Откъс от "Градът в алена пелерина" на Аслъ Ердоган
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Градът в алена мантия ", с създател Аслъ Ердоган, възложен от Издателство " Парадокс ".
В книжарниците към този момент е българският превод на една от най-популярните книги на турската писателка Аслъ Ердоган " Градът в алена мантия ". Изданието излиза у нас 20 години след написването си и броени дни откакто писателката бе призната във френския " Орден на изкуствата и буквите ". Ердоган е измежду създателите, които основават необикновен дискомфорт на турските управляващи, и в продължение на месеци бе в затвор в Истанбул след опита за прелом в Турция през 2016 година
В " Градът в алена мантия " Йозгюр е бедна, гладна и на ръба на душевен срив, с едно-единствено оръжие против Рио: да напише града, който ѝ е лишил всичко. Докато четем фрагментите от нейния недовършен разказ (правилно се досещате, заглавието му е " Градът в алена мантия " ), който се трансформира в " разказ в романа ", нейната персонална история последователно добива очертания.
В същото време, разказвачът разказва един ден от живота на Йозгюр, който се оказва и нейният финален. Докато самата тя следва героинята на романа си Йо през фавелите, обредните ритуали на Кандомбле, насилието и сексуалността по улиците към личната си гибел, разказвачът търси метод да се сдобри с живота, като път към катарзиса. Двата концентрични романа, границите сред двата Рио – Рио на Йозгюр като метафора за гибелта и Рио като живот – стартират да се размиват.
" Аслъ Ердоган е извънредно сензитивен и остроумен създател, нейните романи са приключени произведения. "
Орхан Памук
Аслъ Ердоган е родена през 1967 година в Истанбул. Следва компютърно инженерство и физика и приключва магистратура в Европейската организация за нуклеарни проучвания CERN. Докато приготвя докторантура по физика в Рио де Жанейро, взема решение да прекъсне, с цел да се отдаде на писателска активност. Две години живее в Латинска Америка. Първият й разказ " Мъжът-рапан " излиза през 1994, а сборникът с разкази " Чудодейният мандарин " е публикуван през 1996. Разказът й, озаглавен " Дървени птици ", печели премията на Deutsche Welle и бива преведен на девет езика
Носител е на интернационалната " Награда за мир Ерих Мария Ремарк ", както и на премията " Симон дьо Бовоар " за независимост на дамите през 2017 година През март 2018 година получава персонално от френския министър на културата Франсоаз Нисен " Орден на изкуствата и буквите ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Градът в алена мантия ", Аслъ Ердоган
Денят на фойерверките
Скитнико, кой си ти?
Какво дириш долу?
Из " Тъй рече Заратустра "
Най-накрая бе съумяла да се трансформира в същинска скит¬ница. Беше се запиляла в южноамериканския град, прочут с закононарушенията против безпризорните деца и с карнавала си. Бе се трансформирала в една от милионите изгубени души без жанр и татковина, оставили се в ръцете на ориста, която не цепеше басма никому, и щуращи се ту насам, ту натам по планетата. Привързаната към фамилията си добра дъ¬щеря, която обичаше приключенията, това сензитивно, страхливо момиченце, в този момент е пар екселанс скитница. Вече не има вяра в приказките за феи, може да крачи сама по тъмните улици, не се перчи с шамарите, които е изяла.
В този град, който не се трогва от нищо, просната като изкормена на земята, тя не може да откри утешение даже в мисълта за гибелта. Бе прекосила океана, пресякла Екватора и стъ¬пила на парче земя, за което не знаеше нищо. Бе изгорила всичко останало зад тила си. Насреща ѝ се бе изправила една изцяло нечиста галактика. Старите способи на Ста¬рия свят тук не важаха. Ценностната ѝ система към този момент бе по¬добна на непрактичния тежък куфар, довлечен от Турция. Протрит изпод, с полуоткъсната ръкохватка, изоставен да гние на тропическата влага. Изпаднал в недружелюбност досега на непрекъснато отлаганото завръщане.
Когато момичето, което се заяждаше с живота, изби¬раше " най-опасния в света " град, то се водеше само от желанието да се взре в тъмната страна на индивида. От безвредна отдалеченост... Ала пъкълът, към който обърна лице, възпламени косите му. Рио де Жанейро насъска против нея зашеметителната безредица на плътта – нажежените до бяло дни, изпълнените с обещания, закани и милувки нощи, убийствата... Волята ѝ към този момент е лишена от мускули, личността ѝ виси на власинки от нея. Една обърната в бяг войска, изоставила ранените си на бойното поле...
Изведнъж изстрелите проехтяха отново; чашата в лява¬та ръка на Йозгюр, която подскочи като ужилена, падна на пода. Цялото ѝ тяло трепереше, като че ли разтресено от токов удар. От всяка пора на тялото ѝ шуртеше пот, само че въпреки това, бе студена като парченце лед. Очите ѝ бяха цялостни с па¬рещи като киселина сълзи, които все не успяваха да потекат. " Стига към този момент, стига! Не устоявам! Боже, постави завършек на това изтезание! Не виждаш ли, че не ми е останала никаква мощ? "
Нервната рецесия продължи не повече от две-три минути, след което тя се окопити. С прилежността на сержант се заслуша в монолога на полуавтоматичното оръжие. Когато раз¬бра, че стрелбата не е от фавелите на хълма – по този начин в Бразилия назовават гетата, а от близката котловина, реши да се прибере. Фактът, че нито една чаша не се бе напукала и че върху днев¬ника ѝ не бе капнала нито капка чай, ненапълно я разведри. А когато до съзнанието ѝ доближи, че потните пръсти на дяс¬ната ѝ ръка са стискали писалката крепко по време на цялата нервна рецесия, даже се усмихна.
Двете великански фавели, ситуирани на спускащия се към джунглата скат на хълма " Санта Тереза ", осми ден во¬деха война. Близо шестстотинте фавели, които сходно на белези от шарка загрозяваха неизмеримо красивото лице на Рио, бяха под контрола на " Червената команда " – една от най-мощните латиноамерикански организации от хунтата насам. Не минаваше и ден без въоръжени конфликти във фа-велите; конкуриращите се банди се атакуваха една друга за¬ради пласирането на кокаин или полицията – когато решеше, че не получава задоволително облага, организираше интервенции, в които участваха въоръжени до зъби елементи от по петдесетина души.
Ала най-страховитата война, на която Йозгюр бе станала очевидец по време на двегодишния си престой в Рио, бе из¬бухнала в " Санта Тереза ". От предходната събота насам грохотът от карабини, узита и гранати започваше още в ранни зори и с къси спирания продължаваше през целия ден. Преди две нощи, разхождайки се по улиците на известната с питейните заведения си " Санта Тереза ", тънещи в мъртвешка тишина и мрак поради излезлите от строя лампи, Йозгюр беше видяла половин дузи¬на рейсове, с изгасени фарове и стърчащи от прозорците дъл¬ги цеви, натъпкани с бойци, да се изкачват тихо по на¬горнището. След като военните се бяха намесили, конфликтите освен че не бяха секнали, а бяха ескалирали още повече.
Само преди ден в Рио, където пукотевицата и грохотът от оръжията не секваше, се появи още един източник на звук, който съгласно нея представляваше спънка тя да се концен¬трира върху писането на романа или единствено си мислеше, че е такава. До момента, в който започнаха нервните рецесии...
Опитваше се да откри по какъв начин тъкмо е почнал този необратим развой. Съумееше ли да дефинира границите му и да откри кои са главните му характерности, може би щеше най-малко да успее да го сложи под контрола на разсъдъка си. Ако трябваше да избере изходна точка, би се спряла на деня, когато се срещна с онази мулатка на " Копакаба¬на ". В последния ден от великденските празници, когато всички часовници в Рио стопираха, температурите внезапно бяха трансферирали четиридесет градуса по Целзий и градът затрепери като болен от тресчица...
Беше неделя. Една най-обикновена неделя... Още един из¬празнен от наличие безплоден ден, лишен от очаквания и упования, който отминаваше сходно на всички предишни... Де¬нят на фойерверките...
Въпреки че беше първата седмица на декември, умопомрачителните жеги на Рио де Жанейро заливаха града като на¬ дигащи се океански вълни. Оттук насетне седмици и даже месеци наред температурите нямаше да паднат под четири¬десет градуса. Пръснатите по всички краища на града улич¬ни термометри щяха да са като сложени под мишницата на болен от жълта тресчица: 42, 41.5, 43, 43.6, 42.4... Рио с вдъл¬баните си в сушата заливи и стръмни планини бе затворен за океанските ветрове и месеци наред през по този начин наречения " изсъхнал сезон " не трепваше и едно листо, а на блестящото небе с цвят на индиго не се появяваше нито едно облаче.
Горещината се спускаше върху индивида като полуда, хващаше го за гърлото и го оставяше без въздух. Градът се превръщаше в голяма фурна, в която кротичко се печаха живи човешки тела. Слънцето сваляше маската си на великодушна кралица, която носеше през останалата част от годината, и започваше да се държи като деспот, обладан от манията да убива. Въздухът, попил всичката допустима влага, се сгъстяваше до втечняване. Прочутата тропическа влага...
Докато просеха, безпризорните деца към този момент се молеха не за salgadinho – закуски, а за кола. Оттук насетне щяха да умират от дизентерия, холера или чисто и просто от обезводнява¬не. Всички чешми и фонтани в града пресъхнаха и телата на бездомниците замирисаха още по-тежко. Тъй като нямаше дъждове, които да изчистят тоалетните под намерено небе по тротоарите, употребени като жилища, улиците се извършиха с смрад на изпражнения, урина и гнилоч.
Продавачите махаха от сергиите си захаросаните бадеми " бомбом ", ядките кашу с шоколадово покритите и банановия мармалад и слага¬ха студени питиета и свеж сок от кокосов орех. " Gelada, gelada... " (Леденостудено, леденостудено...) Жителите на гра¬да оставаха без сили; стъпките, диалозите и даже дишането забавяха своя ход, а животът течеше постепенно, едва-едва, подоб¬но на пресъхваща река... Разговорите на крайник в асансьорите, чакалните и рейсовете започваха с все същата фраза: " Que color! ". (Каква жега!)
В рекламните афиши, пръснати по всички краища на Рио, девойки със скандинавски черти, потънали до колене в сняг, сипеха в близост си блестящи русо¬коси усмивки. Както бедуините имат уязвимост към зеленина¬та, по този начин живеещите в Рио си падат по снега.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (891)
В книжарниците към този момент е българският превод на една от най-популярните книги на турската писателка Аслъ Ердоган " Градът в алена мантия ". Изданието излиза у нас 20 години след написването си и броени дни откакто писателката бе призната във френския " Орден на изкуствата и буквите ". Ердоган е измежду създателите, които основават необикновен дискомфорт на турските управляващи, и в продължение на месеци бе в затвор в Истанбул след опита за прелом в Турция през 2016 година
В " Градът в алена мантия " Йозгюр е бедна, гладна и на ръба на душевен срив, с едно-единствено оръжие против Рио: да напише града, който ѝ е лишил всичко. Докато четем фрагментите от нейния недовършен разказ (правилно се досещате, заглавието му е " Градът в алена мантия " ), който се трансформира в " разказ в романа ", нейната персонална история последователно добива очертания.
В същото време, разказвачът разказва един ден от живота на Йозгюр, който се оказва и нейният финален. Докато самата тя следва героинята на романа си Йо през фавелите, обредните ритуали на Кандомбле, насилието и сексуалността по улиците към личната си гибел, разказвачът търси метод да се сдобри с живота, като път към катарзиса. Двата концентрични романа, границите сред двата Рио – Рио на Йозгюр като метафора за гибелта и Рио като живот – стартират да се размиват.
" Аслъ Ердоган е извънредно сензитивен и остроумен създател, нейните романи са приключени произведения. "
Орхан Памук
Аслъ Ердоган е родена през 1967 година в Истанбул. Следва компютърно инженерство и физика и приключва магистратура в Европейската организация за нуклеарни проучвания CERN. Докато приготвя докторантура по физика в Рио де Жанейро, взема решение да прекъсне, с цел да се отдаде на писателска активност. Две години живее в Латинска Америка. Първият й разказ " Мъжът-рапан " излиза през 1994, а сборникът с разкази " Чудодейният мандарин " е публикуван през 1996. Разказът й, озаглавен " Дървени птици ", печели премията на Deutsche Welle и бива преведен на девет езика
Носител е на интернационалната " Награда за мир Ерих Мария Ремарк ", както и на премията " Симон дьо Бовоар " за независимост на дамите през 2017 година През март 2018 година получава персонално от френския министър на културата Франсоаз Нисен " Орден на изкуствата и буквите ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Градът в алена мантия ", Аслъ Ердоган
Денят на фойерверките
Скитнико, кой си ти?
Какво дириш долу?
Из " Тъй рече Заратустра "
Най-накрая бе съумяла да се трансформира в същинска скит¬ница. Беше се запиляла в южноамериканския град, прочут с закононарушенията против безпризорните деца и с карнавала си. Бе се трансформирала в една от милионите изгубени души без жанр и татковина, оставили се в ръцете на ориста, която не цепеше басма никому, и щуращи се ту насам, ту натам по планетата. Привързаната към фамилията си добра дъ¬щеря, която обичаше приключенията, това сензитивно, страхливо момиченце, в този момент е пар екселанс скитница. Вече не има вяра в приказките за феи, може да крачи сама по тъмните улици, не се перчи с шамарите, които е изяла.
В този град, който не се трогва от нищо, просната като изкормена на земята, тя не може да откри утешение даже в мисълта за гибелта. Бе прекосила океана, пресякла Екватора и стъ¬пила на парче земя, за което не знаеше нищо. Бе изгорила всичко останало зад тила си. Насреща ѝ се бе изправила една изцяло нечиста галактика. Старите способи на Ста¬рия свят тук не важаха. Ценностната ѝ система към този момент бе по¬добна на непрактичния тежък куфар, довлечен от Турция. Протрит изпод, с полуоткъсната ръкохватка, изоставен да гние на тропическата влага. Изпаднал в недружелюбност досега на непрекъснато отлаганото завръщане.
Когато момичето, което се заяждаше с живота, изби¬раше " най-опасния в света " град, то се водеше само от желанието да се взре в тъмната страна на индивида. От безвредна отдалеченост... Ала пъкълът, към който обърна лице, възпламени косите му. Рио де Жанейро насъска против нея зашеметителната безредица на плътта – нажежените до бяло дни, изпълнените с обещания, закани и милувки нощи, убийствата... Волята ѝ към този момент е лишена от мускули, личността ѝ виси на власинки от нея. Една обърната в бяг войска, изоставила ранените си на бойното поле...
Изведнъж изстрелите проехтяха отново; чашата в лява¬та ръка на Йозгюр, която подскочи като ужилена, падна на пода. Цялото ѝ тяло трепереше, като че ли разтресено от токов удар. От всяка пора на тялото ѝ шуртеше пот, само че въпреки това, бе студена като парченце лед. Очите ѝ бяха цялостни с па¬рещи като киселина сълзи, които все не успяваха да потекат. " Стига към този момент, стига! Не устоявам! Боже, постави завършек на това изтезание! Не виждаш ли, че не ми е останала никаква мощ? "
Нервната рецесия продължи не повече от две-три минути, след което тя се окопити. С прилежността на сержант се заслуша в монолога на полуавтоматичното оръжие. Когато раз¬бра, че стрелбата не е от фавелите на хълма – по този начин в Бразилия назовават гетата, а от близката котловина, реши да се прибере. Фактът, че нито една чаша не се бе напукала и че върху днев¬ника ѝ не бе капнала нито капка чай, ненапълно я разведри. А когато до съзнанието ѝ доближи, че потните пръсти на дяс¬ната ѝ ръка са стискали писалката крепко по време на цялата нервна рецесия, даже се усмихна.
Двете великански фавели, ситуирани на спускащия се към джунглата скат на хълма " Санта Тереза ", осми ден во¬деха война. Близо шестстотинте фавели, които сходно на белези от шарка загрозяваха неизмеримо красивото лице на Рио, бяха под контрола на " Червената команда " – една от най-мощните латиноамерикански организации от хунтата насам. Не минаваше и ден без въоръжени конфликти във фа-велите; конкуриращите се банди се атакуваха една друга за¬ради пласирането на кокаин или полицията – когато решеше, че не получава задоволително облага, организираше интервенции, в които участваха въоръжени до зъби елементи от по петдесетина души.
Ала най-страховитата война, на която Йозгюр бе станала очевидец по време на двегодишния си престой в Рио, бе из¬бухнала в " Санта Тереза ". От предходната събота насам грохотът от карабини, узита и гранати започваше още в ранни зори и с къси спирания продължаваше през целия ден. Преди две нощи, разхождайки се по улиците на известната с питейните заведения си " Санта Тереза ", тънещи в мъртвешка тишина и мрак поради излезлите от строя лампи, Йозгюр беше видяла половин дузи¬на рейсове, с изгасени фарове и стърчащи от прозорците дъл¬ги цеви, натъпкани с бойци, да се изкачват тихо по на¬горнището. След като военните се бяха намесили, конфликтите освен че не бяха секнали, а бяха ескалирали още повече.
Само преди ден в Рио, където пукотевицата и грохотът от оръжията не секваше, се появи още един източник на звук, който съгласно нея представляваше спънка тя да се концен¬трира върху писането на романа или единствено си мислеше, че е такава. До момента, в който започнаха нервните рецесии...
Опитваше се да откри по какъв начин тъкмо е почнал този необратим развой. Съумееше ли да дефинира границите му и да откри кои са главните му характерности, може би щеше най-малко да успее да го сложи под контрола на разсъдъка си. Ако трябваше да избере изходна точка, би се спряла на деня, когато се срещна с онази мулатка на " Копакаба¬на ". В последния ден от великденските празници, когато всички часовници в Рио стопираха, температурите внезапно бяха трансферирали четиридесет градуса по Целзий и градът затрепери като болен от тресчица...
Беше неделя. Една най-обикновена неделя... Още един из¬празнен от наличие безплоден ден, лишен от очаквания и упования, който отминаваше сходно на всички предишни... Де¬нят на фойерверките...
Въпреки че беше първата седмица на декември, умопомрачителните жеги на Рио де Жанейро заливаха града като на¬ дигащи се океански вълни. Оттук насетне седмици и даже месеци наред температурите нямаше да паднат под четири¬десет градуса. Пръснатите по всички краища на града улич¬ни термометри щяха да са като сложени под мишницата на болен от жълта тресчица: 42, 41.5, 43, 43.6, 42.4... Рио с вдъл¬баните си в сушата заливи и стръмни планини бе затворен за океанските ветрове и месеци наред през по този начин наречения " изсъхнал сезон " не трепваше и едно листо, а на блестящото небе с цвят на индиго не се появяваше нито едно облаче.
Горещината се спускаше върху индивида като полуда, хващаше го за гърлото и го оставяше без въздух. Градът се превръщаше в голяма фурна, в която кротичко се печаха живи човешки тела. Слънцето сваляше маската си на великодушна кралица, която носеше през останалата част от годината, и започваше да се държи като деспот, обладан от манията да убива. Въздухът, попил всичката допустима влага, се сгъстяваше до втечняване. Прочутата тропическа влага...
Докато просеха, безпризорните деца към този момент се молеха не за salgadinho – закуски, а за кола. Оттук насетне щяха да умират от дизентерия, холера или чисто и просто от обезводнява¬не. Всички чешми и фонтани в града пресъхнаха и телата на бездомниците замирисаха още по-тежко. Тъй като нямаше дъждове, които да изчистят тоалетните под намерено небе по тротоарите, употребени като жилища, улиците се извършиха с смрад на изпражнения, урина и гнилоч.
Продавачите махаха от сергиите си захаросаните бадеми " бомбом ", ядките кашу с шоколадово покритите и банановия мармалад и слага¬ха студени питиета и свеж сок от кокосов орех. " Gelada, gelada... " (Леденостудено, леденостудено...) Жителите на гра¬да оставаха без сили; стъпките, диалозите и даже дишането забавяха своя ход, а животът течеше постепенно, едва-едва, подоб¬но на пресъхваща река... Разговорите на крайник в асансьорите, чакалните и рейсовете започваха с все същата фраза: " Que color! ". (Каква жега!)
В рекламните афиши, пръснати по всички краища на Рио, девойки със скандинавски черти, потънали до колене в сняг, сипеха в близост си блестящи русо¬коси усмивки. Както бедуините имат уязвимост към зеленина¬та, по този начин живеещите в Рио си падат по снега.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (891)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ