Откъс от "Лято" на Едит Уортън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Лято " с създател Едит Уортън, възложен от Издателство " Ентусиаст ".
Емблематичен разказ от създателя на " Невинни години " и " Итън Фром " и притежател на премия " Пулицър "
Сензационният за епохата си разказ " Лято " показва проекцията на портрета на новата жена – дамата, която брани страстите си и заплаща висока цена за любовта си.
" Лято " е наситена с страсти история за злоупотребата с невинността и наивността, за предаденото доверие, пристрастеността, вярата и изоставянето, за разрушените илюзии на младостта и суровата действителност, която неизбежно ни връхлита след извънредно хубав сън. Романът преглежда безконечната тематика за дамата, способна да се отдаде на обич, която в реалност е илюзорна, подправена и мъчителна. Портрет на героинята може да бъде портрет на всяка една жена – намираща избавление в достолепието и доблестта да одобри събитията такива, каквито са.
Едит Уортън е третият притежател и първата жена в историята, която получава влиятелната премия " Пулицър " през 1921 година Уортън е родена в Ню Йорк, а измежду нейните най-близки другари са Жан Кокто и Андре Жид, Синклер Луис, президентът Теодор Рузвелт и Скот Фицджералд. Специално място в живота ѝ заема великият американски романист Хенри Джеймс. " Невинни години " и " Итън Фром " са измежду най-силните ѝ произведения, а романът " Лято " се превежда и издава за първи път в България.
Превод от британски Йордан Костурков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Едно момиче излезе от къщата на юриста Роял в края на единствената улица на Северен Дормър и застана на
прага. Беше ранен юнски следобяд. От прозрачнотопролетно небе се ронеше дъжд от сребърни слънчеви лъчи и падаше върху покривите на градчето и върху пасищата и горите с лиственица в близост. Слаб ветрец се промъкваше измежду облите бели облаци по скатовете на хълмовете и понасяше сенките им през нивите и по обраслото с трева шосе, което минаваше за улица, когато пресичаше Северен Дормър. Градчето беше ситуирано високо, навън и бе лишено от великодушните сенки на добре закътаните селища на Нова Англия.
Скупчените плачещи върби край езерцето с патиците и смърчовете пред портата на Хачард бяха съвсем единствените, които хвърляха крайпътна сянка в сектора от улицата сред къщата на юриста Роял и другия завършек на градчето. Шосето се качваше високо над църквата и заобикаляше стената от канадска ела, която заграждаше гробището.
Слабият юнски ветрец, понесъл се надолу по улицата, разклащаше печалните ресни на боровете на Хачард. Грабна сламената шапка на младия мъж, който таман минаваше под тях, и я запрати право към другия завършек на
шосето, в езерото с патиците. Когато той изтича да я извади от водата, момичето, застанало на прага на къщата на юриста Роял, видя, че е пришелец, облечен в градски облекла, и се смее с необятно отворена уста, както се смеят младите и лекомислени хора, когато им се случи някаква неволя.
Сърцето ми се сви за момент и плахостта, която от време на време я обземаше, когато видеше хора с радостни лица, я на- кара да се върне назад в къщата и да се престори, че търси ключа, въпреки и да знаеше, че към този момент го е пъхнала в джоба си. Тясно зеленикаво огледало с позлатен орел в горния край висеше на стената в коридора и тя погледна сериозно отражението си, пожела си за хиляден път да има сини очи като Анабел Балч – момичето, което поня-
по кое време пристигаше от Спрингфийлд, с цел да прекара седмица със остарялата девойка Хачард, – пооправи опърлената от слънцето шапка над дребничкото си мургаво лице, обърна се и отново излезе на слънце.
– Как ненавиждам всичко! – безшумно изрече тя.
Младият мъж беше минал през портата на Хачард и в този момент на улицата нямаше различен човек с изключение на нея. Северен Дормър е от време на време много пусто градче и в три часа през юнския следобяд малцината здрави и мощни мъже не бяха тук, а по нивите или в гората, до момента в който дамите стояха у дома и без да бързат, вършеха неблагодарната домакинска работа.
Момичето продължи напред, като въртеше ключа на пръста си и се оглеждаше с нараснало внимание, провокирано от появяването на този чужденец на това добре познато място. Как ли, запита се тя, наподобява Северен Дормър в очите на хора от други краища на света? Самата тя живееше тук от петгодишна възраст и от доста време смяташе, че градчето им си има своето значение. Само че година по-рано господин Майлс, новият духовник на Епископалната черква в Хепбърн, който пристигаше в града през седмица за неделната работа – когато пътищата не бяха разорани от тежко натоварените каруци, – с цел да отслужи литургия, беше предложил в някакъв припадък на мисионерски възторг да заведе младите в Нетълтън, с цел да слушат една илюстрирана с картини лекция за Светите земи, и десетина девойки и момчета, които представляваха бъдещето на Северен Дормър, бяха натоварени в каруца и конският впряг ги води оттатък планините в Хепбърн, където се качиха на пътнически трен за Нетълтън.
В оня необикновен ден на Чарити Роял за пръв и единствен път є се случваше да пътува с железница, да поглежда в магазини с витрини от дебело стъкло, да опита сладкиш с кокосов орех, да седи в театрална зала и да слуша по какъв начин някакъв господин приказва неразбираеми неща, преди да им покаже филмчетата, които тя на драго сърце би гледала, в случай че неговите пояснения не є бяха попречили да ги разбере. Това изобретение на различен свят є беше посочило, че Северен Дормър е малко градче, и разсъни у нея жадност за информация, каквато работата є като организатор на градската библиотека не бе съумяла да подтиква до-
тогава.
В продължение на месец-два Чарити трескаво се ровеше в прашните томове на библиотеката, носеща името на Хачард – след което усещанията от Нетълтън започнаха да избледняват и тя стигна до заключението, че є е по-лесно да одобри Северен Дормър като нещо напълно типично във вселената, вместо да продължава с четенето.
Появата на този чужд още веднъж възкреси спомените за Нетълтън и Северен Дормър още веднъж се сви в своите същински мащаби. Оглеждайки се нагоре и надолу, от избелялата алена къща в единия край до бялата черква в
другия, тя най-безсърдечно реши нещата. Пред нея се простираше това планинско градче, брулено от времето, изоставено от хората, отбягвано от железницата, от трамвая, от телеграфа, от всички средства, които съединяват формите на живот в актуалните обитаеми пунктове.
В градчето нямаше нито магазини, нито театрални зали, не се изнасяха лекции, нямаше търговски център – единствено една черква, която отваряше вратите си един път на две седмици в неделен ден, стига положението на пътищата да позволяваше това, и една библиотека, в която не бяха закупувани нови книги от двайсет години, а старите събираха мухъл, необезпокоявани по влажните лавици. Ала все пак на Чарити Роял є беше внушено, че би трябвало да е признателна на ориста, тъй като є е било предопределено да обитава в Северен Дормър. Тя разбираше, че спрямо мястото, откъдето бе пристигнала, Северен Дормър оферираше всички благини на най-изисканата цивилизация. Всички в градчето є бяха казвали това още когато я доведоха тук като дете. Дори остарялата девойка Хачард го беше споделила в един ужасяващ миг от живота: " Дете мое, ти не трябва в никакъв случай да забравяш, че тъкмо господин Роял те докара тук от Планината ".
Нея я " бяха довели от Планината ", откъм тези стръм- ни чукари, които се изправяха като навъсена стена над
по-ниските скатове на Орлов склон и бяха обрисували безконечен тъмен декор на уединената котловина. Планината се намираше на цели двайсет и пет километра, само че се извисяваше по този начин внезапно над по-ниските ридове, че като че ли беше в положение да хвърля сянка над Северен Дормър. А също така тя като голям магнит привличаше облаците и ги разпръсваше с стихии над долината. Всеки път, когато на фона и на най-ясното небе се проточеше тънка бликам изпарения над Северен Дормър, тази бликам се понасяше в дрейф като транспортен съд, пристрастен във въртоп, и се закачаше измежду скалите, разкъсвана и разрастваща се, с цел да опустоши обратно градчето в дъжд и мрачевина.
На Чарити не є беше доста ясно всичко за Планината, само че знаеше, че е неприятно място, по тази причина бе срамно да си пристигнал
оттова, както и че каквото и да я сполети в Северен Дормър, тя не би трябвало, както в миналото девойка Хачард є беше
напомнила, да не помни, че е била доведена тук, долу, от това място, да си държи езика зад зъбите и да бъде признателна. Спомняйки си всичко това, подвигна взор към Планината и се опита, както постоянно, да бъде признателна.
Само че обликът на младия мъж, който бе видяла да влиза през портата на девойка Хачард, върна в съзнанието є картината на блестящите улици на Нетълтън и тя се почувства засрамена от остарялата си широкопола шапка за слънце, Северен Дормър є бе опротивял и със злоба си показа по какъв начин Анабел Балч от Спрингфийлд отваря сините си очи някъде надалеч пред една хубост, надалеч по-впечатляваща от тази на Нетълтън.
– Как ненавиждам всичко!
На половината път по улицата тя спря пред врата с паянтови панти. Отвори я и продължи по застланата с тухли пътека до странния дребен тухлен храм с бели дървени колони, които поддържаха един фронтон, изписан с по-
тъмнели златни букви: Библиотека " Хонориъс Хачард ", 1832 година.
Хонориъс Хачард беше брат на дядото на девойка Хачард – въпреки че тя без никакво подозрение би омаловажила този факт и би изтъкнала като само значимо събитието, че е негова правнучка по линия на дядо си. Защото Хонориъс Хачард през ранните години на деветнайсети век се бе радвал на скромна популярност. Както мраморната възпоминателна плоча вътре в библиотеката информираше не по този начин постоянно идващите там гости, той бе имал несъмнена литературна заложба, бе написал поредност от студии, озаглавени " Отшелникът от Орлов склон ", бе се радвал на познанството си с Уошингтън Ървинг и Фицгрийн Халек и бе прекършен в апогея на кариерата си от маларична тресчица, с която се бил заразил в Италия. Това беше единствената връзка на Северен Дормър с литературата, връзка, похвално почетена с издигането на този монумент, в който Чарити Роял всеки вторник и четвъртък следобяд се настаняваше на бюрото си под луничавата железна гравюра на починалия създател и се питаше дали той се усеща по-мъртъв в гроба си от нея в неговата библиотека.
На влизане в своята тюрма с отпусната крачка тя смъкна шапката си и я окачи върху гипсовия бюст на Минерва, подвигна жалузите, наведе се на открито, с цел да види дали има яйчица в гнездото на лястовицата над един от про- зорците, и най-после, настанявайки се на бюрото си, извади навита на руло памучна дантела и железни куки за плетене. Не беше веща плетачка и є бяха нужни доста седмици да изплете половин метър дантела, която държеше увита към лененото платнено гръбче на разпадналия се образец на " Фенерджията " *. Само че нямаше никакъв различен метод, по който да се сдобиеш с дантела, с цел да украсиш лятната си блузка, а откогато Алай Хоз, най-бедното момиче в градчето, се бе появила в църквата с почтена за злоба транспарантна материя на раменете, куките на Чарити бяха ускорили придвижването си. Тя разгъна дантелата, /Сантиментален бестселър, дамски разказ за възпитанието (1854 г.) на американската писателка Мария Сузана Къминс (1827–1866). – Бел. прев./ пъхна куката в една бримка и със подписани вежди се концентрира върху работата си.
Внезапно вратата се отвори и преди тя да успее да вдигне очи, към този момент бе осъзнала, че младият мъж, който беше видяла пред портата на Хачард, е влезнал в библиотеката. Без да є обръща внимание, той постепенно се придвижи из продълговатото, наподобяващо подземна гробница, помещение, скръстил ръце откъм гърба, а късогледите му очи се
взираха ту нагоре, ту надолу в редиците прашни корици.
Накрая стигна до бюрото є и застана пред нея.
– Имате ли библиотечен азбучник? – попита той с прелестен внезапен глас, само че странният му въпрос я изненада и тя
изпусна плетката си.
– Дали имам какво?
– Ами нали знаете... – Той не довърши и тя осъзна, че за пръв път се загледа в нея, тъй като явно на влизане заради късогледството си не я бе различил от останалите мебели в библиотеката.
От вниманието й не убягна и това, че осъзнавайки наличието й, той загуби нишката на това, което говореше, и като сведе очи, тя се усмихна. Младият мъж също се усмихна.
– О, да, допускам, че не знаете – поправи се той. –
Всъщност би било напряко тъпо...
Стори й се, че долавя лека нотка на състрадание в гласа му, и троснато запита:
– Защо?
– Защото е доста по-приятно в една такава дребна библиотека самичък да се размотаваш на всички места... благодарение на
библиотекарката.
Той изрече последната фраза с такова почитание, че тя се поуспокои и отвърна:
– Боя се, че не мога да ви оказа помощ кой знае какъв брой.
– Защо? – запита на собствен ред той, а тя му отвърна, че и без друго няма доста книги, а и не е чела съвсем никояот тях.
– Червеите са ги нападнали – добави тъмно тя.
– Така ли? Колко тъпо, тъй като виждам, че има доста издания. – Той като че ли изгуби интерес към диалога и
продължи разходката си, явно не запомнил за нея. Безразличието му я жегна и тя подвигна плетивото си, решена да не му предлага никаква помощ. Очевидно обаче той не се нуждаеше от такава, тъй като остана дълго с тил към нея, сваляйки един по един огромните, покрити с паяжини, томове от най-високия рафт.
– О, я виж! – възкликна той. Тя подвигна очи и видя, че е извадил носната си кърпичка и деликатно бърше ръбо-
вете на книгата в ръката си. Действията му є се сториха неоснователна рецензия за метода, по който тя се грижеше за инвентара, и сопнато съобщи:
– Аз не съм отговорна, че са мръсни.
Той се обърна и я погледна със възроден интерес.
– О... тогава вие не сте библиотекарката?
– Разбира се, че съм. Но не мога да шетам тези книги от прахта. Пък и никой въобще не ги поглежда в този момент, откакто
девойка Хачард окуця, към този момент никой не се отбива тук.
– Да, допускам, че е по този начин. – Той остави книгата, която бършеше, и безмълвно се изправи, оглеждайки я.
Тя се запита дали девойка Хачард не го е изпратила да си пъха носа на всички места и да ревизира какви грижи се поставят за библиотеката и това съмнение усили обидата и възмущението й.
– Видях да влизате доскоро в нейната къща, по този начин беше, нали? – попита тя, заобикаляйки да употребява лични имена, както беше особено за жителите на Нова Англия*. Беше твърдо решена да разбере за какво той се вре
измежду нейните книги.
– В къщата на девойка Хачард ли? Да... тя ми е братовчедка и съм отседнал при нея – отговори младият мъж и добави, като че ли да обезврежда забележимата є мнителност: – Казвам се Харни... Лушъс Харни. Тя може би ви
е говорила за мен.
– Не, не ми е говорила – отвърна Чарити, въпреки че й се искаше да бе споделила: " Да, говорила ми е ".
– Е, тогава... – засмя се братовчедът на девойка Хачард и след малко безмълвие, по време на което Чарити си
намерения, че отговорът є не е бил поощрителен, той изкоментира: – На вас архитектурата не ви е мощна страна.
Тя се почувства извънредно озадачена – колкото повече се стремеше да си дава тип, че го схваща, толкоз по-нераз-
бираеми ставаха мненията му. Напомни є за оня господин, който беше " обяснявал " филмчетата в Нетълтън,
и незнанието є се стовари още веднъж върху нея с цялата си мрачна тежест.
– Искам да кажа, че не виждам да имате книги за старите къщи в този регион. Предполагам, че в това отношение тази част от страната не е била задоволително проучена. Всички не престават да се занимават с Плимут и Салем. Толкова е неуместно. Къщата на братовчедка ми да вземем за пример е забележителна. Не може това градче да няма свое минало – то несъмнено в миналото е имало по-голямо значение. – Той внезапно замълча, почервенял, както се случва със стеснителните хора, които ненадейно си дават сметка, че са били словоохотливи. – Виждате ли - /Район в Съединени американски щати, включващ щатите Мейн, Масачузетс, Ню Хампшър, Роуд Айланд и Върмонт. – Бел. прев./ аз съм проектант и търся остарели къщи из тези краища.
Тя го погледна втренчено.
– Стари къщи ли? Ами че не е ли всичко в Северен Дормър остаряло? Най-малко хората са такива.
Той се засмя и отново се отдалечи от нея.
– Нямате ли някаква история на това градче? Струва ми се, че имаше нещо, написано през 1840 година – книга
или листовка за първите заселници – ненадейно я попита откъм далечния завършек на залата.
Тя притисна куката за плетене към устните си и се замисли. Знаеше, че има такова произведение: " Северен
Дормър и ранните селища в Ийгъл Каунти ". Изпитваше особена злост към него, тъй като представляваше
тъничко книжле с мека подвързия, което или падаше, или се хлъзгаше обратно и изчезваше, в случай че човек го притис-
неше сред два тома, с цел да го подпрат. Помнеше последния път, когато беше вдигнала книжлето, питайки се
по какъв начин някой е могъл да си направи труда да напише книга за Северен Дормър и прилежащите селища: Дормър, Хам-
блин, Крестън и Крестън Ривър. Знаеше ги всичките, бяха в действителност скупчени къщи в гънките на безлюдния
тъмен било: Дормър, в който жителите на Северен Дормър ходеха да си купуват ябълки; Крестън Ривър,
където преди е имало хартиена фабрика, с неговите сиви, рушащи се стени, издигнати около реката; Хамблин, където падаше първият сняг. Това бяха техните искания за популярност.
Изправи се и запристъпва нестабилно около рафтовете. Нямаше обаче никаква визия къде за последно бе
поставила книгата и нещо є подсказваше, че и в този момент се готви да Й изиграе нормалния си номер, като остане невидима.
Днес не беше щастливият й ден.
– Мисля, че е някъде тук – сподели тя, с цел да показва усърдието си, единствено че изрече думите нестабилно и те по
никакъв метод не прозвучаха безапелационно.
– Е, тогава... – повтори отново той. Тя разбра, че се готви да си потегля, и повече от всеки път є се прииска да откри
книгата.
– Ще го отложим за идващия път – добави той, като взе томчето, което беше оставил на бюрото, и й го подаде. – Между другото, малко въздух и слънце ще й бъдат доста потребни, тъй като е много скъпа.
Кимна й и се усмихна, след което изчезна.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (757)
Емблематичен разказ от създателя на " Невинни години " и " Итън Фром " и притежател на премия " Пулицър "
Сензационният за епохата си разказ " Лято " показва проекцията на портрета на новата жена – дамата, която брани страстите си и заплаща висока цена за любовта си.
" Лято " е наситена с страсти история за злоупотребата с невинността и наивността, за предаденото доверие, пристрастеността, вярата и изоставянето, за разрушените илюзии на младостта и суровата действителност, която неизбежно ни връхлита след извънредно хубав сън. Романът преглежда безконечната тематика за дамата, способна да се отдаде на обич, която в реалност е илюзорна, подправена и мъчителна. Портрет на героинята може да бъде портрет на всяка една жена – намираща избавление в достолепието и доблестта да одобри събитията такива, каквито са.
Едит Уортън е третият притежател и първата жена в историята, която получава влиятелната премия " Пулицър " през 1921 година Уортън е родена в Ню Йорк, а измежду нейните най-близки другари са Жан Кокто и Андре Жид, Синклер Луис, президентът Теодор Рузвелт и Скот Фицджералд. Специално място в живота ѝ заема великият американски романист Хенри Джеймс. " Невинни години " и " Итън Фром " са измежду най-силните ѝ произведения, а романът " Лято " се превежда и издава за първи път в България.
Превод от британски Йордан Костурков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Едно момиче излезе от къщата на юриста Роял в края на единствената улица на Северен Дормър и застана на
прага. Беше ранен юнски следобяд. От прозрачнотопролетно небе се ронеше дъжд от сребърни слънчеви лъчи и падаше върху покривите на градчето и върху пасищата и горите с лиственица в близост. Слаб ветрец се промъкваше измежду облите бели облаци по скатовете на хълмовете и понасяше сенките им през нивите и по обраслото с трева шосе, което минаваше за улица, когато пресичаше Северен Дормър. Градчето беше ситуирано високо, навън и бе лишено от великодушните сенки на добре закътаните селища на Нова Англия.
Скупчените плачещи върби край езерцето с патиците и смърчовете пред портата на Хачард бяха съвсем единствените, които хвърляха крайпътна сянка в сектора от улицата сред къщата на юриста Роял и другия завършек на градчето. Шосето се качваше високо над църквата и заобикаляше стената от канадска ела, която заграждаше гробището.
Слабият юнски ветрец, понесъл се надолу по улицата, разклащаше печалните ресни на боровете на Хачард. Грабна сламената шапка на младия мъж, който таман минаваше под тях, и я запрати право към другия завършек на
шосето, в езерото с патиците. Когато той изтича да я извади от водата, момичето, застанало на прага на къщата на юриста Роял, видя, че е пришелец, облечен в градски облекла, и се смее с необятно отворена уста, както се смеят младите и лекомислени хора, когато им се случи някаква неволя.
Сърцето ми се сви за момент и плахостта, която от време на време я обземаше, когато видеше хора с радостни лица, я на- кара да се върне назад в къщата и да се престори, че търси ключа, въпреки и да знаеше, че към този момент го е пъхнала в джоба си. Тясно зеленикаво огледало с позлатен орел в горния край висеше на стената в коридора и тя погледна сериозно отражението си, пожела си за хиляден път да има сини очи като Анабел Балч – момичето, което поня-
по кое време пристигаше от Спрингфийлд, с цел да прекара седмица със остарялата девойка Хачард, – пооправи опърлената от слънцето шапка над дребничкото си мургаво лице, обърна се и отново излезе на слънце.
– Как ненавиждам всичко! – безшумно изрече тя.
Младият мъж беше минал през портата на Хачард и в този момент на улицата нямаше различен човек с изключение на нея. Северен Дормър е от време на време много пусто градче и в три часа през юнския следобяд малцината здрави и мощни мъже не бяха тук, а по нивите или в гората, до момента в който дамите стояха у дома и без да бързат, вършеха неблагодарната домакинска работа.
Момичето продължи напред, като въртеше ключа на пръста си и се оглеждаше с нараснало внимание, провокирано от появяването на този чужденец на това добре познато място. Как ли, запита се тя, наподобява Северен Дормър в очите на хора от други краища на света? Самата тя живееше тук от петгодишна възраст и от доста време смяташе, че градчето им си има своето значение. Само че година по-рано господин Майлс, новият духовник на Епископалната черква в Хепбърн, който пристигаше в града през седмица за неделната работа – когато пътищата не бяха разорани от тежко натоварените каруци, – с цел да отслужи литургия, беше предложил в някакъв припадък на мисионерски възторг да заведе младите в Нетълтън, с цел да слушат една илюстрирана с картини лекция за Светите земи, и десетина девойки и момчета, които представляваха бъдещето на Северен Дормър, бяха натоварени в каруца и конският впряг ги води оттатък планините в Хепбърн, където се качиха на пътнически трен за Нетълтън.
В оня необикновен ден на Чарити Роял за пръв и единствен път є се случваше да пътува с железница, да поглежда в магазини с витрини от дебело стъкло, да опита сладкиш с кокосов орех, да седи в театрална зала и да слуша по какъв начин някакъв господин приказва неразбираеми неща, преди да им покаже филмчетата, които тя на драго сърце би гледала, в случай че неговите пояснения не є бяха попречили да ги разбере. Това изобретение на различен свят є беше посочило, че Северен Дормър е малко градче, и разсъни у нея жадност за информация, каквато работата є като организатор на градската библиотека не бе съумяла да подтиква до-
тогава.
В продължение на месец-два Чарити трескаво се ровеше в прашните томове на библиотеката, носеща името на Хачард – след което усещанията от Нетълтън започнаха да избледняват и тя стигна до заключението, че є е по-лесно да одобри Северен Дормър като нещо напълно типично във вселената, вместо да продължава с четенето.
Появата на този чужд още веднъж възкреси спомените за Нетълтън и Северен Дормър още веднъж се сви в своите същински мащаби. Оглеждайки се нагоре и надолу, от избелялата алена къща в единия край до бялата черква в
другия, тя най-безсърдечно реши нещата. Пред нея се простираше това планинско градче, брулено от времето, изоставено от хората, отбягвано от железницата, от трамвая, от телеграфа, от всички средства, които съединяват формите на живот в актуалните обитаеми пунктове.
В градчето нямаше нито магазини, нито театрални зали, не се изнасяха лекции, нямаше търговски център – единствено една черква, която отваряше вратите си един път на две седмици в неделен ден, стига положението на пътищата да позволяваше това, и една библиотека, в която не бяха закупувани нови книги от двайсет години, а старите събираха мухъл, необезпокоявани по влажните лавици. Ала все пак на Чарити Роял є беше внушено, че би трябвало да е признателна на ориста, тъй като є е било предопределено да обитава в Северен Дормър. Тя разбираше, че спрямо мястото, откъдето бе пристигнала, Северен Дормър оферираше всички благини на най-изисканата цивилизация. Всички в градчето є бяха казвали това още когато я доведоха тук като дете. Дори остарялата девойка Хачард го беше споделила в един ужасяващ миг от живота: " Дете мое, ти не трябва в никакъв случай да забравяш, че тъкмо господин Роял те докара тук от Планината ".
Нея я " бяха довели от Планината ", откъм тези стръм- ни чукари, които се изправяха като навъсена стена над
по-ниските скатове на Орлов склон и бяха обрисували безконечен тъмен декор на уединената котловина. Планината се намираше на цели двайсет и пет километра, само че се извисяваше по този начин внезапно над по-ниските ридове, че като че ли беше в положение да хвърля сянка над Северен Дормър. А също така тя като голям магнит привличаше облаците и ги разпръсваше с стихии над долината. Всеки път, когато на фона и на най-ясното небе се проточеше тънка бликам изпарения над Северен Дормър, тази бликам се понасяше в дрейф като транспортен съд, пристрастен във въртоп, и се закачаше измежду скалите, разкъсвана и разрастваща се, с цел да опустоши обратно градчето в дъжд и мрачевина.
На Чарити не є беше доста ясно всичко за Планината, само че знаеше, че е неприятно място, по тази причина бе срамно да си пристигнал
оттова, както и че каквото и да я сполети в Северен Дормър, тя не би трябвало, както в миналото девойка Хачард є беше
напомнила, да не помни, че е била доведена тук, долу, от това място, да си държи езика зад зъбите и да бъде признателна. Спомняйки си всичко това, подвигна взор към Планината и се опита, както постоянно, да бъде признателна.
Само че обликът на младия мъж, който бе видяла да влиза през портата на девойка Хачард, върна в съзнанието є картината на блестящите улици на Нетълтън и тя се почувства засрамена от остарялата си широкопола шапка за слънце, Северен Дормър є бе опротивял и със злоба си показа по какъв начин Анабел Балч от Спрингфийлд отваря сините си очи някъде надалеч пред една хубост, надалеч по-впечатляваща от тази на Нетълтън.
– Как ненавиждам всичко!
На половината път по улицата тя спря пред врата с паянтови панти. Отвори я и продължи по застланата с тухли пътека до странния дребен тухлен храм с бели дървени колони, които поддържаха един фронтон, изписан с по-
тъмнели златни букви: Библиотека " Хонориъс Хачард ", 1832 година.
Хонориъс Хачард беше брат на дядото на девойка Хачард – въпреки че тя без никакво подозрение би омаловажила този факт и би изтъкнала като само значимо събитието, че е негова правнучка по линия на дядо си. Защото Хонориъс Хачард през ранните години на деветнайсети век се бе радвал на скромна популярност. Както мраморната възпоминателна плоча вътре в библиотеката информираше не по този начин постоянно идващите там гости, той бе имал несъмнена литературна заложба, бе написал поредност от студии, озаглавени " Отшелникът от Орлов склон ", бе се радвал на познанството си с Уошингтън Ървинг и Фицгрийн Халек и бе прекършен в апогея на кариерата си от маларична тресчица, с която се бил заразил в Италия. Това беше единствената връзка на Северен Дормър с литературата, връзка, похвално почетена с издигането на този монумент, в който Чарити Роял всеки вторник и четвъртък следобяд се настаняваше на бюрото си под луничавата железна гравюра на починалия създател и се питаше дали той се усеща по-мъртъв в гроба си от нея в неговата библиотека.
На влизане в своята тюрма с отпусната крачка тя смъкна шапката си и я окачи върху гипсовия бюст на Минерва, подвигна жалузите, наведе се на открито, с цел да види дали има яйчица в гнездото на лястовицата над един от про- зорците, и най-после, настанявайки се на бюрото си, извади навита на руло памучна дантела и железни куки за плетене. Не беше веща плетачка и є бяха нужни доста седмици да изплете половин метър дантела, която държеше увита към лененото платнено гръбче на разпадналия се образец на " Фенерджията " *. Само че нямаше никакъв различен метод, по който да се сдобиеш с дантела, с цел да украсиш лятната си блузка, а откогато Алай Хоз, най-бедното момиче в градчето, се бе появила в църквата с почтена за злоба транспарантна материя на раменете, куките на Чарити бяха ускорили придвижването си. Тя разгъна дантелата, /Сантиментален бестселър, дамски разказ за възпитанието (1854 г.) на американската писателка Мария Сузана Къминс (1827–1866). – Бел. прев./ пъхна куката в една бримка и със подписани вежди се концентрира върху работата си.
Внезапно вратата се отвори и преди тя да успее да вдигне очи, към този момент бе осъзнала, че младият мъж, който беше видяла пред портата на Хачард, е влезнал в библиотеката. Без да є обръща внимание, той постепенно се придвижи из продълговатото, наподобяващо подземна гробница, помещение, скръстил ръце откъм гърба, а късогледите му очи се
взираха ту нагоре, ту надолу в редиците прашни корици.
Накрая стигна до бюрото є и застана пред нея.
– Имате ли библиотечен азбучник? – попита той с прелестен внезапен глас, само че странният му въпрос я изненада и тя
изпусна плетката си.
– Дали имам какво?
– Ами нали знаете... – Той не довърши и тя осъзна, че за пръв път се загледа в нея, тъй като явно на влизане заради късогледството си не я бе различил от останалите мебели в библиотеката.
От вниманието й не убягна и това, че осъзнавайки наличието й, той загуби нишката на това, което говореше, и като сведе очи, тя се усмихна. Младият мъж също се усмихна.
– О, да, допускам, че не знаете – поправи се той. –
Всъщност би било напряко тъпо...
Стори й се, че долавя лека нотка на състрадание в гласа му, и троснато запита:
– Защо?
– Защото е доста по-приятно в една такава дребна библиотека самичък да се размотаваш на всички места... благодарение на
библиотекарката.
Той изрече последната фраза с такова почитание, че тя се поуспокои и отвърна:
– Боя се, че не мога да ви оказа помощ кой знае какъв брой.
– Защо? – запита на собствен ред той, а тя му отвърна, че и без друго няма доста книги, а и не е чела съвсем никояот тях.
– Червеите са ги нападнали – добави тъмно тя.
– Така ли? Колко тъпо, тъй като виждам, че има доста издания. – Той като че ли изгуби интерес към диалога и
продължи разходката си, явно не запомнил за нея. Безразличието му я жегна и тя подвигна плетивото си, решена да не му предлага никаква помощ. Очевидно обаче той не се нуждаеше от такава, тъй като остана дълго с тил към нея, сваляйки един по един огромните, покрити с паяжини, томове от най-високия рафт.
– О, я виж! – възкликна той. Тя подвигна очи и видя, че е извадил носната си кърпичка и деликатно бърше ръбо-
вете на книгата в ръката си. Действията му є се сториха неоснователна рецензия за метода, по който тя се грижеше за инвентара, и сопнато съобщи:
– Аз не съм отговорна, че са мръсни.
Той се обърна и я погледна със възроден интерес.
– О... тогава вие не сте библиотекарката?
– Разбира се, че съм. Но не мога да шетам тези книги от прахта. Пък и никой въобще не ги поглежда в този момент, откакто
девойка Хачард окуця, към този момент никой не се отбива тук.
– Да, допускам, че е по този начин. – Той остави книгата, която бършеше, и безмълвно се изправи, оглеждайки я.
Тя се запита дали девойка Хачард не го е изпратила да си пъха носа на всички места и да ревизира какви грижи се поставят за библиотеката и това съмнение усили обидата и възмущението й.
– Видях да влизате доскоро в нейната къща, по този начин беше, нали? – попита тя, заобикаляйки да употребява лични имена, както беше особено за жителите на Нова Англия*. Беше твърдо решена да разбере за какво той се вре
измежду нейните книги.
– В къщата на девойка Хачард ли? Да... тя ми е братовчедка и съм отседнал при нея – отговори младият мъж и добави, като че ли да обезврежда забележимата є мнителност: – Казвам се Харни... Лушъс Харни. Тя може би ви
е говорила за мен.
– Не, не ми е говорила – отвърна Чарити, въпреки че й се искаше да бе споделила: " Да, говорила ми е ".
– Е, тогава... – засмя се братовчедът на девойка Хачард и след малко безмълвие, по време на което Чарити си
намерения, че отговорът є не е бил поощрителен, той изкоментира: – На вас архитектурата не ви е мощна страна.
Тя се почувства извънредно озадачена – колкото повече се стремеше да си дава тип, че го схваща, толкоз по-нераз-
бираеми ставаха мненията му. Напомни є за оня господин, който беше " обяснявал " филмчетата в Нетълтън,
и незнанието є се стовари още веднъж върху нея с цялата си мрачна тежест.
– Искам да кажа, че не виждам да имате книги за старите къщи в този регион. Предполагам, че в това отношение тази част от страната не е била задоволително проучена. Всички не престават да се занимават с Плимут и Салем. Толкова е неуместно. Къщата на братовчедка ми да вземем за пример е забележителна. Не може това градче да няма свое минало – то несъмнено в миналото е имало по-голямо значение. – Той внезапно замълча, почервенял, както се случва със стеснителните хора, които ненадейно си дават сметка, че са били словоохотливи. – Виждате ли - /Район в Съединени американски щати, включващ щатите Мейн, Масачузетс, Ню Хампшър, Роуд Айланд и Върмонт. – Бел. прев./ аз съм проектант и търся остарели къщи из тези краища.
Тя го погледна втренчено.
– Стари къщи ли? Ами че не е ли всичко в Северен Дормър остаряло? Най-малко хората са такива.
Той се засмя и отново се отдалечи от нея.
– Нямате ли някаква история на това градче? Струва ми се, че имаше нещо, написано през 1840 година – книга
или листовка за първите заселници – ненадейно я попита откъм далечния завършек на залата.
Тя притисна куката за плетене към устните си и се замисли. Знаеше, че има такова произведение: " Северен
Дормър и ранните селища в Ийгъл Каунти ". Изпитваше особена злост към него, тъй като представляваше
тъничко книжле с мека подвързия, което или падаше, или се хлъзгаше обратно и изчезваше, в случай че човек го притис-
неше сред два тома, с цел да го подпрат. Помнеше последния път, когато беше вдигнала книжлето, питайки се
по какъв начин някой е могъл да си направи труда да напише книга за Северен Дормър и прилежащите селища: Дормър, Хам-
блин, Крестън и Крестън Ривър. Знаеше ги всичките, бяха в действителност скупчени къщи в гънките на безлюдния
тъмен било: Дормър, в който жителите на Северен Дормър ходеха да си купуват ябълки; Крестън Ривър,
където преди е имало хартиена фабрика, с неговите сиви, рушащи се стени, издигнати около реката; Хамблин, където падаше първият сняг. Това бяха техните искания за популярност.
Изправи се и запристъпва нестабилно около рафтовете. Нямаше обаче никаква визия къде за последно бе
поставила книгата и нещо є подсказваше, че и в този момент се готви да Й изиграе нормалния си номер, като остане невидима.
Днес не беше щастливият й ден.
– Мисля, че е някъде тук – сподели тя, с цел да показва усърдието си, единствено че изрече думите нестабилно и те по
никакъв метод не прозвучаха безапелационно.
– Е, тогава... – повтори отново той. Тя разбра, че се готви да си потегля, и повече от всеки път є се прииска да откри
книгата.
– Ще го отложим за идващия път – добави той, като взе томчето, което беше оставил на бюрото, и й го подаде. – Между другото, малко въздух и слънце ще й бъдат доста потребни, тъй като е много скъпа.
Кимна й и се усмихна, след което изчезна.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (757)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ