Откъс от "Малката билкарница в Монмартър" на Донатела Рицати
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Малката билкарница в Монмартър " с създател Донатела Рицати, възложен от Издателство " Софтпрес ".
Лятото ухае на билки и лавандула измежду страниците на " Малката билкарница в Монмартър "
Малко след Еньовден лятото е в разгара си. Приканва ни да отделим време за себе си, да пътуваме, да се любуваме на студени питиета и на горещото слънце. Да се завърнем вкъщи.
Добре пристигнали в дребната билкарница в Монмартър. Мястото, което разсънва вярата.
" Малката билкарница в Монмартър " е дебютният разказ на Донатела Рицати. Изпъстрена с ухания на билки и с неповторимата атмосфера на Монмартър, тази книга е като прелестен диалог на чаша чай с добра другарка – сгрява, ободрява и заразява с усмивка.
" Във въздуха се носеше внимателен аромат, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания Разпознах цветя, кори и подправки... За първи път след толкоз време се почувствах вкъщи. "
Виола счита, че е изгубила всичко. Съпругът й е мъртъв, фамилията – отчуждено. Дори специалността, в която постоянно е намирала опора, към този момент не й носи наслада. Виола е природолечител, а е мъчно да лекуваш непознатите болки, когато не можеш да овладееш своята лична.
Единственият късмет за ново начало на младата италианка е да се върне в Париж – там, където за първи път учи тайните на натуропатията и открива дребното магазинче за билки на сестрите Фльоре-Бюри.
Сред уханията на цветя и есенции, измежду остарели другари и нови познати, Виола стартира да написа първата страница от новия си живот. Но предишното не може да бъде изтрито. То припомня на Виола за себе си, разкрива й необикновен подарък, оставен от любовта на живота й, само че и неподозирани секрети. А някъде там – сред лекотата на свободата и тежестта на лъжите, сегашното проправя път за нова обич.
В страниците на " Малката билкарница в Монмартър " са скрити предписания за благополучие, хубост и душевна естетика, които всеки може да подготви вкъщи, до момента в който се любува на четенето.
" Лавандулата има успокоително благоухание, което разсънва мемоари от детството и фамилната атмосфера. "
Ароматът на лавандула е този, който свързва Виола с Камий, клиент и добра другарка. В романа ще откриете рецепта за етерично масло от лавандула, което се употребява от епохи, само че с цел да почувствате успокояващия и тонизиращ резултат на тази билка, ще е задоволително просто да вдъхнете. книгата.
Благодарение на специфична печатарска технология, българското издание на " Малката билкарница в Монмартър " пази невероятна загадка – същински мирис на лавандула в кориците и книгоразделителя. Смесването на този тънък аромат с уханието на мастило основава извънреден парфюм, на който нито едно сантиментално сърце не може да устои.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Малката билкарница в Монмартър "
Париж, ноември 2004 година
Изкачването по " Льопик " бе изморително. Натежалото от облаци оловносиво небе не обещаваше нищо положително. Улицата, постоянно оживена и гъмжаща от туристи, коли и забързани минувачи, беше извънредно тиха. Беше огромен мраз – усещах по какъв начин прониква през кубинките и през дългия чеп, който носех под панталона. Свих се в грубото вълнено палто и нахлупих качулката над очите си, признателна за топлината ѝ.
Минах пред кафе " Двете мелници " – квартално заведение без искания за грациозност (ако не броим външната украса в крещящо кардиналско червено), което стана известно със фотосите на един сполучлив филм* и по тази причина бе постоянно цялостно с любопитни туристи. Аз персонално избрах други места, не толкоз фешън, само че с по-достъпни цени, най-малко за безработна студентка като мен. Този ден бях излязла с съответна цел – да диря сушен цвят от невен, нужен за масления извлек, който имах за задача да подготвя за билковата лаборатория на идната заран. Отскоро карах курс по природолечение. Кипях от
възторг и очакване и усещах, че всеки триумф от ден на ден ме отдалечава от света, който желаех да оставя зад себе си – този на татко ми и на неговата публична медицина, стерилна и механична. От всички предмети билколечението ми беше най-любимо. Обичах да уча лечебните свойства на лечебните растения и нямах самообладание да приложа на процедура знанията си.
Да намериш цвят от невен, не беше невероятно начинание, само че тъкмо този ден, обхваната от неприятно въодушевление и мрачни мисли за родителите си и доброволното си обособяване от тях, използвах невена като опрощение за разходка до върха на хълма Монмартър. Обикновено скитането из тези прави улици, оградени от постройки като палитра с всички тонове на бялото и с парапети от ковано желязо, ме успокояваше, само че този следобяд не намирах облекчение. На края на " Льопик " завих по първата директна вдясно и минах по цялото ѝ продължение, като разсеяно зяпах витрините в профил, до момента в който една не притегли вниманието ми.
Беше дюкянче със демодиран тип, притиснато сред съвременен бутик с неонови светлини и грациозен магазин за тапицерски тъкани. Изглеждаше не на място, като откъс от от дълго време минали времена, катапултиран за своя зла орис посред улица от двайсети век и останал там в неразбиране. Беше доста по-различно от билковите аптеки, които бях посещавала до този миг, с витрини, отрупани с шампоани, кремове, чайници и ароматни свещи. Тук беше друго.
Единствената витрина – необятна и с дървена рамка в матово виолетово, съдържаше прелестен дребен билков атлас, евентуално феодален, отворен върху подложка за книги под мека светлина, в която танцуваха фини златисти прашинки. Страниците бяха напукани, цялостни с илюстрации на растения и изписани със дребен, съвсем неразбираем шрифт. Табелата на магазинчето гласеше единствено: FAMILLE FLEURET-BOURRY. DEPUIS 1895**.
Понякога се запитвам дали действителността съществува отвън нас, или е единствено отражение на нашите страхове и секрети стремежи. Не знам отговора, само че знам, че онази вълшебна витрина, която в миг на по-дълбока съсредоточеност евентуално нямаше да виждам, се материализира пред мен и ми подейства като апел, който ме изтръгна от унинието, стягащо сърцето ми. Не можех да не вляза. Едва прекрачих прага и Париж, от който идвах, изчезна и се почувствах, като че ли съм попаднала в антична ера. Спомних си един откъс от " Декамерон " на Бокачо, който преди няколко дни бях прочела в учебно заведение:
... килиите им са отрупани с всякакви смазки и помади, с
кутийки, цялостни със сладкиши и лакомства, с шишенца и
стъкленици с благовонни води и масла...***
Това бе освен това от елементарна билкова аптека, беше нещо особено. Въпреки усещането, което създаваше извън, магазинчето се оказа изненадващо пространно. Във въздуха се носеше внимателен аромат, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания, в който разпознах цветя, кори и подправки. Нежни изпарения, които ми подействаха като еликсир и съвсем като с магия разсеяха паниките ми. Стените бяха покрити до тавана с елементарни етажерки от гладък орех.
Благородното мрачно дърво (разпознах го, тъй като майка ми имаше старомодна обвързаност към ореха, най-много към едно бюро, което настани в стаята ми, а аз безскрупулно го украсих с цветни лепенки и колажи от сухи цветя...) бе нарязано на квадрати, безразборните, само че елегантните жилки образуваха арабески и геометрични форми, като че ли излезли отдолу под длетото на занаятчия на абаносови статуетки. На всяка лавица по азбучен ред бяха строени шишенца, гърненца, стъклени или керамични съдове и пликчета от юта със семена, сухи цветя и листа от растения, чиито имена даже не бях чувала. Календула, карамфил, кардамин... това бе единствено началото на редицата с писмен знак К.
Беше смайващо.
След като инспектирах стените, тавана с голите греди, пода с плочите от бял и охрен варовик и разнообразните кошници, преливащи от стока, разпръснати безредно из целия магазин, погледът ми най-накрая спря върху дамата, която стоеше зад щанда и която от самото начало ме бе гледала търпеливо и общително, без да смущава щателния ми оглед.
Погледнах я в очите и за секунда се стъписах... В тях се четеше антична мъдрост, светлина на разсъдък и успокоение, само че и някаква дяволита искрица. Беше стара, несъмнено бе предходна шейсетте, съдейки по прошарената права коса, подрязана тъкмо под ушите.
Беше много стройна, междинна на растеж, с остри черти и светла кожа, а лицето ѝ бе огряно от две огромни, изумително ясни небесносини очи, в които не можех да спра да се заглеждам.
Жената продължи да ме следи още момент, след това се усмихна:
– Добър ден, мога ли да ви оказа помощ?
За момент се изкуших да излея душата си пред нея. " О, несъмнено, че можете – идеше ми да извикам. – Има ли лекарство против неуспеха? Чай, който прогонва тъгата от раздялата? Или запарка, която лекува страха, че повече никой няма да те обича? Съществува ли на света даже една проклета трева, която да ме накара да се усещам честен човек, в случай че ще и да е единствено за пет минути? " Прехапах си езика, с цел да не направя сцена пред тази общителна жена, която не подозираше нищо.
Госпожата обаче несъмнено имаше шесто възприятие, тъй като ме изгледа изпитателно и сподели:
– Не владея дарбата да трансформирам хода на човешкия живот, само че за тежест в душата мога да намеря нещичко. Не ми наподобявате на французойка. Нали не се неистина?
Не отговорих незабавно, смаяна от проницателността ѝ. Импулсивно ми се прииска да си поприказвам с тази непозната. Може би тъй като толкоз дълго бях нещастна, може би тъй като нямах на кого да се доверя, може би тъй като тази жена с обаятелното си майчинско лъчение ми напомни едно възприятие за топлина, което не бях изпитвала от доста време.
Изведнъж се разплаках. Порой от сълзи. Изливах го безкрайно, без да си поемам мирис. Плачех за омразните мълчания на татко ми и за обърканото момиченце, което се криеше в мен и за което една прегръдка би била задоволителна да го накара да се усеща в сигурност.
Жената ме остави да излея тъгата си, без да споделя нищо. Когато се поуспокоих, излезе иззад щанда, подаде ми хартиена кърпичка и ме погали по бузата, като се усмихна ласкаво.
– Не може да е чак толкоз извънредно. Искаш ли да поговорим? – попита със по роднински звук, от който незабавно се почувствах по-добре. Почувствах се свободна. Свободна най-накрая да съм себе си в наличието на една безусловно непозната жена.
Непознатата се споделяше Жизел, беше омъжена, имаше две деца и трима внуци и две по-малки сестри, дружно с които управляваше магазина. Макар че от много години единствено тя и сестра ѝ Сабин се занимавали с това, тъй като Ивет, най-малката, се омъжила за италиански инженер и откакто създали околосветско странствуване, най-накрая се открили в Рим. Разбрах също, че родът на Жизел се занимава с лечебни растения повече от век.
Не бях доста надалеч от истината, когато си помислих, че това магазинче е особено – прапрадядото на Жизел бил доктор с изявен интерес към лечебните свойства на растенията. С поколенията фамилната пристрастеност към билкарството също растяла и при започване на XX век се трансформирала в същинска специалност с отварянето на първото магазинче в Париж, в което се продавали естествени медикаменти, извлечени от растения. То бе оживяло даже в урагана на две международни войни, съвсем непроменено, като изключим нужните модернизации.
Жизел ми описа своята история, откакто ми сервира утешителен чай от липа и маточина, ароматизиран с малко джинджифил: " За стопяване на леда ".
– По всичко проличава обаче, че магазинчето ще свърши с мен и сестрите ми – въздъхна по-късно, като подвигна чашата към устните си.
– Защо? – попитах.
– Защото децата и внуците ми нямат никакъв интерес да продължат родовата традиция. Дъщеря ми Мелюзин е юрист, а синът ми Флориан работи на нефтена платформа. Техните деца са още дребни, само че към този момент имат ясни хрумвания за бъдещето: желаят да вършат пари, а билковата аптека не носи огромни облаги.
Тези думи ме натъжиха. Едва бях разкрила това прелестно кътче, а към този момент го дебнеше заплаха да изчезне вечно.
Жизел очевидно видя разочарованото ми изражение, тъй като добави с усмивка:
– Но казусът не е толкоз неотложен. Със сестрите ми нямаме желание да изоставяме бизнеса. Всъщност Ивет ще се върне за Коледа и в случай че искаш да се присъединиш към
нас, ще те срещна. Сигурна съм, че ще ти хареса.
За първи път след толкоз време се почувствах вкъщи.
Ненадейно бях разкрила място, от което не желаех да си потеглям в никакъв случай.
1 Café des Deux Moulins – кафенето, в което е сниман филмът " Невероятната орис на Амели Пулен ". – б. р.
2 " Фамилия Фльоре-Бури. От 1895 година " (фр.). – б. прочие
3 Джовани Бокачо, " Декамерон ", книга 7, новела 3, прев. Н. Иванов, Др. Петров, 1970 година – б. прочие
Рецепта за регенериращ крем за лице и шия от " Малката билкарница в Монмартър "
Съставки:
1 лъжица естествен пчелен восък
3 лъжици масло от карите
3 лъжици масло от авокадо
2 лъжици олигоминерална вода, негазирана
5 капки розово масло
4 капки етерично масло с мирис по желание
В тенджерка от неръждаема стомана сложете восъка и маслата от карите и авокадо. Загрейте на водна баня, на муден и непрекъснат огън, до момента в който твърдите субстанции се стопят. Междувременно загрейте водата на същата температура като маслата (обикновен кухненски термометър може да ви е от полза), прибавете я на тънка струйка към сместа от восък и масла и започнете да бъркате с миксер, до момента в който се получи гладка примес.
Когато стартира да изстива, само че преди да се втвърди, прибавете деликатно и при непрекъснато безредие розовото масло и етеричното масло по ваш избор. Изсипете в авансово стерилизирано бурканче с похлупак. Съхранявайте крема в хладилника най-много един месец.
Розовото масло е прелестен артикул, с регенериращо и успокояващо деяние поради полиненаситените си мастни киселини. Освен че хидратира кожата в дълбочина, може да помогне за заличаването на белези от акне или изгаряне и е извънредно потребно при първа поява на стрии.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (755)
Лятото ухае на билки и лавандула измежду страниците на " Малката билкарница в Монмартър "
Малко след Еньовден лятото е в разгара си. Приканва ни да отделим време за себе си, да пътуваме, да се любуваме на студени питиета и на горещото слънце. Да се завърнем вкъщи.
Добре пристигнали в дребната билкарница в Монмартър. Мястото, което разсънва вярата.
" Малката билкарница в Монмартър " е дебютният разказ на Донатела Рицати. Изпъстрена с ухания на билки и с неповторимата атмосфера на Монмартър, тази книга е като прелестен диалог на чаша чай с добра другарка – сгрява, ободрява и заразява с усмивка.
" Във въздуха се носеше внимателен аромат, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания Разпознах цветя, кори и подправки... За първи път след толкоз време се почувствах вкъщи. "
Виола счита, че е изгубила всичко. Съпругът й е мъртъв, фамилията – отчуждено. Дори специалността, в която постоянно е намирала опора, към този момент не й носи наслада. Виола е природолечител, а е мъчно да лекуваш непознатите болки, когато не можеш да овладееш своята лична.
Единственият късмет за ново начало на младата италианка е да се върне в Париж – там, където за първи път учи тайните на натуропатията и открива дребното магазинче за билки на сестрите Фльоре-Бюри.
Сред уханията на цветя и есенции, измежду остарели другари и нови познати, Виола стартира да написа първата страница от новия си живот. Но предишното не може да бъде изтрито. То припомня на Виола за себе си, разкрива й необикновен подарък, оставен от любовта на живота й, само че и неподозирани секрети. А някъде там – сред лекотата на свободата и тежестта на лъжите, сегашното проправя път за нова обич.
В страниците на " Малката билкарница в Монмартър " са скрити предписания за благополучие, хубост и душевна естетика, които всеки може да подготви вкъщи, до момента в който се любува на четенето.
" Лавандулата има успокоително благоухание, което разсънва мемоари от детството и фамилната атмосфера. "
Ароматът на лавандула е този, който свързва Виола с Камий, клиент и добра другарка. В романа ще откриете рецепта за етерично масло от лавандула, което се употребява от епохи, само че с цел да почувствате успокояващия и тонизиращ резултат на тази билка, ще е задоволително просто да вдъхнете. книгата.
Благодарение на специфична печатарска технология, българското издание на " Малката билкарница в Монмартър " пази невероятна загадка – същински мирис на лавандула в кориците и книгоразделителя. Смесването на този тънък аромат с уханието на мастило основава извънреден парфюм, на който нито едно сантиментално сърце не може да устои.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Малката билкарница в Монмартър "
Париж, ноември 2004 година
Изкачването по " Льопик " бе изморително. Натежалото от облаци оловносиво небе не обещаваше нищо положително. Улицата, постоянно оживена и гъмжаща от туристи, коли и забързани минувачи, беше извънредно тиха. Беше огромен мраз – усещах по какъв начин прониква през кубинките и през дългия чеп, който носех под панталона. Свих се в грубото вълнено палто и нахлупих качулката над очите си, признателна за топлината ѝ.
Минах пред кафе " Двете мелници " – квартално заведение без искания за грациозност (ако не броим външната украса в крещящо кардиналско червено), което стана известно със фотосите на един сполучлив филм* и по тази причина бе постоянно цялостно с любопитни туристи. Аз персонално избрах други места, не толкоз фешън, само че с по-достъпни цени, най-малко за безработна студентка като мен. Този ден бях излязла с съответна цел – да диря сушен цвят от невен, нужен за масления извлек, който имах за задача да подготвя за билковата лаборатория на идната заран. Отскоро карах курс по природолечение. Кипях от
възторг и очакване и усещах, че всеки триумф от ден на ден ме отдалечава от света, който желаех да оставя зад себе си – този на татко ми и на неговата публична медицина, стерилна и механична. От всички предмети билколечението ми беше най-любимо. Обичах да уча лечебните свойства на лечебните растения и нямах самообладание да приложа на процедура знанията си.
Да намериш цвят от невен, не беше невероятно начинание, само че тъкмо този ден, обхваната от неприятно въодушевление и мрачни мисли за родителите си и доброволното си обособяване от тях, използвах невена като опрощение за разходка до върха на хълма Монмартър. Обикновено скитането из тези прави улици, оградени от постройки като палитра с всички тонове на бялото и с парапети от ковано желязо, ме успокояваше, само че този следобяд не намирах облекчение. На края на " Льопик " завих по първата директна вдясно и минах по цялото ѝ продължение, като разсеяно зяпах витрините в профил, до момента в който една не притегли вниманието ми.
Беше дюкянче със демодиран тип, притиснато сред съвременен бутик с неонови светлини и грациозен магазин за тапицерски тъкани. Изглеждаше не на място, като откъс от от дълго време минали времена, катапултиран за своя зла орис посред улица от двайсети век и останал там в неразбиране. Беше доста по-различно от билковите аптеки, които бях посещавала до този миг, с витрини, отрупани с шампоани, кремове, чайници и ароматни свещи. Тук беше друго.
Единствената витрина – необятна и с дървена рамка в матово виолетово, съдържаше прелестен дребен билков атлас, евентуално феодален, отворен върху подложка за книги под мека светлина, в която танцуваха фини златисти прашинки. Страниците бяха напукани, цялостни с илюстрации на растения и изписани със дребен, съвсем неразбираем шрифт. Табелата на магазинчето гласеше единствено: FAMILLE FLEURET-BOURRY. DEPUIS 1895**.
Понякога се запитвам дали действителността съществува отвън нас, или е единствено отражение на нашите страхове и секрети стремежи. Не знам отговора, само че знам, че онази вълшебна витрина, която в миг на по-дълбока съсредоточеност евентуално нямаше да виждам, се материализира пред мен и ми подейства като апел, който ме изтръгна от унинието, стягащо сърцето ми. Не можех да не вляза. Едва прекрачих прага и Париж, от който идвах, изчезна и се почувствах, като че ли съм попаднала в антична ера. Спомних си един откъс от " Декамерон " на Бокачо, който преди няколко дни бях прочела в учебно заведение:
... килиите им са отрупани с всякакви смазки и помади, с
кутийки, цялостни със сладкиши и лакомства, с шишенца и
стъкленици с благовонни води и масла...***
Това бе освен това от елементарна билкова аптека, беше нещо особено. Въпреки усещането, което създаваше извън, магазинчето се оказа изненадващо пространно. Във въздуха се носеше внимателен аромат, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания, в който разпознах цветя, кори и подправки. Нежни изпарения, които ми подействаха като еликсир и съвсем като с магия разсеяха паниките ми. Стените бяха покрити до тавана с елементарни етажерки от гладък орех.
Благородното мрачно дърво (разпознах го, тъй като майка ми имаше старомодна обвързаност към ореха, най-много към едно бюро, което настани в стаята ми, а аз безскрупулно го украсих с цветни лепенки и колажи от сухи цветя...) бе нарязано на квадрати, безразборните, само че елегантните жилки образуваха арабески и геометрични форми, като че ли излезли отдолу под длетото на занаятчия на абаносови статуетки. На всяка лавица по азбучен ред бяха строени шишенца, гърненца, стъклени или керамични съдове и пликчета от юта със семена, сухи цветя и листа от растения, чиито имена даже не бях чувала. Календула, карамфил, кардамин... това бе единствено началото на редицата с писмен знак К.
Беше смайващо.
След като инспектирах стените, тавана с голите греди, пода с плочите от бял и охрен варовик и разнообразните кошници, преливащи от стока, разпръснати безредно из целия магазин, погледът ми най-накрая спря върху дамата, която стоеше зад щанда и която от самото начало ме бе гледала търпеливо и общително, без да смущава щателния ми оглед.
Погледнах я в очите и за секунда се стъписах... В тях се четеше антична мъдрост, светлина на разсъдък и успокоение, само че и някаква дяволита искрица. Беше стара, несъмнено бе предходна шейсетте, съдейки по прошарената права коса, подрязана тъкмо под ушите.
Беше много стройна, междинна на растеж, с остри черти и светла кожа, а лицето ѝ бе огряно от две огромни, изумително ясни небесносини очи, в които не можех да спра да се заглеждам.
Жената продължи да ме следи още момент, след това се усмихна:
– Добър ден, мога ли да ви оказа помощ?
За момент се изкуших да излея душата си пред нея. " О, несъмнено, че можете – идеше ми да извикам. – Има ли лекарство против неуспеха? Чай, който прогонва тъгата от раздялата? Или запарка, която лекува страха, че повече никой няма да те обича? Съществува ли на света даже една проклета трева, която да ме накара да се усещам честен човек, в случай че ще и да е единствено за пет минути? " Прехапах си езика, с цел да не направя сцена пред тази общителна жена, която не подозираше нищо.
Госпожата обаче несъмнено имаше шесто възприятие, тъй като ме изгледа изпитателно и сподели:
– Не владея дарбата да трансформирам хода на човешкия живот, само че за тежест в душата мога да намеря нещичко. Не ми наподобявате на французойка. Нали не се неистина?
Не отговорих незабавно, смаяна от проницателността ѝ. Импулсивно ми се прииска да си поприказвам с тази непозната. Може би тъй като толкоз дълго бях нещастна, може би тъй като нямах на кого да се доверя, може би тъй като тази жена с обаятелното си майчинско лъчение ми напомни едно възприятие за топлина, което не бях изпитвала от доста време.
Изведнъж се разплаках. Порой от сълзи. Изливах го безкрайно, без да си поемам мирис. Плачех за омразните мълчания на татко ми и за обърканото момиченце, което се криеше в мен и за което една прегръдка би била задоволителна да го накара да се усеща в сигурност.
Жената ме остави да излея тъгата си, без да споделя нищо. Когато се поуспокоих, излезе иззад щанда, подаде ми хартиена кърпичка и ме погали по бузата, като се усмихна ласкаво.
– Не може да е чак толкоз извънредно. Искаш ли да поговорим? – попита със по роднински звук, от който незабавно се почувствах по-добре. Почувствах се свободна. Свободна най-накрая да съм себе си в наличието на една безусловно непозната жена.
Непознатата се споделяше Жизел, беше омъжена, имаше две деца и трима внуци и две по-малки сестри, дружно с които управляваше магазина. Макар че от много години единствено тя и сестра ѝ Сабин се занимавали с това, тъй като Ивет, най-малката, се омъжила за италиански инженер и откакто създали околосветско странствуване, най-накрая се открили в Рим. Разбрах също, че родът на Жизел се занимава с лечебни растения повече от век.
Не бях доста надалеч от истината, когато си помислих, че това магазинче е особено – прапрадядото на Жизел бил доктор с изявен интерес към лечебните свойства на растенията. С поколенията фамилната пристрастеност към билкарството също растяла и при започване на XX век се трансформирала в същинска специалност с отварянето на първото магазинче в Париж, в което се продавали естествени медикаменти, извлечени от растения. То бе оживяло даже в урагана на две международни войни, съвсем непроменено, като изключим нужните модернизации.
Жизел ми описа своята история, откакто ми сервира утешителен чай от липа и маточина, ароматизиран с малко джинджифил: " За стопяване на леда ".
– По всичко проличава обаче, че магазинчето ще свърши с мен и сестрите ми – въздъхна по-късно, като подвигна чашата към устните си.
– Защо? – попитах.
– Защото децата и внуците ми нямат никакъв интерес да продължат родовата традиция. Дъщеря ми Мелюзин е юрист, а синът ми Флориан работи на нефтена платформа. Техните деца са още дребни, само че към този момент имат ясни хрумвания за бъдещето: желаят да вършат пари, а билковата аптека не носи огромни облаги.
Тези думи ме натъжиха. Едва бях разкрила това прелестно кътче, а към този момент го дебнеше заплаха да изчезне вечно.
Жизел очевидно видя разочарованото ми изражение, тъй като добави с усмивка:
– Но казусът не е толкоз неотложен. Със сестрите ми нямаме желание да изоставяме бизнеса. Всъщност Ивет ще се върне за Коледа и в случай че искаш да се присъединиш към
нас, ще те срещна. Сигурна съм, че ще ти хареса.
За първи път след толкоз време се почувствах вкъщи.
Ненадейно бях разкрила място, от което не желаех да си потеглям в никакъв случай.
1 Café des Deux Moulins – кафенето, в което е сниман филмът " Невероятната орис на Амели Пулен ". – б. р.
2 " Фамилия Фльоре-Бури. От 1895 година " (фр.). – б. прочие
3 Джовани Бокачо, " Декамерон ", книга 7, новела 3, прев. Н. Иванов, Др. Петров, 1970 година – б. прочие
Рецепта за регенериращ крем за лице и шия от " Малката билкарница в Монмартър "
Съставки:
1 лъжица естествен пчелен восък
3 лъжици масло от карите
3 лъжици масло от авокадо
2 лъжици олигоминерална вода, негазирана
5 капки розово масло
4 капки етерично масло с мирис по желание
В тенджерка от неръждаема стомана сложете восъка и маслата от карите и авокадо. Загрейте на водна баня, на муден и непрекъснат огън, до момента в който твърдите субстанции се стопят. Междувременно загрейте водата на същата температура като маслата (обикновен кухненски термометър може да ви е от полза), прибавете я на тънка струйка към сместа от восък и масла и започнете да бъркате с миксер, до момента в който се получи гладка примес.
Когато стартира да изстива, само че преди да се втвърди, прибавете деликатно и при непрекъснато безредие розовото масло и етеричното масло по ваш избор. Изсипете в авансово стерилизирано бурканче с похлупак. Съхранявайте крема в хладилника най-много един месец.
Розовото масло е прелестен артикул, с регенериращо и успокояващо деяние поради полиненаситените си мастни киселини. Освен че хидратира кожата в дълбочина, може да помогне за заличаването на белези от акне или изгаряне и е извънредно потребно при първа поява на стрии.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (755)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ