"Лично досие" от Едуард Сноудън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Лично досие " с създател Едуард Сноудън, възложен от издателство " Егмонт "
Eдуард Сноудън, индивидът, който рискува всичко, с цел да разкрие системата за всеобщо наблюдаване на американското държавно управление, споделя за пръв път своята история, в това число по какъв начин е помагал в основаването на тази система и какво го стимулира да направи своите разкрития в опит да я унищожи.
Герой или предател? Живот в търсене на истина и правдивост или в търсене на известност и производните от нея дивиденти?
Едуард Сноудън е роден в Елизабет сити, Северна Каролина, и израства в сянката на Форт Мийд. Системен инженер по обучение, той работи като държавен чиновник в Централното разследващо ръководство и по-късно на контракт с Агенцията за национална сигурност. Сноудън получава голям брой награди за активността си в работа на обществото, измежду които премията " Райт Лайвлихуд " (Награда за верен метод на живот), немската премия " Разобличител ", премията " Риденур " в категорията " За истината " и орден за смелост " Карл декор Осиецки " от Международната федерация по правата на индивида. В момента Сноудън е ръководител на управителния съвет на шефовете на фондация " Свобода на печата ".
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
" Лично досие " от Едуард Сноудън (откъс)
Предисловие
Казвам се Едуард Джоузеф Сноудън. По-рано работех за държавното управление, само че в този момент работя за хората. Бяха ми нужни близо три десетилетия, с цел да осъзная, че сред двете има разлика, и когато го разбрах, си навлякох леки неприятности в службата. В резултат на това в този момент извозвам времето си, като се пробвам да предпазя хората от индивида, който бях по-рано - разузнавач на Централното разследващо ръководство (ЦРУ) и Агенцията за национална сигурност (АНС), елементарен млад технолог, който се стреми да построи един по-добър свят - сигурен
бях, че ще е по-добър.
Кариерата ми в Разузнавателната общественост на Съединените щати* продължи единствено седем години. С изненада открих, че това е едвам една година повече от времето, което след това прекарах в заточение в страна, коя-
то не избрах по свое предпочитание. По време на онази седемгодишна работа обаче участвах в най-значителната смяна в историята на американския шпионаж - прекосяването от наблюдаване на обособени набелязани човеци към всеобщо наблюдаване на цялото население. Аз спомогнах за софтуерното му реализиране, с цел да може държавното управление да събира всички цифрови връзки в света, да ги съхранява непрекъснато, за безконечни времена, и да ги претърсва, когато пожелае.
След терористичните офанзиви на 11 септември Разузнавателната общественост се разкъсваше от възприятие за виновност, че не е съумяла да опази Съединените щати и е позволила най-опустошителната и най-разрушителна офанзива в страната след бомбардировката над Пърл Харбър. В отговор водачите на Съединени американски щати желаеха да изградят система, която в никакъв случай повече няма да им разреши да ги изненадат и заловен неподготвени. В основата трябваше да бъдат технологиите - нещо непознато за армията им от бакалаври по политически науки и магистри по бизнес администрация.
Вратите на най-тайните разследващи служби бяха необятно отворени за млади експерти като мен. И по този начин софтуерните факири наследиха света.
Ако преди време разбирах от нещо, това бяха компютрите, заради което се издигнах бързо. На двайсет и две години получих първия си достъп до свръхсекретни материали от АНС за служба на дъното на организационната конструкция. След по-малко от една година към този момент работех в Централно разузнавателно управление на САЩ като систематичен инженер с по-високо равнище на достъп до някои от най-засекретените информационни мрежи на планетата.
Единственият ми началник беше човек, който прекарваше промените си в четене на романи от Робърт Лъдлъм и Том Кланси. Агенциите нарушаваха всичките си правила в устрема си да наемат софтуерни гении. Обикновено назначаваха хора без бакалавърска степен и по-късно даже без степен " експерт ". Аз нямах нито едната, нито другата. По всички правила не би трябвало да ми се позволява даже да влизам в постройката.
От 2007 до 2009 година бях назначен в Посолството на Съединените щати в Женева като един от малцината компютърджии, внедрени под прикритието на дипломати, чиято задача бе да вкарат Централно разузнавателно управление на САЩ в бъдещето, като срещнат разследващите му бази в Европа с интернет и цифровизират и автоматизират мрежата, посредством която американското държавно управление осъществяваше шпионска активност. Моето потомство освен преструктурира работата на разузнаването, само че и радикално промени същността му.
За нас разузнаването не беше въпрос на секрети срещи или замяна на предмети със скрита вътре информация.
На двайсет и шест години аз бях публично чиновник на " Дел " (Dell), само че отново работех за АНС. Сключвах цивилен контракти и това се беше трансформирало в мое прикритие, както в действителност и за съвсем всички шпиони в региона на технологиите като мен. Изпратиха ме в Япония, където помогнах за основаването на световния авариен списък на Агенцията - солидна загадка мрежа, която гарантираше, че даже в случай че централата на АНС бъде изпепелена от нуклеарен гърмеж, няма да се изгуби никаква информация.
Навремето не съзнавах, че основаването на система, която ще пази непрекъснат запис на живота на всеки човек, е трагична неточност. Върнах се в Съединените щати на двайсет и осем години и получих стремително покачване в техническия отдел за свръзки, който се занимаваше с взаимоотношенията на " Дел " с Централно разузнавателно управление на САЩ. Задълженията ми бяха да работя с шефовете на техническите отдели на Централно разузнавателно управление на САЩ и да изобретявам и стартирам решението на всеки проблем, който те можеха да ми показват.
Екипът ми оказа помощ на Управлението да сътвори нов вид компютърна архитектура - " облак " - първата технология, която даваше опция на всеки сътрудник, без значение къде се намира физически, да има достъп и да претърсва всевъзможни данни, които му трябват, без значение от дистанцията, което го делеше от тях.
С две думи, работата по ръководство и свързване на потока от разследващи данни се трансформира в задача по какъв начин те да се съхраняват непрекъснато, а това на собствен ред се трансформира в задача да се подсигурява данните да са всеобщо налични и да може да се търси в тях. Тези планове ми се изясниха в Хавай, където се реалокирах, когато на двайсет и девет години подписах нов контракт с АНС. Дотогава работех на правилото " нужда да се знае ", без да мога да схвана кумулативната цел зад профилираните ми обособени задания.
Едва в този земен парадайс най-сетне можех да прозра по какъв начин всичко, което вършех, се свързва в едно цяло, като частите
на гигантска машина, която образува система за световно всеобщо наблюдаване. В тунел, надълбоко под една равнища с ананаси - някогашна подземна фабрика за самолети от времето на нападението над Пърл Харбър, - аз седях пред компютърен терминал, от който имах безграничен достъп до информационните канали на съвсем всеки мъж, жена и дете по света, който е набирал телефонен номер или е докосвал компютър.
Сред тези хора бяха 320-те милиона мои сънародници американци, които бяха следени във всекидневния си живот, без да са създали нищо - те просто водеха нормалния си живот. Това наблюдаване представляваше жестоко нарушаване освен на Конституцията на Съединените щати, само че и на главните полезности на всяко свободно общество.
Причината, заради която четете тази книга, е, че аз направих нещо рисково за човек в моето състояние: взех решение да кажа истината. Събрах поверителни документи на Разузнавателната общественост, които свидетелстваха за закононарушенията на държавното управление на Съединени американски щати, и ги предадох на публицисти, а те ги изследваха и ги разгласиха пред скандализирания свят.
Тази книга е за аргументите, които доведоха до моето решение - моралните и етичните правила, от които произлезе, и за това по какъв начин се породиха тези правила - с други думи, това е книга и за моя живот.
От какво се състои животът? Повече от това, което споделяме, и даже повече от това, което вършим. Животът е също по този начин какво обичаме и в какво имаме вяра. За мен това, което обичам и в което имам вяра най-вече, е
връзката сред хората и технологиите, с които е реализирана тази връзка.
Тези технологии, несъмнено, включват и книгите. Но за моето потомство в огромна степен връзката е интернет.
Преди да изтръпнете, тъй като познавате токсичната полуда, заразила този кошер в този момент, би трябвало да разберете, че в миналото, когато започнах да го опознавам, интернет беше нещо напълно друго.
Беше другар и родител, общественост без граници и ограничавания, един глас и милиони гласове, обща територия - заселена, само че неразучена от разнообразни племена, които живееха в спокойно съседство, и всеки член беше свободен да избира името, историята и обичаите си. Всички носеха маски, само че все пак тази просвета на анонимност посредством голям брой имена произвеждаше повече истина, в сравнение с неистина, тъй като беше креативна и в дух на съдействие, а не комерсиална и конкурентна. Разбира се, имаше спорове, само че доминираха доброжелателството и положителните усеща същински реформаторски дух.
Тогава ще разберете за какво настоявам, че днешният интернет е неразпознаваем. Заслужава си да се означи, че тази смяна е умишлен избор, резултат от редовно изпитание от страна на едно привилегировано малцинство. Ранният напън да се трансформира търговията в електронна търговия бързо докара до основаването на стопански балон и след това, в самото начало на хилядолетието - до спукването му. След това фирмите бързо осъзнаха, че хората, които употребяват интернет, се интересуват доста по-малко от харчене на пари и доста повече от шерване с други хора, и че общуването, което интернет правеше допустимо, може да бъде монетизирано.
Ако влизайки онлайн, хората желаеха на първо място да могат да кажат на фамилията, приятелите си и на непознати по какъв начин са и какво вършат, и на собствен ред да схванат по какъв начин са и какво вършат фамилията, приятелите им и непознати, тогава фирмите трябваше единствено да измислят метод да се слагат в средата на този обществен продан и да го трансфорат в облага.
Това беше началото на надзираващия капитализъм и краят на интернет - подобен, какъвто го познавах. Срина се креативният интернет и бяха спуснати кепенците на безчет хубави, предизвикателни индивидуалистични уеб уеб сайтове. Обещанието за улеснение накара хората да заменят персоналните си уеб сайтове - които изискваха непрекъсната и трудоемка поддръжка - със страница във " Facebook " и регистрация в " Джимейл ". Човек елементарно можеше да повярва, че има едно или друго, само че всичко беше просто заблуда. Навремето малко на брой от нас го разбираха, само че нищо от това, което продължихме да споделяме, към този момент не ни принадлежеше. Наследниците на фирмите за електронна търговия, които се бяха провалили, тъй като не можаха да намерят нищо, към което демонстрираме интерес да купим, в този момент продаваха нов артикул.
Новият артикул бяхме Ние.
Нашето внимание, занимания, местонахождение и стремежи - всичко за нас, което разкривахме умишлено или несъзнателно, се наблюдаваше и продаваше скрито, тъй че да забави неизбежното чувство за навлизане в персоналния ни живот, което за множеството от нас идва едвам в този момент. И това наблюдаване щеше да продължи да е интензивно насърчавано и даже финансирано от войска от държавни управления, алчни за големия размер разследващи данни, с които ще се снабдят. В началото на ХХІ век, с изключение на някои регистрации и финансови преводи, другите онлайн връзки не бяха криптирани.
Това означаваше, че в доста случаи държавните управления даже не трябваше да си вършат труда да се обръщат към фирмите, с цел да узнаят какво вършат клиентите им. Правителствата можеха да шпионират света, без да кажат на никого.
Американското държавно управление, в цялостно неуважение на учредителната си харта, стана жертва точно на това прелъщение и щом един път вкуси плода на отровното дърво, беше обзето от безмилостна тресчица. Правителството на Съединени американски щати скрито се снабди със силата на всеобщото наблюдаване - власт, която по формулировка визира почтените доста повече от отговорните.
Едва когато проумях по-добре какво значи това наблюдаване и какви провали нанася, ме обсеби мисълта, че ние, хората - освен от една страна, а в целия свят, - в никакъв случай не сме получавали глас или най-малко късмет да изразим гласно мнението си в този развой. Системата на съвсем всеобщо наблюдаване беше внедрена освен без наше единодушие, само че и по метод, който съзнателно скри всеки аспект на стратегиите си от нашето познание. На всяка стъпка изменящите се процедури и последствията им оставаха скрити от всички, в това число от множеството законодатели.
Към кого можех да се обърна? С кого можех да приказвам? Дори да прошепнех истината - пък било то на някой юрист или арбитър, или на Конгреса, - това означаваше да извърша толкоз тежко закононарушение, че единствено едно
главно изложение на обстоятелствата в най-общ тип би ми навлякло доживотна присъда във федерален затвор.
Бях комплициран и изпаднах в тъмно въодушевление, до момента в който се борех със съвестта си. Обичам страната си и имам вяра в държавните служби. Цялото ми семейство, родословието ми от епохи обратно изобилства от мъже и дами, които са прекарали живота си в работа на тази страна и нейните жители.
Самият аз бях положил клетва за честност при постъпването си на работа - не към някоя организация или ръководство, нито даже към някое държавно управление, а към народа, в поддръжка и отбрана на Конституцията, чиято гаранция на гражданските свободи беше толкоз скандално нарушена. Сега бях освен това от част от това нарушаване: аз бях съизвършител в него. Цялата работа, която вършех толкоз години - за кого работех? Как трябваше да уравновесявам контракта си за конфиденциалност с организациите, които ме наеха на работа, и клетвата, която бях положил към основополагащите правила на страната си? На кого или на какво дължах по-голяма преданост? На кой стадий ставах морално длъжен да наруша закона?
Разсъждаването върху тези правила ми донесе и отговорите. Осъзнах, че в случай че приказвам намерено и разкрия пред публицисти до каква степен се простират нарушаванията, осъществявани от родината ми, това не значи, че приканвам към нещо коренно като срутване на държавното управление, нито даже към разрушаването на Разузнавателната общественост. Означаваше да се завърна към стремежите на идеалите, декларирани от самото държавно управление и Разузнавателната общественост.
Свободата в една страна може да се мери единствено по степента на уважението ѝ към правата на нейните жители и аз съм уверен, че тези права са в действителност ограничавания на държавната власт, които дефинират тъкмо къде и по кое време едно държавно управление не трябва да нарушава онази сфера на персонални или самостоятелни свободи, която по времето на Американската гражданска война се е наричала " независимост ", а по времето на интернет революцията се назовава " персонално пространство ".
Изминаха шест години, откогато оповестих разкритията си, тъй като станах очевидец по какъв начин решимостта на по този начин наречените напреднали държавни управления в целия свят да опазят персоналното пространство - което аз, както и Организацията на обединените народи считаме за главно човешко право - спада стремглаво. През тези години обаче упадъкът продължи, до момента в който демокрациите регресираха към властнически популизъм. Тази регресия е най-очевидна в отношението на държавните управления към медиите.
Опитите на някои политици да делегитимират публицистиката са подкрепени и подстрекавани от повсеместна офанзива против правилата на истината. Истинското съзнателно се комбинира с подправеното посредством технологии, които могат да усилят това съчетание и да основат невиждано световно комплициране. Познавам задоволително от близко този развой, тъй като основаването на неистина постоянно е било най-тъмното изкуство на
Разузнавателната общественост на Съединени американски щати. Същите организации, които единствено по време на моята кариера манипулираха разузнаването да сътвори мотив за война - и използваха противозаконни политики и сенчесто законодателство, с цел да разрешат отвличането като " наложително предаване на лица ", изтезанията като " разширени способи на разпит " и всеобщото наблюдаване като " записване на данни на едро ", - не се поколебаха нито за момент да ме нарекат китайски двоен сътрудник, съветски троен сътрудник и по-лошо: " милениал " *.
Можеха да приказват такива неща, освен това свободно, значително тъй като аз отхвърлих да се пазя. От момента, в който направих * Милениали (или потомство Y, или хилядолетници) е демографска група на родените сред 80-те и 90-те години, нормално със социалнолиберални възгледи. Наричат ги " тези, които не желаят да пораснат ". Определят ги като мързеливи, глупави и нещастни и ги упрекват в егоцентризъм, незаинтересованост, егоизъм и привързаност към технологиите.
Колебаех се дали да напиша тази книга, тъй като се притеснявах, че ще увелича тази болежка. Накрая беше по-лесно да взема решението да извадя на показ доказателства за закононарушенията на държавното управление, в сравнение с да опиша за личния си живот. Нарушенията, на които станах очевидец, изискваха дейности, само че никой не написа записки, по причина че не може да устои на повелите на съвестта си. Ето за какво взех решение да желая разрешението на всеки член на фамилията си и на всеки другар и сътрудник, който е упоменат или по някакъв метод е различим на тези страници.
Точно както отхвърлям да помисля, че аз съм единственият, който може да реши до каква степен би трябвало да се простира персоналното пространство на различен човек, не мислех, че самичък ще мога да преценява коя от тайните на страната
ми би трябвало да стане известна на обществото и коя - не. Затова разкрих държавните документи единствено на няколко публицисти. Всъщност броят на документите, които разкрих непосредствено на обществото, е еднакъв на нула.
И аз, и тези публицисти мислим, че държавното управление има право да резервира в загадка някаква част от информацията, с която разполага. Дори на най-прозрачната народна власт в света може да є бъде разрешено да за- тайни да вземем за пример самоличността на сътрудниците си под прикритие и напредването на войските си на терен. Тази книга не съдържа такива секрети.
Да опиша за живота си и в това време да опазя персоналното пространство на хората, които обичам, както и да не разкрия законни държавни секрети, не е лесна задача, само че е моя задача. Между тези две отговорности - там ще ме намерите.
* Разузнавателната общественост, или Разузнавателните ведомства на Съединени американски щати (United States Intelligence Community) включват 15 организации към разнообразни департаменти (министерства) и структури, само че обединени в една Разузнавателна общественост (Intelligence Community - IC) - бел. прев.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Eдуард Сноудън, индивидът, който рискува всичко, с цел да разкрие системата за всеобщо наблюдаване на американското държавно управление, споделя за пръв път своята история, в това число по какъв начин е помагал в основаването на тази система и какво го стимулира да направи своите разкрития в опит да я унищожи.
Герой или предател? Живот в търсене на истина и правдивост или в търсене на известност и производните от нея дивиденти?
Едуард Сноудън е роден в Елизабет сити, Северна Каролина, и израства в сянката на Форт Мийд. Системен инженер по обучение, той работи като държавен чиновник в Централното разследващо ръководство и по-късно на контракт с Агенцията за национална сигурност. Сноудън получава голям брой награди за активността си в работа на обществото, измежду които премията " Райт Лайвлихуд " (Награда за верен метод на живот), немската премия " Разобличител ", премията " Риденур " в категорията " За истината " и орден за смелост " Карл декор Осиецки " от Международната федерация по правата на индивида. В момента Сноудън е ръководител на управителния съвет на шефовете на фондация " Свобода на печата ".
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
" Лично досие " от Едуард Сноудън (откъс)
Предисловие
Казвам се Едуард Джоузеф Сноудън. По-рано работех за държавното управление, само че в този момент работя за хората. Бяха ми нужни близо три десетилетия, с цел да осъзная, че сред двете има разлика, и когато го разбрах, си навлякох леки неприятности в службата. В резултат на това в този момент извозвам времето си, като се пробвам да предпазя хората от индивида, който бях по-рано - разузнавач на Централното разследващо ръководство (ЦРУ) и Агенцията за национална сигурност (АНС), елементарен млад технолог, който се стреми да построи един по-добър свят - сигурен
бях, че ще е по-добър.
Кариерата ми в Разузнавателната общественост на Съединените щати* продължи единствено седем години. С изненада открих, че това е едвам една година повече от времето, което след това прекарах в заточение в страна, коя-
то не избрах по свое предпочитание. По време на онази седемгодишна работа обаче участвах в най-значителната смяна в историята на американския шпионаж - прекосяването от наблюдаване на обособени набелязани човеци към всеобщо наблюдаване на цялото население. Аз спомогнах за софтуерното му реализиране, с цел да може държавното управление да събира всички цифрови връзки в света, да ги съхранява непрекъснато, за безконечни времена, и да ги претърсва, когато пожелае.
След терористичните офанзиви на 11 септември Разузнавателната общественост се разкъсваше от възприятие за виновност, че не е съумяла да опази Съединените щати и е позволила най-опустошителната и най-разрушителна офанзива в страната след бомбардировката над Пърл Харбър. В отговор водачите на Съединени американски щати желаеха да изградят система, която в никакъв случай повече няма да им разреши да ги изненадат и заловен неподготвени. В основата трябваше да бъдат технологиите - нещо непознато за армията им от бакалаври по политически науки и магистри по бизнес администрация.
Вратите на най-тайните разследващи служби бяха необятно отворени за млади експерти като мен. И по този начин софтуерните факири наследиха света.
Ако преди време разбирах от нещо, това бяха компютрите, заради което се издигнах бързо. На двайсет и две години получих първия си достъп до свръхсекретни материали от АНС за служба на дъното на организационната конструкция. След по-малко от една година към този момент работех в Централно разузнавателно управление на САЩ като систематичен инженер с по-високо равнище на достъп до някои от най-засекретените информационни мрежи на планетата.
Единственият ми началник беше човек, който прекарваше промените си в четене на романи от Робърт Лъдлъм и Том Кланси. Агенциите нарушаваха всичките си правила в устрема си да наемат софтуерни гении. Обикновено назначаваха хора без бакалавърска степен и по-късно даже без степен " експерт ". Аз нямах нито едната, нито другата. По всички правила не би трябвало да ми се позволява даже да влизам в постройката.
От 2007 до 2009 година бях назначен в Посолството на Съединените щати в Женева като един от малцината компютърджии, внедрени под прикритието на дипломати, чиято задача бе да вкарат Централно разузнавателно управление на САЩ в бъдещето, като срещнат разследващите му бази в Европа с интернет и цифровизират и автоматизират мрежата, посредством която американското държавно управление осъществяваше шпионска активност. Моето потомство освен преструктурира работата на разузнаването, само че и радикално промени същността му.
За нас разузнаването не беше въпрос на секрети срещи или замяна на предмети със скрита вътре информация.
На двайсет и шест години аз бях публично чиновник на " Дел " (Dell), само че отново работех за АНС. Сключвах цивилен контракти и това се беше трансформирало в мое прикритие, както в действителност и за съвсем всички шпиони в региона на технологиите като мен. Изпратиха ме в Япония, където помогнах за основаването на световния авариен списък на Агенцията - солидна загадка мрежа, която гарантираше, че даже в случай че централата на АНС бъде изпепелена от нуклеарен гърмеж, няма да се изгуби никаква информация.
Навремето не съзнавах, че основаването на система, която ще пази непрекъснат запис на живота на всеки човек, е трагична неточност. Върнах се в Съединените щати на двайсет и осем години и получих стремително покачване в техническия отдел за свръзки, който се занимаваше с взаимоотношенията на " Дел " с Централно разузнавателно управление на САЩ. Задълженията ми бяха да работя с шефовете на техническите отдели на Централно разузнавателно управление на САЩ и да изобретявам и стартирам решението на всеки проблем, който те можеха да ми показват.
Екипът ми оказа помощ на Управлението да сътвори нов вид компютърна архитектура - " облак " - първата технология, която даваше опция на всеки сътрудник, без значение къде се намира физически, да има достъп и да претърсва всевъзможни данни, които му трябват, без значение от дистанцията, което го делеше от тях.
С две думи, работата по ръководство и свързване на потока от разследващи данни се трансформира в задача по какъв начин те да се съхраняват непрекъснато, а това на собствен ред се трансформира в задача да се подсигурява данните да са всеобщо налични и да може да се търси в тях. Тези планове ми се изясниха в Хавай, където се реалокирах, когато на двайсет и девет години подписах нов контракт с АНС. Дотогава работех на правилото " нужда да се знае ", без да мога да схвана кумулативната цел зад профилираните ми обособени задания.
Едва в този земен парадайс най-сетне можех да прозра по какъв начин всичко, което вършех, се свързва в едно цяло, като частите
на гигантска машина, която образува система за световно всеобщо наблюдаване. В тунел, надълбоко под една равнища с ананаси - някогашна подземна фабрика за самолети от времето на нападението над Пърл Харбър, - аз седях пред компютърен терминал, от който имах безграничен достъп до информационните канали на съвсем всеки мъж, жена и дете по света, който е набирал телефонен номер или е докосвал компютър.
Сред тези хора бяха 320-те милиона мои сънародници американци, които бяха следени във всекидневния си живот, без да са създали нищо - те просто водеха нормалния си живот. Това наблюдаване представляваше жестоко нарушаване освен на Конституцията на Съединените щати, само че и на главните полезности на всяко свободно общество.
Причината, заради която четете тази книга, е, че аз направих нещо рисково за човек в моето състояние: взех решение да кажа истината. Събрах поверителни документи на Разузнавателната общественост, които свидетелстваха за закононарушенията на държавното управление на Съединени американски щати, и ги предадох на публицисти, а те ги изследваха и ги разгласиха пред скандализирания свят.
Тази книга е за аргументите, които доведоха до моето решение - моралните и етичните правила, от които произлезе, и за това по какъв начин се породиха тези правила - с други думи, това е книга и за моя живот.
От какво се състои животът? Повече от това, което споделяме, и даже повече от това, което вършим. Животът е също по този начин какво обичаме и в какво имаме вяра. За мен това, което обичам и в което имам вяра най-вече, е
връзката сред хората и технологиите, с които е реализирана тази връзка.
Тези технологии, несъмнено, включват и книгите. Но за моето потомство в огромна степен връзката е интернет.
Преди да изтръпнете, тъй като познавате токсичната полуда, заразила този кошер в този момент, би трябвало да разберете, че в миналото, когато започнах да го опознавам, интернет беше нещо напълно друго.
Беше другар и родител, общественост без граници и ограничавания, един глас и милиони гласове, обща територия - заселена, само че неразучена от разнообразни племена, които живееха в спокойно съседство, и всеки член беше свободен да избира името, историята и обичаите си. Всички носеха маски, само че все пак тази просвета на анонимност посредством голям брой имена произвеждаше повече истина, в сравнение с неистина, тъй като беше креативна и в дух на съдействие, а не комерсиална и конкурентна. Разбира се, имаше спорове, само че доминираха доброжелателството и положителните усеща същински реформаторски дух.
Тогава ще разберете за какво настоявам, че днешният интернет е неразпознаваем. Заслужава си да се означи, че тази смяна е умишлен избор, резултат от редовно изпитание от страна на едно привилегировано малцинство. Ранният напън да се трансформира търговията в електронна търговия бързо докара до основаването на стопански балон и след това, в самото начало на хилядолетието - до спукването му. След това фирмите бързо осъзнаха, че хората, които употребяват интернет, се интересуват доста по-малко от харчене на пари и доста повече от шерване с други хора, и че общуването, което интернет правеше допустимо, може да бъде монетизирано.
Ако влизайки онлайн, хората желаеха на първо място да могат да кажат на фамилията, приятелите си и на непознати по какъв начин са и какво вършат, и на собствен ред да схванат по какъв начин са и какво вършат фамилията, приятелите им и непознати, тогава фирмите трябваше единствено да измислят метод да се слагат в средата на този обществен продан и да го трансфорат в облага.
Това беше началото на надзираващия капитализъм и краят на интернет - подобен, какъвто го познавах. Срина се креативният интернет и бяха спуснати кепенците на безчет хубави, предизвикателни индивидуалистични уеб уеб сайтове. Обещанието за улеснение накара хората да заменят персоналните си уеб сайтове - които изискваха непрекъсната и трудоемка поддръжка - със страница във " Facebook " и регистрация в " Джимейл ". Човек елементарно можеше да повярва, че има едно или друго, само че всичко беше просто заблуда. Навремето малко на брой от нас го разбираха, само че нищо от това, което продължихме да споделяме, към този момент не ни принадлежеше. Наследниците на фирмите за електронна търговия, които се бяха провалили, тъй като не можаха да намерят нищо, към което демонстрираме интерес да купим, в този момент продаваха нов артикул.
Новият артикул бяхме Ние.
Нашето внимание, занимания, местонахождение и стремежи - всичко за нас, което разкривахме умишлено или несъзнателно, се наблюдаваше и продаваше скрито, тъй че да забави неизбежното чувство за навлизане в персоналния ни живот, което за множеството от нас идва едвам в този момент. И това наблюдаване щеше да продължи да е интензивно насърчавано и даже финансирано от войска от държавни управления, алчни за големия размер разследващи данни, с които ще се снабдят. В началото на ХХІ век, с изключение на някои регистрации и финансови преводи, другите онлайн връзки не бяха криптирани.
Това означаваше, че в доста случаи държавните управления даже не трябваше да си вършат труда да се обръщат към фирмите, с цел да узнаят какво вършат клиентите им. Правителствата можеха да шпионират света, без да кажат на никого.
Американското държавно управление, в цялостно неуважение на учредителната си харта, стана жертва точно на това прелъщение и щом един път вкуси плода на отровното дърво, беше обзето от безмилостна тресчица. Правителството на Съединени американски щати скрито се снабди със силата на всеобщото наблюдаване - власт, която по формулировка визира почтените доста повече от отговорните.
Едва когато проумях по-добре какво значи това наблюдаване и какви провали нанася, ме обсеби мисълта, че ние, хората - освен от една страна, а в целия свят, - в никакъв случай не сме получавали глас или най-малко късмет да изразим гласно мнението си в този развой. Системата на съвсем всеобщо наблюдаване беше внедрена освен без наше единодушие, само че и по метод, който съзнателно скри всеки аспект на стратегиите си от нашето познание. На всяка стъпка изменящите се процедури и последствията им оставаха скрити от всички, в това число от множеството законодатели.
Към кого можех да се обърна? С кого можех да приказвам? Дори да прошепнех истината - пък било то на някой юрист или арбитър, или на Конгреса, - това означаваше да извърша толкоз тежко закононарушение, че единствено едно
главно изложение на обстоятелствата в най-общ тип би ми навлякло доживотна присъда във федерален затвор.
Бях комплициран и изпаднах в тъмно въодушевление, до момента в който се борех със съвестта си. Обичам страната си и имам вяра в държавните служби. Цялото ми семейство, родословието ми от епохи обратно изобилства от мъже и дами, които са прекарали живота си в работа на тази страна и нейните жители.
Самият аз бях положил клетва за честност при постъпването си на работа - не към някоя организация или ръководство, нито даже към някое държавно управление, а към народа, в поддръжка и отбрана на Конституцията, чиято гаранция на гражданските свободи беше толкоз скандално нарушена. Сега бях освен това от част от това нарушаване: аз бях съизвършител в него. Цялата работа, която вършех толкоз години - за кого работех? Как трябваше да уравновесявам контракта си за конфиденциалност с организациите, които ме наеха на работа, и клетвата, която бях положил към основополагащите правила на страната си? На кого или на какво дължах по-голяма преданост? На кой стадий ставах морално длъжен да наруша закона?
Разсъждаването върху тези правила ми донесе и отговорите. Осъзнах, че в случай че приказвам намерено и разкрия пред публицисти до каква степен се простират нарушаванията, осъществявани от родината ми, това не значи, че приканвам към нещо коренно като срутване на държавното управление, нито даже към разрушаването на Разузнавателната общественост. Означаваше да се завърна към стремежите на идеалите, декларирани от самото държавно управление и Разузнавателната общественост.
Свободата в една страна може да се мери единствено по степента на уважението ѝ към правата на нейните жители и аз съм уверен, че тези права са в действителност ограничавания на държавната власт, които дефинират тъкмо къде и по кое време едно държавно управление не трябва да нарушава онази сфера на персонални или самостоятелни свободи, която по времето на Американската гражданска война се е наричала " независимост ", а по времето на интернет революцията се назовава " персонално пространство ".
Изминаха шест години, откогато оповестих разкритията си, тъй като станах очевидец по какъв начин решимостта на по този начин наречените напреднали държавни управления в целия свят да опазят персоналното пространство - което аз, както и Организацията на обединените народи считаме за главно човешко право - спада стремглаво. През тези години обаче упадъкът продължи, до момента в който демокрациите регресираха към властнически популизъм. Тази регресия е най-очевидна в отношението на държавните управления към медиите.
Опитите на някои политици да делегитимират публицистиката са подкрепени и подстрекавани от повсеместна офанзива против правилата на истината. Истинското съзнателно се комбинира с подправеното посредством технологии, които могат да усилят това съчетание и да основат невиждано световно комплициране. Познавам задоволително от близко този развой, тъй като основаването на неистина постоянно е било най-тъмното изкуство на
Разузнавателната общественост на Съединени американски щати. Същите организации, които единствено по време на моята кариера манипулираха разузнаването да сътвори мотив за война - и използваха противозаконни политики и сенчесто законодателство, с цел да разрешат отвличането като " наложително предаване на лица ", изтезанията като " разширени способи на разпит " и всеобщото наблюдаване като " записване на данни на едро ", - не се поколебаха нито за момент да ме нарекат китайски двоен сътрудник, съветски троен сътрудник и по-лошо: " милениал " *.
Можеха да приказват такива неща, освен това свободно, значително тъй като аз отхвърлих да се пазя. От момента, в който направих * Милениали (или потомство Y, или хилядолетници) е демографска група на родените сред 80-те и 90-те години, нормално със социалнолиберални възгледи. Наричат ги " тези, които не желаят да пораснат ". Определят ги като мързеливи, глупави и нещастни и ги упрекват в егоцентризъм, незаинтересованост, егоизъм и привързаност към технологиите.
Колебаех се дали да напиша тази книга, тъй като се притеснявах, че ще увелича тази болежка. Накрая беше по-лесно да взема решението да извадя на показ доказателства за закононарушенията на държавното управление, в сравнение с да опиша за личния си живот. Нарушенията, на които станах очевидец, изискваха дейности, само че никой не написа записки, по причина че не може да устои на повелите на съвестта си. Ето за какво взех решение да желая разрешението на всеки член на фамилията си и на всеки другар и сътрудник, който е упоменат или по някакъв метод е различим на тези страници.
Точно както отхвърлям да помисля, че аз съм единственият, който може да реши до каква степен би трябвало да се простира персоналното пространство на различен човек, не мислех, че самичък ще мога да преценява коя от тайните на страната
ми би трябвало да стане известна на обществото и коя - не. Затова разкрих държавните документи единствено на няколко публицисти. Всъщност броят на документите, които разкрих непосредствено на обществото, е еднакъв на нула.
И аз, и тези публицисти мислим, че държавното управление има право да резервира в загадка някаква част от информацията, с която разполага. Дори на най-прозрачната народна власт в света може да є бъде разрешено да за- тайни да вземем за пример самоличността на сътрудниците си под прикритие и напредването на войските си на терен. Тази книга не съдържа такива секрети.
Да опиша за живота си и в това време да опазя персоналното пространство на хората, които обичам, както и да не разкрия законни държавни секрети, не е лесна задача, само че е моя задача. Между тези две отговорности - там ще ме намерите.
* Разузнавателната общественост, или Разузнавателните ведомства на Съединени американски щати (United States Intelligence Community) включват 15 организации към разнообразни департаменти (министерства) и структури, само че обединени в една Разузнавателна общественост (Intelligence Community - IC) - бел. прев.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчайте книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ