Откъс от "Хубостта е рана" на Ека Курняван
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Хубостта е рана " с създател Ека Курняван, възложен от Издателство " Колибри "
" Хубостта е рана " е титанична и завладяваща творба, която оставя в читателя чувството, че се е докоснал освен до историята на Индонезия, само че и до нейните дух и душа. Романът беше разгласен за една от най-хубавите книги на 2015 година от " Ню Йорк Таймс ", " Пъблишърс Уикли ", " Къркъс Ривю ", " Бостън Глоуб " и " Файненшъл Таймс ".
" Хубостта е рана " e удивителен меланж от готическа приказка, романс и политическа ирония.
Романът стартира с чудодейното възкръсване на някогашната продажница Деви, само че невероятната история на тази красива, интелигентна и амбициозна жена е единствено една от множеството сюжетни линии. Успоредно с нея създателят ни споделя за четирите й дъщери и техните семейства; за сантиментален престъпник, който кръстосва страната в търсене на именито красива индонезийска принцеса; за гробаря Камино, който разрешава на духа на един погубен болшевик да се всели в него, с цел да може осиротялата му щерка да поговори за финален път с татко си.
Разказът прескача от персонаж на персонаж, многочислените сюжетни влакна се преплитат и разклоняват, а действието обгръща разнообразни интервали на индонезийската история – оповестяването на независимостта от холандските колонизатори, японската окупация, революцията след Втората международна война, геноцидът над комунистите, последван от бруталния режим на Сухарто.
Роден в Западна Ява през 1975 година, индонезийският публицист и графичен дизайнер Ека Курняван се трансформира в интернационална сензация точно с романа си " Хубостта е рана ". Необичайна сплав сред вълшебен натурализъм, история, ирония и фамилна сага, той е включен в листата на стоте забележителни книги на в. " Ню Йорк Таймс ". През 2016 година Курняван става първия индонезийски публицист, номиниран за интернационалния приз " Ман Букър. "
превод Венцислав К. Венков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Ека Курняван - " Хубостта е рана "
В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след гибелта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб. Задрямалото под близката плумерия овчарче по този начин се стреснало, че се напикало в гащите и писнало, а четирите му овце хукнали на вси страни като подгонени от тигър сред камъните и дървените обозначения на гробовете. Всичко това се дължало на шума, появил се откъм тогавашния заседнал в избуяли треви остарял гроб, на чийто камък нищо не пишело, само че всички знаели, че в него почива Деви Аю. Споминала се била на петдесет и две, възкръснала двадесет и една години откакто я погребали, и оттова насетне никой не бил сигурен по какъв начин тъкмо следва да пресмятат възрастта ѝ.
След като овчарчето вдигнало паника, към гроба се струпал народ. Вдигнали пешовете на саронгите си, повлекли дечурлигата, стиснали дръжки от метли или омърляни от кърската тиня, хората се снишили зад пясъчните череши, ятрофите и из околните бананови градини. Никой не смеел да се приближи към идващия откъм остарелия гроб екот, а единствено гледали отдалеко – по този начин, както всеки понеделник заран следили на пазара и приходящия продавач на медикаменти.
Тълпата се наслаждавала с цялостна мощ на тревожната панорама, без да си дават сметка какъв брой би се ужасил всеки от тях, в случай че в близост ги нямало останалите. Не единствено това, ами напряко се надявали да станат очевидци на знамение, надалеч по-необичайно от най-обикновен гръмък гроб, защото заровената в този имот била не коя да е, а продажница, която през войната била обслужвала японците. За грешници като нея кяите от много време твърдели, че наказването щяло неизбежно да ги последва и в гроба им. А звукът най-вероятно бил от бича на измъчващия я ангел. По някое време ги обзела скуката, защото никакво по-значимо знамение не последвало.
А когато най-сетне и то се сбъднало, възприело допустимо най-фантастичната форма. Гробът се разтресъл и разпукал, земята изригнала, настъпило нещо като леко земетресение, ураганен вятър отнесъл и трева, и надгробни камъни, а иззад сипещата се от въздуха завеса пръст се надигнала фигурата на възмутена и вкочанила се стара жена, увита към момента в покрова, с който като че ли предходната вечер я били погребали.
Народът истерясал и се рязбягал по-хаотично и от овцете, а синхронните им писъци заотеквали от скатовете на далечните хълмове. Майка захвърлила бебето си в храсталака, а татко му гушнал по простъпка бананов клон. Двамина се пльоснали в канавка, други припаднали в несвяст край пътя, а трети хукнали и пробягали петнадесет километра, без въобще да се спрат.
Свидетелката на всичко това – Деви Аю – единствено се поизкашляла да си прочисти гърлото и се зачудила за какво въобще се намира измежду гробището. Развързала била двата най-горни възела на покрова си и в този момент се захванала да охлаби и двата най-долни, с цел да може да си движи нозете. Косите ѝ били пораснали вълшебно и като ги тръснала, с цел да отметне забрадката от хасе, те потръпнали от следобедния ветрец, разстлали се по земята и заблещукали като черния мъх на речно дъно. Кожата ѝ била сбръчкана, само че лицето ѝ лъщяло от белота, а очите ѝ се съживили в своите орбити и приковали бягащите оттатък храсталака фенове, половината от които съумели да се отдалечат, само че другата половина припаднали. При което тя се оплакала – никому съответно, а по принцип, – че не било по никакъв начин редно да я погребват жива.
Първото, за което се сетила, било бебето ѝ, което, несъмнено, от дълго време към този момент не било бебе. Самата тя умряла преди двадесет и една години, на дванадесетия ден, откакто родила непоносимо момиченце – толкоз грозно, че акушерката не можала да реши дали в действителност е помогнала на бял свят да излезе бебе, или си било най-обикновено лайно, защото дистанцията сред оня отвор, от който се появяват бебетата, и другия – откъдето излизат лайната – са нищо и никакви си два сантиметра. Но откакто въпросното бебе се напънало, а след това се и засмяло, акушерката повярвала в последна сметка, че има пред себе си човешко създание, а не лайно, и съобщила на майката, която била просната изтощена върху леглото и не изявявала очевидно предпочитание да види отрочето си, че бебето се родило живо и крепко и – най-малко на пръв взор – отзивчиво.
– Момиче е, нали? – попитала Деви Аю.
– Да – удостоверила акушерката. – Като трите предходни бебета.
– Четири дъщери, коя от коя по-красиви – рекла с неизмерима скука Деви Аю. – Остава единствено обществен дом да отворя с тях. Това, настоящето, какъв брой е красиво?
Бебето, както си било пристегнато в повоя, почнало да се гърчи и реве в обятията на акушерката. И тъй като в това време непрекъснато влизала и излизала дамата, чиято работа била да изнесе окървавените чаршафи и пъпната шнур, акушерката се въздържала краткотрайно да отговори, защото не можела никога да си разреши да опише като красиво едно бебе с тип на черно лайно. Вместо това се помъчила да заобиколи въпроса:
– Ти си към този момент на години. Съмнявам се, че ще имаш кърма.
– Права си. Предишните три ме изцедиха до дъно.
– Както и стотиците мъже.
– Мъжете бяха 100 седемдесет и двама. Най-старият – на деветдесет, а най-младият – на дванадесет, единствено седмица след сюнета си. Помня ги прелестно всичките.
Бебето отново проплакало. Акушерката рекла, че ще би трябвало да му търси кърма. Ако не намерела, щяла да прибегне до краве мляко или кучешко, та за какво не и от плъх.
– Хубаво, върви – съгласила се Деви Аю. – Горкото нещастно момиченце – загледала се в отблъскващото лице на бебето акушерката.
Не намирала думи да го опише, само че ѝ приличало на проклето страшилище от пъкъла. Цялото телце на бебето било черно, като че ли го били горили живо, а формата му била напълно странна и неузнаваема. Не била по никакъв начин сигурна да вземем за пример дали носът на бебето бил в действителност нос, тъй като ѝ напомнял повече от всеки различен нос, който била виждала през живота си, на електрически контакт. Устата на бебето ѝ приличала на процеп в детска касичка прасенце, а ушите му не се различавали от дръжки на делва. В едно обаче била уверена: нямало на света по-отвратително творение от това нещастниче, и в случай че самата тя била Бог, несъмнено мигновено щяла да го убие, вместо да го остави да живее, тъй като не го очаквало нищо друго с изключение на безкрайната и безмилостна хорска свирепост.
– Горкото бебе – повторила акушерката и тръгнала да му търси дойка.
– Да, горкото бебче – рекла и Деви Аю, до момента в който се въртяла и тръшкала в леглото.
– Нима не направих всичко допустимо да те убия преди появяването ти? Само граната дето не глътнах, с цел да я взривя в утробата си. Нещастниче малко мое. И нещастниците като злодеите не умират елементарно.
В началото акушерката гледала да крие лицето на бебето от прииждащите съседки. Но щом им споделила, че има потребност от мляко за бебето, дамите се забутали да го зърнат, тъй като за тези, които познавали Деви Аю, постоянно било наслаждение да гледат очарователните ѝ женски чеда. Акушерката се оказала безсилна да спре натиска на искащите да отместят закрилата детското личице пелена, само че щом го мернели, всички писвали от неизживяван до тогава смут, при което акушерката се засмивала и им напомняла, че била направила всичко по силите си да им спести типа на това пъклено изчадие.
А откакто се омела забързано, съседките замлъкнали за момент с израженията на малоумни, чиито мемоари внезапно били заличени.
– Направо си е за ликвидиране – рекла първата, която съумяла да се отърси от неочаквания припадък на амнезия.
– И това пробвах към този момент – отбелязала появилата се по омачкана домашна тога Деви Аю, с увито към кръста парче плат. Косата ѝ била по този начин разчорлена, като че ли допреди секунди се била борила с бик.
Жените я изгледали със страдание.
– Нали е сладка? – попитала Деви Аю.
– Ами, да, Деви Аю.
– Най-ужасното проклинание е да родиш хубаво женско създание в свят, цялостен с мъже, пощурели като разгонени песове.
Нито една от присъстващите не ѝ дала отговор, само че до една не престанали да я гледат със състрадание и с цялостното схващане, че я мамят. Нямата Розина, планинското момиче, което от години слугувало у Деви Аю, я отвело в банята, където ваната била цялостна с гореща вода. Сапунисала Деви Аю с благоуханен серен сапун и я оставила да се кисне, а най-после ѝ измила косата с масло от алое вера.
Единствено нямата не изглеждала сащисана, при все това нямало по какъв начин тъкмо тя да не е знае какъв брой непоносимо било новороденото, тъй като била единствената помощница на акушерката по време на израждането му. Изтъркала гърба на господарката си с пемза, увила я в хавлията и откакто Деви Аю излязла, почистила банята.
Една от дамите направила опит да разведри ситуацията и споделила на Деви Аю:
– Вземи да ѝ измислиш по-хубаво име.
– Добре – рекла Деви Аю. – Ще я нарека Хубост.
– Ау! – възкликнали дамите в желанието си да я разкандърдисат. – Що не я наречеш Вреда?
– Или пък Рана?
– Бога ми, не ѝ давайте сходно име.
– Добре, Хубост да бъде тогава.
Наблюдавали безпомощно по какъв начин Деви Аю се прибрала в стаята си да се облече. Не им оставало друго, с изключение на да се споглеждат и да си показват какъв брой неуместно е да кръстиш " Хубост " черно като въглен момиченце с електрически контакт посред лицето. Жив позор и срам!
А Деви Аю в реалност се мъчила да убие бебето, откакто открила, че отново е бременна макар полувековното си престояване на този свят. Както и при предходните си дъщери, нямала визия кой съответно е татко му, само че за разлика от предходните случаи този път нямала никакво предпочитание бебето ѝ да оцелее. Затова и глътнала благодарение на половин литър газирана вода дадените ѝ от някакъв селски лекар пет таблетки свръхсилен парацетамол, което без малко щяло нея да я умори, само че се оказало, че не е задоволително, с цел да я отърве от бебето.
Сетила се за втори метод и викнала акушерка, която била подготвена да умъртви бебето и да го извади от утробата ѝ благодарение на набутана в корема ѝ дървена пръчица. Силният кръвоизлив траял два дни и две нощи, пръчицата излязла натрошена на тресчици, само че бебето не спряло да пораства. Пробвала и други шест метода да се отърве от бебето, само че всуе, заради което най-накрая се предала омаломощена:
– Това, дребното, е същински войник и както е тръгнало, и на майка си ще надвие.
Оставила корема си да пораства, на седмия месец изпълнила ритуала селаматан и оставила бебето да се роди, въпреки да отказала да го огледа. Вече била родила три дъщери, до една хубавици и наподобяващи си, все едно били подбудени близнаци. Писнало ѝ било от такива бебета, които ѝ приличали на манекени от витрина, по тази причина и не поискала да огледа четвъртото, тъй като била сигурна, че нямало да е по-различно от трите си каки.
Разбира се, оказала се надълбоко неправа, само че по този начин или другояче, към момента нямала визия какъв брой отблъскваща била най-малката. И без значение че съседките почнали да се побутват и да си шушукат по какъв начин дребното приличало на резултат от инцидентното кръстосване на жаба с комодски варан, тя въобще не заподозряла, че става дума таман за нейното бебе.
Не възприела като неприятно предвещание даже приказките им, че предходната нощ в гората вили диви кучета, а бухалите се били прибрали да спят в гнездата си.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
" Хубостта е рана " е титанична и завладяваща творба, която оставя в читателя чувството, че се е докоснал освен до историята на Индонезия, само че и до нейните дух и душа. Романът беше разгласен за една от най-хубавите книги на 2015 година от " Ню Йорк Таймс ", " Пъблишърс Уикли ", " Къркъс Ривю ", " Бостън Глоуб " и " Файненшъл Таймс ".
" Хубостта е рана " e удивителен меланж от готическа приказка, романс и политическа ирония.
Романът стартира с чудодейното възкръсване на някогашната продажница Деви, само че невероятната история на тази красива, интелигентна и амбициозна жена е единствено една от множеството сюжетни линии. Успоредно с нея създателят ни споделя за четирите й дъщери и техните семейства; за сантиментален престъпник, който кръстосва страната в търсене на именито красива индонезийска принцеса; за гробаря Камино, който разрешава на духа на един погубен болшевик да се всели в него, с цел да може осиротялата му щерка да поговори за финален път с татко си.
Разказът прескача от персонаж на персонаж, многочислените сюжетни влакна се преплитат и разклоняват, а действието обгръща разнообразни интервали на индонезийската история – оповестяването на независимостта от холандските колонизатори, японската окупация, революцията след Втората международна война, геноцидът над комунистите, последван от бруталния режим на Сухарто.
Роден в Западна Ява през 1975 година, индонезийският публицист и графичен дизайнер Ека Курняван се трансформира в интернационална сензация точно с романа си " Хубостта е рана ". Необичайна сплав сред вълшебен натурализъм, история, ирония и фамилна сага, той е включен в листата на стоте забележителни книги на в. " Ню Йорк Таймс ". През 2016 година Курняван става първия индонезийски публицист, номиниран за интернационалния приз " Ман Букър. "
превод Венцислав К. Венков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Ека Курняван - " Хубостта е рана "
В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след гибелта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб. Задрямалото под близката плумерия овчарче по този начин се стреснало, че се напикало в гащите и писнало, а четирите му овце хукнали на вси страни като подгонени от тигър сред камъните и дървените обозначения на гробовете. Всичко това се дължало на шума, появил се откъм тогавашния заседнал в избуяли треви остарял гроб, на чийто камък нищо не пишело, само че всички знаели, че в него почива Деви Аю. Споминала се била на петдесет и две, възкръснала двадесет и една години откакто я погребали, и оттова насетне никой не бил сигурен по какъв начин тъкмо следва да пресмятат възрастта ѝ.
След като овчарчето вдигнало паника, към гроба се струпал народ. Вдигнали пешовете на саронгите си, повлекли дечурлигата, стиснали дръжки от метли или омърляни от кърската тиня, хората се снишили зад пясъчните череши, ятрофите и из околните бананови градини. Никой не смеел да се приближи към идващия откъм остарелия гроб екот, а единствено гледали отдалеко – по този начин, както всеки понеделник заран следили на пазара и приходящия продавач на медикаменти.
Тълпата се наслаждавала с цялостна мощ на тревожната панорама, без да си дават сметка какъв брой би се ужасил всеки от тях, в случай че в близост ги нямало останалите. Не единствено това, ами напряко се надявали да станат очевидци на знамение, надалеч по-необичайно от най-обикновен гръмък гроб, защото заровената в този имот била не коя да е, а продажница, която през войната била обслужвала японците. За грешници като нея кяите от много време твърдели, че наказването щяло неизбежно да ги последва и в гроба им. А звукът най-вероятно бил от бича на измъчващия я ангел. По някое време ги обзела скуката, защото никакво по-значимо знамение не последвало.
А когато най-сетне и то се сбъднало, възприело допустимо най-фантастичната форма. Гробът се разтресъл и разпукал, земята изригнала, настъпило нещо като леко земетресение, ураганен вятър отнесъл и трева, и надгробни камъни, а иззад сипещата се от въздуха завеса пръст се надигнала фигурата на възмутена и вкочанила се стара жена, увита към момента в покрова, с който като че ли предходната вечер я били погребали.
Народът истерясал и се рязбягал по-хаотично и от овцете, а синхронните им писъци заотеквали от скатовете на далечните хълмове. Майка захвърлила бебето си в храсталака, а татко му гушнал по простъпка бананов клон. Двамина се пльоснали в канавка, други припаднали в несвяст край пътя, а трети хукнали и пробягали петнадесет километра, без въобще да се спрат.
Свидетелката на всичко това – Деви Аю – единствено се поизкашляла да си прочисти гърлото и се зачудила за какво въобще се намира измежду гробището. Развързала била двата най-горни възела на покрова си и в този момент се захванала да охлаби и двата най-долни, с цел да може да си движи нозете. Косите ѝ били пораснали вълшебно и като ги тръснала, с цел да отметне забрадката от хасе, те потръпнали от следобедния ветрец, разстлали се по земята и заблещукали като черния мъх на речно дъно. Кожата ѝ била сбръчкана, само че лицето ѝ лъщяло от белота, а очите ѝ се съживили в своите орбити и приковали бягащите оттатък храсталака фенове, половината от които съумели да се отдалечат, само че другата половина припаднали. При което тя се оплакала – никому съответно, а по принцип, – че не било по никакъв начин редно да я погребват жива.
Първото, за което се сетила, било бебето ѝ, което, несъмнено, от дълго време към този момент не било бебе. Самата тя умряла преди двадесет и една години, на дванадесетия ден, откакто родила непоносимо момиченце – толкоз грозно, че акушерката не можала да реши дали в действителност е помогнала на бял свят да излезе бебе, или си било най-обикновено лайно, защото дистанцията сред оня отвор, от който се появяват бебетата, и другия – откъдето излизат лайната – са нищо и никакви си два сантиметра. Но откакто въпросното бебе се напънало, а след това се и засмяло, акушерката повярвала в последна сметка, че има пред себе си човешко създание, а не лайно, и съобщила на майката, която била просната изтощена върху леглото и не изявявала очевидно предпочитание да види отрочето си, че бебето се родило живо и крепко и – най-малко на пръв взор – отзивчиво.
– Момиче е, нали? – попитала Деви Аю.
– Да – удостоверила акушерката. – Като трите предходни бебета.
– Четири дъщери, коя от коя по-красиви – рекла с неизмерима скука Деви Аю. – Остава единствено обществен дом да отворя с тях. Това, настоящето, какъв брой е красиво?
Бебето, както си било пристегнато в повоя, почнало да се гърчи и реве в обятията на акушерката. И тъй като в това време непрекъснато влизала и излизала дамата, чиято работа била да изнесе окървавените чаршафи и пъпната шнур, акушерката се въздържала краткотрайно да отговори, защото не можела никога да си разреши да опише като красиво едно бебе с тип на черно лайно. Вместо това се помъчила да заобиколи въпроса:
– Ти си към този момент на години. Съмнявам се, че ще имаш кърма.
– Права си. Предишните три ме изцедиха до дъно.
– Както и стотиците мъже.
– Мъжете бяха 100 седемдесет и двама. Най-старият – на деветдесет, а най-младият – на дванадесет, единствено седмица след сюнета си. Помня ги прелестно всичките.
Бебето отново проплакало. Акушерката рекла, че ще би трябвало да му търси кърма. Ако не намерела, щяла да прибегне до краве мляко или кучешко, та за какво не и от плъх.
– Хубаво, върви – съгласила се Деви Аю. – Горкото нещастно момиченце – загледала се в отблъскващото лице на бебето акушерката.
Не намирала думи да го опише, само че ѝ приличало на проклето страшилище от пъкъла. Цялото телце на бебето било черно, като че ли го били горили живо, а формата му била напълно странна и неузнаваема. Не била по никакъв начин сигурна да вземем за пример дали носът на бебето бил в действителност нос, тъй като ѝ напомнял повече от всеки различен нос, който била виждала през живота си, на електрически контакт. Устата на бебето ѝ приличала на процеп в детска касичка прасенце, а ушите му не се различавали от дръжки на делва. В едно обаче била уверена: нямало на света по-отвратително творение от това нещастниче, и в случай че самата тя била Бог, несъмнено мигновено щяла да го убие, вместо да го остави да живее, тъй като не го очаквало нищо друго с изключение на безкрайната и безмилостна хорска свирепост.
– Горкото бебе – повторила акушерката и тръгнала да му търси дойка.
– Да, горкото бебче – рекла и Деви Аю, до момента в който се въртяла и тръшкала в леглото.
– Нима не направих всичко допустимо да те убия преди появяването ти? Само граната дето не глътнах, с цел да я взривя в утробата си. Нещастниче малко мое. И нещастниците като злодеите не умират елементарно.
В началото акушерката гледала да крие лицето на бебето от прииждащите съседки. Но щом им споделила, че има потребност от мляко за бебето, дамите се забутали да го зърнат, тъй като за тези, които познавали Деви Аю, постоянно било наслаждение да гледат очарователните ѝ женски чеда. Акушерката се оказала безсилна да спре натиска на искащите да отместят закрилата детското личице пелена, само че щом го мернели, всички писвали от неизживяван до тогава смут, при което акушерката се засмивала и им напомняла, че била направила всичко по силите си да им спести типа на това пъклено изчадие.
А откакто се омела забързано, съседките замлъкнали за момент с израженията на малоумни, чиито мемоари внезапно били заличени.
– Направо си е за ликвидиране – рекла първата, която съумяла да се отърси от неочаквания припадък на амнезия.
– И това пробвах към този момент – отбелязала появилата се по омачкана домашна тога Деви Аю, с увито към кръста парче плат. Косата ѝ била по този начин разчорлена, като че ли допреди секунди се била борила с бик.
Жените я изгледали със страдание.
– Нали е сладка? – попитала Деви Аю.
– Ами, да, Деви Аю.
– Най-ужасното проклинание е да родиш хубаво женско създание в свят, цялостен с мъже, пощурели като разгонени песове.
Нито една от присъстващите не ѝ дала отговор, само че до една не престанали да я гледат със състрадание и с цялостното схващане, че я мамят. Нямата Розина, планинското момиче, което от години слугувало у Деви Аю, я отвело в банята, където ваната била цялостна с гореща вода. Сапунисала Деви Аю с благоуханен серен сапун и я оставила да се кисне, а най-после ѝ измила косата с масло от алое вера.
Единствено нямата не изглеждала сащисана, при все това нямало по какъв начин тъкмо тя да не е знае какъв брой непоносимо било новороденото, тъй като била единствената помощница на акушерката по време на израждането му. Изтъркала гърба на господарката си с пемза, увила я в хавлията и откакто Деви Аю излязла, почистила банята.
Една от дамите направила опит да разведри ситуацията и споделила на Деви Аю:
– Вземи да ѝ измислиш по-хубаво име.
– Добре – рекла Деви Аю. – Ще я нарека Хубост.
– Ау! – възкликнали дамите в желанието си да я разкандърдисат. – Що не я наречеш Вреда?
– Или пък Рана?
– Бога ми, не ѝ давайте сходно име.
– Добре, Хубост да бъде тогава.
Наблюдавали безпомощно по какъв начин Деви Аю се прибрала в стаята си да се облече. Не им оставало друго, с изключение на да се споглеждат и да си показват какъв брой неуместно е да кръстиш " Хубост " черно като въглен момиченце с електрически контакт посред лицето. Жив позор и срам!
А Деви Аю в реалност се мъчила да убие бебето, откакто открила, че отново е бременна макар полувековното си престояване на този свят. Както и при предходните си дъщери, нямала визия кой съответно е татко му, само че за разлика от предходните случаи този път нямала никакво предпочитание бебето ѝ да оцелее. Затова и глътнала благодарение на половин литър газирана вода дадените ѝ от някакъв селски лекар пет таблетки свръхсилен парацетамол, което без малко щяло нея да я умори, само че се оказало, че не е задоволително, с цел да я отърве от бебето.
Сетила се за втори метод и викнала акушерка, която била подготвена да умъртви бебето и да го извади от утробата ѝ благодарение на набутана в корема ѝ дървена пръчица. Силният кръвоизлив траял два дни и две нощи, пръчицата излязла натрошена на тресчици, само че бебето не спряло да пораства. Пробвала и други шест метода да се отърве от бебето, само че всуе, заради което най-накрая се предала омаломощена:
– Това, дребното, е същински войник и както е тръгнало, и на майка си ще надвие.
Оставила корема си да пораства, на седмия месец изпълнила ритуала селаматан и оставила бебето да се роди, въпреки да отказала да го огледа. Вече била родила три дъщери, до една хубавици и наподобяващи си, все едно били подбудени близнаци. Писнало ѝ било от такива бебета, които ѝ приличали на манекени от витрина, по тази причина и не поискала да огледа четвъртото, тъй като била сигурна, че нямало да е по-различно от трите си каки.
Разбира се, оказала се надълбоко неправа, само че по този начин или другояче, към момента нямала визия какъв брой отблъскваща била най-малката. И без значение че съседките почнали да се побутват и да си шушукат по какъв начин дребното приличало на резултат от инцидентното кръстосване на жаба с комодски варан, тя въобще не заподозряла, че става дума таман за нейното бебе.
Не възприела като неприятно предвещание даже приказките им, че предходната нощ в гората вили диви кучета, а бухалите се били прибрали да спят в гнездата си.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ