В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Гам с автор

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Гам с автор
Коментари Харесай

Откъс от "Гам" на Ерих Мария Ремарк

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Гам " с създател Ерих Мария Ремарк, възложен от Издателство " Сиела ".

Нов живот за " Гам " – втория разказ на великия Ерих Мария Ремарк, писан скоро след " Мансардата на бляновете ". Творбата излиза на бял свят след гибелта на създателя, а самият той съвсем не приказва за нея приживе – " Гам " е упоменат от писателя само в писмата му до Марлене Дитрих.

След литературните шедьоври " На Западния фронт нищо ново " и " Обратният път ", които се радват на ново, уместно взаимно издание, пристигна ред да забележим красивото ново издание на още един разказ на огромния немски публицист Ерих Мария Ремарк – непубликувания приживе " Гам ".

По време на околосветското си пътешестване пленително красивата Гам сменя континент след континент и мъж след мъж в търсене на любовта. Постепенно героинята на Ремарк се изгубва в себе си, с цел да откри това, което постоянно е търсила – връзка със личната си природа. Екзотиката на местата, които Гам посещава, прибавя нови пластове към този като че ли безконечен лабиринт от страсти, прекарвания и хрумвания, които са по едно и също време илюстрация на епохата и прозорец към вътрешния свят на създателя. Именно в този вътрешен негов свят, в който писателят ни разрешава да надникнем, са забележими значително детайли от някои от по-късните му произведения.

За разлика от стила на Ремарк, който познаваме и ценим високо, с по този начин мощно застъпената антивоенна тема и живота на " изгубеното потомство " в романите " На Западния фронт нищо ново " и " Обратният път ", сборника с разкази " Врагът ", а също и във " Време да се живее и време да се мре " и " Живот назаем ", тук писателят ни демонстрира едно свое друго и малко познато лице – " Гам " е по-скоро разказ на тезите. В него Ремарк сблъсква голям брой гледни точки за любовта, пристрастеността, смисъла на живота, страданието и гибелта.

" Гам " е вторият разказ на Ерих Мария Ремарк, писан скоро след " Мансардата на бляновете ". За него писателят съвсем не приказва приживе – Ремарк загатва " Гам " само в епистоларната си връзка с известната германско-американска актриса и певица Марлене Дитрих. Може би по тази причина романът е едва прочут на читателите – той вижда бял свят през 1998 година, цели 28 години след гибелта на създателя. Книгата излиза за първи път на български език в края на 1990-те години.

Превод от немски Диана Диманова
Художник Дамян Дамянов

" Нямаше нищо по-безпощадно от любовта; който загуби власт над възприятията си, губи и индивида, на който ги е посветил. Който се съобщи, става зависим. "
из " Гам " – Ерих Мария Ремарк

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Откъс от " Гам ", Ерих Мария Ремарк

Гам отпътува за Давос. Главният доктор й показа някои хора. Двама незначителни дипломати, един ита¬лианец междинна ръка, Браминта-Сола, Раколовна, Кин¬сли, Вандервелде, Кай, някои дами – човек не може да им запомни имената.
Браминта говореше за Пуришков. От няколко дни бил зачезнал. Предполагаше се, че е с жена. Но въпреки всичко никой не знаел детайлности. Може би просто е изпад¬нал в меланхолично въодушевление, от него можеше да се чака екстравагантност.

След към час докторът си потегли. Кай разбърка картите; започнаха игра на покер. Гам отиде с Браминта в прилежащата стая, откъдето можеше да се види снегът. Тя потъна в някакво кресло и с наслада видя изящ¬ната извивка, хоризонталната седалка, страничните об¬легалки, тапицерията на гърба, която като ръка прикре¬пяше раменете. Колко обич и фикция трябваше да има човек, с цел да измисли това!

От една от прилежащите стаи се чу гласът на Раколов¬на, гальовен и умоляващ. Някакъв баритон й отвърна. Не се долавяха думи. Разговорът продължи малко, до момента в който най-после женският глас се залута самичък в стаята като уло¬вена птица.
Раколовна излезе забързано на открито. Очите й бяха за¬червени, устните й висяха отпуснати. Видя Браминта и понечи да заплаче; само че незадълбочен взор към Гам я накара да се окопити. Тя постепенно повдигна ръка:
– Не знаех...

Гам не я чу, тя седеше потънала в креслото. Пребледняла, Браминта-Сола се надигна:
– Вандервелде желае пари? – попита тя.
Раколовна кимна.
– И Вие му дадохте?
Княгинята поклати глава.
– Тръгна ли си?
– Да – заплака тя. Повдигна взор като ударено животно. – Не можах да му дам нищо – преди седмица продадох бижутата си.

– Колко изиска?
– Двойно.
– Докога?
– До на следващия ден. Всичко проигра.
– Ще Ви дам един чек.
Раколовна повдигна глава:
– Искате да ми заемете пари?
– Наречете го както желаете. Ще Ви дам пари, само че при едно изискване – да оставите Пуришков.
Раколовна сви плещи:
– Той е руснак.

Браминта замълча. Защо с думи да отсрочва неизбеж¬ното; всеки Ерос бива грохнал от насилието на Волята – Волята е студена и по тази причина идва последна.
По коридора се чуха стъпки. Раколовна се надигна и се запъти към вратата.
– Дайте чека.
Тя го взе с нежно придвижване, усмихна се, кимна и из¬лезе, запъти се към Вандервелде.

Ярки червени петна пламнаха върху бузите на Бра¬минта. Тя срещна питащия взор на Гам и изрече за¬мислено:
– Това е болест, в никакъв случай не остава време, с цел да се промени нещо. Ако човек се бори за златни вериги, той си ги купува. Ако обичаш нещо и не можеш да го пос-тигнеш по различен метод... не трябва ли да го взимаш единствено тъй като би трябвало да си го купиш? Защо да се завоалира с думи, те не могат да поправят нищо. А така и така са без значение.
Едно едва високо куче притича през стаята. Гар¬вановочерно, с къса четина като коприна: афганска хрътка. Браминта пребледня. Пуришков влезе, а до него вървеше второ куче съвсем като първото.

Показа няколко книги – на остарял британски мистик, и две окултни томчета. После пристигна и Раколовна с чаша чай в ръка. Пуришков незабавно се надигна. Тя му подаде ръка. Но щом той се наведе, с цел да я целуне, изпусна чашата си, тъй че чаят се разсипа върху костюма му, а чашата се пръсна на пода. Дори мускулче не помръдна на лицето му, когато извика прислугата и се извини, че би трябвало да се преоблече.

Раколовна остана неподвижна за момент, след това бързо отиде до игралната маса и забъбри. Очите на Браминта блеснаха. Гам си намерения: " Кой мъж би не запомнил това? "
Зад прозорците снегът скърцаше под изгряващата луна.
Пуришков се върна освежен. Говореше с Брамин¬та, само че с погледа си търсеше Раколовна. Най-сетне тя се появи и подметна пътем:
– Разправят, че сте избягали с някаква жена, Пуриш¬ков.
Блед като платно, той я гледаше втренчено. Тя му махна още един път и усмихнато му се закани с пръст. Той прехапа устни.

Без очевидно да обръща внимание на баналностите, Браминта стартира духовито да бърбори. Ноздрите й потръпваха, под очите й се появиха нежни виолетови сенки. Раменете й меко проблясваха, устните й черве¬нееха на разчувстваното й лице.

Руснакът не вникваше изключително в диалога. Тя за¬бави темпото и смени тематиката. Нежно и сърдечно се ста¬раеше да притегли вниманието му. Той незабавно стана въздържан. Тонът напълно съответстваше на ситуацията му и той се освободи от възприятието на вдървеност. Лицето му се отпусна. Без да осъзнава, той отговаряше, при¬казваше за познати неща, които се случваха към него. Браминта усети, че той още веднъж се изнервя, и се отхвърли от опитите си да продължи диалога. Пуришков й це¬луна ръка и се запъти към Раколовна.

Тя не му остави никакво време, а му направи детин¬ска сцена на ревнивост. Той беше безпределно сюрпризиран, опита се да я омилостиви и да обясни обстановката. После последователно се изплъзна от раздразнението й. Тя доста тъкмо се бе прицелила в най-чувствителното място. Той стана студен, припрян, до момента в който тя му отправяше сме-хотворните си упреци. Не я разбираше, беше афектиран, вместо на съветски, стартира още веднъж да приказва на френски.
На идната вечер се съобщи на Браминта.

– Колко сладострастна е цигулката – въздъхна за¬мечтано Гам и се заслуша по какъв начин плавната мелодия се из¬ливаше под струните, извисяваше се през дълги каденца и завършваше във висока витална фермата. – Когато свири цигулка, човек в никакъв случай не може да повярва, че ще почине. Небето става още по-високо, единствено един звук може да размие всички граници. Сякаш в цигулката са скрити крилата нацяло ято чайки. Все някъде човек се усеща вкъщи и все пак на всички места е тъжно непознат. Човек би могъл да сътвори куп нелепости, в случай че има цигулка.

Дори трансформира живота, толкоз неповторима е цигулка¬та. Някой излиза от другия, оглежда се небрежно и за¬става до него. Устните му се движат, ръцете се повдигат и се получават думи. И всичко, което прави, наподобява вярно. Но не знае и постоянно се пита: " Това аз ли съм, или другият – аз другият ли съм, а пък другият – аз? И чие държание е вярно и положително? " В индивида постоянно има толкоз студенина, че би могъл да отмине, да за¬праши нанякъде, право напред, без да му мисли, някъде натам. Колко неповторима е цигулката.

Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (743)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР