"Мефистофел" от Клаус Ман
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Мефистофел ", с създател Клаус Ман, възложен от издателство " Кръг "
Забраняваният " Мефистофел " още веднъж на български! Роман за безсъвестен и подкупен артист в Третия райх
от сина на Томас Ман
Преводът е на Никола Георгиев, последно оповестен през 1982, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Мефистофел " на Клаус Ман
VIII
През трупове
На идната заран целият град го знаеше: министър-президентът беше приел в ложата си артиста Хьофген и бе разговарял с него цели двайсет и пет минути. Представлението бе продължило с много огромно забавяне след антракта, публиката трябваше да чака, пък и бе чакала на драго сърце. Сцената, която се разигра пред очите ù в министерската ложа, беше доста по-занимателна от " Фауст "
Хендрик Хьофген, който в миналото се бе представил като " приятел " на сцената на " Буревестник ", който бяха съвсем отписали и причислили към измета на нацията, т.е. към емигрантите - в този момент той стоеше там пред очите на всички, редом с всесилния шишко, който изглеждаше в най-весело въодушевление. Мефистофел флиртуваше и се майтапеше с могъщия, който неколкократно го потупа по рамото и на прощаване просто не пускаше ръката му. Публиката на Държавния спектакъл шушукаше, разчувствана от това представление.
Още същата нощ сензационното събитие се обсъждаше и разясняваше развълнувано в кафенета, салони и редакции. Името Хьофген, което през последните месеци в никакъв случай не загатваха без прочут скептицизъм - със злорада усмивка или със съжалително стесняване на плещи, - в този момент започнаха да назовават с ново благоговение. Върху него бе паднал отблясък от чудовищното зарево, което заобикаля властта.
Защото исполинският офицер авиатор, който преди малко беше създаден в чин военачалник, принадлежеше към най-горната върхушка на авторитарната и тотална страна. Над него беше единствено още фюрерът - който надали можеше да се счита към този момент за смъртен. Както Господ на небето бе обкръжен от архангелите си, по този начин и диктаторът бе заобиколен от своите велможи. Вдясно от него стоеше пъргавият завързак с физиономия на граблива птица, гърбавият оракул, венцехвалецът, подбудителят и пропагандаторът, който имаше раздвоения език на змия и всяка минута измисляше нова неистина.
Вляво от повелителя пък беше мястото на фамозния шишко: той стоеше необятно разкрачил крайници, с царствена външност, подпрян на палаческия меч, бляскав от ордени, ленти и верижки, всеки ден превдварително решен в разнообразни луксозни одеяния. Докато дребосъкът отдясно на престола съчиняваше лъжите, шишкото всеки ден измисляше нови изненади за лично забавление и за развлечение на народа: празненства, изтезания или национални костюми. Той колекционираше ордени, фантастични одежди и фантастични трофеи.
Колекционираше, несъмнено, и пари. Смееше се със самодоволно грухтене, когато научаваше за многобройните вицове, които народът си позволяваше да кове за слабостта му към разкоша. Понякога, когато беше в неприятно въодушевление, нареждаше да затворят и наказват някой, който си бе развързал прекалено много езика. Най-често обаче се хилеше благосклонно. Да бъде прицел на публичния хумор, му се струваше симптом на известност - а тъкмо нея търсеше той.
Тъй като не умееше да бръщолеви по този начин обаятелно като своя съперник, демона от рекламния отдел, той трябваше да си я обезпечи чрез внушителни и баснословно скъпи екстравагантности. Наслаждаваше се на славата си и на живота си. Китеше подпухналото си туловище, ходеше на лов, плюскаше и се наливаше. Нареждаше да отмъкват картини от музеите и да ги окачват в двореца му. Общуваше с богаташи и изискани хора, канеше принцове и знатни дами на трапезата си.
Някога беше безпаричен и изпаднал и то не бе доста отдавна; толкоз по-настървено се наслаждаваше в този момент на това, че може да има толкоз пари и хубави неща колкото си желае. " Не е ли моят живот като приказка?! " - си споделяше постоянно той. Беше човек, податлив към романтиката. Затова обичаше театъра, с приятност вдъхваше въздуха зад кулисите и на драго сърце седеше в кадифената си ложа, където пък публиката се любуваше на него, преди самичък той да види нещо занимателно на сцената.
Животът му и подобен, какъвто си беше, му допадаше: но напълно по неговия рискован и разпасан усет щеше да потръгне едвам когато още веднъж избухнеше войната. Войната - по този начин си мислеше тоя шишко - беше забавление от още по-интензивен порядък, в сравнение с всички удоволствия, които можеше да си разреши в този момент. На войната той се радваше като дете по Коледа и считаше за най-важна своя задача да се готви за нея със старателна ловкост.
Нека рекламното джудже прави своето за тази цел, да купува с дузини вестници в чужбина, да пръска милиони за подкупи, да провежда мрежа от шпиони и провокатори в петте континента, да изпълва етера с нагли закани или с още по-нагли уверения в миролюбивите си усеща - той, шишкото, имаше грижата за самолетите. Защото Германия трябваше да има на първо място самолети.
В края на краищата отравянето на атмосферата с долнопробни неистини беше единствено подготвителна игра. Един ден - и шишкото от сърце се надяваше, че той не е чак толкоз надалеч - въздухът над европейските градове щеше да бъде токсичен към този момент не в метафоричен смисъл: за това щеше да се погрижи генералът авиатор, който напълно не прекарваше всичкото си време да седи в театри или да се преоблича.
Ето го, разкрачил крайници, които са като стълбове, изпъчил напред големия си стомах и блестящ. Върху него и върху суетливия стопанин на рекламата пада съвсем също толкоз светлина, колкото и върху фюрера, който стои сред тях. Той пък сякаш съвсем нищо не вижда, очите му са беззрачни и мътни като на слепец. В себе си ли се вглежда той? В себе си ли се вслушва? И какво чува там?
Пеят и приказват ли гласовете в сърцето му все същото, което министърът на пропагандата и всички дирижирани от него вестници неуморно му повтарят и удостоверяват - че той е делегат Божи и би трябвало единствено да следва звездата си, с цел да може Германия, а с нея и целият свят да намерят благополучие под неговото водачество? Това ли чува той в действителност? Действително ли има вяра в това?
Ако се съди по лицето му, едно подпухнало еснафско лице с израз на блажен възторг, той може би в действителност чува това, може би в действителност има вяра в него. Но да го оставим на неговите блаженства или подозрения. Това лице не крие никаква загадка, която би могла задълго да ни интригува или покори. То не обладава достолепието на духа и не е облагородено от страданието. Да отвърнем взор от него.
Да го оставим, великия човек, да си стои измежду своя извънредно подозрителен Олимп. А кои още се тълпят там към него? Какво прелестно сборище на богове! Прелестна тайфа от гротескни и опасни видове, пред които един Богу немил народ се гърчи в делириума на благоговението? Любимият фюрер е скръстил ръце, отдолу под вероломно сведеното чело слепият, свирепо вторачен взор се плъзга над множеството, което мълви молебствия в нозете му. Шефът на пропагандата грачи, а министърът на самолетите се хили.
Че какво ли го настройва по този начин радостно, какво го кара да изглежда по този начин ситуиран? За изтезания ли си мисли той, или на възбуденото му въображение се привиждат нови, нечувани способи на заличаване? Вижте, той подвига постепенно солидната ръка! Окото на всесилния се е спряло на някого от тълпата. Ще бъде ли нещастникът на часа откаран, изтезаван и погубен? Тъкмо в противен случай - върху него се излива снизхождение и той ще бъде повдигнат. А кой е той? Някакъв артист?
Нали е известно, че високопоставените господа хранят благосклонности към комедиантите! Той излиза непретенциозно, само че с твърда крачка напред. Признайте: той добре приляга на това общество, обладава лъжливото му достойнство, истеричния му ентусиазъм, суетния му цинизъм и евтиния демонизъм. Актьорът вирва брадичка и блещука с елмазените си очи. Ето че шишкото надали не с обич протяга двете си ръце към него. Актьорът се е доближил напълно компактно до групата на боговете. Той към този момент може да се къпе в блясъка им. И със съвършената прелест на придворен джентълмен той скланя глава и подгъва коляно пред тлъстия великан.
В дома на Хендрик на Райхсканцлерплац телефонът към този момент не преставаше да звъни. Малкият Бьок седеше с бележник до апарата, с цел да си записва имената на тия, които се обаждаха. А те бяха шефове на театри и кино компании, артисти, критици, шивачи, автомобилни компании и колекционери на подписи. Хьофген не искаше да приказва с никого. Лежеше в леглото си и от благополучие беше изпаднал в нервност.
Министър-президентът го бе поканил на интимна вечеря в двореца си: " Ще бъдат единствено неколцина приятели " - бе споделил той. Само неколцина другари! Значи Хендрик към този момент беше един от най-близките! Той се премяташе и крещеше от наслада сред копринените си възглавници и завивки, пръскаше се с парфюм, разруши една дребна ваза на части, запрати един пантоф в стената.
- Това не може да се опише! - ликуваше той. - Сега към този момент ще стана доста огромен! Шишкото ще ме направи доста огромен!
Внезапно лицето му доби кахърен израз и той повика Бьок.
- Бьокхен - слушай, Бьокхен! - рече проточено той, като мяташе коси погледи. - Всъщност аз доста огромен непрокопсаник ли съм?
Бьок го гледаше с недоумяващи, воднистосини очи.
- Как по този начин - непрокопсаник? - запита той. - Защо пък непрокопсаник, господин Хьофген? Вие просто имате триумф.
- Аз просто имам триумф - повтори Хендрик и погледна с блещукащи очи към тавана. Протегна се сластно. - Просто триумф... Добре ще го използвам аз тоя триумф. Чудеса ще направя. Вярваш ли ми, Бьокхен?
Бьокхен му вярваше.
Това беше третият напредък на Хендрик Хьофген. Първият беше най-солидният и най-заслуженият: тъй като в Хамбург Хендрик бе поработил добре и публиката можеше да му бъде признателна за не една хубава вечер. Втората обстановка, в Берлин от " времето на системата ", се бе разгърнала с трескаво преувеличен ритъм и носеше доста признаци на болестното и нездравото.
Тази трета обстановка обаче имаше темперамент на протекция, тя пристигна " мълниеносно " като всички акции, предприемани от националсоциалистическото държавно управление. До наскоро Хендрик беше още бежанец, през вчерашния ден - онази полуподозрителна фигура, с която хората не обичаха да бъдат виждани дружно на обществено място; безусловно за една нощ той бе станал огромен човек - единствено един знак на дебелия министър бе задоволителен за това.
Интендантът на държавните театри му направи незабавно огромно предложение. Може би не го стори напълно доброволно, нито даже по желание, а действаше по заповед от горе, във всеки случай Цезар декор Мук сподели най-благодушна физиономия в тази съдбовна игра, протегна и двете си ръце на новоангажирания актьор и в прилив на искреност заприказва на саксонски акцент:
- Великолепно, че от в този момент нататък ще принадлежите напълно на нашата среда, драги ми Хьофген. Държа да ви кажа какъв брой доста се удивлявам от вашето развиване. От един малко лековат човек вие се развихте в напълно сериозен, напълно пълностоен.
Цезар декор Мук доста добре знаеше за какво се отнася с схващане и отзивчивост към такива криви на развиването, каквито преди малко разказа с така приповдигнат език. Той самият беше претърпял сходно развитие; в действителност неговото " лековато " - ще рече, политически неблагонадеждно - минало лежеше много по-назад, отколкото греховете на Хьофген. Преди Цезар декор Мук да стане другар на фюрера и литературна звезда на националсоциализма, той бе към този момент прочут като създател на драми, изпълнени с пацифистично-революционен възторг.
Може би в този момент, когато говореше за особеното си почитание към развиването на Хендрик Хьофген, драматурга, който се бе издигнал от така осъдителни убеждения до храбър светоглед и интендантски пост, си бе спомнил за литературните грехове на личната си възторжена младост. С топлина в очите той добави:
- Впрочем довечера ще имам случай да ви показва на господин министъра на пропагандата. Той заяви, че ще пристигна в театъра.
Хендрик се срещна с полубоговете и се оказа, че с тях може да се схваща също по този начин добре, както с някакъв си Оскар X. Кроге, и даже уверено по-добре, в сравнение с с внушаващия страхопочитание " професор ". " Че те напълно не са толкоз неприятни " - сподели си Хендрик и почувства откровено облекчение.
И така, този миличък, пъргав господин беше господарят над големия рекламен уред на Третия райх, индивидът, който обичаше да се назовава пред служащите " остарелия ви чичо лекар ", който със своята сила, подарък слово и с въоръжените си банди бе спечелил за националсоциализма скептичния и безсънен Берлин, град, който другояче не се оставяше по този начин елементарно да го подведат.
Това, значи, беше хитроумната глава на партията, която измисляше всичко: по кое време да се провежда факелно шествие, по кое време да се хулят евреите и по кое време - католиците. Докато интендантът говореше саксонски, министърът приказваше с рейнски акцент, който незабавно накара Хендрик да се почувства като на родна земя. Пък и гъвкавият завързак със своята като че ли разядена от доста приказки уста, наподобява, преливаше от забавни и съвременни хрумвания: говореше за " революционна динамичност ", за " мистичния витален закон на расата " и след това направо за бала на печата, на който Хьофген щеше да рецитира нещо.
Това беше първото представително празненство, на което Хендрик получи опция да се появи обществено в кръга на полубоговете. Той имаше почетното обвързване да съпроводи госпожица Линдентал до залата, защото министър-президентът отново беше просрочен. Лоте носеше чудесна рокля с втъкани пурпурни и копринени нишки; Хендрик пък надали не изглеждаше болен от изтънченост и достолепие.
Тази вечер го фотографираха освен с генерала авиатор, само че и като разговаряше с министъра на пропагандата; последният самичък беше дал знак за това. Министърът сподели фамозната си, неотразимо чаровна усмивка, с която даряваше и тези, които няколко месеца по-късно биваха принасяни в жертва. Все отново не му се удаде изцяло да потисне злобното блещукане на очите. Защото той мразеше Хьофген - протеже на конкуренцията, на министър-президента.
Ала шефът на пропагандата не беше човек, който се управлява от възприятията си и им разрешава да диктуват постъпките му. Напротив, той резервира задоволително самообладание и прозорливост, с цел да си каже мислено: веднага като този артист би трябвало да стане едно от културните светила на Третия райх, би било тактическа неточност да оставим на дебелия единствената заслуга за неговото разкриване. Трябва да стиснем зъби и да застанем ухилени пред обектива.
Колко елементарно вървеше всичко! Как прелестно се нареждаше всичко: Хендрик имаше възприятието, че е фаворит на щастието. " Всичкото това благоволение - си мислеше той - ми падна напряко от небето. Можеше ли да отблъсна толкоз много искра? Никой на мое място не би го сторил - който твърди противоположното, за мен той е измамник и двуличник.
Пък и нямаше да ми подхожда да пребивавам като бежанец в Париж - просто нямаше да ми подхожда! " - заключи той с предизвикателна самоувереност. При типа на цялата тази тълпа от хора, измежду която още веднъж се бе озовал, той си спомни незадълбочено, само че и с възприятие на надълбоко отвращение за самотните си, нерадостни разходки по парижките площади и булеварди. Слава тебе, господи - в този момент отново бе заобиколен от хора!
Че по какъв начин ли се споделяше този грациозен господин с побелялата глава и изпъкналите сини очи, който по този начин упорито го заприказва? Да, несъмнено, това бе Мюлер-Андрее, фамозният сладкодумец от " Интересантес Журнал ". Все още ли печелеше той толкоз доста пари със своята поучителна поредност от публикации " Имахте ли разбиране за това? ". Но не, несъмнено. " Интересантес Журнал " не излиза към този момент. Ала господин Мюлер-Андрее си живее, даже отново е изплавал от горната страна, обигран човек, майтапчия.
Още в 1931 година издал някаква книга " Приближените на фюрера " - тогава в действителност под псевдоним. Но в това време си припознал труда като собствен и от най-високо място се заинтересували за него. Господин Мюлер-Андрее чудесно се е измъкнал, няма защо да тъгува по " Интересантес Журнал ", министерството на пропагандата заплаща по-добре, а точно в министерството на пропагандата работи в този момент остарелият майтапчия. Той сърдечно раздрусва ръката на артиста Хьофген: и така, отново се видяхме, да, да, времената се менят, само че ние двамата имаме късмет - та господин Мюлер-Андрее от много време си е бил обожател на актьора Хьофген.
А този дребният, който размахва бележничето си като знаме, това беше Пиер Ларю - в този момент край него не се виждаше никакъв jeune camarade communiste [1] , в противен случай, единствено гиздави и напети момци в едновременно прелъстителната и респектираща униформа на Секретен сътрудник. Мосю Ларю намираше, че на празненствата и увеселенията на висшите нацистки функционери му е още по-забавно, в сравнение с приемите на еврейските банкери.
Той просто бе цъфтящ, с толкоз доста забавни хора имаше опция да се среща в този момент: прекомерно симпатични убийци, които заемаха високи постове при Гестапо; един гимназиален преподавател, който напълно неотдавна бе пуснат от лудницата и бе станал към този момент министър на просветата; адвокати, които смятаха правото за демократичен предразсъдък, медици, които гледаха на медицината като на еврейска шашарма, философи, които считаха " расата " за едничката справедлива истина: всички тия чудесни видове мосю Ларю канеше на вечеря в " Еспланада ".
Да, нацистите умееха да ценят гостоприемството му и неговата деликатна натура. Позволено му беше даже да интригува по малко в тяхна изгода из посолствата, а за премия го пуснаха да приказва в " Спорт-палас ": изначало хората се разкиснаха, когато бледото кафениче кокали излезе на подиума и стартира да писука нещо за дълбокото схващане, което " същинска Франция проявявала към Третия райх ", само че след това се умълчаха, тъй като " остарелият лекар ", персонално министърът на пропагандата, яростно ги прикани да мируват, и тогава Пиер Ларю взе да декламира нещо като любовен химн в чест на Хорст Весел, починалия сводник и страдалец на нова Германия, който той назова поръчител на безконечния мир сред двете велики народи - Германия и Франция.
Мосю Ларю едвам не се хвърли на врата на актьора Хьофген, толкоз се зарадва, че го вижда още веднъж.
- Oh, oh, mon très cher ami! Enchanté, charme de vous revoir![2]
Ръкостискания и най-сърдечен смях. Не е ли благополучие да живее човек в тази Германия! Не изглежда ли новият ми любим в гиздавата си СС-униформа доста по-красив, в сравнение с който и да било от ония мръсни комунистически хлапаци? Bonsoir, mon cher, je suis tout à fait ravi* - да живее фюрерът, още довечера ще оповестя в Париж какъв брой радостни и миролюбиво настроени са в Берлин, никой не мисли за нищо неприятно, какъв брой прелестна изглежда девойка Линдентал, а не щеш ли идва и доктор Радиг, наздраве!
Нови ръкостискания, тъй като към групата се причисли и лекар Радиг. Той също изглеждаше в великолепно въодушевление, за което имаше всички учредения: връзките му с националния режим, колкото и обтегнати да бяха в началото, в този момент от ден дневно се подобряваха. Сервус, Радиг, по какъв начин си, остаряла лисицо! Хьофген и Радиг се погледнаха засмени един различен като двама честни добряци.
Ето че към този момент можеха още веднъж да се показват умерено дружно на обществено място, към този момент не се компрометираха взаимно, а и не се срамиха един от различен: триумфът, това висшо, необоримо опрощение на всяко непочтеност, ги беше предиздвикал и двамата да не помнят всевъзможен позор. Четиримата - мосю Ларю и господата Радиг, Мюлер-Андрее и Хьофген - се поклониха сияещи и усмихнати, тъй като министър-президентът, носещ се във валсова стъпка с Лоте Линдентал, бе минал около тях и им бе кимнал. [1] * Млад комунистически приятел (фр.). - Бел. ред.[2] * О, о, мой драги, драги приятелю! Възхитен съм, удивен съм, че ви виждам още веднъж (фр.). - Бел. прев.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1227)
Забраняваният " Мефистофел " още веднъж на български! Роман за безсъвестен и подкупен артист в Третия райх
от сина на Томас Ман
Преводът е на Никола Георгиев, последно оповестен през 1982, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Мефистофел " на Клаус Ман
VIII
През трупове
На идната заран целият град го знаеше: министър-президентът беше приел в ложата си артиста Хьофген и бе разговарял с него цели двайсет и пет минути. Представлението бе продължило с много огромно забавяне след антракта, публиката трябваше да чака, пък и бе чакала на драго сърце. Сцената, която се разигра пред очите ù в министерската ложа, беше доста по-занимателна от " Фауст "
Хендрик Хьофген, който в миналото се бе представил като " приятел " на сцената на " Буревестник ", който бяха съвсем отписали и причислили към измета на нацията, т.е. към емигрантите - в този момент той стоеше там пред очите на всички, редом с всесилния шишко, който изглеждаше в най-весело въодушевление. Мефистофел флиртуваше и се майтапеше с могъщия, който неколкократно го потупа по рамото и на прощаване просто не пускаше ръката му. Публиката на Държавния спектакъл шушукаше, разчувствана от това представление.
Още същата нощ сензационното събитие се обсъждаше и разясняваше развълнувано в кафенета, салони и редакции. Името Хьофген, което през последните месеци в никакъв случай не загатваха без прочут скептицизъм - със злорада усмивка или със съжалително стесняване на плещи, - в този момент започнаха да назовават с ново благоговение. Върху него бе паднал отблясък от чудовищното зарево, което заобикаля властта.
Защото исполинският офицер авиатор, който преди малко беше създаден в чин военачалник, принадлежеше към най-горната върхушка на авторитарната и тотална страна. Над него беше единствено още фюрерът - който надали можеше да се счита към този момент за смъртен. Както Господ на небето бе обкръжен от архангелите си, по този начин и диктаторът бе заобиколен от своите велможи. Вдясно от него стоеше пъргавият завързак с физиономия на граблива птица, гърбавият оракул, венцехвалецът, подбудителят и пропагандаторът, който имаше раздвоения език на змия и всяка минута измисляше нова неистина.
Вляво от повелителя пък беше мястото на фамозния шишко: той стоеше необятно разкрачил крайници, с царствена външност, подпрян на палаческия меч, бляскав от ордени, ленти и верижки, всеки ден превдварително решен в разнообразни луксозни одеяния. Докато дребосъкът отдясно на престола съчиняваше лъжите, шишкото всеки ден измисляше нови изненади за лично забавление и за развлечение на народа: празненства, изтезания или национални костюми. Той колекционираше ордени, фантастични одежди и фантастични трофеи.
Колекционираше, несъмнено, и пари. Смееше се със самодоволно грухтене, когато научаваше за многобройните вицове, които народът си позволяваше да кове за слабостта му към разкоша. Понякога, когато беше в неприятно въодушевление, нареждаше да затворят и наказват някой, който си бе развързал прекалено много езика. Най-често обаче се хилеше благосклонно. Да бъде прицел на публичния хумор, му се струваше симптом на известност - а тъкмо нея търсеше той.
Тъй като не умееше да бръщолеви по този начин обаятелно като своя съперник, демона от рекламния отдел, той трябваше да си я обезпечи чрез внушителни и баснословно скъпи екстравагантности. Наслаждаваше се на славата си и на живота си. Китеше подпухналото си туловище, ходеше на лов, плюскаше и се наливаше. Нареждаше да отмъкват картини от музеите и да ги окачват в двореца му. Общуваше с богаташи и изискани хора, канеше принцове и знатни дами на трапезата си.
Някога беше безпаричен и изпаднал и то не бе доста отдавна; толкоз по-настървено се наслаждаваше в този момент на това, че може да има толкоз пари и хубави неща колкото си желае. " Не е ли моят живот като приказка?! " - си споделяше постоянно той. Беше човек, податлив към романтиката. Затова обичаше театъра, с приятност вдъхваше въздуха зад кулисите и на драго сърце седеше в кадифената си ложа, където пък публиката се любуваше на него, преди самичък той да види нещо занимателно на сцената.
Животът му и подобен, какъвто си беше, му допадаше: но напълно по неговия рискован и разпасан усет щеше да потръгне едвам когато още веднъж избухнеше войната. Войната - по този начин си мислеше тоя шишко - беше забавление от още по-интензивен порядък, в сравнение с всички удоволствия, които можеше да си разреши в този момент. На войната той се радваше като дете по Коледа и считаше за най-важна своя задача да се готви за нея със старателна ловкост.
Нека рекламното джудже прави своето за тази цел, да купува с дузини вестници в чужбина, да пръска милиони за подкупи, да провежда мрежа от шпиони и провокатори в петте континента, да изпълва етера с нагли закани или с още по-нагли уверения в миролюбивите си усеща - той, шишкото, имаше грижата за самолетите. Защото Германия трябваше да има на първо място самолети.
В края на краищата отравянето на атмосферата с долнопробни неистини беше единствено подготвителна игра. Един ден - и шишкото от сърце се надяваше, че той не е чак толкоз надалеч - въздухът над европейските градове щеше да бъде токсичен към този момент не в метафоричен смисъл: за това щеше да се погрижи генералът авиатор, който напълно не прекарваше всичкото си време да седи в театри или да се преоблича.
Ето го, разкрачил крайници, които са като стълбове, изпъчил напред големия си стомах и блестящ. Върху него и върху суетливия стопанин на рекламата пада съвсем също толкоз светлина, колкото и върху фюрера, който стои сред тях. Той пък сякаш съвсем нищо не вижда, очите му са беззрачни и мътни като на слепец. В себе си ли се вглежда той? В себе си ли се вслушва? И какво чува там?
Пеят и приказват ли гласовете в сърцето му все същото, което министърът на пропагандата и всички дирижирани от него вестници неуморно му повтарят и удостоверяват - че той е делегат Божи и би трябвало единствено да следва звездата си, с цел да може Германия, а с нея и целият свят да намерят благополучие под неговото водачество? Това ли чува той в действителност? Действително ли има вяра в това?
Ако се съди по лицето му, едно подпухнало еснафско лице с израз на блажен възторг, той може би в действителност чува това, може би в действителност има вяра в него. Но да го оставим на неговите блаженства или подозрения. Това лице не крие никаква загадка, която би могла задълго да ни интригува или покори. То не обладава достолепието на духа и не е облагородено от страданието. Да отвърнем взор от него.
Да го оставим, великия човек, да си стои измежду своя извънредно подозрителен Олимп. А кои още се тълпят там към него? Какво прелестно сборище на богове! Прелестна тайфа от гротескни и опасни видове, пред които един Богу немил народ се гърчи в делириума на благоговението? Любимият фюрер е скръстил ръце, отдолу под вероломно сведеното чело слепият, свирепо вторачен взор се плъзга над множеството, което мълви молебствия в нозете му. Шефът на пропагандата грачи, а министърът на самолетите се хили.
Че какво ли го настройва по този начин радостно, какво го кара да изглежда по този начин ситуиран? За изтезания ли си мисли той, или на възбуденото му въображение се привиждат нови, нечувани способи на заличаване? Вижте, той подвига постепенно солидната ръка! Окото на всесилния се е спряло на някого от тълпата. Ще бъде ли нещастникът на часа откаран, изтезаван и погубен? Тъкмо в противен случай - върху него се излива снизхождение и той ще бъде повдигнат. А кой е той? Някакъв артист?
Нали е известно, че високопоставените господа хранят благосклонности към комедиантите! Той излиза непретенциозно, само че с твърда крачка напред. Признайте: той добре приляга на това общество, обладава лъжливото му достойнство, истеричния му ентусиазъм, суетния му цинизъм и евтиния демонизъм. Актьорът вирва брадичка и блещука с елмазените си очи. Ето че шишкото надали не с обич протяга двете си ръце към него. Актьорът се е доближил напълно компактно до групата на боговете. Той към този момент може да се къпе в блясъка им. И със съвършената прелест на придворен джентълмен той скланя глава и подгъва коляно пред тлъстия великан.
В дома на Хендрик на Райхсканцлерплац телефонът към този момент не преставаше да звъни. Малкият Бьок седеше с бележник до апарата, с цел да си записва имената на тия, които се обаждаха. А те бяха шефове на театри и кино компании, артисти, критици, шивачи, автомобилни компании и колекционери на подписи. Хьофген не искаше да приказва с никого. Лежеше в леглото си и от благополучие беше изпаднал в нервност.
Министър-президентът го бе поканил на интимна вечеря в двореца си: " Ще бъдат единствено неколцина приятели " - бе споделил той. Само неколцина другари! Значи Хендрик към този момент беше един от най-близките! Той се премяташе и крещеше от наслада сред копринените си възглавници и завивки, пръскаше се с парфюм, разруши една дребна ваза на части, запрати един пантоф в стената.
- Това не може да се опише! - ликуваше той. - Сега към този момент ще стана доста огромен! Шишкото ще ме направи доста огромен!
Внезапно лицето му доби кахърен израз и той повика Бьок.
- Бьокхен - слушай, Бьокхен! - рече проточено той, като мяташе коси погледи. - Всъщност аз доста огромен непрокопсаник ли съм?
Бьок го гледаше с недоумяващи, воднистосини очи.
- Как по този начин - непрокопсаник? - запита той. - Защо пък непрокопсаник, господин Хьофген? Вие просто имате триумф.
- Аз просто имам триумф - повтори Хендрик и погледна с блещукащи очи към тавана. Протегна се сластно. - Просто триумф... Добре ще го използвам аз тоя триумф. Чудеса ще направя. Вярваш ли ми, Бьокхен?
Бьокхен му вярваше.
Това беше третият напредък на Хендрик Хьофген. Първият беше най-солидният и най-заслуженият: тъй като в Хамбург Хендрик бе поработил добре и публиката можеше да му бъде признателна за не една хубава вечер. Втората обстановка, в Берлин от " времето на системата ", се бе разгърнала с трескаво преувеличен ритъм и носеше доста признаци на болестното и нездравото.
Тази трета обстановка обаче имаше темперамент на протекция, тя пристигна " мълниеносно " като всички акции, предприемани от националсоциалистическото държавно управление. До наскоро Хендрик беше още бежанец, през вчерашния ден - онази полуподозрителна фигура, с която хората не обичаха да бъдат виждани дружно на обществено място; безусловно за една нощ той бе станал огромен човек - единствено един знак на дебелия министър бе задоволителен за това.
Интендантът на държавните театри му направи незабавно огромно предложение. Може би не го стори напълно доброволно, нито даже по желание, а действаше по заповед от горе, във всеки случай Цезар декор Мук сподели най-благодушна физиономия в тази съдбовна игра, протегна и двете си ръце на новоангажирания актьор и в прилив на искреност заприказва на саксонски акцент:
- Великолепно, че от в този момент нататък ще принадлежите напълно на нашата среда, драги ми Хьофген. Държа да ви кажа какъв брой доста се удивлявам от вашето развиване. От един малко лековат човек вие се развихте в напълно сериозен, напълно пълностоен.
Цезар декор Мук доста добре знаеше за какво се отнася с схващане и отзивчивост към такива криви на развиването, каквито преди малко разказа с така приповдигнат език. Той самият беше претърпял сходно развитие; в действителност неговото " лековато " - ще рече, политически неблагонадеждно - минало лежеше много по-назад, отколкото греховете на Хьофген. Преди Цезар декор Мук да стане другар на фюрера и литературна звезда на националсоциализма, той бе към този момент прочут като създател на драми, изпълнени с пацифистично-революционен възторг.
Може би в този момент, когато говореше за особеното си почитание към развиването на Хендрик Хьофген, драматурга, който се бе издигнал от така осъдителни убеждения до храбър светоглед и интендантски пост, си бе спомнил за литературните грехове на личната си възторжена младост. С топлина в очите той добави:
- Впрочем довечера ще имам случай да ви показва на господин министъра на пропагандата. Той заяви, че ще пристигна в театъра.
Хендрик се срещна с полубоговете и се оказа, че с тях може да се схваща също по този начин добре, както с някакъв си Оскар X. Кроге, и даже уверено по-добре, в сравнение с с внушаващия страхопочитание " професор ". " Че те напълно не са толкоз неприятни " - сподели си Хендрик и почувства откровено облекчение.
И така, този миличък, пъргав господин беше господарят над големия рекламен уред на Третия райх, индивидът, който обичаше да се назовава пред служащите " остарелия ви чичо лекар ", който със своята сила, подарък слово и с въоръжените си банди бе спечелил за националсоциализма скептичния и безсънен Берлин, град, който другояче не се оставяше по този начин елементарно да го подведат.
Това, значи, беше хитроумната глава на партията, която измисляше всичко: по кое време да се провежда факелно шествие, по кое време да се хулят евреите и по кое време - католиците. Докато интендантът говореше саксонски, министърът приказваше с рейнски акцент, който незабавно накара Хендрик да се почувства като на родна земя. Пък и гъвкавият завързак със своята като че ли разядена от доста приказки уста, наподобява, преливаше от забавни и съвременни хрумвания: говореше за " революционна динамичност ", за " мистичния витален закон на расата " и след това направо за бала на печата, на който Хьофген щеше да рецитира нещо.
Това беше първото представително празненство, на което Хендрик получи опция да се появи обществено в кръга на полубоговете. Той имаше почетното обвързване да съпроводи госпожица Линдентал до залата, защото министър-президентът отново беше просрочен. Лоте носеше чудесна рокля с втъкани пурпурни и копринени нишки; Хендрик пък надали не изглеждаше болен от изтънченост и достолепие.
Тази вечер го фотографираха освен с генерала авиатор, само че и като разговаряше с министъра на пропагандата; последният самичък беше дал знак за това. Министърът сподели фамозната си, неотразимо чаровна усмивка, с която даряваше и тези, които няколко месеца по-късно биваха принасяни в жертва. Все отново не му се удаде изцяло да потисне злобното блещукане на очите. Защото той мразеше Хьофген - протеже на конкуренцията, на министър-президента.
Ала шефът на пропагандата не беше човек, който се управлява от възприятията си и им разрешава да диктуват постъпките му. Напротив, той резервира задоволително самообладание и прозорливост, с цел да си каже мислено: веднага като този артист би трябвало да стане едно от културните светила на Третия райх, би било тактическа неточност да оставим на дебелия единствената заслуга за неговото разкриване. Трябва да стиснем зъби и да застанем ухилени пред обектива.
Колко елементарно вървеше всичко! Как прелестно се нареждаше всичко: Хендрик имаше възприятието, че е фаворит на щастието. " Всичкото това благоволение - си мислеше той - ми падна напряко от небето. Можеше ли да отблъсна толкоз много искра? Никой на мое място не би го сторил - който твърди противоположното, за мен той е измамник и двуличник.
Пък и нямаше да ми подхожда да пребивавам като бежанец в Париж - просто нямаше да ми подхожда! " - заключи той с предизвикателна самоувереност. При типа на цялата тази тълпа от хора, измежду която още веднъж се бе озовал, той си спомни незадълбочено, само че и с възприятие на надълбоко отвращение за самотните си, нерадостни разходки по парижките площади и булеварди. Слава тебе, господи - в този момент отново бе заобиколен от хора!
Че по какъв начин ли се споделяше този грациозен господин с побелялата глава и изпъкналите сини очи, който по този начин упорито го заприказва? Да, несъмнено, това бе Мюлер-Андрее, фамозният сладкодумец от " Интересантес Журнал ". Все още ли печелеше той толкоз доста пари със своята поучителна поредност от публикации " Имахте ли разбиране за това? ". Но не, несъмнено. " Интересантес Журнал " не излиза към този момент. Ала господин Мюлер-Андрее си живее, даже отново е изплавал от горната страна, обигран човек, майтапчия.
Още в 1931 година издал някаква книга " Приближените на фюрера " - тогава в действителност под псевдоним. Но в това време си припознал труда като собствен и от най-високо място се заинтересували за него. Господин Мюлер-Андрее чудесно се е измъкнал, няма защо да тъгува по " Интересантес Журнал ", министерството на пропагандата заплаща по-добре, а точно в министерството на пропагандата работи в този момент остарелият майтапчия. Той сърдечно раздрусва ръката на артиста Хьофген: и така, отново се видяхме, да, да, времената се менят, само че ние двамата имаме късмет - та господин Мюлер-Андрее от много време си е бил обожател на актьора Хьофген.
А този дребният, който размахва бележничето си като знаме, това беше Пиер Ларю - в този момент край него не се виждаше никакъв jeune camarade communiste [1] , в противен случай, единствено гиздави и напети момци в едновременно прелъстителната и респектираща униформа на Секретен сътрудник. Мосю Ларю намираше, че на празненствата и увеселенията на висшите нацистки функционери му е още по-забавно, в сравнение с приемите на еврейските банкери.
Той просто бе цъфтящ, с толкоз доста забавни хора имаше опция да се среща в този момент: прекомерно симпатични убийци, които заемаха високи постове при Гестапо; един гимназиален преподавател, който напълно неотдавна бе пуснат от лудницата и бе станал към този момент министър на просветата; адвокати, които смятаха правото за демократичен предразсъдък, медици, които гледаха на медицината като на еврейска шашарма, философи, които считаха " расата " за едничката справедлива истина: всички тия чудесни видове мосю Ларю канеше на вечеря в " Еспланада ".
Да, нацистите умееха да ценят гостоприемството му и неговата деликатна натура. Позволено му беше даже да интригува по малко в тяхна изгода из посолствата, а за премия го пуснаха да приказва в " Спорт-палас ": изначало хората се разкиснаха, когато бледото кафениче кокали излезе на подиума и стартира да писука нещо за дълбокото схващане, което " същинска Франция проявявала към Третия райх ", само че след това се умълчаха, тъй като " остарелият лекар ", персонално министърът на пропагандата, яростно ги прикани да мируват, и тогава Пиер Ларю взе да декламира нещо като любовен химн в чест на Хорст Весел, починалия сводник и страдалец на нова Германия, който той назова поръчител на безконечния мир сред двете велики народи - Германия и Франция.
Мосю Ларю едвам не се хвърли на врата на актьора Хьофген, толкоз се зарадва, че го вижда още веднъж.
- Oh, oh, mon très cher ami! Enchanté, charme de vous revoir![2]
Ръкостискания и най-сърдечен смях. Не е ли благополучие да живее човек в тази Германия! Не изглежда ли новият ми любим в гиздавата си СС-униформа доста по-красив, в сравнение с който и да било от ония мръсни комунистически хлапаци? Bonsoir, mon cher, je suis tout à fait ravi* - да живее фюрерът, още довечера ще оповестя в Париж какъв брой радостни и миролюбиво настроени са в Берлин, никой не мисли за нищо неприятно, какъв брой прелестна изглежда девойка Линдентал, а не щеш ли идва и доктор Радиг, наздраве!
Нови ръкостискания, тъй като към групата се причисли и лекар Радиг. Той също изглеждаше в великолепно въодушевление, за което имаше всички учредения: връзките му с националния режим, колкото и обтегнати да бяха в началото, в този момент от ден дневно се подобряваха. Сервус, Радиг, по какъв начин си, остаряла лисицо! Хьофген и Радиг се погледнаха засмени един различен като двама честни добряци.
Ето че към този момент можеха още веднъж да се показват умерено дружно на обществено място, към този момент не се компрометираха взаимно, а и не се срамиха един от различен: триумфът, това висшо, необоримо опрощение на всяко непочтеност, ги беше предиздвикал и двамата да не помнят всевъзможен позор. Четиримата - мосю Ларю и господата Радиг, Мюлер-Андрее и Хьофген - се поклониха сияещи и усмихнати, тъй като министър-президентът, носещ се във валсова стъпка с Лоте Линдентал, бе минал около тях и им бе кимнал. [1] * Млад комунистически приятел (фр.). - Бел. ред.[2] * О, о, мой драги, драги приятелю! Възхитен съм, удивен съм, че ви виждам още веднъж (фр.). - Бел. прев.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1227)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ