Откъс от "Добрата репутация" на Игнасио Мартинес де Писон
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Добрата известност ", с създател Игнасио Мартинес де Писон, възложен от Издателство " Персей "
" Добрата известност " е разказ за потребността да намерим своето място на този свят
Игнасио Мартинес де Писон е един от най-популярните писатели в актуалната испанска литература. Зад гърба си има доста романи, сборници с разкази и сюжет за филм. Той е притежател на голям брой влиятелни награди, като за романа си " Добрата известност " (2014) печели Националната премия за литература на Испания.
Романът " Добрата известност " е завладяваща фамилна хроника, която се разпростира в границите на трийсет години, изпълнени с доста очаквания и разрушени фантазии, благополучие и разочарования, като всичко това се развива на фона на вълнуващи събития от испанската история. Роман за това, което наследяваме от предишното, и за потребността да намерим своето място на този свят.
50-те години на ХХ век, Мелиля. Самуел е сефарадски евреин, а брачната половинка му Мерседес е католичка. Те водят спокоен и благополучен живот с помощта на процъфтяващия си бизнес. Въпреки това постепенната деколонизация на Мароко принуждава от ден на ден испанци да бягат от Протектората и фамилията на Самуел се изправя пред тежка алтернатива – да се реалокират в Испания, страна, на която в никакъв случай не са гледали като на собствен дом, или да се открият в новосъздадената страна Израел. На фона на настъпващите радикални промени и непрекъснатата неустановеност съпрузите на междинна възраст с паника възнамеряват своето лично бъдеще и това на двете си млади дъщери Мириам и Сара.
70-те години на ХХ век, Сарагоса. Испания постепенно се пробужда за модерната ера. Семейството се е разраснало и Мерседес се бори да го резервира цяло и единно. Но всеки от членовете му крие своите секрети и вътрешни грижи – Мириам би трябвало да се оправи с отчуждението, настъпило сред нея и двамата й синове Даниел и Елиас, както и да реши проблемите в брака си, откакто е разкрила лъжите на брачна половинка си; Сара е блудната щерка, която се завръща, откакто преди години е избягала с годеника си, само че въпреки че се пробва да сътвори нов живот за себе си, неизказаните истини се издигат като бариера сред нея и околните й.
Семейните спорове се задълбочават още повече след едно изненадващо наследство, което може вечно да унищожи и раздели фамилията. Ще съумеят ли да намерят верния път между тях и ще се възстановят ли дълбоките връзки сред членовете на фамилията, или ориста ще ги отдалечи вечно?
Мартинес де Писóн е един от най-значимите испански писатели през днешния ден. Роден е в Сарагоса през 1960 година Когато е деветгодишен, остава без татко. Учи в йезуитско учебно заведение, а по-късно приключва испанска лингвистика в университета на Сарагоса и италианска в Барселона, където живее от 1982 година Литературната си кариера стартира през 1984 година Автор е на 12 романа. По негови сюжети и романи са основани няколко кино лентата, измежду които " Странични пътища " (с две кино екранизации по този роман), " Тринайсетте рози " и " Чико и Рита ", всичките с номинации за премиите " Гойя ", а третият – с премия. Книгите му са получили общо 17 литературни награди, 5 от които са за романа " Присъдата на утрешния ден ".
Превод Румен Руменов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Добрата известност " на Игнасио Мартинес де Писон
Последният месец от живота й трябваше да бъде месецът на сбогуванията. Но защото доня Мерседес явно към момента беше в положително здраве, никой от тези, които бе помолила да я посетят у дома, не би могъл да допусна, че същинската причина за това нейно предпочитание е предчувствието за близката й гибел. Тя помоли да я извинят, че ги кани незабавно от през днешния ден за на следващия ден, само че посочи и напълно безапелационни аргументи.
На Даниел, най-големия от петимата й внуци, сподели, че моторът на автомобила й " Додж дарт " почнал необичайно да буботи и че избира той (а не безполезната Фелиса – намерения го, само че се въздържа да го изрече на глас) да приказва с монтьора от сервиза.
- Издава чудноват звук ли? На мен ми се коства, че си работи както постоянно. Ето, бабо, чуй! Това е същинска симфония! – възкликна Даниел, който бе подал глава през прозореца на колата, като натискаше и отпускаше с експресивен жест на популярен диригент педала на газта. – Брум! Брум, брум! Брууум!
Автомобилът беше модел от средата на шейсетте години, сив на цвят, с черен покрив. От вътрешния джоб на вратата на колата Даниел извади старите ръкавици за шофиране на дядо си. Преди да си ги постави, ги погледна с известно предрешение.
- Качвай се, бабо – подкани я той. – Ще пообиколим в близост.
- Да пообиколим ли? Сега?
- Трябва да се убедим, че всичко е наред, нали?
- Но аз съм облечена по домашному!
За пет минути се преоблече и смени обувките си. Зад гърба й се появи затичалата се след нея Фелиса, размахвайки над главата си пощенски плик.
- Към центъра ли отивате? – попита.
Дребна на растеж, леко прегърбена, с мише лице, Фелиса беше прислужницата, готвачката, а когато се наложеше, и шофьорката на доня Мерседес.
- Не, не отиваме в центъра – отвърна тя.
- А няма ли да минете около някоя пощенска кутия?
- Дай ми го, Фелиса, дааай ми – сподели Даниел, преувеличавайки нетърпението си, а след това се усмихна. – Със сигурност ще минем около някоя пощенска кутия!
Доня Мерседес сграбчи пощенския плик и хвърли незадълбочен взор на написания на него адрес. Галина Бланка и пощенска кутия в Барселона: очевидно лотарийни билети за разиграване на сервиз за хранене. Преди да прибере плика в жабката на колата, тя погледна и адреса на подателя, който се оказа този на дома й в провинцията. Жестът на утвърждение от страна на доня Мерседес бе толкоз ненатрапващ се, че даже и самата Фелиса не го видя.
- Хайде, хайде, тръгваме! – викна внукът й, като хвана с две ръце кормилото.
Даниел беше привързан към моторите и колите и нееднократно бе молил баба си да му даде доджа, с цел да отиде на екскурзия с другарите си или с приятелките си. Един подобен автомобил, въпреки към този момент да беше същинска светиня от предишното, постоянно предизвикваше мнения на възхита. Завиха около наподобяващите на покои къщи на американците, които към момента назоваха по този начин, въпреки че в тях към този момент не живееха офицерите от въздушната база, и излязоха на автомагистралата за Логроньо. Там Даниел мощно натисна педала на газта.
- Това страшилище напряко гълта пътя пред себе си, виж единствено какво ускоряване! – извика радостно той.
Пътуваха със свалени стъкла на прозорците на колата и свистенето напразно ги караше да покачват глас. Даниел уточни стрелката на знака за количеството на бензина, която сочеше бранша за резервата.
- Я гледай! Почти нямаме бензин!
- Фелиса към този момент даже не помни по какъв начин бензинът се сипва в резервоара! – отвърна баба му, а след това добави напълно безшумно: – Аз пък още по-малко.
Няколко километра по-нататък видяха указателната табела на една бензиностанция, само че колата я отмина. Жената погледна безмълвно внука си, който пусна радиото. Зазвуча припевът на една ария на " Дайър Стрейтс ", станала шлагер през лятото, и Даниел си я затананика на негоден и очевидно неусъвършенстван до дъно британски. Когато стартира да звучи солото на китарата, той стартира да почуква по кормилото с един прочут единствено на него темп.
Доня Мерседес нададе мощен зов и притисна с пръсти слепоочията си, само че го направи като на игра, както би го направила и пред някое малко момченце, насочило към нея пластмасов револвер. Отново видяха указателна табела за намираща се наоколо бензиностанция. Даниел включи спешните светлини и се преустрои в най-дясната лента, само че и в този момент отмина отбивката.
- Ииихууу! – извика Даниел, натискайки още веднъж газта.
- Чудо огромно! – възпротиви се баба му, а той избухна в смях.
Движеха се бързо заради слабия трафик, изпреварвайки рейсове и камиони. Внезапно моторът на колата стартира да прекъсва и да работи на тласъци, а автомобилът взе да губи скорост. Даниел спря радиото и погледна стреснато баба си.
- Ай, ай, имам възприятието, че ще се наложи да буташ!
Доня Мерседес недоволно изсумтя. Бяха подминали две бензиностанции, а в този момент! Не съумя да довърши мисълта си, тъй като се досети, че това е още една от шегите на внука й.
- Кога ще пораснеш бе, Даниел? Кога ще престанеш да се държиш като дете?
А той многозначително й намигна.
- Бааабенце, бааабенце
- Не ме наричай по този начин! Аз съм ти баба, не съм ти бааабенце!
Шумът на мотора се върна към естествения си темп. Междувременно Даниел, пробвайки се да сдържи смеха си, гледаше отдолу под око баба си.
- И престани да ме гледаш с този взор! Понякога в действителност изглеждаш неуместно!
- Сега ще ми кажеш, че съм същият като дядо си.
- Там е работата, че не си същият.
Напрегнатостта й сякаш внезапно изчезна.
- Не – сподели тя. – Ти си по-добър. По-хубав си, по-симпатичен.
Спряха на идната бензиностанция. Без още Даниел да е съумял да й каже и дума, баба му пъхна в ръката му няколко банкноти.
- Колко време не си проверявал равнището на маслото? А налягането в гумите?
- Ти по този начин си мислиш!
Оставиха го за различен път. Вече с цялостен контейнер поеха още веднъж по автомагистралата, само че в противоположна посока. За да стигнат до къщите на американците, би трябвало след няколко километра да тръгнат по отклонението за летището. Колата обаче продължи напряко към центъра.
- Къде ме водиш?
Отведе я във фотографското ателие " Фото Студио Темпо " на Фернандо ел Католико. Качи колата на тротоара на ъгъла с " Бретон " и й оказа помощ да слезе. После я хвана на разположение и я води до витрината, на която имаше изложени фотоси на младоженци и на деца, облечени с облекла за първо причестяване. Имаше фотоси и на бебета, а измежду тях и фотография на момиченце на към пет годинки.
- Сега какво ще кажеш? – попита Даниел. – Тя ли е, или не е тя?
- Но нали се бяхме разбрали, че ти нямаш нищо общо?
- Така споделя майка й, не аз.
- Ти и брат ти ще ме подлудите!
- Хайде, де! Прилича ли на мен, или не?
Доня Мерседес се приближи толкоз покрай витрината, че съвсем докосна стъклото с нос. Очите без подозрение бяха със същия кестеняв цвят, брадичката и челото напомняха тези на дребния Даниел отпреди двайсет години. Но устата В рода им никой в никакъв случай не е имал такива устни.
- Не е имало и червенокоси като Елиас
- С тези уши
- Наследила е нещо от майка си, най-малко по този начин си мисля.
- Добре. Убеди ме. Какво мислиш да правиш?
- Нищо, бабо, нищо. Щом майка й споделя " не ", значи не.
- Говори ли отново с нея?
- През живота си съм я виждал единствено два пъти. Когато приказвах с нея и несъмнено, през онази вечер, когато се сбогува с моминските си години
- Не е нужно да влизаш в детайлности! Знаеш ли какво ще направя? Ще вляза тук и ще попитам по какъв начин се споделя момиченцето, кое е, къде живее Ще приказвам с майка му и ще схвана всичко.
Даниел изсумтя недоволно.
- Не си и помисляй. Нали към този момент ти споделих, че тя отхвърли да е мое?
- А какво друго да каже клетата? Да, че е твоя щерка и че държанието й е, меко казано, смело, откакто в навечерието на сватбата си стартира да прави свинщини с един чужд Вижте ме какъв брой съм смела! Голямо знамение, в случай че мъжлето й разбере! Ако ще, да го разбере и целият свят! – Посочи входа и към този момент с изцяло сериозен звук добави: – Дръпни се. Пусни ме да мина.
Видимо под напрежение, Даниел не помръдна. Гласът му прозвуча безшумно и умолително – по същия метод в детството си нерешително умоляваше татко си да не го санкционира и притичваше до нея с молба да застане в негова отбрана. Не беше ли задоволително уверението, че няма нищо общо с това момиче? Че то си е измислило всичко? Че той в никакъв случай не е докосвал майка му? Всичко е една груба неистина, една неуместна смешка, която му бе хрумнала преди пет години, когато двамата се разхождаха в близост и видяха фотографията на бебе, притиснато в прегръдките на майка си Беше в действителност невероятно това момиченце да е същото!
- Това момиче не е твоя кръв, Даниел. То е наша кръв. Ако мислиш, че можеш да избегнеш отговорността, то ние не можем да си го позволим. Защото – каквото и да прави и където и да се намира – то ще продължава да бъде част от фамилията. А фамилията е най-важното нещо. Това, че ти не вземаш никакво отношение, не значи, че и останалите
- Но за какво я защитаваш? – прекъсна я той. – Бабо, чуй ме добре: тя не е моя щерка. Разбра ли? Не е.
Доня Мерседес го погледна право в очите и след това леко поклати глава. Разбрал ли е Даниел къде живеят родителите? Говорил ли е с дамата след раждането? Дано най-малко знае на кой адрес обитават
- Същият цвят на очите! И това е всичко! – възрази Даниел нетърпеливо и уточни към витрината. – И тези младоженци тук имат същите на цвят кестеняви очи. А това момче с моряшката униформа? Всички ли са мои деца? Защо не намериш телефонните им номера, с цел да им се обадиш и да им обясниш всичко за фамилията и за правилата?
- Дръпни се, Даниел.
- Как искаш да ти обясня, че не е?
- Дръпни се!
Младежът цъкна с език и й направи път, с цел да може баба му да мине. Тя потегли към ателието, мърморейки:
- Ей по този начин, за нищо, ще уморите майка си
От улицата той можеше да види края на плота на тезгяха и дребната врата, водеща към лабораторията. Забеляза по какъв начин притежателят на фотографското ателие влиза и излиза през тази врата. Две минути по-късно го видя да съпровожда баба му до изхода. Доня Мерседес стискаше пай хартия в ръката си. Мъжът свъсено погледна към Даниел, а той възприе погледа му като укор. Бабата и внукът не си продумаха нищо, до момента в който не влязоха в колата. Какво ли му бе споделила на този човек? Какво ли му бе обяснила, с цел да го накара да й даде адреса?
Светофарът на площад " Сан Франсиско " ги принуди да спрат и старата жена му подаде листчето. На него фактически имаше написан адрес. Беше адресът на един ресторант.
- Какво е това?
Все още нацупен, Даниел не разбираше нищо. Светофарът светна зелено. Той подкара колата.
- Ще ми обясниш ли какво е това?
- Хайде да забележим дали един път ще си събереш акъла – отвърна баба му. – В целия град няма по-добър ресторант за сватбени тържества.
Даниел продължаваше да не схваща нищо. Тогава тя на собствен ред му намигна.
- Така ми сподели фотографът. А аз мисля, че той не приказва празни приказки!
Бабата се разсмя. Смехът й беше по-скоро ням, звучеше като поредност от леки конвулсии, които най-после прекосяваха в малко хълцане. Този, който не я познаваше, би си помислил, че хленчи. Но тя се смееше, смееше се на драго сърце и даже й беше мъчно да разчленява думите. Положи старания да произнесе едно цяло изречение.
- Понякога се чудя по какъв начин може да си толкоз доверчив – сподели най-после.
Даниел изду бузи и насочи вниманието си към шофирането. После внезапно изпусна всичкия въздух, насъбран в устата му, и си разреши да се усмихне.
- Колко си доверчив, Даниелито, какъв брой си доверчив
Бяха стигнали до футболното игрище. Оттук до у дома не ги спря нито един светофар.
Когато дойдоха, доня Мерседес докосна с длан устните си и отвори жабката.
- Писмото! Толкова сме глупави, че забравихме
Баба му се обади на Елиас, брата на Даниел, с цел да му каже да опитва последните детайли от костюма на Карлос Ѵ, който Фелиса бе ушила предната нощ. По средата на кухнята, по потник и долни гащи, Елиас направи каквото му бе заръчано. Фелиса първо му оказа помощ да обуе едни боксерки и по-късно да навлече върху тях необятни панталони. После му нахлузи една кафява блуза и му облече необятен елек.
- Не трябваше ли първо да си сложа? – промълви напълно безшумно Елиас.
- Необходимо ли етова? – попита и Фелиса едвам чуто.
- Също като на картината, споделих ти.
Имаше поради един от портретите на императора, рисувани от Тициан. Фелиса, кълнейки през зъби, се надвеси над масата, с цел да огледа още веднъж гравюрата. Тя фигурираше в единия от дебе
лите томове на " История на изкуството " от маркиза на Лозоя. За да не се затваря, бяха затиснали страницата със захарницата и с бурканчето за кафе. Повдигна с ръка бурканчето, до момента в който разглеждаше долната половина на портрета. Там биеше на очи огромната издаденост на бронята в региона на слабините, подсказваща като че ли за големия размер на мъжкия сексуален орган. Именно нея имаше поради Фелиса, когато попита дали е належащо това. Отново я покри с бурканчето за кафе, взе един банан от фруктиерата и му го подаде, гледайки настрани.
- Свинщините са твой специалитет – подмятна, правейки се на афектирана.
- Хайде, Фелиса, престани да се преструваш!
Разкопча стегнатото си трико и сложи банана сред бедрата си.
- Е, по какъв начин е? – попита.
Сложил ръце на кръста си, Елиас се задоволи да покаже големия си пакет. Прислужницата пристигна до него с видимо омерзение, с цел да вдигне ципа.
- Скрий това, господинчо!
Елиас се засмя.
- И не се хили по този начин!
Елиас продължи да се усмихва.
- Защо не го пипнеш лекичко?
- Гадняр подобен!
- Направи го в този момент, преди да измачкам
Фелиса не устоя повече и мощно го удари по дупето. Елиас се изсмя. Долните му гащи бяха толкоз дебели, че даже не усети пошляпването. Получи още едно, много по-силно. Ревна толкоз високо, че се чу из цялата къща.
- Значи в този момент ще се глезим, по този начин ли? – попита Фелиса.
От дневната долетя гласът на доня Мерседес:
- Там ли сте? Престанете да си шушукате!
- Още половин минута – извика Елиас.
Фелиса побърза да му облече късото кожено астраганено палто, което доня Мерседес в никакъв случай не бе харесвала, да му постави шапката, или по-скоро такето, на което придаде форма с пет-шест подръпвания. Провеси на врата му верижка и му подаде седефено ножче за отваряне на писма, което извади от стъклената витрина на шкафа.
- А пискюлчето? – попита Елиас.
- Ай, пискюлчето, пискюлчето!
Появата на Елиас в дневната бе посрещната със мощни възгласи на удивление. Доня Мерседес, която седеше на дивана, незабавно стартира да ръкопляска, а когато внукът й смъкна ципа и сподели обемистата подутина сред краката си, издаде едно дълготрайно и възмутено " ууууф ", което последователно мина в избухлив смях. Фелиса, застанала права до нея, също се засмя и в случай че не запляска с ръце, то беше от невзискателност, макар че заслугата за това значително бе и нейна.
" Колко доста ти е пораснало нослето – означиха, – не вярвахме, че ти е толкоз огромно! " Двете дами започнаха да се надпреварват в мненията си и сякаш им се искаше те да звучат все по-неприлично, само че в това време не бяха даже и остроумни: " С нос като този няма да ти липсват гаджета! " Елиас стартира безочливо да пристъпва, като на всяка крачка накуцваше предумишлено, като че ли вместо гръбначен дирек имаше дълга пружина. Единият му крайник в действителност беше малко по-къс от другия и в фамилията се майтапиха, че в случай че не беше това накуцване, нямаше да е толкоз непохватен.
- Какъв мъничък Хаймито си ми единствено! – възкликна доня Мерседес, тъй като предпочиташе да го назовава по този начин, а не " куцльото ".
- Да – сподели той с предумишлено задграничен акцент, – Хаймито Първи на Испания и Пети на Германия и по божия воля император на всички, носещи името Хаймито, популярен крал на Хаймитоландия
Баба му и Фелиса към този момент не се смееха, а напряко бухаха като кукумявки. Доволен от триумфа си, Елиас стартира да театралничи като скулптура и да издава напред долната си челюст, с цел да припомня на тази на императора. Изведнъж се огледа в близост и потърси с взор някого или нещо, което трябваше да е наоколо.
- Няма ми го кучето – сподели. – Фоска, Фоска!
В кошницата си от ракитови пръчки остарялата Фоска, обезпокоена от толкоз доста олелия, се задоволи единствено да се обърне на другата страна. Доня Мерседес си издуха носа и въздъхна дълготрайно. Толкова доста смях я беше докарал до безсилие.
- Какъв е сюжетът на творбата? Няма ли да ни представиш някой фрагмент?
- Ами към момента не съм го написал! Най-важното беше да се подбере подобаващото облекло. Останалото ще пристигна от единствено себе си Просто е. Лакомствата, с които да се нахранвам, панираното филе от змиорка, суровите стриди, свинските наденички Това му би трябвало на един мъж! И огромните глътки бира. А по-късно в манастира в Юсте с всички тези заболявания Знаеш ли, че с изключение на подагра имаше и хемороиди и не знам си още какво, че нямаше нито един зъб в устата си, че стомахът му не можеше да преработва храната? Но за шанс докторите постоянно бяха отсреща. Хрумна ми Хрумна ми, че бих могъл да се изсера и някой, който се прави на доктор, би могъл да обиколи помещението, да покаже на всички наличието на гърнето и да изиска мнението на хората от публиката.
- Господи, каква гнусота! – възкликна баба му, запушвайки инстинктивно с ръка носа си.
- Типичен коментар за човек от провинцията. В Мадрид, без да загатвам Ню Йорк или Париж, биха споделили, че това е върхът на модернизма, монумент на предизвикването, върховен преход към селенията на изкуството, гибел за най-проядените от молци условности
- Може и да е коментар, характерен за човек от провинцията, само че без значение от всичко си е цялостна гнусота – настоя доня Мерседес.
За да изрази солидарността си с нея, Фелиса седна до господарката си и поклати глава с известна неестественост.
- Каква гнусота, напряко непоносимо и – Не й хрумнаха други синоними. – Голяма гнусота!
- Разбира се – сподели Елиас, без да покаже дали я е чул, или не.
Изтича в кухнята и незабавно се върна, прелиствайки страниците на " История на изкуството ".
– Тук е.
Сложи книгата в скута на прислужницата.
- Кое? – попита тя с известно съмнение.
- Ами това.
Посочи различен от портретите, рисувани от Тициан, с един прибързано застарял и печален, аскетично облечен в черно император без никакви декорации или бижута по облеклата.
- Не си го и помисляй! – възпротиви се Фелиса.
- Защо? Не би трябвало да позволим да наподобява половинчато. Това е произведение в две дейности. Ето го костюма за първо деяние. Този за второто към момента никой не го е виждал!
- Много работа ми отвори! Не си и помисляй за още един костюм!
- Но не разбираш ли? Много е значимо. Без тези облекла представлението ще бъде напълно безлично и нищо няма да се получи!
- Не, не и не.
Пререканието продължи в този дух, до момента в който Елиас не промени тактиката, давайки си тип, че се признава за надвит в този спор:
- Добре. Принуждаваш ме да правя неща, които не би трябвало да върша. Принуждаваш ме да се апелирам на Менкес.
- Пари ли ти трябват? – вметна разтревожено бабата.
- Коя е тази Менкес? – попита другата.
Менкес беше шивачка, специалистка в ушиването на театрални костюми, само че Елиас избра да ги остави в незнание и да си мислят каквото желаят.
- Имаш ли потребност от пари? – попита още веднъж бабата.
- Непрекъснато нуждая се от пари.
- Ах, Елиас, да забележим в какво се забъркваш – рече Фелиса с жалостив звук.
Той усети, че скоро ще успее да я убеди. Видимо налегнат от положително въодушевление сподели:
- Мисля си, че различен персонаж би могъл да бъде един комар. Комарът, предизвикал гибелта на Карлос V. Кралят бил разпоредил да му създадат езерце, до което да прекарва следобедите си в ловене на риба, само че единственото, което хванал, бил палудизмът, който го вкарал в гроба!
Тук направи дълга пауза. После притвори и обърна очи като обречен на смърт и заприказва още веднъж с задграничен акцент:
- Твърдо изповядвам, както всички ние имаме вяра и изповядваме това, което Светата Майка Църква
- Да не замесваме Църквата – прекъсна го Фелиса.
Елиас се опита да възнегодува, само че го направи единствено с жест.
- Какъвто си ми религиозен – усмихна се бабата.
- Искате ли да пресъздам на театралната сцена гибелта на императора, или не?
- Уповаващ се на Бога – настоя бабата. – Винаги заобиколен от хора в раса, постоянно податлив да се отдаде на молитва
- Това беше доста от дълго време.
- Не толкоз. Тогава ти беше осемнайсетгодишен.
- Седемнайсетгодишен!
- Лошо ли е да бъдеш добър християнин? – попита недоверчиво Фелиса.
Елиас подскочи леко с дясното си късо краче.
- Тогава да направя мюзикъл, един тип рок опера? Като " Исус Христос суперзвезда " да вземем за пример, само че с Карлос V и изповедника му. Имам и готово заглавие: " Суперзвезден Катехизис! "
Неумело се опита да имитира някои от похватите на безконечните клакьори и без да стопира да прави танцови стъпки, напълно неопитен запя диалогична песничка, в която ниските тонове се редуваха с други по-високи, целящи да предадат по-голяма мелодичност на отговорите:
- " Християнин ли си? " " По божия благосклонност съм християнин! " " Какво значи да си християнин? " " Да бъдеш християнин значи да си почитател на Христос! "
Доня Мерседес се разсмя. Ядосана, Фелиса я погледна заплашително:
- Престанете! Стига към този момент!
- Фелиса, апелирам те
- Какво непочтително държание! Не знам за какво го позволявате тук, в дома си, а и на личния си внук!
Объркана, Фелиса стана от дивана. После, затръшвайки вратата след себе си, влезе в кухнята.
- Какво пък й става в този момент на тази? – попита изумен Елиас.
Баба му повдигна плещи.
- Хайде. Върви при нея и й кажи нещо, с което да я успокоиш.
Автомобилът " Додж Дарт " спря до пешеходната пътека с качено на бордюра предно дясно колело и с съвсем допряна до електрическия дирек предна ризница. Доня Мерседес, возеща се на мястото до водача, отвори вратата и изсумтя.
- Всеки път шофираш все по-лошо, момичето ми. Явно остаряваш – сподели тя, въпреки Фелиса да бе с осемнайсет години по-млада от нея.
Прислужницата излезе от колата, с цел да ревизира.
- Не съм спряла по никакъв начин зле – отвърна.
- Оглупяваш с всеки минал ден. Ела, помогни ми.
Каза й " помогни ми ", само че Фелиса трябваше сама да направи всичко: да отвори задната врата, да вземе в ръце клетата Фоска, увита в овехтялото й шотландско одеяло, и с висок глас да повика ветеринаря. Фоска, без да помръдне и един мускул от тялото си, издаде напълно леко ридание. Чуха стъпки, идващи от вътрешността на клиниката, бабата сграбчи дръжката на вратата и подкани с жест Фелиса да се върне в колата и да потърси по-добро място за паркиране.
- Побързайте, тъй като ми тежи – сподели, до момента в който вратата се отваряше и през нея се появи кръглото лъскаво лице на Лаура, дъщерята на Лумбрерас.
Без да й даде опция да каже каквото и да е, доня Мерседес отиде в чакалнята и седна на дивана с животинчето в скута си. Стените бяха облепени със фотоси на кучета от разнообразни породи. Фоска беше с неопределена порода и бе прибрана от дребната уличка зад огромната къща още като напълно малко пале, по тази причина не приличаше на нито един от тези ярки представители на расата. Доня Мерседес запуши носа си с кърпичка и изплака:
- Клетата ми Фоска, моята Фоскита
Лаура, говорейки несвързано, се затича, с цел да уведоми татко си, който незабавно се зае със случая. Лумбрерас беше един високомерен и бухнал мъж, преднамерен духовник. Седна до старата жена и погали влажната муцунка на кучето, което постепенно притвори очи. В успокоителните му думи имаше нещо асептично и машинално, което доста накърняваше доверието в него.
- Скъпа моя Мерседес, щерка ми ми сподели, че сте се обаждали Вече знаем, че за всички ни най-сетне настава моментът. Той настава и за тези, които ни съпровождат в живота. Този миг е мъчителен повече за нас, в сравнение с за тях. Да забележим. Увиснали и уголемени цицки? Да. Сериозни болки и премеждия – също. Обща изнемощялост, двигателни усложнения Не се тормозете. Няма да усети нищо. Една инжекция, последвана от лека сънливост, която последователно става все по-дълбока, и това е.
Фоска, която като че ли разбра, че приказват за нея, отвори очи и погледна господарката си, която едвам сдържаше напиращия от дълбините на душата й стон.
- Клетата ми Фоскита – промълви още веднъж. – Всичко схваща.
- Знам, че това е доста тъжно, само че за жалост, нищо не може да се направи
Доня Мерседес прибягна до метафизичен изводи:
- Смъртта прави всички ни равни. Животни, хора. Хората малко по малко ги трансформира в животни, а животните – малко по малко в хора, не е ли по този начин?
Кучката, с огромните си увиснали уши и с конските си предни зъби, постоянно е била грозна, а с напредването на заболяването грозотата й ставаше все по-очевидна.
- Вярвам, че тя схваща всичко, което си споделяме – продължи старата жена. – Ако в този момент стартира да приказва, въобще няма да се учудя. Представяте ли си? Представяте ли си я да ми споделя: " Защо ми причиняваш това, откакто постоянно съм ти била вярна, постоянно съм те обичала и постоянно съм ти посвещавала всички мигове на благополучие през тези 10 години? "
- Добре, добре, скъпа ми Мерседес – сподели Лумбрерас, вземайки кучето и приспивно полюшвайки го като бебе.
Жената смъкна шотландското одеялце, с което бе покрито животното, и го отдръпна от себе си. Като че ли този жест й оказа помощ още веднъж да възвърне нормалната си откровеност.
- И какво се прави с едно умряло животно? – попита, мушвайки кърпичката в ръкава си. – Къде би трябвало да бъде занесено?
- За това не се тормозете. Ние – тук ветеринарният доктор подкани щерка си, която му асистираше с печален тип – ще се погрижим за Фоска.
И двамата се изправиха на крайници.
- Мога ли? – попита тя, акцентирайки дланта на ръката си.
- Разбира се.
Доня Мерседес напълно постепенно и леко погали кучето, което още веднъж издаде ням вопъл, може би последния си.
- Много благодаря. Изпратете ми фактурата – сподели едвам чуто старата жена.
Докато сгъваше дребното шотландско одеялце, Лаура я придружи до изхода. После се върна при татко си в стаята за прегледи. Кучето лежеше върху масата под мощната бяла светлина на лампите. Докато ровеше в чекмеджетата с принадлежности, Лумбрерас индиферентно завърза животното, което явно нямаше сили даже да се помръдне и очевидно се бе примирило със ориста си. Той постави една спринцовка за еднократна приложимост върху алуминиевата помощна масичка и редувайки пръст след пръст, нахлузи на ръцете си чифт латексови ръкавици. Преди да разпечата дребната спринцовка, за финален път втренчено погледна кучето.
- Фоска, Фоска – сподели той.
Наведе се ниско над цицките й и надълбоко умислен ги огледа. После, вдигайки взор към тавана, усърдно ги опипа. Лаура се досети, че татко й преди малко е направил ненадейно изобретение.
- Ти какво мислиш? – попита я той, без да чака отговор.
Младата жена продължи да следи деликатно. Лумбрерас изчака да изминат няколко секунди, преди да каже:
- Няма тумори.
Последва пауза. После Лаура попита:
- А какво?
- Мляко.
- Мляко ли?
- Галакторея – настоя ветеринарят. – Често се появява в напредналия етап на половия цикъл.
- А двигателните усложнения?
- Кой знае. Слаба температура, общо неразположение повода може да е всякаква.
С глава уточни към улицата.
- Виж дали ще можеш да я настигнеш. Кажи й да се върне.
Беше му направило усещане мощното терзание на старата жена и мисълта да разведри деня й увеличи настроението му. Докато чакаше и галеше Фоска, се усети, че си тананика арията " Наздравица " от операта " Травиата ". Чу звук зад тила си и извика:
- Влизайте, влизайте!
Доня Мерседес, съпроводена от Лаура, пристъпи нерешително напред. Ветеринарят не видя, че тя не носи в ръце шотландското одеялце.
- Влезте – повтори той.
Възрастната жена в този момент изглеждаше по-ниска, в сравнение с преди няколко минути. Застана на няколко сантиметра от масата и погледна кучето, което я поздрави с леко помахване на опашката си и едвам чуто изръмжа.
- Добри новини. Касае се за подправена бременност. Може да се каже един тип психическа бременност.
Вестта бе последвана само от цялостна тишина.
- Какво ще рече това? – попита най-после доня Мерседес.
- Случват се такива неща. Понякога признаците толкоз си наподобяват Нищо. Няма нищо ужасно. Да не яде нищо през идващите двайсет и четири часа и не й позволявайте да се лиже, тъй като по този начин ще подтиква активността на жлезите Иначе тя е доста добре и при положителни условия би могла да живее още няколко години.
Лумбрерас смъкна със звучно шибане ръкавиците от ръцете си.
- Не разбрахте ли, доня Мерседес? – добави удовлетворен той. – Все още няма за какво да отписваме Фоска. Сега незабавно я качваме в колата и можете да си я отведете у дома.
С ненадейно непоколебим звук старата жена отвърна:
- Сметнах, че всичко е станало ясно. Вече се сбогувах с нея. Сега вие сторете това, което е нужно да извършите.
Отправи се към изхода и даже не се спря, с цел да добави:
- И не забравяйте за фактурата. Приятен ден.
Бащата и дъщерята се спогледаха, а след това наблюдаваха с очи доня Мерседес, която на излизане остави вратата отворена.
На улицата я очакваше доджът, спретнат в двойната редица коли. Фелиса, с подложен предпазен колан, леко се наведе и протегна ръка, с цел да вдигне копчето и да освободи ключалката на вратата, която след това мъчно отвори с върха на пръстите си. За да се настани на мястото си, старата жена се хвана с дясната си ръка за горния завършек на вратата, а с лявата – за горния завършек на облегалката на седалката. Както на всички възрастни хора, и на нея й беше мъчно да се качва в коли и да слиза от тях (и още повече да слиза и да се изкачва по стълби). Цялата интервенция преминаваше през няколко етапи. По средата на две от тях се спря за миг, с цел да каже:
- Колко си неоправна, дъще. Дори и в този момент не съумя да намериш уместно за паркиране място.
Фелиса изду бузи и леко изсумтя. Възрастната жена отговори със мощно затръшване на вратата.
- Към у дома ли? – попита Фелиса.
- Накъде другаде?
Когато дойдоха, тук към момента миришеше на агнешките котлети, печени на фурна за обяд.
- Да забележим дали ще можем малко да проветрим – сподели доня Мерседес.
- Това към този момент е ваша работа. Не моя.
Багажът на Фелиса продължаваше да си стои там, където го бяха оставили още сутринта, струпан до ателието на майстора на чадъри. Сред него очевидно се открояваше куфарът от изкуствена кожа, платен преди двайсет и шест години, когато бе решила да се махне от този дом, с цел да подписа брак с един железар, който след това се оказа цялостен непрокопсаник. Около куфара бяха струпани няколко кашона, цялостни с най-различни неща. В някои от тях бяха нагънати облекла, множеството от които бяха наследени от доня Мерседес, която в никакъв случай не изхвърляше дреха, преди да я е предложила на някого.
В други бяха подредени фотоси в рамки: фотографии на Фелиса със фамилията й, преди да стартира да работи като прислужница, на сестра й в деня на сватбата й в църквата на селото, на племенниците й като бебета или по време на първото им причестяване, на най-големия от тях при полагането на военна клетва, на старши помощник-капитана при сватбеното й странствуване до Флоренсия Това бяха фотоси от едно допустимо мислено съществуване, а до тях имаше и няколко други от действителния живот, от живота й с доня Мерседес, която постоянно отхвърляше да застане пред обектива на фотоапарата.
- Цял един живот – въздъхна Фелиса, а по-късно, с цел да придаде повече съвестност на думите си, затананика: " Цял един живот бих те глезила "
Доня Мерседес влезе в помещението, което назоваха кабинет и което след гибелта на брачна половинка й преди седемнайсет години беше почнало да придобива онази овехтялост, която нарушаваше всички други улеснения в останалата част на къщата.
В него, сред един неподвижно застопорен велосипед, сбирка от марокански чайници и развалена шевна машина, се намираше шкафът, в който пазеха документите. От най-горното чекмедже тя извади една спестовна брошура и дребна директория. Когато откри търсената фактура, Фелиса таман излизаше от тоалетната. Шумът от пълнещото се с вода казанче както нормално спря с до известна степен обезпокоително бълбукане. Подаде й отворената по средата директория.
- Това е последната записка. Всичко е както би трябвало, нали?
Фелиса, сходно на засрамено момиче, сведе надолу взор. Доня Мерседес й подаде досието.
- Колата към този момент е на твое име. Застраховката е платена до юни.
- И защо ми е тази кола, която харчи толкоз доста? – изстена прислужницата.
Започна да подрежда нещата в багажника на доджа. Тези, които не се събраха, постави на задната седалка.
- А ти твърдеше, че няма да се събере всичко – укори я старата жена от последното ходило пред входа на къщата.
Отпред към момента имаше задоволително място и доня Мерседес я накара да отиде в кухнята и да вземе мрежата със сливи.
- Цялата ли?
- Цялата. Нали толкоз ти харесват!
Фелиса извърши поръчението и по-късно застана до доджа, без да знае какво още да направи.
- Имате ли потребност от нещо? Искате ли да ви поднасям готовата вечеря? – попита тя най-после.
Доня Мерседес отхвърли с клатене на глава и погледна към небето, като че ли казвайки: " Тръгвай си към този момент, в случай че не искаш по пътя да те засти
" Добрата известност " е разказ за потребността да намерим своето място на този свят
Игнасио Мартинес де Писон е един от най-популярните писатели в актуалната испанска литература. Зад гърба си има доста романи, сборници с разкази и сюжет за филм. Той е притежател на голям брой влиятелни награди, като за романа си " Добрата известност " (2014) печели Националната премия за литература на Испания.
Романът " Добрата известност " е завладяваща фамилна хроника, която се разпростира в границите на трийсет години, изпълнени с доста очаквания и разрушени фантазии, благополучие и разочарования, като всичко това се развива на фона на вълнуващи събития от испанската история. Роман за това, което наследяваме от предишното, и за потребността да намерим своето място на този свят.
50-те години на ХХ век, Мелиля. Самуел е сефарадски евреин, а брачната половинка му Мерседес е католичка. Те водят спокоен и благополучен живот с помощта на процъфтяващия си бизнес. Въпреки това постепенната деколонизация на Мароко принуждава от ден на ден испанци да бягат от Протектората и фамилията на Самуел се изправя пред тежка алтернатива – да се реалокират в Испания, страна, на която в никакъв случай не са гледали като на собствен дом, или да се открият в новосъздадената страна Израел. На фона на настъпващите радикални промени и непрекъснатата неустановеност съпрузите на междинна възраст с паника възнамеряват своето лично бъдеще и това на двете си млади дъщери Мириам и Сара.
70-те години на ХХ век, Сарагоса. Испания постепенно се пробужда за модерната ера. Семейството се е разраснало и Мерседес се бори да го резервира цяло и единно. Но всеки от членовете му крие своите секрети и вътрешни грижи – Мириам би трябвало да се оправи с отчуждението, настъпило сред нея и двамата й синове Даниел и Елиас, както и да реши проблемите в брака си, откакто е разкрила лъжите на брачна половинка си; Сара е блудната щерка, която се завръща, откакто преди години е избягала с годеника си, само че въпреки че се пробва да сътвори нов живот за себе си, неизказаните истини се издигат като бариера сред нея и околните й.
Семейните спорове се задълбочават още повече след едно изненадващо наследство, което може вечно да унищожи и раздели фамилията. Ще съумеят ли да намерят верния път между тях и ще се възстановят ли дълбоките връзки сред членовете на фамилията, или ориста ще ги отдалечи вечно?
Мартинес де Писóн е един от най-значимите испански писатели през днешния ден. Роден е в Сарагоса през 1960 година Когато е деветгодишен, остава без татко. Учи в йезуитско учебно заведение, а по-късно приключва испанска лингвистика в университета на Сарагоса и италианска в Барселона, където живее от 1982 година Литературната си кариера стартира през 1984 година Автор е на 12 романа. По негови сюжети и романи са основани няколко кино лентата, измежду които " Странични пътища " (с две кино екранизации по този роман), " Тринайсетте рози " и " Чико и Рита ", всичките с номинации за премиите " Гойя ", а третият – с премия. Книгите му са получили общо 17 литературни награди, 5 от които са за романа " Присъдата на утрешния ден ".
Превод Румен Руменов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Добрата известност " на Игнасио Мартинес де Писон
Последният месец от живота й трябваше да бъде месецът на сбогуванията. Но защото доня Мерседес явно към момента беше в положително здраве, никой от тези, които бе помолила да я посетят у дома, не би могъл да допусна, че същинската причина за това нейно предпочитание е предчувствието за близката й гибел. Тя помоли да я извинят, че ги кани незабавно от през днешния ден за на следващия ден, само че посочи и напълно безапелационни аргументи.
На Даниел, най-големия от петимата й внуци, сподели, че моторът на автомобила й " Додж дарт " почнал необичайно да буботи и че избира той (а не безполезната Фелиса – намерения го, само че се въздържа да го изрече на глас) да приказва с монтьора от сервиза.
- Издава чудноват звук ли? На мен ми се коства, че си работи както постоянно. Ето, бабо, чуй! Това е същинска симфония! – възкликна Даниел, който бе подал глава през прозореца на колата, като натискаше и отпускаше с експресивен жест на популярен диригент педала на газта. – Брум! Брум, брум! Брууум!
Автомобилът беше модел от средата на шейсетте години, сив на цвят, с черен покрив. От вътрешния джоб на вратата на колата Даниел извади старите ръкавици за шофиране на дядо си. Преди да си ги постави, ги погледна с известно предрешение.
- Качвай се, бабо – подкани я той. – Ще пообиколим в близост.
- Да пообиколим ли? Сега?
- Трябва да се убедим, че всичко е наред, нали?
- Но аз съм облечена по домашному!
За пет минути се преоблече и смени обувките си. Зад гърба й се появи затичалата се след нея Фелиса, размахвайки над главата си пощенски плик.
- Към центъра ли отивате? – попита.
Дребна на растеж, леко прегърбена, с мише лице, Фелиса беше прислужницата, готвачката, а когато се наложеше, и шофьорката на доня Мерседес.
- Не, не отиваме в центъра – отвърна тя.
- А няма ли да минете около някоя пощенска кутия?
- Дай ми го, Фелиса, дааай ми – сподели Даниел, преувеличавайки нетърпението си, а след това се усмихна. – Със сигурност ще минем около някоя пощенска кутия!
Доня Мерседес сграбчи пощенския плик и хвърли незадълбочен взор на написания на него адрес. Галина Бланка и пощенска кутия в Барселона: очевидно лотарийни билети за разиграване на сервиз за хранене. Преди да прибере плика в жабката на колата, тя погледна и адреса на подателя, който се оказа този на дома й в провинцията. Жестът на утвърждение от страна на доня Мерседес бе толкоз ненатрапващ се, че даже и самата Фелиса не го видя.
- Хайде, хайде, тръгваме! – викна внукът й, като хвана с две ръце кормилото.
Даниел беше привързан към моторите и колите и нееднократно бе молил баба си да му даде доджа, с цел да отиде на екскурзия с другарите си или с приятелките си. Един подобен автомобил, въпреки към този момент да беше същинска светиня от предишното, постоянно предизвикваше мнения на възхита. Завиха около наподобяващите на покои къщи на американците, които към момента назоваха по този начин, въпреки че в тях към този момент не живееха офицерите от въздушната база, и излязоха на автомагистралата за Логроньо. Там Даниел мощно натисна педала на газта.
- Това страшилище напряко гълта пътя пред себе си, виж единствено какво ускоряване! – извика радостно той.
Пътуваха със свалени стъкла на прозорците на колата и свистенето напразно ги караше да покачват глас. Даниел уточни стрелката на знака за количеството на бензина, която сочеше бранша за резервата.
- Я гледай! Почти нямаме бензин!
- Фелиса към този момент даже не помни по какъв начин бензинът се сипва в резервоара! – отвърна баба му, а след това добави напълно безшумно: – Аз пък още по-малко.
Няколко километра по-нататък видяха указателната табела на една бензиностанция, само че колата я отмина. Жената погледна безмълвно внука си, който пусна радиото. Зазвуча припевът на една ария на " Дайър Стрейтс ", станала шлагер през лятото, и Даниел си я затананика на негоден и очевидно неусъвършенстван до дъно британски. Когато стартира да звучи солото на китарата, той стартира да почуква по кормилото с един прочут единствено на него темп.
Доня Мерседес нададе мощен зов и притисна с пръсти слепоочията си, само че го направи като на игра, както би го направила и пред някое малко момченце, насочило към нея пластмасов револвер. Отново видяха указателна табела за намираща се наоколо бензиностанция. Даниел включи спешните светлини и се преустрои в най-дясната лента, само че и в този момент отмина отбивката.
- Ииихууу! – извика Даниел, натискайки още веднъж газта.
- Чудо огромно! – възпротиви се баба му, а той избухна в смях.
Движеха се бързо заради слабия трафик, изпреварвайки рейсове и камиони. Внезапно моторът на колата стартира да прекъсва и да работи на тласъци, а автомобилът взе да губи скорост. Даниел спря радиото и погледна стреснато баба си.
- Ай, ай, имам възприятието, че ще се наложи да буташ!
Доня Мерседес недоволно изсумтя. Бяха подминали две бензиностанции, а в този момент! Не съумя да довърши мисълта си, тъй като се досети, че това е още една от шегите на внука й.
- Кога ще пораснеш бе, Даниел? Кога ще престанеш да се държиш като дете?
А той многозначително й намигна.
- Бааабенце, бааабенце
- Не ме наричай по този начин! Аз съм ти баба, не съм ти бааабенце!
Шумът на мотора се върна към естествения си темп. Междувременно Даниел, пробвайки се да сдържи смеха си, гледаше отдолу под око баба си.
- И престани да ме гледаш с този взор! Понякога в действителност изглеждаш неуместно!
- Сега ще ми кажеш, че съм същият като дядо си.
- Там е работата, че не си същият.
Напрегнатостта й сякаш внезапно изчезна.
- Не – сподели тя. – Ти си по-добър. По-хубав си, по-симпатичен.
Спряха на идната бензиностанция. Без още Даниел да е съумял да й каже и дума, баба му пъхна в ръката му няколко банкноти.
- Колко време не си проверявал равнището на маслото? А налягането в гумите?
- Ти по този начин си мислиш!
Оставиха го за различен път. Вече с цялостен контейнер поеха още веднъж по автомагистралата, само че в противоположна посока. За да стигнат до къщите на американците, би трябвало след няколко километра да тръгнат по отклонението за летището. Колата обаче продължи напряко към центъра.
- Къде ме водиш?
Отведе я във фотографското ателие " Фото Студио Темпо " на Фернандо ел Католико. Качи колата на тротоара на ъгъла с " Бретон " и й оказа помощ да слезе. После я хвана на разположение и я води до витрината, на която имаше изложени фотоси на младоженци и на деца, облечени с облекла за първо причестяване. Имаше фотоси и на бебета, а измежду тях и фотография на момиченце на към пет годинки.
- Сега какво ще кажеш? – попита Даниел. – Тя ли е, или не е тя?
- Но нали се бяхме разбрали, че ти нямаш нищо общо?
- Така споделя майка й, не аз.
- Ти и брат ти ще ме подлудите!
- Хайде, де! Прилича ли на мен, или не?
Доня Мерседес се приближи толкоз покрай витрината, че съвсем докосна стъклото с нос. Очите без подозрение бяха със същия кестеняв цвят, брадичката и челото напомняха тези на дребния Даниел отпреди двайсет години. Но устата В рода им никой в никакъв случай не е имал такива устни.
- Не е имало и червенокоси като Елиас
- С тези уши
- Наследила е нещо от майка си, най-малко по този начин си мисля.
- Добре. Убеди ме. Какво мислиш да правиш?
- Нищо, бабо, нищо. Щом майка й споделя " не ", значи не.
- Говори ли отново с нея?
- През живота си съм я виждал единствено два пъти. Когато приказвах с нея и несъмнено, през онази вечер, когато се сбогува с моминските си години
- Не е нужно да влизаш в детайлности! Знаеш ли какво ще направя? Ще вляза тук и ще попитам по какъв начин се споделя момиченцето, кое е, къде живее Ще приказвам с майка му и ще схвана всичко.
Даниел изсумтя недоволно.
- Не си и помисляй. Нали към този момент ти споделих, че тя отхвърли да е мое?
- А какво друго да каже клетата? Да, че е твоя щерка и че държанието й е, меко казано, смело, откакто в навечерието на сватбата си стартира да прави свинщини с един чужд Вижте ме какъв брой съм смела! Голямо знамение, в случай че мъжлето й разбере! Ако ще, да го разбере и целият свят! – Посочи входа и към този момент с изцяло сериозен звук добави: – Дръпни се. Пусни ме да мина.
Видимо под напрежение, Даниел не помръдна. Гласът му прозвуча безшумно и умолително – по същия метод в детството си нерешително умоляваше татко си да не го санкционира и притичваше до нея с молба да застане в негова отбрана. Не беше ли задоволително уверението, че няма нищо общо с това момиче? Че то си е измислило всичко? Че той в никакъв случай не е докосвал майка му? Всичко е една груба неистина, една неуместна смешка, която му бе хрумнала преди пет години, когато двамата се разхождаха в близост и видяха фотографията на бебе, притиснато в прегръдките на майка си Беше в действителност невероятно това момиченце да е същото!
- Това момиче не е твоя кръв, Даниел. То е наша кръв. Ако мислиш, че можеш да избегнеш отговорността, то ние не можем да си го позволим. Защото – каквото и да прави и където и да се намира – то ще продължава да бъде част от фамилията. А фамилията е най-важното нещо. Това, че ти не вземаш никакво отношение, не значи, че и останалите
- Но за какво я защитаваш? – прекъсна я той. – Бабо, чуй ме добре: тя не е моя щерка. Разбра ли? Не е.
Доня Мерседес го погледна право в очите и след това леко поклати глава. Разбрал ли е Даниел къде живеят родителите? Говорил ли е с дамата след раждането? Дано най-малко знае на кой адрес обитават
- Същият цвят на очите! И това е всичко! – възрази Даниел нетърпеливо и уточни към витрината. – И тези младоженци тук имат същите на цвят кестеняви очи. А това момче с моряшката униформа? Всички ли са мои деца? Защо не намериш телефонните им номера, с цел да им се обадиш и да им обясниш всичко за фамилията и за правилата?
- Дръпни се, Даниел.
- Как искаш да ти обясня, че не е?
- Дръпни се!
Младежът цъкна с език и й направи път, с цел да може баба му да мине. Тя потегли към ателието, мърморейки:
- Ей по този начин, за нищо, ще уморите майка си
От улицата той можеше да види края на плота на тезгяха и дребната врата, водеща към лабораторията. Забеляза по какъв начин притежателят на фотографското ателие влиза и излиза през тази врата. Две минути по-късно го видя да съпровожда баба му до изхода. Доня Мерседес стискаше пай хартия в ръката си. Мъжът свъсено погледна към Даниел, а той възприе погледа му като укор. Бабата и внукът не си продумаха нищо, до момента в който не влязоха в колата. Какво ли му бе споделила на този човек? Какво ли му бе обяснила, с цел да го накара да й даде адреса?
Светофарът на площад " Сан Франсиско " ги принуди да спрат и старата жена му подаде листчето. На него фактически имаше написан адрес. Беше адресът на един ресторант.
- Какво е това?
Все още нацупен, Даниел не разбираше нищо. Светофарът светна зелено. Той подкара колата.
- Ще ми обясниш ли какво е това?
- Хайде да забележим дали един път ще си събереш акъла – отвърна баба му. – В целия град няма по-добър ресторант за сватбени тържества.
Даниел продължаваше да не схваща нищо. Тогава тя на собствен ред му намигна.
- Така ми сподели фотографът. А аз мисля, че той не приказва празни приказки!
Бабата се разсмя. Смехът й беше по-скоро ням, звучеше като поредност от леки конвулсии, които най-после прекосяваха в малко хълцане. Този, който не я познаваше, би си помислил, че хленчи. Но тя се смееше, смееше се на драго сърце и даже й беше мъчно да разчленява думите. Положи старания да произнесе едно цяло изречение.
- Понякога се чудя по какъв начин може да си толкоз доверчив – сподели най-после.
Даниел изду бузи и насочи вниманието си към шофирането. После внезапно изпусна всичкия въздух, насъбран в устата му, и си разреши да се усмихне.
- Колко си доверчив, Даниелито, какъв брой си доверчив
Бяха стигнали до футболното игрище. Оттук до у дома не ги спря нито един светофар.
Когато дойдоха, доня Мерседес докосна с длан устните си и отвори жабката.
- Писмото! Толкова сме глупави, че забравихме
Баба му се обади на Елиас, брата на Даниел, с цел да му каже да опитва последните детайли от костюма на Карлос Ѵ, който Фелиса бе ушила предната нощ. По средата на кухнята, по потник и долни гащи, Елиас направи каквото му бе заръчано. Фелиса първо му оказа помощ да обуе едни боксерки и по-късно да навлече върху тях необятни панталони. После му нахлузи една кафява блуза и му облече необятен елек.
- Не трябваше ли първо да си сложа? – промълви напълно безшумно Елиас.
- Необходимо ли етова? – попита и Фелиса едвам чуто.
- Също като на картината, споделих ти.
Имаше поради един от портретите на императора, рисувани от Тициан. Фелиса, кълнейки през зъби, се надвеси над масата, с цел да огледа още веднъж гравюрата. Тя фигурираше в единия от дебе
лите томове на " История на изкуството " от маркиза на Лозоя. За да не се затваря, бяха затиснали страницата със захарницата и с бурканчето за кафе. Повдигна с ръка бурканчето, до момента в който разглеждаше долната половина на портрета. Там биеше на очи огромната издаденост на бронята в региона на слабините, подсказваща като че ли за големия размер на мъжкия сексуален орган. Именно нея имаше поради Фелиса, когато попита дали е належащо това. Отново я покри с бурканчето за кафе, взе един банан от фруктиерата и му го подаде, гледайки настрани.
- Свинщините са твой специалитет – подмятна, правейки се на афектирана.
- Хайде, Фелиса, престани да се преструваш!
Разкопча стегнатото си трико и сложи банана сред бедрата си.
- Е, по какъв начин е? – попита.
Сложил ръце на кръста си, Елиас се задоволи да покаже големия си пакет. Прислужницата пристигна до него с видимо омерзение, с цел да вдигне ципа.
- Скрий това, господинчо!
Елиас се засмя.
- И не се хили по този начин!
Елиас продължи да се усмихва.
- Защо не го пипнеш лекичко?
- Гадняр подобен!
- Направи го в този момент, преди да измачкам
Фелиса не устоя повече и мощно го удари по дупето. Елиас се изсмя. Долните му гащи бяха толкоз дебели, че даже не усети пошляпването. Получи още едно, много по-силно. Ревна толкоз високо, че се чу из цялата къща.
- Значи в този момент ще се глезим, по този начин ли? – попита Фелиса.
От дневната долетя гласът на доня Мерседес:
- Там ли сте? Престанете да си шушукате!
- Още половин минута – извика Елиас.
Фелиса побърза да му облече късото кожено астраганено палто, което доня Мерседес в никакъв случай не бе харесвала, да му постави шапката, или по-скоро такето, на което придаде форма с пет-шест подръпвания. Провеси на врата му верижка и му подаде седефено ножче за отваряне на писма, което извади от стъклената витрина на шкафа.
- А пискюлчето? – попита Елиас.
- Ай, пискюлчето, пискюлчето!
Появата на Елиас в дневната бе посрещната със мощни възгласи на удивление. Доня Мерседес, която седеше на дивана, незабавно стартира да ръкопляска, а когато внукът й смъкна ципа и сподели обемистата подутина сред краката си, издаде едно дълготрайно и възмутено " ууууф ", което последователно мина в избухлив смях. Фелиса, застанала права до нея, също се засмя и в случай че не запляска с ръце, то беше от невзискателност, макар че заслугата за това значително бе и нейна.
" Колко доста ти е пораснало нослето – означиха, – не вярвахме, че ти е толкоз огромно! " Двете дами започнаха да се надпреварват в мненията си и сякаш им се искаше те да звучат все по-неприлично, само че в това време не бяха даже и остроумни: " С нос като този няма да ти липсват гаджета! " Елиас стартира безочливо да пристъпва, като на всяка крачка накуцваше предумишлено, като че ли вместо гръбначен дирек имаше дълга пружина. Единият му крайник в действителност беше малко по-къс от другия и в фамилията се майтапиха, че в случай че не беше това накуцване, нямаше да е толкоз непохватен.
- Какъв мъничък Хаймито си ми единствено! – възкликна доня Мерседес, тъй като предпочиташе да го назовава по този начин, а не " куцльото ".
- Да – сподели той с предумишлено задграничен акцент, – Хаймито Първи на Испания и Пети на Германия и по божия воля император на всички, носещи името Хаймито, популярен крал на Хаймитоландия
Баба му и Фелиса към този момент не се смееха, а напряко бухаха като кукумявки. Доволен от триумфа си, Елиас стартира да театралничи като скулптура и да издава напред долната си челюст, с цел да припомня на тази на императора. Изведнъж се огледа в близост и потърси с взор някого или нещо, което трябваше да е наоколо.
- Няма ми го кучето – сподели. – Фоска, Фоска!
В кошницата си от ракитови пръчки остарялата Фоска, обезпокоена от толкоз доста олелия, се задоволи единствено да се обърне на другата страна. Доня Мерседес си издуха носа и въздъхна дълготрайно. Толкова доста смях я беше докарал до безсилие.
- Какъв е сюжетът на творбата? Няма ли да ни представиш някой фрагмент?
- Ами към момента не съм го написал! Най-важното беше да се подбере подобаващото облекло. Останалото ще пристигна от единствено себе си Просто е. Лакомствата, с които да се нахранвам, панираното филе от змиорка, суровите стриди, свинските наденички Това му би трябвало на един мъж! И огромните глътки бира. А по-късно в манастира в Юсте с всички тези заболявания Знаеш ли, че с изключение на подагра имаше и хемороиди и не знам си още какво, че нямаше нито един зъб в устата си, че стомахът му не можеше да преработва храната? Но за шанс докторите постоянно бяха отсреща. Хрумна ми Хрумна ми, че бих могъл да се изсера и някой, който се прави на доктор, би могъл да обиколи помещението, да покаже на всички наличието на гърнето и да изиска мнението на хората от публиката.
- Господи, каква гнусота! – възкликна баба му, запушвайки инстинктивно с ръка носа си.
- Типичен коментар за човек от провинцията. В Мадрид, без да загатвам Ню Йорк или Париж, биха споделили, че това е върхът на модернизма, монумент на предизвикването, върховен преход към селенията на изкуството, гибел за най-проядените от молци условности
- Може и да е коментар, характерен за човек от провинцията, само че без значение от всичко си е цялостна гнусота – настоя доня Мерседес.
За да изрази солидарността си с нея, Фелиса седна до господарката си и поклати глава с известна неестественост.
- Каква гнусота, напряко непоносимо и – Не й хрумнаха други синоними. – Голяма гнусота!
- Разбира се – сподели Елиас, без да покаже дали я е чул, или не.
Изтича в кухнята и незабавно се върна, прелиствайки страниците на " История на изкуството ".
– Тук е.
Сложи книгата в скута на прислужницата.
- Кое? – попита тя с известно съмнение.
- Ами това.
Посочи различен от портретите, рисувани от Тициан, с един прибързано застарял и печален, аскетично облечен в черно император без никакви декорации или бижута по облеклата.
- Не си го и помисляй! – възпротиви се Фелиса.
- Защо? Не би трябвало да позволим да наподобява половинчато. Това е произведение в две дейности. Ето го костюма за първо деяние. Този за второто към момента никой не го е виждал!
- Много работа ми отвори! Не си и помисляй за още един костюм!
- Но не разбираш ли? Много е значимо. Без тези облекла представлението ще бъде напълно безлично и нищо няма да се получи!
- Не, не и не.
Пререканието продължи в този дух, до момента в който Елиас не промени тактиката, давайки си тип, че се признава за надвит в този спор:
- Добре. Принуждаваш ме да правя неща, които не би трябвало да върша. Принуждаваш ме да се апелирам на Менкес.
- Пари ли ти трябват? – вметна разтревожено бабата.
- Коя е тази Менкес? – попита другата.
Менкес беше шивачка, специалистка в ушиването на театрални костюми, само че Елиас избра да ги остави в незнание и да си мислят каквото желаят.
- Имаш ли потребност от пари? – попита още веднъж бабата.
- Непрекъснато нуждая се от пари.
- Ах, Елиас, да забележим в какво се забъркваш – рече Фелиса с жалостив звук.
Той усети, че скоро ще успее да я убеди. Видимо налегнат от положително въодушевление сподели:
- Мисля си, че различен персонаж би могъл да бъде един комар. Комарът, предизвикал гибелта на Карлос V. Кралят бил разпоредил да му създадат езерце, до което да прекарва следобедите си в ловене на риба, само че единственото, което хванал, бил палудизмът, който го вкарал в гроба!
Тук направи дълга пауза. После притвори и обърна очи като обречен на смърт и заприказва още веднъж с задграничен акцент:
- Твърдо изповядвам, както всички ние имаме вяра и изповядваме това, което Светата Майка Църква
- Да не замесваме Църквата – прекъсна го Фелиса.
Елиас се опита да възнегодува, само че го направи единствено с жест.
- Какъвто си ми религиозен – усмихна се бабата.
- Искате ли да пресъздам на театралната сцена гибелта на императора, или не?
- Уповаващ се на Бога – настоя бабата. – Винаги заобиколен от хора в раса, постоянно податлив да се отдаде на молитва
- Това беше доста от дълго време.
- Не толкоз. Тогава ти беше осемнайсетгодишен.
- Седемнайсетгодишен!
- Лошо ли е да бъдеш добър християнин? – попита недоверчиво Фелиса.
Елиас подскочи леко с дясното си късо краче.
- Тогава да направя мюзикъл, един тип рок опера? Като " Исус Христос суперзвезда " да вземем за пример, само че с Карлос V и изповедника му. Имам и готово заглавие: " Суперзвезден Катехизис! "
Неумело се опита да имитира някои от похватите на безконечните клакьори и без да стопира да прави танцови стъпки, напълно неопитен запя диалогична песничка, в която ниските тонове се редуваха с други по-високи, целящи да предадат по-голяма мелодичност на отговорите:
- " Християнин ли си? " " По божия благосклонност съм християнин! " " Какво значи да си християнин? " " Да бъдеш християнин значи да си почитател на Христос! "
Доня Мерседес се разсмя. Ядосана, Фелиса я погледна заплашително:
- Престанете! Стига към този момент!
- Фелиса, апелирам те
- Какво непочтително държание! Не знам за какво го позволявате тук, в дома си, а и на личния си внук!
Объркана, Фелиса стана от дивана. После, затръшвайки вратата след себе си, влезе в кухнята.
- Какво пък й става в този момент на тази? – попита изумен Елиас.
Баба му повдигна плещи.
- Хайде. Върви при нея и й кажи нещо, с което да я успокоиш.
Автомобилът " Додж Дарт " спря до пешеходната пътека с качено на бордюра предно дясно колело и с съвсем допряна до електрическия дирек предна ризница. Доня Мерседес, возеща се на мястото до водача, отвори вратата и изсумтя.
- Всеки път шофираш все по-лошо, момичето ми. Явно остаряваш – сподели тя, въпреки Фелиса да бе с осемнайсет години по-млада от нея.
Прислужницата излезе от колата, с цел да ревизира.
- Не съм спряла по никакъв начин зле – отвърна.
- Оглупяваш с всеки минал ден. Ела, помогни ми.
Каза й " помогни ми ", само че Фелиса трябваше сама да направи всичко: да отвори задната врата, да вземе в ръце клетата Фоска, увита в овехтялото й шотландско одеяло, и с висок глас да повика ветеринаря. Фоска, без да помръдне и един мускул от тялото си, издаде напълно леко ридание. Чуха стъпки, идващи от вътрешността на клиниката, бабата сграбчи дръжката на вратата и подкани с жест Фелиса да се върне в колата и да потърси по-добро място за паркиране.
- Побързайте, тъй като ми тежи – сподели, до момента в който вратата се отваряше и през нея се появи кръглото лъскаво лице на Лаура, дъщерята на Лумбрерас.
Без да й даде опция да каже каквото и да е, доня Мерседес отиде в чакалнята и седна на дивана с животинчето в скута си. Стените бяха облепени със фотоси на кучета от разнообразни породи. Фоска беше с неопределена порода и бе прибрана от дребната уличка зад огромната къща още като напълно малко пале, по тази причина не приличаше на нито един от тези ярки представители на расата. Доня Мерседес запуши носа си с кърпичка и изплака:
- Клетата ми Фоска, моята Фоскита
Лаура, говорейки несвързано, се затича, с цел да уведоми татко си, който незабавно се зае със случая. Лумбрерас беше един високомерен и бухнал мъж, преднамерен духовник. Седна до старата жена и погали влажната муцунка на кучето, което постепенно притвори очи. В успокоителните му думи имаше нещо асептично и машинално, което доста накърняваше доверието в него.
- Скъпа моя Мерседес, щерка ми ми сподели, че сте се обаждали Вече знаем, че за всички ни най-сетне настава моментът. Той настава и за тези, които ни съпровождат в живота. Този миг е мъчителен повече за нас, в сравнение с за тях. Да забележим. Увиснали и уголемени цицки? Да. Сериозни болки и премеждия – също. Обща изнемощялост, двигателни усложнения Не се тормозете. Няма да усети нищо. Една инжекция, последвана от лека сънливост, която последователно става все по-дълбока, и това е.
Фоска, която като че ли разбра, че приказват за нея, отвори очи и погледна господарката си, която едвам сдържаше напиращия от дълбините на душата й стон.
- Клетата ми Фоскита – промълви още веднъж. – Всичко схваща.
- Знам, че това е доста тъжно, само че за жалост, нищо не може да се направи
Доня Мерседес прибягна до метафизичен изводи:
- Смъртта прави всички ни равни. Животни, хора. Хората малко по малко ги трансформира в животни, а животните – малко по малко в хора, не е ли по този начин?
Кучката, с огромните си увиснали уши и с конските си предни зъби, постоянно е била грозна, а с напредването на заболяването грозотата й ставаше все по-очевидна.
- Вярвам, че тя схваща всичко, което си споделяме – продължи старата жена. – Ако в този момент стартира да приказва, въобще няма да се учудя. Представяте ли си? Представяте ли си я да ми споделя: " Защо ми причиняваш това, откакто постоянно съм ти била вярна, постоянно съм те обичала и постоянно съм ти посвещавала всички мигове на благополучие през тези 10 години? "
- Добре, добре, скъпа ми Мерседес – сподели Лумбрерас, вземайки кучето и приспивно полюшвайки го като бебе.
Жената смъкна шотландското одеялце, с което бе покрито животното, и го отдръпна от себе си. Като че ли този жест й оказа помощ още веднъж да възвърне нормалната си откровеност.
- И какво се прави с едно умряло животно? – попита, мушвайки кърпичката в ръкава си. – Къде би трябвало да бъде занесено?
- За това не се тормозете. Ние – тук ветеринарният доктор подкани щерка си, която му асистираше с печален тип – ще се погрижим за Фоска.
И двамата се изправиха на крайници.
- Мога ли? – попита тя, акцентирайки дланта на ръката си.
- Разбира се.
Доня Мерседес напълно постепенно и леко погали кучето, което още веднъж издаде ням вопъл, може би последния си.
- Много благодаря. Изпратете ми фактурата – сподели едвам чуто старата жена.
Докато сгъваше дребното шотландско одеялце, Лаура я придружи до изхода. После се върна при татко си в стаята за прегледи. Кучето лежеше върху масата под мощната бяла светлина на лампите. Докато ровеше в чекмеджетата с принадлежности, Лумбрерас индиферентно завърза животното, което явно нямаше сили даже да се помръдне и очевидно се бе примирило със ориста си. Той постави една спринцовка за еднократна приложимост върху алуминиевата помощна масичка и редувайки пръст след пръст, нахлузи на ръцете си чифт латексови ръкавици. Преди да разпечата дребната спринцовка, за финален път втренчено погледна кучето.
- Фоска, Фоска – сподели той.
Наведе се ниско над цицките й и надълбоко умислен ги огледа. После, вдигайки взор към тавана, усърдно ги опипа. Лаура се досети, че татко й преди малко е направил ненадейно изобретение.
- Ти какво мислиш? – попита я той, без да чака отговор.
Младата жена продължи да следи деликатно. Лумбрерас изчака да изминат няколко секунди, преди да каже:
- Няма тумори.
Последва пауза. После Лаура попита:
- А какво?
- Мляко.
- Мляко ли?
- Галакторея – настоя ветеринарят. – Често се появява в напредналия етап на половия цикъл.
- А двигателните усложнения?
- Кой знае. Слаба температура, общо неразположение повода може да е всякаква.
С глава уточни към улицата.
- Виж дали ще можеш да я настигнеш. Кажи й да се върне.
Беше му направило усещане мощното терзание на старата жена и мисълта да разведри деня й увеличи настроението му. Докато чакаше и галеше Фоска, се усети, че си тананика арията " Наздравица " от операта " Травиата ". Чу звук зад тила си и извика:
- Влизайте, влизайте!
Доня Мерседес, съпроводена от Лаура, пристъпи нерешително напред. Ветеринарят не видя, че тя не носи в ръце шотландското одеялце.
- Влезте – повтори той.
Възрастната жена в този момент изглеждаше по-ниска, в сравнение с преди няколко минути. Застана на няколко сантиметра от масата и погледна кучето, което я поздрави с леко помахване на опашката си и едвам чуто изръмжа.
- Добри новини. Касае се за подправена бременност. Може да се каже един тип психическа бременност.
Вестта бе последвана само от цялостна тишина.
- Какво ще рече това? – попита най-после доня Мерседес.
- Случват се такива неща. Понякога признаците толкоз си наподобяват Нищо. Няма нищо ужасно. Да не яде нищо през идващите двайсет и четири часа и не й позволявайте да се лиже, тъй като по този начин ще подтиква активността на жлезите Иначе тя е доста добре и при положителни условия би могла да живее още няколко години.
Лумбрерас смъкна със звучно шибане ръкавиците от ръцете си.
- Не разбрахте ли, доня Мерседес? – добави удовлетворен той. – Все още няма за какво да отписваме Фоска. Сега незабавно я качваме в колата и можете да си я отведете у дома.
С ненадейно непоколебим звук старата жена отвърна:
- Сметнах, че всичко е станало ясно. Вече се сбогувах с нея. Сега вие сторете това, което е нужно да извършите.
Отправи се към изхода и даже не се спря, с цел да добави:
- И не забравяйте за фактурата. Приятен ден.
Бащата и дъщерята се спогледаха, а след това наблюдаваха с очи доня Мерседес, която на излизане остави вратата отворена.
На улицата я очакваше доджът, спретнат в двойната редица коли. Фелиса, с подложен предпазен колан, леко се наведе и протегна ръка, с цел да вдигне копчето и да освободи ключалката на вратата, която след това мъчно отвори с върха на пръстите си. За да се настани на мястото си, старата жена се хвана с дясната си ръка за горния завършек на вратата, а с лявата – за горния завършек на облегалката на седалката. Както на всички възрастни хора, и на нея й беше мъчно да се качва в коли и да слиза от тях (и още повече да слиза и да се изкачва по стълби). Цялата интервенция преминаваше през няколко етапи. По средата на две от тях се спря за миг, с цел да каже:
- Колко си неоправна, дъще. Дори и в този момент не съумя да намериш уместно за паркиране място.
Фелиса изду бузи и леко изсумтя. Възрастната жена отговори със мощно затръшване на вратата.
- Към у дома ли? – попита Фелиса.
- Накъде другаде?
Когато дойдоха, тук към момента миришеше на агнешките котлети, печени на фурна за обяд.
- Да забележим дали ще можем малко да проветрим – сподели доня Мерседес.
- Това към този момент е ваша работа. Не моя.
Багажът на Фелиса продължаваше да си стои там, където го бяха оставили още сутринта, струпан до ателието на майстора на чадъри. Сред него очевидно се открояваше куфарът от изкуствена кожа, платен преди двайсет и шест години, когато бе решила да се махне от този дом, с цел да подписа брак с един железар, който след това се оказа цялостен непрокопсаник. Около куфара бяха струпани няколко кашона, цялостни с най-различни неща. В някои от тях бяха нагънати облекла, множеството от които бяха наследени от доня Мерседес, която в никакъв случай не изхвърляше дреха, преди да я е предложила на някого.
В други бяха подредени фотоси в рамки: фотографии на Фелиса със фамилията й, преди да стартира да работи като прислужница, на сестра й в деня на сватбата й в църквата на селото, на племенниците й като бебета или по време на първото им причестяване, на най-големия от тях при полагането на военна клетва, на старши помощник-капитана при сватбеното й странствуване до Флоренсия Това бяха фотоси от едно допустимо мислено съществуване, а до тях имаше и няколко други от действителния живот, от живота й с доня Мерседес, която постоянно отхвърляше да застане пред обектива на фотоапарата.
- Цял един живот – въздъхна Фелиса, а по-късно, с цел да придаде повече съвестност на думите си, затананика: " Цял един живот бих те глезила "
Доня Мерседес влезе в помещението, което назоваха кабинет и което след гибелта на брачна половинка й преди седемнайсет години беше почнало да придобива онази овехтялост, която нарушаваше всички други улеснения в останалата част на къщата.
В него, сред един неподвижно застопорен велосипед, сбирка от марокански чайници и развалена шевна машина, се намираше шкафът, в който пазеха документите. От най-горното чекмедже тя извади една спестовна брошура и дребна директория. Когато откри търсената фактура, Фелиса таман излизаше от тоалетната. Шумът от пълнещото се с вода казанче както нормално спря с до известна степен обезпокоително бълбукане. Подаде й отворената по средата директория.
- Това е последната записка. Всичко е както би трябвало, нали?
Фелиса, сходно на засрамено момиче, сведе надолу взор. Доня Мерседес й подаде досието.
- Колата към този момент е на твое име. Застраховката е платена до юни.
- И защо ми е тази кола, която харчи толкоз доста? – изстена прислужницата.
Започна да подрежда нещата в багажника на доджа. Тези, които не се събраха, постави на задната седалка.
- А ти твърдеше, че няма да се събере всичко – укори я старата жена от последното ходило пред входа на къщата.
Отпред към момента имаше задоволително място и доня Мерседес я накара да отиде в кухнята и да вземе мрежата със сливи.
- Цялата ли?
- Цялата. Нали толкоз ти харесват!
Фелиса извърши поръчението и по-късно застана до доджа, без да знае какво още да направи.
- Имате ли потребност от нещо? Искате ли да ви поднасям готовата вечеря? – попита тя най-после.
Доня Мерседес отхвърли с клатене на глава и погледна към небето, като че ли казвайки: " Тръгвай си към този момент, в случай че не искаш по пътя да те засти
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ