиш, какво четеш? Как ти е настроението?
Кажи на К., че му доста благодаря за изпратените пари, които доста ще ми послужат. Аз ще му се обадя с една откритка. С Б.М. виждаш ли се? Кажи му едно преднамерено доста здраве от мене. Пиша с неговото перо и все го възвеличавам.
Бъди здрав, С., искам ти всичко хубаво, а най-много здраве.
Целува те твой
Бачо Колю
P.S. Всички цигари изпуших за твое здраве. Много ми се харесваха. Много ти благодаря, дето си се досетил да ми пратиш подобен прекрасен подарък.
Същият
Паскен... е името на един художник от израелитското семейство Пинхас, огромна комерсиална житарска компания със седалище във Видин, отсетне в Русе. Паскен още като младеж забягва от Русе в Румъния с една циркова натрупа, влюбен в една от салтоморталките. Родителите му съумяват да го приберат при тях в Русе, само че той повторно се причислява към циркова натрупа и отпътува още веднъж. В това свое скитничество с амбулантни циркови актьори той съумява да нарисува доста скици от техния живот, на видове из разните бордеи от градовете, в които се е движил с въжеиграчите и клоуните, и от тия скици по-късно да сътвори превъзходни приключени рисунки.
Паскен стартира като доста добър карикатурист с извънредно изтънчен моливен рисунък. С работите му и с името му се срещнах за първи път към 1904–1905 година посредством немското сатирично художествено списание " Simplicissimus ", издавано в Мюнхен. Над рисунките му стоеше написано " Zeichnung von Pascin – Rustschuk. Това име Паскен – Русчук доста ме заинтригува – кой е този художник, който живее в Русе, а ние не го знаем тук, в София?
Типовете, които той рисуваше, приличаха доста на румънци, не на българи. Рисунъкът беше доста изтънчен, видовете доста изразителни, композицията превъзходна. От " Симплицисимус ", което списание аз получавах, препечатах през интервала 1906–1907 година няколко негови карикатури в " Българан ". Погрешно пишехме името му – превеждахме го " Пасчин ", напълно погрешно. Французите го изговарят Паскен, германците Паскин.
За неговите карикатури, които още от пръв взор ме плениха по своята безукорна рисунка, странни сюжети и видове – обитателки и жители на бордеите, циркови физиономии – клоуни, дресьори на животни и прочие, аз споделях възхищението си с моите приятели към " Българан " и им ги показвах, когато в " Симплицисимус " имаше нещо от него, тъй като той не даваше там постоянно рисунки.
В един диалог с Й. Х., прочут софийски публицист от непознати вестници, който беше също от израелски генезис, ми сподели, че се познава с неговия брат, търговец от Галац, от компанията " Пинхас ", които имат житарска адвокатска фирма в Русе. Каза ми още, че той скоро ще бъде в София по свои търговски работи и ще ме запознае с него.
В това време ние с Петър Морозов бяхме устроили групова галерия в бюфета на Градската градина, както правехме съвсем всяка година. Това беше в края на лятото на 1907 година
Тая галерия посети и братът на Паскен, съпроводен от Й. Х., и ми разправи цялото житие-битие на своя брат. Макар че Паскен се беше прочул към този момент като отличен и извънредно автентичен художник, фамилията му не било възхитено от неговата кариера, изключително майка му, която с огромна тъга понесла отлъчването на сина от родителите и дружбата му – освен дружбата, а и любовта му – с цирковите артистки.
Г. Пинхас ми споделяше: " Господин Б., нашето семейство е от аристократическо еврейско родословие, от богат някогашен жанр на търговци и банкери ". Аз го пресякох и усмихнато му споделих сбито: " Сигурно! " Той продължи: " Майка ми искаше и той да остане в нашата адвокатска фирма и да взе участие в нашата обща търговия. Тя не можеше да се помири, че синът й би трябвало да рисува всевъзможни пропаднали субекти и да подлага ръка за някакъв беден хонорар.
Тя страдаше за него и ние успяхме за трети път да го приберем при нас и да му отредим " работа " в нашата комерсиална адвокатска фирма в Русе. (Тук не помня добре дали в Русе или в Галац.) Моят брат постоя няколко месеца в града, отново пристигна някакъв цирк – може да е бил някой от старите, с негови другари – и когато циркът дигна катуна, брат ми отново изчезна. Изчезна и загубихме дирите му. Той не ни се обади от на никое място. Но един ден инцидентно у един наш прочут попада литературно-художествено списание " Lieber Augustin ", издавано в Берлин, и там видяхме поместена подигравка от брат ми, подписана Pascin – Rustschuk.
Семейството ни се зарадва, тъй като разбрахме, че е жив и здрав. Писахме в редакцията на списанието да ни оповестят по какъв начин е материално и по какъв начин живее. Те ни дадоха отговор, че е доста добре във всяко отношение. След това той се реалокира в Париж, след това в Лондон и отново в Париж и там се открил вечно. "
През 1927 година художникът поставя завършек на живота си – прерязва вените си и с кръвта си написва на вратата от вътрешната страна: " Adieu Lussi " и се обесва. Люси – това е неговата другарка.
Така приключи живота си един от огромните парижки бохеми и огромен автентичен художник.
Той умря млад, към 45-годишен. Когато аз отидох в Париж за повторно, през 1927 година, във витрините на магазините за продажба на художествени творби се виждаха немного огромни негови работи с маслени бои, с прекомерно модернистична болест. Ако не носеха подписа му в десния ъгъл долу, мъчно би отгатнал човек, че това са негови работи.
Но въпреки всичко имаше нещо в тях, което откриваше неговата ръка и неговото изключително виждане.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (752)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ