Откъс от "Мансардата на бляновете" на Ерих Мария Ремарк
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Мансардата на бляновете ", с създател Ерих Мария Ремарк, възложен от Издателство " Сиела "
Какво се крие в " Мансардата на бляновете " от Ерих Мария Ремарк?! В ново първокласно издание с твърда корица и с нов превод излиза първият разказ на огромния немски публицист.
" Мансардата на бляновете " е първият разказ на най-известния немски публицист през ХХ век, който той стартира още на 16-годишна възраст и разгласява едвам след края на Първата международна война. В него читателят би разкрил може би в най-голяма степен оня " Ерих Мария Ремарк, последният романтик ", както го назовава английският публицист Хилтън Тимс. В " Мансардата на бляновете " Ремарк демонстрира една своя страна, която на пръв взор е радикално друга от тази, която виждаме в по-късните му произведения.
Много преди " На Западния фронт нищо ново ", " Триумфалната арка " и " Трима приятели " младият публицист не се опасява да опитва, да търси своя жанр и ловко вплита лична поезия в страниците на романа.
Главният воин Фриц Шрам, безвъзвратен романтик, надарен стихотворец, художник и ценител на човешките сърца, събира младите си другари във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, ентусиазъм, хубост, а от време на време и горест. Той оказва помощ на всеки от тях, като се трансформира в ловък преподавател, консултант и лидер по сложните пътеки на изкуството, живота и любовта. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц последователно стартира да губи самия себе си.
А през приказния прозорец на мансардата наднича " великото То " – неразрешимата мистерия на живота, дълбоката и безконечна естетика, която носи избавление и покой.
" Мансардата на бляновете " е една история за пътя от преходната пристрастеност към безконечната и същинска обич, за спора сред разсъдъка и възприятията, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един разказ, който не дава отговори, само че за сметка на това инстинктивно схваща " страстите на съществуването ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Мансардата на бляновете " от Ерих Мария Ремарк
Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладостен мирис. Художникът Фриц Шрам крачеше постепенно из старите улички на дребния град. Спираше на места, когато някой дребен еркер или остарял фронтон, от¬крояващ се приятно на свечереното небе, задържаше погледа на актьора. Ръката несъзнателно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за следващ път се спря, с цел да трансферира върху хартията дребна, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих¬нат глава, извади часовника си, погледна го и форсира крачка. Но доста скоро още веднъж запристъпва безгрижно и постепенно. " Нека почакат – намерения си, – вечерта е толкоз красива. "
Пред него влюбени двойки дружно хлътваха във ве¬черта.
По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да наподобяват красиви. Тегло и минало се превръщаха в заблуда и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на предишното и тихич¬ко мълвеше: " Виж пролетта! Погледни я, до теб е! ". А майският вятър гальовно нашепваше: " Не мисли тол¬кова... не задълбавай... светът е хубав... хубав... ". И влюбените се притискаха по-силно един към различен и все¬ки търсеше с очи очите на другия.
Откъм далечните сини планини и дворовете с лю¬ляци цветният вятър довяваше неизразим блян за обич.
Фриц Шрам погледна умислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.
– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
Потъна в предишното и продължи пътя си, без да виж¬да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, ситуирана малко настрана от пътя.
Стъмваше се. Над пътя бе лежащ синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.
Успя да ги улови. Под плътносребристия акомпанимент на един роял из въздуха се носеше сладостен глас. Вечер¬никът го подемаше, понасяше го на открито, над градината и доста скоро Фриц съумя да разграничи и думите.
Сърцето му спря да бие.
Една остаряла ария прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него още веднъж зазвъ¬ня един загубен и доста обичан глас.
Развълнуван, Фриц се приближи.
Същата ария беше, същата, която Тя толкоз постоянно му пееше в миналото, Тя, изгубената, далечната... мъртва¬та... Лу...
Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:
От младостта, от младостта
във менe песничка една звучеше.
Но какъв брой е надалеч, надалеч това,
което нявга единствено мое беше!*
Много разчувствуван, разчувстван и обезпокоен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар¬тина с такава хубост, че той се спря покорен.
Здрачът постепенно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две огромни свещи. Лъчите им караха бе¬лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха изтънчен баснословен силует върху русите коси и нежния профил на младото моми¬че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха добродушно от¬пуснати върху клавишите. Мека, съвсем меланхолична линия обрисуваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше блян.
Фриц продължи напред, безшумно пристъпвайки по ки¬лима. През една от вратите влезе господарката на дома.
– Най-после, господин Шрам – сподели тя сдържано, само че сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.
– С право ме гълчите, милостива госпожо – сподели Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и въпреки всичко виновността е на вечерта, на тази прелестна вечер. Но...
Погледът му се насочи към музикалния салон.
– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид¬хайм, брачната половинка на комерсиалния консултант, е тук и към този момент губи самообладание. Скоро самичък ще се уверите.
– Ах, да, да... – Фриц замени с домакинята многоз-начителна усмивка.
В този миг вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.
– Появи ли се най-сетне нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти¬на безконтролно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек по този начин да изоставя приятелите си. Горим от неспокойствие да чуем описа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!
– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – само че няколко забавни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.
– У Вас ли са?... О, това е прелестно... Дайте ги! Боже, какъв брой забавно!
Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.
– Все същият възторг – сподели Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.
– А още повече от хората, които го вършат – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад стихотворец. И Вие го познавате – младия Волфрам...
– Онзи с алените вратовръзки и свободния стих ли?
– Не бъдете сериозен. Младежта желае да прави впе¬чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по различен метод, с изключение на с някоя алена вра¬товръзка.
– И аз си помислих през вчерашния ден същото, като видях положителния занаятчия Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на доста енергична жена, задължен е всяка вечер в 10 да си е вкъщи, закостенял гласоподавател е и доста честен жител. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми сподели, че ги бил чел на млади години. Кой знае какъв е желал да стане по това време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски темперамент са нап-равили нещата разнообразни от всичко, което в миналото си е представял. Това обаче изцяло го задоволява. А всич¬ките му прашасали юношески фантазии, всичките му велики проекти и хрумвания в последна сметка са се свели до алената вратовръзка, която си поставя в неделя.
Такова нещо би могло да настрои всекиго надали не меланхолно, такава една алена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е доста по-различно? Какво остава от всичко...? Да, една алена вратовръзка в действителност не е доста, само че белким по¬някога не остава и по-малко?... Една къдрица, една из¬беляла фотография... един обречен на смърт спомен... до момента в който самичък не се превърнеш в нещо сходно за другите... Ах, да не мислим за това...
– Не бива, скъпи приятелю – сподели безшумно домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.
– Но таман довечера ми донесе мрачните мисли. Не е ли необичайно, че точно хубостта и щастието на¬веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно въодушевление...
Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа брачната половинка на комерсиалния консултант:
– Къде се запиля още веднъж този мъж?
– Това е то – въодушевление постоянно в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, съпроводена от Фриц.
– Най-после! – извика госпожа брачната половинка на търгов¬ския консултант. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!
– Дори в този момент? – попита домакинята и уточни с ръка към момента гъстата си коса. – При тези побелели коси?
– Поостарели сме май много за сходни неща – сподели Фриц.
– О, боже, каква прелестна смешка – Вие и остарял! – подмятна госпожа брачната половинка на комерсиалния консултант. – Вие, с Вашите 38 години.
– Болестта състарява.
– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до¬като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на¬ложа несъгласие и резервираха за Вас чаша чай!
След което, макар обезверения му митинг, госпожата изпълни за Фриц паница със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.
Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и гальовен люляков мирис влезе дружно с младото момиче.
Домакинята майчински прегърна през рамо момиичето:
– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам въпреки всичко пристигна.
Фриц беше станал наблюдаваше очарован мило¬видното творение.
– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият безценен другар – показа ги един на различен госпожа Хайндорф.
Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич¬ка ръка полегна добродушно в неговата.
– Закъснях – сподели Фриц.
– Разбирам Ви изцяло. Когато на открито е толкоз красиво, човек не желае да е безусловно измежду други хора.
– И все пак копнее точно за човешко присъст-вие.
– Много е изключително, само че нормално копнее за присъст-вието на човек, какъвто в действителност не съществува.
– Може би за човешкото у индивида...
– За нещо, което няма име...
– Най-силните ни копнежи постоянно са без съответни имена...
– От това боли...
– Само първоначално... след това се привиква и човек се на¬учава да не желае. Животът е знамение, само че в него няма чудеса.
– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.
Фриц се развълнува от искреността, с която тя про¬изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше по този начин, и внезапно горещо му се прииска вя¬рата в чудеса на това красиво творение в никакъв случай да не се прекърши.
* " От младостта " или " Лястовича ария " (от нем. Aus der Jugendzeit/Schwalbenlied) – допуска се, че текстът на популярна¬та немска ария е написан през 1918 година от Фридрих Рюкерт (нем. Friedrich Rückert) и е оповестен за пръв път през 1831 година Познати са над шестдесет мелодии, само че с най-широка известност, изключително по вре¬ме на Ваймарската република, се употребява композираната през 1859 година от Роберт Радеке (нем. Robert Radecke). Веднага след 1945 година песента за малко претърпява подем като химн на прокудените от родината, само че последователно потъва в давност. Днес тя може да бъде открита в остарели сборници с песни за родината. – Бел. прев.8
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (850)
Какво се крие в " Мансардата на бляновете " от Ерих Мария Ремарк?! В ново първокласно издание с твърда корица и с нов превод излиза първият разказ на огромния немски публицист.
" Мансардата на бляновете " е първият разказ на най-известния немски публицист през ХХ век, който той стартира още на 16-годишна възраст и разгласява едвам след края на Първата международна война. В него читателят би разкрил може би в най-голяма степен оня " Ерих Мария Ремарк, последният романтик ", както го назовава английският публицист Хилтън Тимс. В " Мансардата на бляновете " Ремарк демонстрира една своя страна, която на пръв взор е радикално друга от тази, която виждаме в по-късните му произведения.
Много преди " На Западния фронт нищо ново ", " Триумфалната арка " и " Трима приятели " младият публицист не се опасява да опитва, да търси своя жанр и ловко вплита лична поезия в страниците на романа.
Главният воин Фриц Шрам, безвъзвратен романтик, надарен стихотворец, художник и ценител на човешките сърца, събира младите си другари във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, ентусиазъм, хубост, а от време на време и горест. Той оказва помощ на всеки от тях, като се трансформира в ловък преподавател, консултант и лидер по сложните пътеки на изкуството, живота и любовта. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц последователно стартира да губи самия себе си.
А през приказния прозорец на мансардата наднича " великото То " – неразрешимата мистерия на живота, дълбоката и безконечна естетика, която носи избавление и покой.
" Мансардата на бляновете " е една история за пътя от преходната пристрастеност към безконечната и същинска обич, за спора сред разсъдъка и възприятията, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един разказ, който не дава отговори, само че за сметка на това инстинктивно схваща " страстите на съществуването ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Мансардата на бляновете " от Ерих Мария Ремарк
Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладостен мирис. Художникът Фриц Шрам крачеше постепенно из старите улички на дребния град. Спираше на места, когато някой дребен еркер или остарял фронтон, от¬крояващ се приятно на свечереното небе, задържаше погледа на актьора. Ръката несъзнателно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за следващ път се спря, с цел да трансферира върху хартията дребна, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих¬нат глава, извади часовника си, погледна го и форсира крачка. Но доста скоро още веднъж запристъпва безгрижно и постепенно. " Нека почакат – намерения си, – вечерта е толкоз красива. "
Пред него влюбени двойки дружно хлътваха във ве¬черта.
По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да наподобяват красиви. Тегло и минало се превръщаха в заблуда и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на предишното и тихич¬ко мълвеше: " Виж пролетта! Погледни я, до теб е! ". А майският вятър гальовно нашепваше: " Не мисли тол¬кова... не задълбавай... светът е хубав... хубав... ". И влюбените се притискаха по-силно един към различен и все¬ки търсеше с очи очите на другия.
Откъм далечните сини планини и дворовете с лю¬ляци цветният вятър довяваше неизразим блян за обич.
Фриц Шрам погледна умислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.
– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
Потъна в предишното и продължи пътя си, без да виж¬да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, ситуирана малко настрана от пътя.
Стъмваше се. Над пътя бе лежащ синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.
Успя да ги улови. Под плътносребристия акомпанимент на един роял из въздуха се носеше сладостен глас. Вечер¬никът го подемаше, понасяше го на открито, над градината и доста скоро Фриц съумя да разграничи и думите.
Сърцето му спря да бие.
Една остаряла ария прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него още веднъж зазвъ¬ня един загубен и доста обичан глас.
Развълнуван, Фриц се приближи.
Същата ария беше, същата, която Тя толкоз постоянно му пееше в миналото, Тя, изгубената, далечната... мъртва¬та... Лу...
Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:
От младостта, от младостта
във менe песничка една звучеше.
Но какъв брой е надалеч, надалеч това,
което нявга единствено мое беше!*
Много разчувствуван, разчувстван и обезпокоен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар¬тина с такава хубост, че той се спря покорен.
Здрачът постепенно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две огромни свещи. Лъчите им караха бе¬лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха изтънчен баснословен силует върху русите коси и нежния профил на младото моми¬че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха добродушно от¬пуснати върху клавишите. Мека, съвсем меланхолична линия обрисуваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше блян.
Фриц продължи напред, безшумно пристъпвайки по ки¬лима. През една от вратите влезе господарката на дома.
– Най-после, господин Шрам – сподели тя сдържано, само че сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.
– С право ме гълчите, милостива госпожо – сподели Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и въпреки всичко виновността е на вечерта, на тази прелестна вечер. Но...
Погледът му се насочи към музикалния салон.
– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид¬хайм, брачната половинка на комерсиалния консултант, е тук и към този момент губи самообладание. Скоро самичък ще се уверите.
– Ах, да, да... – Фриц замени с домакинята многоз-начителна усмивка.
В този миг вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.
– Появи ли се най-сетне нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти¬на безконтролно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек по този начин да изоставя приятелите си. Горим от неспокойствие да чуем описа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!
– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – само че няколко забавни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.
– У Вас ли са?... О, това е прелестно... Дайте ги! Боже, какъв брой забавно!
Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.
– Все същият възторг – сподели Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.
– А още повече от хората, които го вършат – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад стихотворец. И Вие го познавате – младия Волфрам...
– Онзи с алените вратовръзки и свободния стих ли?
– Не бъдете сериозен. Младежта желае да прави впе¬чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по различен метод, с изключение на с някоя алена вра¬товръзка.
– И аз си помислих през вчерашния ден същото, като видях положителния занаятчия Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на доста енергична жена, задължен е всяка вечер в 10 да си е вкъщи, закостенял гласоподавател е и доста честен жител. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми сподели, че ги бил чел на млади години. Кой знае какъв е желал да стане по това време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски темперамент са нап-равили нещата разнообразни от всичко, което в миналото си е представял. Това обаче изцяло го задоволява. А всич¬ките му прашасали юношески фантазии, всичките му велики проекти и хрумвания в последна сметка са се свели до алената вратовръзка, която си поставя в неделя.
Такова нещо би могло да настрои всекиго надали не меланхолно, такава една алена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е доста по-различно? Какво остава от всичко...? Да, една алена вратовръзка в действителност не е доста, само че белким по¬някога не остава и по-малко?... Една къдрица, една из¬беляла фотография... един обречен на смърт спомен... до момента в който самичък не се превърнеш в нещо сходно за другите... Ах, да не мислим за това...
– Не бива, скъпи приятелю – сподели безшумно домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.
– Но таман довечера ми донесе мрачните мисли. Не е ли необичайно, че точно хубостта и щастието на¬веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно въодушевление...
Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа брачната половинка на комерсиалния консултант:
– Къде се запиля още веднъж този мъж?
– Това е то – въодушевление постоянно в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, съпроводена от Фриц.
– Най-после! – извика госпожа брачната половинка на търгов¬ския консултант. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!
– Дори в този момент? – попита домакинята и уточни с ръка към момента гъстата си коса. – При тези побелели коси?
– Поостарели сме май много за сходни неща – сподели Фриц.
– О, боже, каква прелестна смешка – Вие и остарял! – подмятна госпожа брачната половинка на комерсиалния консултант. – Вие, с Вашите 38 години.
– Болестта състарява.
– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до¬като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на¬ложа несъгласие и резервираха за Вас чаша чай!
След което, макар обезверения му митинг, госпожата изпълни за Фриц паница със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.
Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и гальовен люляков мирис влезе дружно с младото момиче.
Домакинята майчински прегърна през рамо момиичето:
– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам въпреки всичко пристигна.
Фриц беше станал наблюдаваше очарован мило¬видното творение.
– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият безценен другар – показа ги един на различен госпожа Хайндорф.
Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич¬ка ръка полегна добродушно в неговата.
– Закъснях – сподели Фриц.
– Разбирам Ви изцяло. Когато на открито е толкоз красиво, човек не желае да е безусловно измежду други хора.
– И все пак копнее точно за човешко присъст-вие.
– Много е изключително, само че нормално копнее за присъст-вието на човек, какъвто в действителност не съществува.
– Може би за човешкото у индивида...
– За нещо, което няма име...
– Най-силните ни копнежи постоянно са без съответни имена...
– От това боли...
– Само първоначално... след това се привиква и човек се на¬учава да не желае. Животът е знамение, само че в него няма чудеса.
– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.
Фриц се развълнува от искреността, с която тя про¬изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше по този начин, и внезапно горещо му се прииска вя¬рата в чудеса на това красиво творение в никакъв случай да не се прекърши.
* " От младостта " или " Лястовича ария " (от нем. Aus der Jugendzeit/Schwalbenlied) – допуска се, че текстът на популярна¬та немска ария е написан през 1918 година от Фридрих Рюкерт (нем. Friedrich Rückert) и е оповестен за пръв път през 1831 година Познати са над шестдесет мелодии, само че с най-широка известност, изключително по вре¬ме на Ваймарската република, се употребява композираната през 1859 година от Роберт Радеке (нем. Robert Radecke). Веднага след 1945 година песента за малко претърпява подем като химн на прокудените от родината, само че последователно потъва в давност. Днес тя може да бъде открита в остарели сборници с песни за родината. – Бел. прев.8
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (850)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ