Откъс от "Как станах монахиня" на Сесар Айра
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Как станах монахиня ", с създател Сесар Айра, възложен от Издателство " Лист "
" Как станах монахиня " – ребус за напреднали! Нов разказ на Сесар Айра в каталога на издателство " Лист ".
Аржентинският чешит Сесар Айра, който
букмейкърите постоянно поставят в листата с евентуални носители на Нобелова премия за литература, се промъква към българския четец с нова книга. Тези дни с логото на " Лист " излезе романът му " Как станах монахиня ", нареждан измежду най-хубавите му творби. Това е третото заглавие на Айра в каталога на издателството и както и другите две – " Мрамор " и " Разговорите ", също е в превод от Нева Мичева.
Този път предизвикването стартира с отвращението на едно момченце (или момиченце?) някъде в Аржентина, което пробва сладолед за първи път – на усет той е ягодов и призрачен и ще промени живота му вечно. В тази книга Сесар Айра вкарва читателя във въртоп със подиуми от учебното заведение и пандиза, усещания от радиотеатъра и детските другарства, прозрения за лъжата и вендетата.
За творчеството му критиците споделят, че е библиотека и който го чете, получава достъп до нова глава освен от аржентинската литература, само че и изобщо от белетристиката и есеистиката на испански. Самият Айра пък дефинира нещата по този начин: " Невероятното се съдържа в романите, само че романите се съдържат в действителността. "
Мнозина фенове на аржентинския публицист го съпоставят с библиотека. Както отбелязва вестник El País: " който го чете, получава достъп до нова глава освен от аржентинската литература, само че и изобщо от белетристиката и есеистиката на испански. Стратегията му е виртуозно да се откаже от всяка бистрота и да сложи под подозрение лесните тълкувания. Реалността участва, само че е неразгадаема ".
Айра е прочут с това, че прекатурва обичайна визия за смисъл. Той самият твърди, че го въодушевява дзенбудизмът – неговата податливост към отклонение от елементарното и предстоящото, както и централната концепция за пустотата, пък е коментарът на " Нойе Цюрхер цайтунг ".
Корицата и графичното оформление на книгата е дело на Костадин Кокаланов.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Как станах монахиня " на Сесар Айра
I
Моята история, историята на това, по какъв начин станах монахиня, стартира напълно рано в живота ми – преди малко бях навършила шест години. Началото е белязано от един ослепителен спомен, който мога да възстановя в най-малки детайлности. Преди това няма нищо, а по-късно всичко продължи да доизгражда този един-единствен ослепителен, пореден и непрестанен спомен, в който се включваха даже моментите на сън – до момента в който не се замонаших.
Тъкмо се бяхме преместили в Росарио. Първите ми шест години ги прекарахме – аз, мама и баща – в едно градче в провинция Буенос Айрес, от което в паметта ми не е останала диря и в което повече не съм се прибирала: Коронел Принглес. Големият град (на подобен ни приличаше Росарио след мястото, откъдето идвахме) безпределно ни впечатли.
Минаха, не минаха ден-два и татко ми извърши едно от дълго време обещано заричане: заведе ме да ядем сладолед. На мен щеше да ми е за първи път, тъй като в Принглес нямаше. Татко, който на младини под дърво и камък е ходил, нееднократно ми беше хвалил този деликатес: помнеше го като нещо вкусно и празнично, въпреки и да не успяваше да изрази вълшебството му с думи. Много тъкмо го беше описвал като нещо невъобразимо за непосветените и това бе задоволително сладоледът да пусне корени в детския ми разум и да се разрасне в него до величината на мит.
Отидохме пешком до една сладоледаджийница, която си бяхме набелязали предния ден. Влязохме. Татко поръча за себе си кофичка от петдесет сентавос с три усета: шамфъстък, ванилия и кумквати в уиски, а за мен от 10 – ягода. Розовият цвят ужасно ми хареса. Бях в отлично въодушевление. Много обичах баща. Обожавах всичко, обвързвано с него. Седнахме на една скамейка на тротоара под дърветата, които растяха тогава в центъра на Росарио: чинари. Погледнах какво прави баща, който за секунди видя сметката на зелената купчинка в своята кофичка. Гребнах извънредно деликатно от моята с лъжичката и я сервирах към устата си.
Още щом първите частици се разтопиха върху езика ми, ми прилоша от гадност. Никога не бях опитвала нещо толкоз обратно. Аз си бях много злояда и в случай че не ми се ядеше, владеех до съвършенство театъра на отвращението, единствено че това надминаваше всичко, което в миналото бях изпитвала – даже най-крайните преигравания, тези, които не си бях разрешавала, в този случай щяха да бъдат оправдани и още по какъв начин. За част от секундата помислих да си замълча.
Татко по този начин се беше въодушевил да ми достави наслада (голяма необичайност у него – разграничавания, недодялан мъж без забележими прояви на нежност), че да проваля момента ми се стори същински грях. През мозъка ми мина ужасяващата опция да изгълтам сладоледа едновременно, единствено и единствено да му угодя. Количеството беше колкото напръстник, най-малката кофичка за дребосъчета, само че на мен внезапно ми се видя цялостен звук.
Не знам дали щеше да ми стигне героизмът, а и не съумях да го подложа на тестване. Първата хапка изписа по лицето ми неволна мимика на гадност, която баща нямаше по какъв начин да не забележи. Гримасата беше много последна и в нея се съчетаха физическата ми реакция и психическите ѝ следствия – отчаяние, боязън и трагичната горест, че не мога да съпроводя татко си даже по пътя на насладите. Безсмислено беше да се мъча да се прикрия – и до през днешния ден не съм в положение да го направя, тъй като това изражение повече не слезе от лицето ми.
–Какво има?
В тона му към този момент се съдържаше всичко, което последва.
При естествени условия плачът щеше да ми попречи да му отговоря. И аз, както доста свръхчувствителни деца, бях подготвена на мига да се облея в сълзи. Но едно надигане на кошмарния усет, който се беше смъкнал към гърлото ми и в този момент се връщаше като камшичен удар, ме изправи на нокти.
–Гххх...
–Какво?
–Много е... гадно.
–Какво било?
–Гадно! – писнах обезверено.
–Не ти ли харесва сладоледът?
Спомних си по какъв начин по пътя натам беше подхвърлил, сред други неща, цялостни с приятни интуиции: " Да забележим дали ще ти хареса сладоледът ". Естествено, беше го споделил с убеждението, че безусловно ще ми хареса. Кое дете не обича сладолед? Някои възрастни си спомнят детството на първо място с безкрайното врънкане за сладолед... Затова в този момент въпросът му прозвуча с окраска на безверен предразсъдък, все едно значеше: " Не може да бъде, даже в това ме подвеждаш ".
Видях в очите му да се сгъстяват възмущение и отвращение, само че той въпреки всичко се овладя. Реши да ми даде още един късмет.
– Изяж го. Вкусен е – сподели и с цел да ми покаже по какъв начин, подвигна към устата си лъжичка, цялостна с неговия сладолед.
Нямаше връщане обратно. Жребият беше хвърлен. А аз в прочут смисъл и не желаех да се връщам. Осъзнах, че единственият излаз, който ми остава, е да потвърдя на баща, че държа в ръцете си нещо скверно. Погледнах с смут хладното розово. Комедията надничаше в действителността. Даже по-зле: комедията се превръщаше в действителност пред мен, посредством мен. Зави ми се свят, само че нямаше място за оттегляне.
– Гадно е! Гнус! – пробвах се да изпадна в нервност. – Отвратително е!
Нищо не сподели. Гледаше празното пространство пред себе си и бързо лапаше своя сладолед. За следващ път бях объркала метода. Побързах замаяно да го сменя.
–Горчи – споделих.
–Не, сладостен е – отговори той със сдържана мекост, натежала от опасност.
–Горчи! – извиках.
–Сладък е.
–Горчи!!
Татко към този момент се беше отказал от всичко хубаво, което можеше да чака от нашето излизане, от съпричастието на усетите ни, от другарството посред ни. С това беше свършено. И несъмнено си мислеше какъв брой е бил доверчив да счита, че нещо сходно изобщо е допустимо!
Въпреки всичко и единствено с цел да посипе още сол в раната си, се зае да ме убеждава, че бъркам. Или да убеждава себе си, че аз съм неговата неточност.
–Това е доста сладостен крем с усет на ягода, доста апетитен.
Аз клатех глава.
–Така ли? Какъв е тогава?
–Ужасен!
–На мен ми се коства доста апетитен – сподели умерено и лапна още една лъжичка. Спокойствието му ме плашеше повече от всичко. Помъчих се да намеря спокойно решение по заобиколен път – прекомерно типично за мен:
–Не знам по какъв начин ти харесва тая гадория – постарах се в думите ми да прозвучи нещо като възхита.
–Всички харесват сладолед – отговори, притъмнял от яд. Маската на спокойствието му падаше и не знам по какъв начин още не бях ревнала. – Всички като се изключи идиоти като теб.
–Не, баща! Заклевам ти се...
–Яж си сладоледа – студено, внезапно. – Затова съм ти го купил, идиотче.
–Ама не мога!...
–Яж. Опитай. Дори не опита.
Ококорих очи, задето поставяше под подозрение моята честност (да не съм страшилище, че да неистина за наслаждение?), и възкликнах:
–Заклевам ти се, че е ужасяващ!
–Чак пък ужасяващ! Опитай го.
–Опитах! Не мога!
Хрумна му нещо и се върна към по-снизходителен звук:
–Знаеш ли от какво може да е? Сигурно те е стреснало студеното. Не усетът на сладоледа, а какъв брой е леден. Но бързо ще му свикнеш и ще видиш какъв брой е апетитен.
Вкопчих се в това като удавник за сламка. Реших да допускам в тази възможност, която на мен в никакъв случай не би ми пристигнала на разум. Дълбоко в себе си обаче знаех, че е неефикасно. Не беше по този начин. Може да не пиех постоянно студени питиета (нямахме хладилник), само че бях опитвала и доста добре знаех, че не е от студа. И въпреки всичко се вкопчих. Гребнах с голяма нерешителност трошичка сладолед с връхчето на лъжичката и машинално я сервирах към устата си.
Стори ми се непоносим, хиляда пъти повече от предния път. Да знаех по какъв начин, щях да го изплюя. Но по този начин и не се научих да храча на разстояние. Прокапа от краищата на устата ми.
Татко наблюдава под око всяко от придвижванията ми, без да стопира да гълтам сладоледа си на едри хапки. Трите топки в друг цвят бързо се смаляваха. Натисна с лъжичката и изравни наличието на кофичката си с ръбчетата ѝ. После отхапа от нея. Не знаех, че и тя се яде, та жестът му ми се стори демонстрация на дивотия, от която страхът ми преля. Разтреперах се. Доплака ми се. Той сподели с цялостна уста:
–Опитай като хората бе, магаре! Гребни повече, с цел да му усетиш усета.
–А... но...
Свърши своя. Хвърли лъжичката на улицата. Пак добре че не изяде и нея, помислих си. Вече със свободни ръце се обърна към мен и си дадох сметка, че се задава стихия.
–Яж и да не се разправяме! Не виждаш ли, че се топи?
Вярно, топката сладолед се втечняваше и розови струйки се стичаха от ръба на кофичката и капеха по пръстите и дланта ми, и по кльощавите ми крайници под късите панталонки. Това дефинитивно ме втрещи. Тревогата ми растеше стремително. Сладоледът ми се струваше най-жестокият инструмент за изтезание, измислян в миналото. Татко издърпа лъжичката от ръката ми и я заби в ягодовата маса. Вдигна я претъпкана и я приближи до устата ми. Единствената ми отбрана щеше да е да я затворя и в никакъв случай повече да не я разтварям. Но нямаше по какъв начин. Окръглих я като О и лъжичката влезе. Кацна на езика ми.
–Затворѝ.
Затворих. От очите ми бликнаха сълзи. Притиснах език о небцето си, почувствах по какъв начин пихтията се размазва и в цялото ми тяло се надигна стенание. Не направих нужните придвижвания, с цел да преглътна. Погнусата ме заля и избухна в мозъка ми като гръмотевица. Следващата претъпкана лъжичка се насочваше към мен. Отворих уста. Вече плачех. Татко пъхна лъжичката в свободната ми ръка.
–Продължавай самичък.
Задавих се, закашлях се и ревнах с цяло гърло.
–Стига лигавщини. Напук го правиш.
–Не, баща! – изломотих неясно. Прозвуча като: " бее фаа фоо ".
–Не ти ли харесва? А? Не ти харесва значи? Как може да си подобен глупак!
Изхлипах.
–Отговори ми. Ако не ти харесва, няма проблем. Хвърляме го на боклука и готово.
Казваше го, все едно е допустимо решение. Лошото беше, че откакто изяде толкоз бързо своя сладолед, говореше с вдървен език както не го бях чувал различен път – заваляше и ми звучеше още по-свирепо, по-непонятно и доста по-страшно. Имах възприятието, че гневът му втвърдява езика.
–Хайде кажи какво не ти харесва. На всички им харесва, единствено на теб – не. Кажи за какво.
Не е за поверие, че съумях да проговоря. Само дето имах толкоз малко за казване.
–Защото е гадно.
–Не, не е гадно. На мен ми е вкусно.
–На мен не – изрекох умолително.
Хвана ръката ми с лъжичката и я насочи към сладоледа.
–Изяж го и си тръгваме. Защо изобщо те доведох.
–Ама гнус ме е! Моля те, апелирам...
–Добре. Повече няма да ти закупувам. Просто дояж този.
Забих лъжичката по инерция. При мисълта, че изтезанието продължава, ми се зави свят. Вече нямах воля. Плачех намерено, без да се въздържам. Добре че бяхме сами. Поне това оскърбление да не понася баща. Той мълчеше, не помръдваше. Гледаше ме със същата дълбока, животинска злост, с която аз се взирах в ягодовия сладолед. Исках нещо да му кажа, само че не знаех какво. Че сладоледът не ми е прелестен?
Вече му го бях споделила. Че от усета му ми се повдига? И това бях съобщила, нищо че то нямаше смисъл да се изговаря и даже след изговарянето си оставаше в мен, несподелимо. На него сладоледът му харесваше, струваше му се безумно апетитен. Всичко беше невероятно вечно. Превих се от плач, прекърших се. И не можех да разгадавам на никаква разтуха. Бариерата беше непреодолима и от двете страни. И той не можеше да ми каже какъв брой ме презира, какъв брой ме ненавижда. Този път бях отишла прекомерно надалеч. Думите му нямаше да ме застигнат.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1177) 
