Откъс от "Катастрофа" на Дж. Г. Балард
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Катастрофа " с създател Дж. Г. Балард, възложен от Издателство " Колибри "
" Катастрофа " е една от най-смущаващите книги на XX век, следващо удостоверение за изобретателния разум на Джеймс Г. Балард.
След като покорихме футуристичния отвесен свят на " Небостъргач ", в този момент имаме изключителната опция да прочетем " Катастрофа " (превод: Деян Кючуков, стр. 248, цена 17 лева.), другия паметен разказ на писателя, този път фокусиран върху половия фетишизъм. Възможно ли е автомобилните произшествия да съставляват злокобна прокоба за кошмарния брак сред секса и машините? Ще ни дават ли модерните технологии невъобразими до момента средства за допир със личните ни психопатологии? Не ще и дума, че крайното обръщение на " Катастрофа " е предупредително – предизвестие против онази брутална, еротична, ослепително ярка територия, която ни мами все по-настойчиво от границите на софтуерния пейзаж.
Представител на постмодернизма и новата вълна във фантастиката, Джеймс Г. Балард е една от най-крупните фигури в международната литература в продължение на повече от 50 години. Сравняват го с Мартин Еймис, Джулиън Барнс и Иън Макюън, само че единствено от позиция на значимостта му като създател – ролята му на " оракул " в актуалната британска прозаичност го сродява по-скоро с Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. Героите на Балард са самотници – сложени в рискови условия, те са принудени да си служат с ловкост, с цел да оцелеят. Преди " Катастрофа " (екранизиран от Дейвид Кроненбърг) " Колибри " издаде " Небостъргач ", един от най-влиятелните му романи, филмиран под режисурата на Бен Уийтли.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Дж. Г. Балард - " Катастрофа "
Вон умря през вчерашния ден, при последната си автомобилна злополука. По време на другарството ни бе репетирал гибелта си в доста други произшествия, само че тази му беше единствената същинска. Насочвана по траекторията на конфликта с лимузината на филмовата актриса, колата му прелетяла през перилата на надлеза край лондонското летище и се стоварила върху покрива на рейс, цялостен с пасажери. Час по-късно, до момента в който си проправях път през полицейския кордон, смазаните тела на туристите още лежаха по седалките от изкуствена кожа като слънчево кръвоизлияние.
Елизабет Тейлър – актрисата, с която Вон бе мечтал да загине от толкоз месеци насам, стоеше под въртящите се светлини на колите за спешна помощ, уловила водача си за лакътя. Когато коленичих край тялото на Вон, тя сложи облечена в ръкавица ръка върху гърлото си. Дали можеше да отгатне по позата на мъртвия формулата на гибелта, която той бе подготвил за нея? През последните няколко седмици от живота си Вон не мислеше за нищо друго с изключение на за тази гибел – коронация от рани, режисирана с всеотдайността на дворцов церемониалмайстор.
Стените на жилището му, намиращ се близо до филмовото студио " Шепъртън ", задачите бяха покрити с нейни фотографии. Всяка заран, когато тя излизаше от лондонския си хотел, той ги правеше с телеобектива си от пешеходния мост над автомагистралата или от покрива на близкия многоетажен паркинг. Аз самият обезпокоеното разпечатвах на принтера в офиса си увеличените елементи на нейните длани и колене, на вътрешната повърхнина на бедрата ѝ, на извивката на горната ѝ джука и му ги предавах в пликове, като че ли бяха вноски по гаранция за гибел. После, в жилището му, го следих по какъв начин съпоставя частите от тялото ѝ със фотоси на гротескни рани от един учебник по пластична хирургия.
В своята визия за злополуката с актрисата Вон бе захласнат от концепцията за голям брой конфликти и язви – от умиращия хром и смазващите се шасита на двете коли, срещнали се в челно сблъскване като тези, повтаряни до безконечност на занимателен каданс във филмите, от идентичните контузии, поразяващи двете им тела, от облика на челното стъкло, пръсващо се към лицето ѝ, до момента в който тя пробива матираната му повърхнина като мъртвородена Афродита...
От комплицираните фрактури на бедрените им кости при удара в централната подпора и най-много от провалите по гениталиите им: нейната матка – пронизана от лоста с хералдичното изображение на емблемата на производителя, а неговото семе – пръснато по луминесцентните принадлежности на таблото, отчели вечно последното равнище на горивото и температурата на мотора.
Само в сходни моменти, когато ми описваше тази последна злополука, Вон беше спокоен. Говореше за конфликтите и раните с еротичната деликатност на ухажор, обособен от обекта на своята пристрастеност. Докато ровеше из фотосите в жилището си, стоеше полуобърнат към мен, така че набъбналите му слабини да ме държат смълчан с гледката на съвсем еректиралия му пенис. Знаеше, че до момента в който ме предизвика със личната си половост, към която се отнасяше повърхностно, като че ли може всеки миг да я зареже вечно, аз в никакъв случай няма да го напусна.
Преди 10 дни, когато отмъкна колата ми от паркинга, той профуча нагоре по бетонната рампа като страховита машина, изникнала отдолу под земята. А през вчерашния ден тялото му лежеше проснато под светлините на полицейските прожектори в подножието на надлеза, обкръжено като с воал от фина кървава дантела. Неестествените извивки на крайниците му, размазаната геометрия на лицето му бяха като подигравка на фотосите от произшествия, които лепеше по стените си. Погледнах за прощален път големия му, налят с кръв чатал. На двайсет метра настрана под сините и червени отражения на въртящите се лампи актрисата висеше отмаляло върху ръката на водача си. Вон бе мечтал да загине в мига на нейния оргазъм.
Преди да почине, той бе взел участие в доста произшествия. Винаги когато мисля за него, си го представям в някоя от откраднатите коли, които караше и мачкаше, измежду непрекъснато обграждащите го деформирани железни и пластмасови повърхности. Два месеца по-рано го бях разкрил на долното равнище на същия надлез, след първата подготовка за гибелта му. Някакъв таксиметров водач помагаше на две ужасени стюардеси да излязат от дребната кола, в която Вон се беше врязал, изскачайки от укритието на мрачен непряк метод.
Дотичах и го видях през счупеното предно стъкло на бял кабриолет, отмъкнат от паркинга на терминала. Изтощеното му, покрито с белези лице бе осветено неясно като от разпокъсана дъга. Отворих с тъга огънатата странична врата. Той седеше върху обсипаната със стъкла седалка и самодоволно учеше личната си поза. Ръцете му, с обърнати нагоре длани, лежаха в профил, изцапани с кръв от разрушените капачки на коленете.
Той огледа оповръщания ревер на коженото си яке и се пресегна да допре капчиците сперма, висящи от контролното табло. Опитах се да го измъкна на открито, само че бедрата му не помръдваха, като че ли се бяха схванали, изстисквайки течността от семенните му канали. На пътническата седалка до него имаше раздрани фотографии на актрисата, които същата заран му бях разпечатал в офиса си. Увеличените фрагменти от джука и вежда, от лакът и деколте оформяха причудлива мозайка.
За Вон автомобилните произшествия и личната му половост бяха неразривно свързани. Помня по какъв начин прекарваше нощите си с обезпокоени млади дами в смачканите купета на изоставени коли по автоморгите. Не съм не запомнил фотосите им в пози на изстрадал сексуален акт, под блясъка на светкавицата, с напрегнати лица, като облици на стреснати оживели от потънала подводница. Тези безстрашни проститутки, събирани от Вон из денонощните кафенета и магазини на лондонското летище, бяха първи братовчедки на пациентите, изобразени в хирургичните му учебници. По времето на своя научен флирт с ранените дами той бе захласнат най-много от газовите гангрени, лицевите увреждания и раните на гениталиите.
Чрез Вон аз открих същинската същина на автомобилната злополука – смисъла на камшичния удар, на преобръщането, екстаза на челния конфликт. Заедно посещавахме Лабораторията за пътни проучвания на трийсет километра западно от Лондон и наблюдавахме следените удари на тестови коли в бетонни блокове.
После, в жилището си Вон прожектираше в занимателен кадър филми от тези тествания, които бе снимал с камерата си. Седнали на възглавници по пода в затъмнената стая, ние проследявахме безмълвните произшествия, трептящи върху стената над главите ни. Повтарящите се изображения на смачквани коли изначало ме успокояваха, а след това започнаха да ме възбуждат. Докато се носех нощем по някое шосе под жълтото зарево на натриевите лампи, аз си представях, че се намирам в една от тези машини.
През идващите месеци двамата с Вон прекарахме доста часове в шофиране по автомагистралите от северния периметър на летището. В тихите летни вечери тези бързи ленти ставаха сцена на кошмарни конфликти. Слушахме полицейските сводки по радиото на Вон и отивахме да забележим сцените на злополуките една след друга. Често спирахме в огряния от прожекторите периметър на тежко произшествие и гледахме по какъв начин спасители и пожарникари употребяват ацетиленови горелки и крикове, с цел да освободят припаднали съпруги, заклещени под мъртвите си съпрузи, или по какъв начин лекари сноват край някой обречен на смърт, притиснат от преобърнат камион.
Понякога Вон биваше изблъскван обратно от присъстващите или трябваше да се бие за фотоапарата си с личния състав на колите за спешна помощ. Но най-много го влечаха челните удари в стълбовете на надлезите – меланхоличното комбиниране сред смачканото транспортно средство, зарязано върху тревистия прием, и спокойната, индиферентна скулптура на бетона.
Веднъж се оказахме първите, стигнали при аварирала кола. Шофьорката, касиерка на междинна възраст от безмитния магазин на летището, бе ранена и седеше в полусъзнание в смачканото купе, с парченца от предното стъкло, впити като диадема в челото ѝ. Докато полицейската кола приближаваше с писък по автомагистралата над нас, Вон притича да вземе апарата и светкавицата си. Аз смъкнах вратовръзката си и безпомощно взех да се чудя по какъв начин да спра кръвоизлива, който напояваше бялата блуза на дамата.
Тя ме изгледа, без да проговори, а след това се килна встрани върху седалката. Щом привърши със фотосите, Вон коленичи до нея в колата, хвана нежно лицето ѝ в длани и взе да нашепва нещо в ухото ѝ. После дойде колата за спешна помощ и ние помогнахме да я качат на носилката.
Докато карахме назад, Вон позна една от своите летищни курви, застанала на паркинга пред крайпътен ресторант. Тя работеше почасово като киноразпоредителка и постоянно се тревожеше за дефектния слухов уред на дребния си наследник. Двамата с Вон седнаха откъм гърба и тя му се оплака от нервното ми шофиране, само че той единствено наблюдаваше придвижванията ѝ с мъждив взор, съвсем насърчавайки я да жестикулира с колене и ръце.
Спряхме на пустеещия покрив на един многоетажен паркинг в Нортхолт и аз отидох да очаквам край парапета, до момента в който на задната седалка Вон се залови да наглася крайниците ѝ като тези на умиращата касиерка. Силуетът на едрото му тяло, наведен над нейното в отразената светлина на преминаващите фарове, приемаше всевъзможни стилизирани пози.
Вон разкриваше пред мен цялата си обсебеност от мистериозната еротика на раните: перверзната логичност на опръсканото с кръв табло, на омазаните в изпражнения защитни колани, на късчетата мозък, полепнали по сенниците. Всяка аварирала кола пораждаше у него трепетно неспокойствие със комплицираната геометрия на огънатата ризница, непредвидените вариации на счупената радиаторна решетка, гротескното надвесване на контролното табло над слабините на лидера като в някакво машинно фелацио. Интимното време и пространство на едно човешко създание биваше запечатано вечно в тази мрежа от огънати ламарини и режещи хромирани ръбове.
Една нощ, седмица след погребението на касиерката, до момента в който карахме към западния периметър на летището, Вон изви внезапно кормилото и блъсна огромно бездомно куче. Ударът по колата бе като от чук, а дъждът от натрошено стъкло, преди тялото на животното да се претърколи през покрива, дефинитивно ме убеди, че ще загинем. Вон даже не понижи – в противен случай, натисна още по-силно газта, привел напред белязаното си лице, по което проблясваха лъскави кристалчета.
Неговата грубост към този момент беше станала толкоз непредвидима, че аз не бях нищо повече от беззащитен пленник. На идната заран, на летищния паркинг, където изоставихме колата, той умерено ми уточни дълбоките вдлъбнатини върху покрива и предния похлупак. После вирна жълтеникавото си лице към един цялостен с туристи аероплан, издигащ се в небето на запад, и присви устни като замечтано дете. Белезите върху нашите ламарини бяха издълбани от гибелта на едно непознато създание, оставило нереалния си отпечатък върху геометрията на автомобила. Колко ли повече тайнственост щеше да се съдържа в личната ни крах или в тази на богатите и известните?
Но тази първа гибел изглеждаше неугледна спрямо другите, в които Вон взе присъединяване, както и паралелно до въображаемите, непрекъснато изпълващи съзнанието му. Стараейки се да бъде обстоен, той бе съставил отблъскващ сборник на вероятни произшествия и безумни пострадвания – дробове на възрастни мъже, пробити от дръжки на порти, гърди на девойки, пронизани от лостове за скорости, бузи на млади хубавици, раздрани от хромовите ръчки на триъгълни странични прозорчета.За него тези рани бяха ключ към нова половост, родена от извратена технология. Образите им висяха в галерията на съзнанието му като експонати в кланичен музей.
Като си показва Вон в този момент, давещ се в личната си кръв под светлината на полицейските прожектори, несъзнателно се сещам за безбройните мислени бедствия, които той ми описваше, до момента в който обикаляхме дружно автомагистралите край летището. Мечтаеше за посланически лимузини, забиващи се в цистерни с бутан, или за таксита, цялостни с празнуващи деца, които се разрушават с тропот в блестящо подредените витрини на супермаркети.
Фантазираше за отчуждени братя и сестри, събрани от злополуката в инцидентна среща посред нефтозавод, застинали в несъзнателно блудничество измежду смачкания метал, до момента в който мозъкът им разцъфва в алени фонтани под алуминиевите силози и химичните реактори. Или за чудовищни конфликти на върли врагове – гибел на ненавист, белязана с разлято гориво, пламтящо в крайпътните канавки, и багра, образуваща мехури под жаркото следобедно слънце на провинциални градчета. Представяше си произшествия на избягали пандизчии или на служителки на рецепция, заклещени сред кормилото и скута на любовника, който таман облекчават. А също и нещастия с двойки на меден месец, останали паралелно в седалките, откакто са се забили под задния мост на контейнеровоз.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
" Катастрофа " е една от най-смущаващите книги на XX век, следващо удостоверение за изобретателния разум на Джеймс Г. Балард.
След като покорихме футуристичния отвесен свят на " Небостъргач ", в този момент имаме изключителната опция да прочетем " Катастрофа " (превод: Деян Кючуков, стр. 248, цена 17 лева.), другия паметен разказ на писателя, този път фокусиран върху половия фетишизъм. Възможно ли е автомобилните произшествия да съставляват злокобна прокоба за кошмарния брак сред секса и машините? Ще ни дават ли модерните технологии невъобразими до момента средства за допир със личните ни психопатологии? Не ще и дума, че крайното обръщение на " Катастрофа " е предупредително – предизвестие против онази брутална, еротична, ослепително ярка територия, която ни мами все по-настойчиво от границите на софтуерния пейзаж.
Представител на постмодернизма и новата вълна във фантастиката, Джеймс Г. Балард е една от най-крупните фигури в международната литература в продължение на повече от 50 години. Сравняват го с Мартин Еймис, Джулиън Барнс и Иън Макюън, само че единствено от позиция на значимостта му като създател – ролята му на " оракул " в актуалната британска прозаичност го сродява по-скоро с Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. Героите на Балард са самотници – сложени в рискови условия, те са принудени да си служат с ловкост, с цел да оцелеят. Преди " Катастрофа " (екранизиран от Дейвид Кроненбърг) " Колибри " издаде " Небостъргач ", един от най-влиятелните му романи, филмиран под режисурата на Бен Уийтли.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Дж. Г. Балард - " Катастрофа "
Вон умря през вчерашния ден, при последната си автомобилна злополука. По време на другарството ни бе репетирал гибелта си в доста други произшествия, само че тази му беше единствената същинска. Насочвана по траекторията на конфликта с лимузината на филмовата актриса, колата му прелетяла през перилата на надлеза край лондонското летище и се стоварила върху покрива на рейс, цялостен с пасажери. Час по-късно, до момента в който си проправях път през полицейския кордон, смазаните тела на туристите още лежаха по седалките от изкуствена кожа като слънчево кръвоизлияние.
Елизабет Тейлър – актрисата, с която Вон бе мечтал да загине от толкоз месеци насам, стоеше под въртящите се светлини на колите за спешна помощ, уловила водача си за лакътя. Когато коленичих край тялото на Вон, тя сложи облечена в ръкавица ръка върху гърлото си. Дали можеше да отгатне по позата на мъртвия формулата на гибелта, която той бе подготвил за нея? През последните няколко седмици от живота си Вон не мислеше за нищо друго с изключение на за тази гибел – коронация от рани, режисирана с всеотдайността на дворцов церемониалмайстор.
Стените на жилището му, намиращ се близо до филмовото студио " Шепъртън ", задачите бяха покрити с нейни фотографии. Всяка заран, когато тя излизаше от лондонския си хотел, той ги правеше с телеобектива си от пешеходния мост над автомагистралата или от покрива на близкия многоетажен паркинг. Аз самият обезпокоеното разпечатвах на принтера в офиса си увеличените елементи на нейните длани и колене, на вътрешната повърхнина на бедрата ѝ, на извивката на горната ѝ джука и му ги предавах в пликове, като че ли бяха вноски по гаранция за гибел. После, в жилището му, го следих по какъв начин съпоставя частите от тялото ѝ със фотоси на гротескни рани от един учебник по пластична хирургия.
В своята визия за злополуката с актрисата Вон бе захласнат от концепцията за голям брой конфликти и язви – от умиращия хром и смазващите се шасита на двете коли, срещнали се в челно сблъскване като тези, повтаряни до безконечност на занимателен каданс във филмите, от идентичните контузии, поразяващи двете им тела, от облика на челното стъкло, пръсващо се към лицето ѝ, до момента в който тя пробива матираната му повърхнина като мъртвородена Афродита...
От комплицираните фрактури на бедрените им кости при удара в централната подпора и най-много от провалите по гениталиите им: нейната матка – пронизана от лоста с хералдичното изображение на емблемата на производителя, а неговото семе – пръснато по луминесцентните принадлежности на таблото, отчели вечно последното равнище на горивото и температурата на мотора.
Само в сходни моменти, когато ми описваше тази последна злополука, Вон беше спокоен. Говореше за конфликтите и раните с еротичната деликатност на ухажор, обособен от обекта на своята пристрастеност. Докато ровеше из фотосите в жилището си, стоеше полуобърнат към мен, така че набъбналите му слабини да ме държат смълчан с гледката на съвсем еректиралия му пенис. Знаеше, че до момента в който ме предизвика със личната си половост, към която се отнасяше повърхностно, като че ли може всеки миг да я зареже вечно, аз в никакъв случай няма да го напусна.
Преди 10 дни, когато отмъкна колата ми от паркинга, той профуча нагоре по бетонната рампа като страховита машина, изникнала отдолу под земята. А през вчерашния ден тялото му лежеше проснато под светлините на полицейските прожектори в подножието на надлеза, обкръжено като с воал от фина кървава дантела. Неестествените извивки на крайниците му, размазаната геометрия на лицето му бяха като подигравка на фотосите от произшествия, които лепеше по стените си. Погледнах за прощален път големия му, налят с кръв чатал. На двайсет метра настрана под сините и червени отражения на въртящите се лампи актрисата висеше отмаляло върху ръката на водача си. Вон бе мечтал да загине в мига на нейния оргазъм.
Преди да почине, той бе взел участие в доста произшествия. Винаги когато мисля за него, си го представям в някоя от откраднатите коли, които караше и мачкаше, измежду непрекъснато обграждащите го деформирани железни и пластмасови повърхности. Два месеца по-рано го бях разкрил на долното равнище на същия надлез, след първата подготовка за гибелта му. Някакъв таксиметров водач помагаше на две ужасени стюардеси да излязат от дребната кола, в която Вон се беше врязал, изскачайки от укритието на мрачен непряк метод.
Дотичах и го видях през счупеното предно стъкло на бял кабриолет, отмъкнат от паркинга на терминала. Изтощеното му, покрито с белези лице бе осветено неясно като от разпокъсана дъга. Отворих с тъга огънатата странична врата. Той седеше върху обсипаната със стъкла седалка и самодоволно учеше личната си поза. Ръцете му, с обърнати нагоре длани, лежаха в профил, изцапани с кръв от разрушените капачки на коленете.
Той огледа оповръщания ревер на коженото си яке и се пресегна да допре капчиците сперма, висящи от контролното табло. Опитах се да го измъкна на открито, само че бедрата му не помръдваха, като че ли се бяха схванали, изстисквайки течността от семенните му канали. На пътническата седалка до него имаше раздрани фотографии на актрисата, които същата заран му бях разпечатал в офиса си. Увеличените фрагменти от джука и вежда, от лакът и деколте оформяха причудлива мозайка.
За Вон автомобилните произшествия и личната му половост бяха неразривно свързани. Помня по какъв начин прекарваше нощите си с обезпокоени млади дами в смачканите купета на изоставени коли по автоморгите. Не съм не запомнил фотосите им в пози на изстрадал сексуален акт, под блясъка на светкавицата, с напрегнати лица, като облици на стреснати оживели от потънала подводница. Тези безстрашни проститутки, събирани от Вон из денонощните кафенета и магазини на лондонското летище, бяха първи братовчедки на пациентите, изобразени в хирургичните му учебници. По времето на своя научен флирт с ранените дами той бе захласнат най-много от газовите гангрени, лицевите увреждания и раните на гениталиите.
Чрез Вон аз открих същинската същина на автомобилната злополука – смисъла на камшичния удар, на преобръщането, екстаза на челния конфликт. Заедно посещавахме Лабораторията за пътни проучвания на трийсет километра западно от Лондон и наблюдавахме следените удари на тестови коли в бетонни блокове.
После, в жилището си Вон прожектираше в занимателен кадър филми от тези тествания, които бе снимал с камерата си. Седнали на възглавници по пода в затъмнената стая, ние проследявахме безмълвните произшествия, трептящи върху стената над главите ни. Повтарящите се изображения на смачквани коли изначало ме успокояваха, а след това започнаха да ме възбуждат. Докато се носех нощем по някое шосе под жълтото зарево на натриевите лампи, аз си представях, че се намирам в една от тези машини.
През идващите месеци двамата с Вон прекарахме доста часове в шофиране по автомагистралите от северния периметър на летището. В тихите летни вечери тези бързи ленти ставаха сцена на кошмарни конфликти. Слушахме полицейските сводки по радиото на Вон и отивахме да забележим сцените на злополуките една след друга. Често спирахме в огряния от прожекторите периметър на тежко произшествие и гледахме по какъв начин спасители и пожарникари употребяват ацетиленови горелки и крикове, с цел да освободят припаднали съпруги, заклещени под мъртвите си съпрузи, или по какъв начин лекари сноват край някой обречен на смърт, притиснат от преобърнат камион.
Понякога Вон биваше изблъскван обратно от присъстващите или трябваше да се бие за фотоапарата си с личния състав на колите за спешна помощ. Но най-много го влечаха челните удари в стълбовете на надлезите – меланхоличното комбиниране сред смачканото транспортно средство, зарязано върху тревистия прием, и спокойната, индиферентна скулптура на бетона.
Веднъж се оказахме първите, стигнали при аварирала кола. Шофьорката, касиерка на междинна възраст от безмитния магазин на летището, бе ранена и седеше в полусъзнание в смачканото купе, с парченца от предното стъкло, впити като диадема в челото ѝ. Докато полицейската кола приближаваше с писък по автомагистралата над нас, Вон притича да вземе апарата и светкавицата си. Аз смъкнах вратовръзката си и безпомощно взех да се чудя по какъв начин да спра кръвоизлива, който напояваше бялата блуза на дамата.
Тя ме изгледа, без да проговори, а след това се килна встрани върху седалката. Щом привърши със фотосите, Вон коленичи до нея в колата, хвана нежно лицето ѝ в длани и взе да нашепва нещо в ухото ѝ. После дойде колата за спешна помощ и ние помогнахме да я качат на носилката.
Докато карахме назад, Вон позна една от своите летищни курви, застанала на паркинга пред крайпътен ресторант. Тя работеше почасово като киноразпоредителка и постоянно се тревожеше за дефектния слухов уред на дребния си наследник. Двамата с Вон седнаха откъм гърба и тя му се оплака от нервното ми шофиране, само че той единствено наблюдаваше придвижванията ѝ с мъждив взор, съвсем насърчавайки я да жестикулира с колене и ръце.
Спряхме на пустеещия покрив на един многоетажен паркинг в Нортхолт и аз отидох да очаквам край парапета, до момента в който на задната седалка Вон се залови да наглася крайниците ѝ като тези на умиращата касиерка. Силуетът на едрото му тяло, наведен над нейното в отразената светлина на преминаващите фарове, приемаше всевъзможни стилизирани пози.
Вон разкриваше пред мен цялата си обсебеност от мистериозната еротика на раните: перверзната логичност на опръсканото с кръв табло, на омазаните в изпражнения защитни колани, на късчетата мозък, полепнали по сенниците. Всяка аварирала кола пораждаше у него трепетно неспокойствие със комплицираната геометрия на огънатата ризница, непредвидените вариации на счупената радиаторна решетка, гротескното надвесване на контролното табло над слабините на лидера като в някакво машинно фелацио. Интимното време и пространство на едно човешко създание биваше запечатано вечно в тази мрежа от огънати ламарини и режещи хромирани ръбове.
Една нощ, седмица след погребението на касиерката, до момента в който карахме към западния периметър на летището, Вон изви внезапно кормилото и блъсна огромно бездомно куче. Ударът по колата бе като от чук, а дъждът от натрошено стъкло, преди тялото на животното да се претърколи през покрива, дефинитивно ме убеди, че ще загинем. Вон даже не понижи – в противен случай, натисна още по-силно газта, привел напред белязаното си лице, по което проблясваха лъскави кристалчета.
Неговата грубост към този момент беше станала толкоз непредвидима, че аз не бях нищо повече от беззащитен пленник. На идната заран, на летищния паркинг, където изоставихме колата, той умерено ми уточни дълбоките вдлъбнатини върху покрива и предния похлупак. После вирна жълтеникавото си лице към един цялостен с туристи аероплан, издигащ се в небето на запад, и присви устни като замечтано дете. Белезите върху нашите ламарини бяха издълбани от гибелта на едно непознато създание, оставило нереалния си отпечатък върху геометрията на автомобила. Колко ли повече тайнственост щеше да се съдържа в личната ни крах или в тази на богатите и известните?
Но тази първа гибел изглеждаше неугледна спрямо другите, в които Вон взе присъединяване, както и паралелно до въображаемите, непрекъснато изпълващи съзнанието му. Стараейки се да бъде обстоен, той бе съставил отблъскващ сборник на вероятни произшествия и безумни пострадвания – дробове на възрастни мъже, пробити от дръжки на порти, гърди на девойки, пронизани от лостове за скорости, бузи на млади хубавици, раздрани от хромовите ръчки на триъгълни странични прозорчета.За него тези рани бяха ключ към нова половост, родена от извратена технология. Образите им висяха в галерията на съзнанието му като експонати в кланичен музей.
Като си показва Вон в този момент, давещ се в личната си кръв под светлината на полицейските прожектори, несъзнателно се сещам за безбройните мислени бедствия, които той ми описваше, до момента в който обикаляхме дружно автомагистралите край летището. Мечтаеше за посланически лимузини, забиващи се в цистерни с бутан, или за таксита, цялостни с празнуващи деца, които се разрушават с тропот в блестящо подредените витрини на супермаркети.
Фантазираше за отчуждени братя и сестри, събрани от злополуката в инцидентна среща посред нефтозавод, застинали в несъзнателно блудничество измежду смачкания метал, до момента в който мозъкът им разцъфва в алени фонтани под алуминиевите силози и химичните реактори. Или за чудовищни конфликти на върли врагове – гибел на ненавист, белязана с разлято гориво, пламтящо в крайпътните канавки, и багра, образуваща мехури под жаркото следобедно слънце на провинциални градчета. Представяше си произшествия на избягали пандизчии или на служителки на рецепция, заклещени сред кормилото и скута на любовника, който таман облекчават. А също и нещастия с двойки на меден месец, останали паралелно в седалките, откакто са се забили под задния мост на контейнеровоз.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ