В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Клубът на изчезналите

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Клубът на изчезналите
Коментари Харесай

Откъс от "Клубът на изчезналите видове" на Джефри Мур

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Клубът на изчезналите типове ", с създател Джефри Мур, възложен от Издателска къща " Жанет 45 ".

Джефри Мур е роден в Монреал и получава образованието си в Университета в Торонто, Сорбоната и Университета в Отава. В момента е преводач на свободна процедура и учител по превод в Университета в Монреал. Работи за музеи, театри, танцови трупи и кино фестивали по целия свят.

Първият му разказ, Prisoner in a Red-Rose Chain, е писан в продължение на няколко години в Канада, Шотландия, Англия, Унгария и Бали. Удостоен с Commonwealth Writers Prize, 2000.

Творците наизуст (2004) е оповестен в 15 страни по света и получава висока оценка както от рецензията, по този начин и от читателите. Романът е почетен с премията на Асоциацията на канадските писатели (2005) и е измежду финалистите, номинирани за премиите Sunburst (2005), Rogers’ Writers Trust (2004), Hugh MacLennan (2004), WordsWorthy (2004) и прочие Българският превод на книгата на Невена Дишлиева-Кръстева е притежател на Специалната премия за превод на фондация " Елизабет Костова " на името на Кръстан Дянков (2014).

Мур е създател и на романа Клубът на изчезналите типове (2010), " по едно и също време роман за търсенето на еднаквост в ограничения от устои постмодерен свят, размисъл върху оцеляването на най-приспособените в една просвета, чиято жертва са беззащитните, и взривоопасен авантюристичен разказ за бракониерството и жестокото отношение към животните. " (Quill & Quire). Живее в Монреал и Вал Морин, Квебек.

Превод от британски Милена Попова
Оформление Люба Халева

" Фантастичен разказ, извънредно литературно достижение, което не се вписва в един-единствен род – по едно и също време изискано и брутално. "
— Хедър ОНийл, създател на Lullabies for Little Criminals

" Творба, която освен интригува, само че и образова. "
— Times Literary Supplement

" Мур вплита влакна на съспенс в цялата книга. Това е разказ, от който те побиват тръпки и започваш да се съмняваш в положителното у индивида. "
— Time Out

" Образи, които се запечатват в съзнанието Вълнуващ и вкаменяващ роман за бягащ от правораздаването наркоман, опит за ликвидиране, възмездие и бракониерска тайфа, която избива и изтезава животни в недодялан Квебек Лорентианските планини, такива, каквито ги показва Мур, са напълно плод на неговото въображение, само че той гради една по-добра, по-достоверна, изпълнена с вяра и вълнуваща реалност. "
— Telegraph

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Из " Клубът на изчезналите типове " от Джефри Мур

Околният пейзаж сияеше с цветове като че ли не от този свят, непринадлежащи на природата: очертанията на дърветата бяха неоново жълти, пътят – никотиново оранжев, колата – в свръхестественото зелено от филмите на ужасите. Завър тях кръга и изострих фокуса на млечнобелите изображения. Наистина нещо примигваше, само че не беше полицейска лампа. Беше нещо доста по-зловещо: огромно космато животно, от чиито лапи... капеше нещо... Може би бяха откъснати? Светлината излизаше от устата му, в която бе втъкнат предмет, сходен на електрическа крушка.

Колата, която се оказа пикап с високо шаси, прожектор- ни лампи на покрива и подсилена решетка, форсира право към входа на църквата. В последния миг обаче сви по стеснен път, който я заобикаляше, отдалечавайки се от мен, към другия завършек на гробището. После ненадейно удари спирачки и задницата ѝ се завъртя, а моторът се задави или изключи. Четири-пет секунди тишина и по-късно тряс, внезапен тон като от трошене на стъкло.
Щом чух този тон, знаех, че в никакъв случай няма да го не помни. Пикапът възпламени още веднъж и грамадните му гуми засвистяха върху черния лед, плюейки камъни и тиня. С гръм и тропот той потегли назад по пътя, измежду мътните кълбета ледена мъгла, и се изгуби.

Стоях имобилен, комплициран, питайки се каква бе моята роля във всичко това. Каквото и да бяха изхвърлили, не беше моя работа. Прибрах телескопа в кутията, като деликатно си гледах в краката до момента в който се връщах към своя микробус фолксваген, открадната таратайка, която не всеки път палеше. Забоботи от първия път. Подкарах с угасени фарове до края на алеята пред църквата.

Поне минута седях там с ръце, вкопчени във кормилото, гледах чистачките и слушах по какъв начин металът стърже по стъклото. Дъждът се стичаше по предното стъкло и се вкоравяваше. Преместих плъзгача на размразителя на най-силната степен. Загледах се в ръцете си, които като че ли бяха непознати. Измъкнах отдолу под седалката бутилка шестнайсетгодишно " Талискър " и допих каквото беше останало. Поредното клатушкане, следващото кривване от пътя.

Направих противоположен завой и поех назад към гробището, като чух по какъв начин дъното задра при удара в алеята под неприятен ъгъл. При образувалия се на завоя коловоз включих на дълги: от едната страна измежду мъглата се издигаха папури като големи хотдози, набучени на шишове; от другата – десетина надгробни плочи, килнати встрани и проядени като ред развалени зъби. Черните коренища и ластари към тях бяха посребрени. Върнах обратно и внезапно завъртях кормилото. Ето го. Нещо потънало в заснежената канавка: бледокафява маса. Слязох, с цел да го прегледам от близко.

Беше увито в тъкан, сходна на зебло, и овързано с червен връв – като коледен подарък. Дрога? Пари? Не смятах да го разплитам, с цел да схвана повече – до момента в който не чух нещо, въздишка или полугласен вопъл. Животински или човешки, не се разбираше.

Смъкнах се по стръмния бряг на канавката с пламнала глава и разтуптяно сърце. Под снега имаше кора от лед, трошлива като маслена бисквита, и аз хлътнах до коленете. Оказа се не канавка, а помийна яма. Но краката ми изтръпнаха напълно леко, когато обувките ми се изпълниха с ледена вода. Измъкнах ги от черната кал и с труд направих няколко крачки, разбивайки с крайници леда, от който се носеше остра воня на гнилоч – на торфена тиня, блатни треви и скотски фъ кии. Учуди ме какъв брой е тежка тинята, какво изпитание се желае, с цел да местиш краката си, все едно вървиш с вериги. Не бях газил в тиня от детската градина насам.

Хванах аления връв с една ръка и го задърпах с все мощ, която не беше голяма; залитнах, а вързопът съвсем не помръдна. Изглежда потъваше в лепкавото тресавище, измежду тръс тиките и гнилоча, и аз потъвах с него. Имах възприятие, че някаква ръка тегли обувките ми надолу. Запънах единия си крайник във втвърден пън, наподобяващ крокодил от епохата на гущерите, затеглих с две ръце и усетих по какъв начин вързопът помръдва. Инч по инч го извлякох измежду пльокащите мехури до по-сухо място.

Теглех и дърпах канапа като бавноразвиващо се дете, като човек, който не е чувал за възли. Дори го захапах, все едно се пробвах да срежа стомана с ножици. Върху лицето ми се сипеше леден дъжд, смесваше се с потта ми, пареше ми на очите. Не можеше да няма по-лесен метод... С премрежени очи видях нещо розово да се подава от една пролука в чувала. Палец? Лакът? Сграбчих крепко зеблото и го раздрах от горе до долу.

След като си избърсах очите с вледенен пестник, видях нещо, от което дъхът ми секна, нещо, което малко на брой ще видят. В течение на три-четири удара на сърцето времето спря; увиснах в силовото поле на ужаса, от който костите ми се вкамениха, а мускулите ми омекнаха.

Внезапно по вените ми потече някакво тайнствено естествено вещество, нещо, което ми подейства като дефибрилатор. Вдигнах вързопа, все едно беше възглавница, и го понесох към микробуса, а заледеният трошляк хрущеше пронизително под краката ми. Фаровете осветяваха платното с хладна флуоресцентна светлина, от която алените петна по него лъщяха като черни. Капки изпускаха пара, падайки върху снега.

Пред мен се раздвижи сянка и аз замръзнах. Движеше се постепенно, като насън, към тресавището. Пълзеше. После спря и се втренчи в светлината – не в светлината от фаровете, а в тази на цялостната луна – с очи, блестящи като смарагди. Завъртя глава по всички страни, простена безшумно и след това продължи да се влачи беззвучно, вдигайки във въздуха дългата си опашка. Затворих очи. Вторичните облици – отново ли се започваше? Отворих очи и съществото и луната ги нямаше.

С ускоряващ се пулс и все по-муден мозък отворих несръчно задната врата на микробуса и стоварих вътре под- гизналия сноп. Недей да цапаш с кръв тапицерията, така и така задоволително си се накиснал. Включих лампата на тавана, при което пръстите ми оплескаха всичко, до което се допрях, в това число и един спален чувал, който още не бях употребявал.
Добре, къде е полицейският сектор?

Полицията ли? Какво щях да им кажа? Че съм намерил обляно в кръв дете – прочее, господин служител на реда, аз влязох незаконно в страната, тичам от обвиняване в похищение на дете. И всякакви други неща. Точно по този начин, алкохол подушвате. В полицията ще би трябвало да дам публични показания, с име и адрес. Риболов в тресавище в Квебек – по какъв начин го измислих това? Благодарение на дълготраен опит в правенето на неточности – думи на татко ми. Ами болница? Чух още един приглушен вопъл.

– Всичко ще се оправи – излъгах.– Само се хвани... – Гласът ми трепереше, и самичък го чувах. – Ще те закарам в... – Сред заплетените кичури съзрях лицето на детето – бяло и мокро като мляко, с смут в очите, какъвто до тогава бях виждал единствено насън.

Вледеняващият дъжд тегнеше над всичко, изтърканите ми гуми едвам извлачиха микробуса през първия рид. И изцяло забуксуваха на втория, макар двете офанзиви на първа скорост и една на задна. Заседнал под надолнище посред пътя, аз запримигвах с спешните, въпреки на благи тъдява да нямаше никого. Преброих до 10 и видях по какъв начин фаровете ту демонстрират, ту скриват изкривена зелена табела HÔPITAL 8 KM, с ориентирана нагоре към небето стрелка.

Криволичейки се върнах на задна в подножието на хълма и стопирах на чакълест кръстопът с друга табела: CHEMIN SAISONNIER (Сезонен път (фр.). Б. пр.). Свих вдясно и карах неразумно може би три-четири благи – прекосих железопътна линия, по която не беше минавал трен от Втората международна война насам, минах по мост от дървени трупи, на който пишеше UTILISEZ À VOS RISQUES ET PÉRILS(Използвайте на личен риск (фр.). Б. пр.) – и поех към хижата, която бях взел чартърен.

Чистачките стържеха пред очите ми, заслепяващ скреж покриваше задното стъкло и прозорците, гумите поднасяха. Капакът, пристегнат с въже за бънджи, подскачаше на всяка дупка.

Лампите в хижата не светеха, както и тези в една къщурка на петдесетина метра оттова. Завъртях ключа и моторът продължи да се дави и да кашля още половин минута. Оставих светнати дългите, ориентирани към стълбите пред входа.

Вече на ръце с детето, чиято глава се люшкаше като на кукла, се сетих, че трябваше на първо време да отключа. Под- прял неловко тялото на стената, пъхнах ключа, превъртях го и отворих вратата с крайник. Запрепъвах се в тъмното към продъненото легло, въпреки да знаех, че е неуместно, че единствените ми чаршафи ще подгизнат в алено. Стоварих там тялото, като едвам не го изтърсих на пода. Ако още не беше починал, в този момент към този момент е.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (840)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР