В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Мефистофел, с автор

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Мефистофел, с автор
Коментари Харесай

"Мефистофел" от Клаус Ман

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Мефистофел ", с създател Клаус Ман, възложен от издателство " Кръг "

Забраняваният " Мефистофел " още веднъж на български! Роман за безсъвестен и подкупен артист в Третия райх
от сина на Томас Ман

Преводът е на Никола Георгиев, последно оповестен през 1982, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.

Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук

Откъс от " Мефистофел " на Клаус Ман

VIII
През трупове

На идната заран целият град го знаеше: министър-президентът беше приел в ложата си артиста Хьофген и бе разговарял с него цели двай­сет и пет минути. Представлението бе продъл­жило с много огромно забавяне след антракта, публиката трябваше да чака, пък и бе чакала на драго сърце. Сцената, която се разигра пред очи­те ù в министерската ложа, беше доста по-зани­мателна от " Фауст "

Хендрик Хьофген, който в миналото се бе предста­вил като " приятел " на сцената на " Буревестник ", който бяха съвсем отписали и причислили към измета на нацията, т.е. към емигрантите - в този момент той стоеше там пред очите на всички, ре­дом с всесилния шишко, който изглеждаше в най-весело въодушевление. Мефистофел флиртуваше и се майтапеше с могъщия, който неколкократно го по­тупа по рамото и на прощаване просто не пускаше ръката му. Публиката на Държавния спектакъл шу­шукаше, разчувствана от това представление.

Още съ­щата нощ сензационното събитие се обсъждаше и разясняваше развълнувано в кафенета, салони и редакции. Името Хьофген, което през последните месеци в никакъв случай не загатваха без прочут скеп­тицизъм - със злорада усмивка или със съжали­телно стесняване на плещи, - в този момент започнаха да на­зовават с ново благоговение. Върху него бе паднал отблясък от чудовищното зарево, което заобикаля властта.

Защото исполинският офицер авиатор, който преди малко беше създаден в чин военачалник, принад­лежеше към най-горната върхушка на автори­тарната и тотална страна. Над него беше единствено още фюрерът - който надали можеше да се счита към този момент за смъртен. Както Господ на небето бе об­кръжен от архангелите си, по този начин и диктаторът бе заобиколен от своите велможи. Вдясно от него стоеше пъргавият завързак с физиономия на граб­лива птица, гърбавият оракул, венцехвалецът, подбудителят и пропагандаторът, който имаше раздвоения език на змия и всяка минута измисля­ше нова неистина.

Вляво от повелителя пък беше мяс­тото на фамозния шишко: той стоеше необятно разкрачил крайници, с царствена външност, подпрян на палаческия меч, бляскав от ордени, ленти и ве­рижки, всеки ден превдварително решен в разнообразни луксозни одеяния. Докато дребосъкът отдясно на престола съчиняваше лъжите, шишкото всеки ден измис­ляше нови изненади за лично забавление и за развлечение на народа: празненства, изтезания или национални костюми. Той колекционираше орде­ни, фантастични одежди и фантастични трофеи.

Колекционираше, несъмнено, и пари. Смееше се със самодоволно грухтене, когато научаваше за мно­гобройните вицове, които народът си позволява­ше да кове за слабостта му към разкоша. Поняко­га, когато беше в неприятно въодушевление, нареждаше да затворят и наказват някой, който си бе развързал прекалено много езика. Най-често обаче се хилеше благосклонно. Да бъде прицел на публичния ху­мор, му се струваше симптом на известност - а тъкмо нея търсеше той.

Тъй като не умееше да бръщолеви по този начин обаятелно като своя съперник, демона от рекламния отдел, той трябваше да си я обезпечи чрез внушителни и баснослов­но скъпи екстравагантности. Наслаждаваше се на славата си и на живота си. Китеше подпухна­лото си туловище, ходеше на лов, плюскаше и се наливаше. Нареждаше да отмъкват картини от музеите и да ги окачват в двореца му. Общуваше с богаташи и изискани хора, канеше принцове и знатни дами на трапезата си.

Някога беше безпаричен и изпаднал и то не бе доста отдавна; толкоз по-настървено се наслаждаваше в този момент на това, че може да има толкоз пари и хубави неща колкото си желае. " Не е ли моят живот като приказка?! " - си споделяше постоянно той. Беше човек, податлив към ро­мантиката. Затова обичаше театъра, с приятност вдъхваше въздуха зад кулисите и на драго сърце седеше в кадифената си ложа, където пък публи­ката се любуваше на него, преди самичък той да види нещо занимателно на сцената.

Животът му и подобен, какъвто си беше, му до­падаше: но напълно по неговия рискован и разпасан усет щеше да потръгне едвам когато още веднъж избухнеше войната. Войната - по този начин си мислеше тоя шишко - беше забавление от още по-интензивен порядък, в сравнение с всички удо­волствия, които можеше да си разреши в този момент. На войната той се радваше като дете по Коледа и считаше за най-важна своя задача да се готви за нея със старателна ловкост.

Нека рекламното джудже прави своето за тази цел, да купува с ду­зини вестници в чужбина, да пръска милиони за подкупи, да провежда мрежа от шпиони и про­вокатори в петте континента, да изпълва ете­ра с нагли закани или с още по-нагли уверения в миролюбивите си усеща - той, шишкото, има­ше грижата за самолетите. Защото Германия трябваше да има на първо място самолети.

В края на краищата отравянето на атмосферата с дол­нопробни неистини беше единствено подготвителна игра. Един ден - и шишкото от сърце се надяваше, че той не е чак толкоз надалеч - въздухът над евро­пейските градове щеше да бъде токсичен към този момент не в метафоричен смисъл: за това щеше да се погрижи генералът авиатор, който напълно не прекарваше всичкото си време да седи в театри или да се преоблича.

Ето го, разкрачил крайници, които са като стъл­бове, изпъчил напред големия си стомах и блестящ. Върху него и върху суетливия стопанин на рекла­мата пада съвсем също толкоз светлина, колко­то и върху фюрера, който стои сред тях. Той пък сякаш съвсем нищо не вижда, очите му са беззрачни и мътни като на слепец. В себе си ли се вглежда той? В себе си ли се вслушва? И какво чува там?

Пеят и приказват ли гласовете в сърцето му все същото, което министърът на пропаганда­та и всички дирижирани от него вестници неу­морно му повтарят и удостоверяват - че той е делегат Божи и би трябвало единствено да следва звездата си, с цел да може Германия, а с нея и целият свят да намерят благополучие под неговото водачество? Това ли чува той в действителност? Действително ли има вяра в това?

Ако се съди по лицето му, едно подпухнало еснафско лице с израз на блажен възторг, той може би в действителност чува това, може би в действителност има вяра в него. Но да го оставим на неговите бла­женства или подозрения. Това лице не крие никаква загадка, която би могла задълго да ни интригува или покори. То не обладава достолепието на духа и не е облагородено от страданието. Да от­върнем взор от него.

Да го оставим, великия човек, да си стои измежду своя извънредно подозрителен Олимп. А кои още се тъл­пят там към него? Какво прелестно сборище на богове! Прелестна тайфа от гротескни и опас­ни видове, пред които един Богу немил народ се гърчи в делириума на благоговението? Любимият фюрер е скръстил ръце, отдолу под вероломно сведе­ното чело слепият, свирепо вторачен взор се плъзга над множеството, което мълви молебствия в нозете му. Шефът на пропагандата грачи, а ми­нистърът на самолетите се хили.

Че какво ли го настройва по този начин радостно, какво го кара да изглеж­да по този начин ситуиран? За изтезания ли си мисли той, или на възбуденото му въображение се при­виждат нови, нечувани способи на заличаване? Вижте, той подвига постепенно солидната ръка! Окото на всесилния се е спряло на някого от тълпата. Ще бъде ли нещастникът на часа откаран, изтеза­ван и погубен? Тъкмо в противен случай - върху него се из­лива снизхождение и той ще бъде повдигнат. А кой е той? Някакъв артист?

Нали е известно, че ви­сокопоставените господа хранят благосклонности към комедиантите! Той излиза непретенциозно, само че с твърда крачка напред. Признайте: той добре приляга на това общество, обладава лъжливото му достойн­ство, истеричния му ентусиазъм, суетния му цинизъм и евтиния демонизъм. Актьорът вирва брадичка и блещука с елмазените си очи. Ето че шишко­то надали не с обич протяга двете си ръце към него. Актьорът се е доближил напълно компактно до групата на боговете. Той към този момент може да се къпе в блясъка им. И със съвършената прелест на придво­рен джентълмен той скланя глава и подгъва коляно пред тлъстия великан.

В дома на Хендрик на Райхсканцлерплац теле­фонът към този момент не преставаше да звъни. Малкият Бьок седеше с бележник до апарата, с цел да си за­писва имената на тия, които се обаждаха. А те бяха шефове на театри и кино компании, артисти, критици, шивачи, автомобилни компании и колекционери на подписи. Хьофген не иска­ше да приказва с никого. Лежеше в леглото си и от благополучие беше изпаднал в нервност.

Министър-президентът го бе поканил на интимна вечеря в двореца си: " Ще бъдат единствено неколцина прияте­ли " - бе споделил той. Само неколцина другари! Зна­чи Хендрик към този момент беше един от най-близките! Той се премяташе и крещеше от наслада сред копри­нените си възглавници и завивки, пръскаше се с парфюм, разруши една дребна ваза на части, запра­ти един пантоф в стената.

- Това не може да се опише! - ликуваше той. - Сега към този момент ще стана доста огромен! Шишкото ще ме направи доста огромен!
Внезапно лицето му доби кахърен израз и той повика Бьок.
- Бьокхен - слушай, Бьокхен! - рече проточено той, като мяташе коси погледи. - Всъщност аз доста огромен непрокопсаник ли съм?
Бьок го гледаше с недоумяващи, воднистосини очи.

- Как по този начин - непрокопсаник? - запита той. - Защо пък непрокопсаник, господин Хьофген? Вие просто има­те триумф.
- Аз просто имам триумф - повтори Хендрик и погледна с блещукащи очи към тавана. Протегна се сластно. - Просто триумф... Добре ще го използ­вам аз тоя триумф. Чудеса ще направя. Вярваш ли ми, Бьокхен?
Бьокхен му вярваше.

Това беше третият напредък на Хендрик Хьофген. Първият беше най-солидният и най-заслуженият: тъй като в Хамбург Хендрик бе поработил добре и публиката можеше да му бъде признателна за не една хубава вечер. Втората обстановка, в Бер­лин от " времето на системата ", се бе разгърнала с трескаво преувеличен ритъм и носеше доста при­знаци на болестното и нездравото.

Тази трета обстановка обаче имаше темперамент на протек­ция, тя пристигна " мълниеносно " като всички акции, предприемани от националсоциалистическото държавно управление. До наскоро Хендрик беше още бежанец, през вчерашния ден - онази полуподозрителна фигу­ра, с която хората не обичаха да бъдат виждани дружно на обществено място; безусловно за една нощ той бе станал огромен човек - единствено един знак на де­белия министър бе задоволителен за това.

Интендантът на държавните театри му на­прави незабавно огромно предложение. Може би не го стори напълно доброволно, нито даже по же­лание, а действаше по заповед от горе, във всеки случай Цезар декор Мук сподели най-благодушна фи­зиономия в тази съдбовна игра, протегна и двете си ръце на новоангажирания актьор и в прилив на искреност заприказва на саксонски акцент:
- Великолепно, че от в този момент нататък ще принад­лежите напълно на нашата среда, драги ми Хьоф­ген. Държа да ви кажа какъв брой доста се удивлявам от вашето развиване. От един малко лековат човек вие се развихте в напълно сериозен, напълно пълностоен.

Цезар декор Мук доста добре знаеше за какво се от­нася с схващане и отзивчивост към такива криви на развиването, каквито преди малко разказа с така приповдигнат език. Той самият беше пре­търпял сходно развитие; в действителност неговото " лековато " - ще рече, политически неблагона­деждно - минало лежеше много по-назад, откол­кото греховете на Хьофген. Преди Цезар декор Мук да стане другар на фюрера и литературна звез­да на националсоциализма, той бе към този момент прочут като създател на драми, изпълнени с пацифистич­но-революционен възторг.

Може би в този момент, когато говореше за особеното си почитание към развиването на Хендрик Хьофген, драматурга, който се бе издигнал от така осъди­телни убеждения до храбър светоглед и интен­дантски пост, си бе спомнил за литературните грехове на личната си възторжена младост. С топлина в очите той добави:
- Впрочем довечера ще имам случай да ви показва на господин министъра на пропаган­дата. Той заяви, че ще пристигна в театъра.

Хендрик се срещна с полубоговете и се оказа, че с тях може да се схваща също по този начин добре, както с някакъв си Оскар X. Кроге, и даже уверено по-добре, в сравнение с с внушаващия страхопочи­тание " професор ". " Че те напълно не са толкоз неприятни " - сподели си Хендрик и почувства откровено об­лекчение.

И така, този миличък, пъргав господин беше господарят над големия рекламен уред на Третия райх, индивидът, който обичаше да се назо­вава пред служащите " остарелия ви чичо лекар ", който със своята сила, подарък слово и с въоръже­ните си банди бе спечелил за националсоциализма скептичния и безсънен Берлин, град, който другояче не се оставяше по този начин елементарно да го подведат.

Това, зна­чи, беше хитроумната глава на партията, която измисляше всичко: по кое време да се провежда факелно шествие, по кое време да се хулят евреите и по кое време - като­лиците. Докато интендантът говореше саксон­ски, министърът приказваше с рейнски акцент, който незабавно накара Хендрик да се почувства като на родна земя. Пък и гъвкавият завързак със своята като че ли разядена от доста приказки уста, наподобява, преливаше от забавни и съвременни хрумвания: говореше за " революционна динамичност ", за " мистичния витален закон на расата " и след това на­право за бала на печата, на който Хьофген щеше да рецитира нещо.

Това беше първото представително празненство, на което Хендрик получи опция да се появи обществено в кръга на полубоговете. Той имаше почетното обвързване да съпроводи гос­пожица Линдентал до залата, защото минис­тър-президентът отново беше просрочен. Лоте но­сеше чудесна рокля с втъкани пурпурни и копри­нени нишки; Хендрик пък надали не изглеждаше болен от изтънченост и достолепие.

Тази вечер го фотографираха освен с генерала авиатор, само че и като разговаряше с министъра на пропагандата; последният самичък беше дал знак за това. Министъ­рът сподели фамозната си, неотразимо чаровна усмивка, с която даряваше и тези, които някол­ко месеца по-късно биваха принасяни в жертва. Все отново не му се удаде изцяло да потисне злоб­ното блещукане на очите. Защото той мразеше Хьофген - протеже на конкуренцията, на минис­тър-президента.

Ала шефът на пропагандата не беше човек, който се управлява от възприятията си и им разрешава да диктуват постъпките му. На­против, той резервира задоволително самообладание и прозорливост, с цел да си каже мислено: веднага като този артист би трябвало да стане едно от култур­ните светила на Третия райх, би било тактиче­ска неточност да оставим на дебелия единствената заслуга за неговото разкриване. Трябва да стис­нем зъби и да застанем ухилени пред обектива.

Колко елементарно вървеше всичко! Как прелестно се нареждаше всичко: Хендрик имаше възприятието, че е фаворит на щастието. " Всичкото това благо­воление - си мислеше той - ми падна напряко от небето. Можеше ли да отблъсна толкоз мно­го искра? Никой на мое място не би го сторил - който твърди противоположното, за мен той е измамник и двуличник.

Пък и нямаше да ми подхожда да пребивавам като бежанец в Париж - просто нямаше да ми подхожда! " - заключи той с предизвикателна са­моувереност. При типа на цялата тази тълпа от хора, измежду която още веднъж се бе озовал, той си спомни незадълбочено, само че и с възприятие на надълбоко отвра­щение за самотните си, нерадостни разходки по парижките площади и булеварди. Слава тебе, гос­поди - в този момент отново бе заобиколен от хора!

Че по какъв начин ли се споделяше този грациозен господин с побелялата глава и изпъкналите сини очи, кой­то по този начин упорито го заприказва? Да, несъмнено, това бе Мюлер-Андрее, фамозният сладкодумец от " Интересантес Журнал ". Все още ли печелеше той толкоз доста пари със своята поучител­на поредност от публикации " Имахте ли разбиране за това? ". Но не, несъмнено. " Интересантес Жур­нал " не излиза към този момент. Ала господин Мюлер-Андрее си живее, даже отново е изплавал от горната страна, обигран чо­век, майтапчия.

Още в 1931 година издал някаква кни­га " Приближените на фюрера " - тогава в действителност под псевдоним. Но в това време си припознал труда като собствен и от най-високо място се заин­тересували за него. Господин Мюлер-Андрее чу­десно се е измъкнал, няма защо да тъгува по " Интересантес Журнал ", министерството на пропагандата заплаща по-добре, а точно в минис­терството на пропагандата работи в този момент остарелият майтапчия. Той сърдечно раздрусва ръката на артиста Хьофген: и така, отново се видяхме, да, да, времената се менят, само че ние двамата имаме къс­мет - та господин Мюлер-Андрее от много време си е бил обожател на актьора Хьофген.

А този дребният, който размахва бележничето си като знаме, това беше Пиер Ларю - в този момент край него не се виждаше никакъв jeune camarade communiste [1] , в противен случай, единствено гиздави и напети момци в едно­временно прелъстителната и респектираща униформа на Секретен сътрудник. Мосю Ларю намираше, че на праз­ненствата и увеселенията на висшите нацист­ки функционери му е още по-забавно, в сравнение с приемите на еврейските банкери.

Той просто бе цъфтящ, с толкоз доста забавни хора имаше опция да се среща в този момент: прекомерно симпатични убийци, които заемаха високи постове при Гестапо; един гимназиален преподавател, кой­то напълно неотдавна бе пуснат от лудницата и бе станал към този момент министър на просветата; адвокати, които смятаха правото за демократичен предразсъ­дък, медици, които гледаха на медицината като на еврейска шашарма, философи, които считаха " расата " за едничката справедлива истина: всички тия чудесни видове мосю Ларю канеше на вечеря в " Еспланада ".

Да, нацистите умееха да ценят гос­топриемството му и неговата деликатна нату­ра. Позволено му беше даже да интригува по малко в тяхна изгода из посолствата, а за премия го пус­наха да приказва в " Спорт-палас ": изначало хората се разкиснаха, когато бледото кафениче кокали из­лезе на подиума и стартира да писука нещо за дъл­бокото схващане, което " същинска Франция про­явявала към Третия райх ", само че след това се умълчаха, тъй като " остарелият лекар ", персонално министърът на пропагандата, яростно ги прикани да мируват, и тогава Пиер Ларю взе да декламира нещо като любовен химн в чест на Хорст Весел, починалия сводник и страдалец на нова Германия, който той назова поръчител на безконечния мир сред двете велики народи - Германия и Франция.

Мосю Ларю едвам не се хвърли на врата на ак­тьора Хьофген, толкоз се зарадва, че го вижда още веднъж.
- Oh, oh, mon très cher ami! Enchanté, charme de vous revoir![2]

Ръкостискания и най-сърдечен смях. Не е ли благополучие да живее човек в тази Германия! Не из­глежда ли новият ми любим в гиздавата си СС-униформа доста по-красив, в сравнение с който и да било от ония мръсни комунистически хлапа­ци? Bonsoir, mon cher, je suis tout à fait ravi* - да жи­вее фюрерът, още довечера ще оповестя в Париж какъв брой радостни и миролюбиво настроени са в Берлин, никой не мисли за нищо неприятно, какъв брой прелестна из­глежда девойка Линдентал, а не щеш ли идва и док­тор Радиг, наздраве!

Нови ръкостискания, тъй като към групата се причисли и лекар Радиг. Той също изглежда­ше в великолепно въодушевление, за което имаше всички учредения: връзките му с национал­ния режим, колкото и обтегнати да бяха в нача­лото, в този момент от ден дневно се подобряваха. Сервус, Радиг, по какъв начин си, остаряла лисицо! Хьофген и Радиг се по­гледнаха засмени един различен като двама честни добряци.

Ето че към този момент можеха още веднъж да се показ­ват умерено дружно на обществено място, към този момент не се компрометираха взаимно, а и не се срамиха един от различен: триумфът, това висшо, необоримо опрощение на всяко непочтеност, ги беше предиздвикал и двамата да не помнят всевъзможен позор. Четиримата - мосю Ларю и господата Радиг, Мюлер-Андрее и Хьофген - се поклониха сияещи и усмихнати, тъй като министър-президентът, но­сещ се във валсова стъпка с Лоте Линдентал, бе минал около тях и им бе кимнал. [1] * Млад комунистически приятел (фр.). - Бел. ред.[2] * О, о, мой драги, драги приятелю! Възхитен съм, удивен съм, че ви виждам още веднъж (фр.). - Бел. прев.

Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1227)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР