Откъс от "Да се изгубиш нарочно" на Крис Захариев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Да се изгубиш преднамерено ", с авторКрис Захариев, възложен от Издателство " Колибри "
Ще се изгубим преднамерено в най-дивите и дивни кътчета на България дружно с Крис Захариев и неговите герои от плът и кръв. Защото, както споделя Камий Писаро, " благословени са тези, които виждат хубост в скромните места, там, където другите не виждат нищо ".
" Да се изгубиш преднамерено " е толкоз книга, колкото е и фотоалбум, пътепис, дневник със мемоари и скок обратно във времето, в което започва пътешествието, трансформирало живота на създателя и неговите другари и съидейници. Без проект, хотели и GPS те прекарват цяло лято в най-затънтените кътчета на родината. Това е книга премеждие за тези, които желаят да се върнат на село, и за тези, които нямат село.
За тези, които цялостен живот са спали на палатка, и за тези, на които следва да им се случи. За тези, чието сърце трепва при мисълта за непознато място, само че и за тези, които избират топъл чай у дома. Всичко стартира с една тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица - персонален дневник на френския биолог Ален Бомбар. Неговата история въодушевява плана " Да се изгубиш преднамерено "!
Крис Захариев е роден през 1998 година, студент по кинорежисура в НАТФИЗ и един от известните влогъри в България с близо 75,000 клиенти и 5 милиона гледания на клиповете. През 2018 година печели влиятелната премията " Будител на годината " на БНР и Българска национална телевизия за документалния уеб сериал " Да се изгубиш преднамерено ", а през 2019 година е отличен с наградата " Най-изявена млада персона на България " от TOYP International. " Да се изгубиш преднамерено " е дебютната книга на Крис, в която той разказва пътешествията си из България.
Крис Захариев – " Да се изгубиш преднамерено ", Откъс
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
7:30 сутринта. Макар и ранен час за пролетен съботен ден, на всички места към мен имаше удовлетворени хора с претъпкани торби и находки. Е, огромна част от тях евентуално им бяха ненужни, само че излизаха с усмивки от големите заграждения на съкровищницата на София – битака. Винаги ми е било мъчно да кажа къде тъкмо стартира и къде приключва битпазарът. Импровизираните сергии от опънати черги и чаршафи може да се видят по тротоарите на всички квартални улици. В оня ден времето беше хубаво и изглеждаше, че денят е в разгара си.
Помня, че влизайки през един от входовете на металното заграждение, внезапно ме удари миризмата на скара и на всички места в близост се чуваха опитните продавачи, които викаха: " Само в този момент! Само тук! Всичко по левче за твоето кефче! ". Макар и всичко на битака да наподобява безредно, в действителност има избрана конструкция. По краищата на металните огради бяха по-луксозните, само че извънредно ръждясали сергии, на които видни продавачи оферират артикули " пӝ по този начин ": остарели картини, кожени якета, бинокли за опера, строителни принадлежности, грамофонни плочи, чорапи, старешки очила и на места немски колела.
В сърцето на битака обаче беше същинският екшън – стотици опънати чаршафи с всичко останало, което може да мине под категорията " стока ", и голям брой хора в близост, подготвени да се пазарят за цените.
Бях чувал митове и клюки за хора, купили на безценица същински съкровища на тези съботни пазари. Картина на Майстора, факел от Олимпийските игри ’88 от Южна Корея, мистично появил се на битака, или картички, подписани от Робърт де Ниро. Макар все да звучат необикновено, стъпвайки на отворения пазар, тези истории оживяват и те обсипват с мисли, че точно ти имаш шанса да си идващият изобретател.
И по този начин, посред тази гладиаторска борба за находки се разхождах и аз. Без концепция за съответна покупка и с джоб, който натежаваше от металните стотинки и левчета. На битак се върви по този начин – с дребни пари. В противоположен случай доста постоянно се случва продавачът да няма да ти върне ресто и да те накара да си вземеш още някой от изложените му върху чаршафа продукти. Свободно мога да споделя, че половината движимости в моята стая са точно от битака. Развален грамофон за 10 лв., който брат ми оправи; тапия за приключен с отличен четвърти клас от трийсетте години на предишния век и остарели театрални плакати.
Някъде отвън центъра на пазарлъка аз се намирах пред купчина изсипани върху асфалта книги. Повечето от тях бяха мръсни и в доста неприятен тип, само че бяха по левче броя, тъй че си заслужаваше да се поразровя. Около тяхната сергия беше относително умерено, нямаше доста хора. Докато се ровех из разнообразни книги за бита, градинарството и други писания, видях нещо, което незабавно сграбчи вниманието ми. Съвсем непокътната тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица. В ръцете си държах " Доброволният корабокрушенец ".
Бях намерил своето богатство.
След като у дома усърдно я поизчистих, потънах в историята, написана върху страниците ѝ. Книгата съставлява персоналният дневник на френския биолог Ален Бомбар. Той мощно вярвал в теорията, че в случай че човек корабокрушира, може да оцелее за неопределен срок, стига да се храни под режим и да пие даже солена морска вода при избран период от време.
За жал, той не съумял да откри поддръжка и финансиране в научните среди и единственият метод Бомбар да потвърди своята доктрина бил, в случай че самичък се трансформира в Доброволния корабокрушенец. Така и направил, преплавайки Атлантическия океан самичък в своята избавителна лодка, трансформирайки се в легенда в целия теоретичен свят. Днес всяка избавителна лодка на всеки транспортен съд съдържа пакет от ресурси, прецизно определени съгласно неговото проучване.
Тази история не въодушеви концепцията за " Да се изгубиш преднамерено ", която се беше родила инцидентно преди няколко седмици в купе на трен, само че несъмнено ме накара да запретна ръкави и да работя. Мотивира ме. Ако теорията ми бе, че в България има терен за завършения и хубост както в историите на хората, по този начин и в заобикалящата ни природа – имаше единствено един метод да я потвърдя
Трябваше да скоча в дълбокото и да се пусна против течението.
ВЪПРОСИ
Какво би трябвало да върша? Откъде би трябвало да стартира? Имах толкоз доста незнайни, че може би щеше да е по-добре да пускам с това, което знаех. А какво беше то? Единственото, което ми беше ясно, бе какво тъкмо желая да направя И тук се прокрадва първият значим въпрос:
КЪДЕ?
Искам да се изгубя там.
Там, откъдето хората бягат.
Там, където са останали единствено десетина баби с общо шест крави.
Там, където " Москвич 408 " към момента е най-новият автомобил.
Там, където самун се докарва единствено в сряда и петък.
Там, където обсегът се губи.
Там, където никой не вижда ярко бъдеще, тъй като времето е спряло от дълго време.
Там, където хубостта на природата, на къщите и на хората е като че ли толкоз елементарна, че никой не си прави труда да я забележи.
Там, където животът не се движи по течението.
Там!
КОГА?
Помня, че беше есен и към този момент се бях впуснал в рутината на университета, надали октомври щеше да е най-подходящият миг за завършения. Пък и зимата се задаваше. Но лятото! Тогава щях да съм към този момент на деветнайсет години. Последното ми лято като младеж. Е, или най-малко по този начин се предполагаше може би по-късно щях да се присъединявам към така наречен възрастни. Пък и кой знае накъде ще ме поведат пътеките в живота. Представях си, че евентуално с всеки идващ сезон ще ставам все по-ангажиран и по-ангажиран, както нормално става с възрастните хора. Ами в случай че в никакъв случай не намеря време за фантазии и пътешествия? Или по-страшно... да стана ангажиран човек Тази мисъл ме уплаши и мигновено взех решение. Лятото ще бъде!
С КОГО?
Може би най-важният въпрос от всички. Има ли смисъл да пътуваш самичък, в случай че няма с кого да споделиш изживяното? Все отново щастието е същинско единствено когато е споделено. Абсолютно постоянно съм вярвал в тази максима.
Започнах незабавно да си мисля кого мога да взема със себе си. Това не е като да идеш до Витоша уикенда. Самият аз не знаех въобще какво следва, само че бях наясно, че при всички положения ще е рисково за всички забъркани. Знаех, че би трябвало да открия някого. Чудех се дали да не се опитам да мисля рационално, създавайки в главата си профил на идеалния странник. Какъв човек щеше да ми би трябвало в дивото премеждие? Някой здрав, който да служи за защита? Или някой с богат опит в туризма, който може да уточни положителните заведения за хранене и хубавите гледки в близост? Вероятно беше добра концепция да взема някоя известна персона, че да ни приютяват жителите по-лесно?
Заживях с концепцията за този суперсъпътешественик. Добре поставена звезда с туристически пристрастености. Не, не звучи неуместно. Замислих се дали да не повикам някой другар от чужбина и мислите ми започнаха да летят доста надалеч. Бързо по-късно си дадох сметка, че това също е неуместно по доста аргументи.
Друга максима, в която безусловно имам вяра до ден сегашен, е, че човек постоянно има всичко, от което се нуждае, с цел да направи първата крачка. Хората доста рядко виждат, осъзнават и ценят това, което имат. Клише е, само че не е ли правилно? Давид, изправяйки се в дуел против Голиат, употребява и побеждава точно с това, което е в ръцете му – прашка и няколко камъка. Така че взех решение да се опитам да употребявам наличното и не щеш ли отговорът се оказа много близко. Почти пред носа ми.
Когато започвах дискретно да споделям концепцията (разбира се, правех го напълно предпазливо) на близки и другари, се случваше да срещам отрицание. Сякаш съвсем никой с изключение на моето семейство не ми вярваше. Не знам за какво. Страхуваха ли се за мен? Смятаха, че няма да мога да оцелея ли? Безразсъдно ли им се струваше? Може би наивно.
Нямах ни най-малка визия на какво тъкмо се дължат тези студени реакции. Започнах в действителност да се усещам като Доброволния корабокрушенец. Слава богу, стигнах до диалог с човек, в който мигновено повярвах, тъй като и той мигновено повярва в мен. Ако до момента бях се наслушвал на разнообразни " Защо " -та, е, от него чух първото " Защо не? ".
Не бях осъзнал, че към този момент е пролет. Не помня кой ден беше, само че помня, че след лекциите в НАТФИЗ се озовах в близкото кафене с един от околните ми сътрудници там – Стас. Връщам лентата няколко месеца обратно до следобедните часове на 15 септември. Първият образователен ден на първи курс. От университета бяха организирали двуседмично пътешестване за всички първокурсници във факултета, за което аз, естествено, закъснявах.
Връхлитайки в рейса, тъкмо преди да затвори порти, започнах постепенно да се разхождам по пътеката сред седалките на новите ми сътрудници. Всеки разказваше на другарчето си за себе си, до момента в който аз се оглеждах за място, на което да седна. И там, по средата на рейса, беше единственото свободно място – до момче, нахлузило огромните слушалки – Анастас Шипков, в резюме Стас.
Не че желая да се извинявам за това, че нормално закъснявам, само че имам вяра, че в живота няма инцидентни неща. След това се оказа, че хотелските ни стаи на екскурзиона са една до друга, и третият знак пристигна в миг, в който имах съществено пострадване на крайници – ударих си палеца със скейтборд, при което някои течности отидоха тук-там, където не са мечтани.
Той шеговито ме попита дали желая да ми направи интервенция. На шегата отвърнах с смешка, само че се оказа, че Стас с изключение на за оператор учи и парамедицина. Не се майтапеше. Развълнувано извади аптечка, скалпел и ръкавици и по този начин завчас разбрах, че това запознанство ще прерасне в другарство... Но дано се върна назад към следобедното ни кафе.
Хрумна ми, че мога да му опиша цялата ми концепция за пътешествието. Ей по този начин, напълно апропо. Изглеждаше заинтригуван. Каза, че ще помогне с каквото може. Учудих се. За какво помагане става въпрос? Нима не мога самичък да се оправя с организацията на такова ексцентрично пътешестване? Не знам дали имах потребност от помощ, само че към момента имах сериозна потребност от сателит! Стас постоянно ми се е виждал извънредно сериозен, виновен и добър.
Опознавайки го, научих, че от дребен има опит да се оправя самичък, обича природата, може да се ориентира по звездите и общо взето има всички нужни качества, които би трябвало да има идеалният приключенец. Той беше пътувал под дърво и камък по земното кълбо, само че виждаше нещо доста чисто в това да отдели лятото, с цел да опознае на първо място своята татковина. И по този начин на борда се качи Стас – нашият оператор, фотограф, лекар и катерач! Един от хората, без които пътешествието ни нямаше да бъде това, в което се трансформира.
Е, към този момент на борда бяхме двама, само че ми се искаше да вземем още някого. Разбира се, историята с третия член също е особена и изцяло (не)случайна. С Ясен се срещнахме по модерния метод. Беше ми изпратил известие някъде из обществените мрежи, в което споделяше какъв брой харесва плановете, в които вземам участие. Макар и да звучи малко нескромно, би трябвало да призная, че дневно четях по доста такива мнения за себе си и както постоянно бях щастлив да го чуя.
Той обаче искаше да се срещнем и да обсъдим някои взаимни планове, при което аз все отлагах, тъй като не го познавах. Докато един ден... не се срещнахме инцидентно в центъра на София. Е, най-малко се надявам да е било инцидентно, а не да ме е преследвал. Магазинът, от който излизах, се оказа залепен до входната му врата. Имах някакво време, тъй че незабавно започнахме да си приказваме за всичко, което ни вълнува. Ясен самичък стартира да ми споделя какъв брой доста харесва дребните кътчета в България. Онези, които хората подценяват.
С откровеност говореше за българското село и неговата хубост, без изобщо да съм му разказал за пътешествието, което планувах. Лампата в мозъка ми светна на секундата и остана просто да го попитам дали има шофьорска брошура и дали е свободен лятото.
Защо се стопирах на него ли? Защото мъчно може да имаме сериозен диалог. Истински занимателен и душата на компанията. Макар да не е изтъкнат странник, е подготвен на завършения и не се опасява да излезе от удобната си зона. Определено и до през днешния ден не мога да си показва приключението без него.
Екипажът е събран.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Ще се изгубим преднамерено в най-дивите и дивни кътчета на България дружно с Крис Захариев и неговите герои от плът и кръв. Защото, както споделя Камий Писаро, " благословени са тези, които виждат хубост в скромните места, там, където другите не виждат нищо ".
" Да се изгубиш преднамерено " е толкоз книга, колкото е и фотоалбум, пътепис, дневник със мемоари и скок обратно във времето, в което започва пътешествието, трансформирало живота на създателя и неговите другари и съидейници. Без проект, хотели и GPS те прекарват цяло лято в най-затънтените кътчета на родината. Това е книга премеждие за тези, които желаят да се върнат на село, и за тези, които нямат село.
За тези, които цялостен живот са спали на палатка, и за тези, на които следва да им се случи. За тези, чието сърце трепва при мисълта за непознато място, само че и за тези, които избират топъл чай у дома. Всичко стартира с една тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица - персонален дневник на френския биолог Ален Бомбар. Неговата история въодушевява плана " Да се изгубиш преднамерено "!
Крис Захариев е роден през 1998 година, студент по кинорежисура в НАТФИЗ и един от известните влогъри в България с близо 75,000 клиенти и 5 милиона гледания на клиповете. През 2018 година печели влиятелната премията " Будител на годината " на БНР и Българска национална телевизия за документалния уеб сериал " Да се изгубиш преднамерено ", а през 2019 година е отличен с наградата " Най-изявена млада персона на България " от TOYP International. " Да се изгубиш преднамерено " е дебютната книга на Крис, в която той разказва пътешествията си из България.
Крис Захариев – " Да се изгубиш преднамерено ", Откъс
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
7:30 сутринта. Макар и ранен час за пролетен съботен ден, на всички места към мен имаше удовлетворени хора с претъпкани торби и находки. Е, огромна част от тях евентуално им бяха ненужни, само че излизаха с усмивки от големите заграждения на съкровищницата на София – битака. Винаги ми е било мъчно да кажа къде тъкмо стартира и къде приключва битпазарът. Импровизираните сергии от опънати черги и чаршафи може да се видят по тротоарите на всички квартални улици. В оня ден времето беше хубаво и изглеждаше, че денят е в разгара си.
Помня, че влизайки през един от входовете на металното заграждение, внезапно ме удари миризмата на скара и на всички места в близост се чуваха опитните продавачи, които викаха: " Само в този момент! Само тук! Всичко по левче за твоето кефче! ". Макар и всичко на битака да наподобява безредно, в действителност има избрана конструкция. По краищата на металните огради бяха по-луксозните, само че извънредно ръждясали сергии, на които видни продавачи оферират артикули " пӝ по този начин ": остарели картини, кожени якета, бинокли за опера, строителни принадлежности, грамофонни плочи, чорапи, старешки очила и на места немски колела.
В сърцето на битака обаче беше същинският екшън – стотици опънати чаршафи с всичко останало, което може да мине под категорията " стока ", и голям брой хора в близост, подготвени да се пазарят за цените.
Бях чувал митове и клюки за хора, купили на безценица същински съкровища на тези съботни пазари. Картина на Майстора, факел от Олимпийските игри ’88 от Южна Корея, мистично появил се на битака, или картички, подписани от Робърт де Ниро. Макар все да звучат необикновено, стъпвайки на отворения пазар, тези истории оживяват и те обсипват с мисли, че точно ти имаш шанса да си идващият изобретател.
И по този начин, посред тази гладиаторска борба за находки се разхождах и аз. Без концепция за съответна покупка и с джоб, който натежаваше от металните стотинки и левчета. На битак се върви по този начин – с дребни пари. В противоположен случай доста постоянно се случва продавачът да няма да ти върне ресто и да те накара да си вземеш още някой от изложените му върху чаршафа продукти. Свободно мога да споделя, че половината движимости в моята стая са точно от битака. Развален грамофон за 10 лв., който брат ми оправи; тапия за приключен с отличен четвърти клас от трийсетте години на предишния век и остарели театрални плакати.
Някъде отвън центъра на пазарлъка аз се намирах пред купчина изсипани върху асфалта книги. Повечето от тях бяха мръсни и в доста неприятен тип, само че бяха по левче броя, тъй че си заслужаваше да се поразровя. Около тяхната сергия беше относително умерено, нямаше доста хора. Докато се ровех из разнообразни книги за бита, градинарството и други писания, видях нещо, което незабавно сграбчи вниманието ми. Съвсем непокътната тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица. В ръцете си държах " Доброволният корабокрушенец ".
Бях намерил своето богатство.
След като у дома усърдно я поизчистих, потънах в историята, написана върху страниците ѝ. Книгата съставлява персоналният дневник на френския биолог Ален Бомбар. Той мощно вярвал в теорията, че в случай че човек корабокрушира, може да оцелее за неопределен срок, стига да се храни под режим и да пие даже солена морска вода при избран период от време.
За жал, той не съумял да откри поддръжка и финансиране в научните среди и единственият метод Бомбар да потвърди своята доктрина бил, в случай че самичък се трансформира в Доброволния корабокрушенец. Така и направил, преплавайки Атлантическия океан самичък в своята избавителна лодка, трансформирайки се в легенда в целия теоретичен свят. Днес всяка избавителна лодка на всеки транспортен съд съдържа пакет от ресурси, прецизно определени съгласно неговото проучване.
Тази история не въодушеви концепцията за " Да се изгубиш преднамерено ", която се беше родила инцидентно преди няколко седмици в купе на трен, само че несъмнено ме накара да запретна ръкави и да работя. Мотивира ме. Ако теорията ми бе, че в България има терен за завършения и хубост както в историите на хората, по този начин и в заобикалящата ни природа – имаше единствено един метод да я потвърдя
Трябваше да скоча в дълбокото и да се пусна против течението.
ВЪПРОСИ
Какво би трябвало да върша? Откъде би трябвало да стартира? Имах толкоз доста незнайни, че може би щеше да е по-добре да пускам с това, което знаех. А какво беше то? Единственото, което ми беше ясно, бе какво тъкмо желая да направя И тук се прокрадва първият значим въпрос:
КЪДЕ?
Искам да се изгубя там.
Там, откъдето хората бягат.
Там, където са останали единствено десетина баби с общо шест крави.
Там, където " Москвич 408 " към момента е най-новият автомобил.
Там, където самун се докарва единствено в сряда и петък.
Там, където обсегът се губи.
Там, където никой не вижда ярко бъдеще, тъй като времето е спряло от дълго време.
Там, където хубостта на природата, на къщите и на хората е като че ли толкоз елементарна, че никой не си прави труда да я забележи.
Там, където животът не се движи по течението.
Там!
КОГА?
Помня, че беше есен и към този момент се бях впуснал в рутината на университета, надали октомври щеше да е най-подходящият миг за завършения. Пък и зимата се задаваше. Но лятото! Тогава щях да съм към този момент на деветнайсет години. Последното ми лято като младеж. Е, или най-малко по този начин се предполагаше може би по-късно щях да се присъединявам към така наречен възрастни. Пък и кой знае накъде ще ме поведат пътеките в живота. Представях си, че евентуално с всеки идващ сезон ще ставам все по-ангажиран и по-ангажиран, както нормално става с възрастните хора. Ами в случай че в никакъв случай не намеря време за фантазии и пътешествия? Или по-страшно... да стана ангажиран човек Тази мисъл ме уплаши и мигновено взех решение. Лятото ще бъде!
С КОГО?
Може би най-важният въпрос от всички. Има ли смисъл да пътуваш самичък, в случай че няма с кого да споделиш изживяното? Все отново щастието е същинско единствено когато е споделено. Абсолютно постоянно съм вярвал в тази максима.
Започнах незабавно да си мисля кого мога да взема със себе си. Това не е като да идеш до Витоша уикенда. Самият аз не знаех въобще какво следва, само че бях наясно, че при всички положения ще е рисково за всички забъркани. Знаех, че би трябвало да открия някого. Чудех се дали да не се опитам да мисля рационално, създавайки в главата си профил на идеалния странник. Какъв човек щеше да ми би трябвало в дивото премеждие? Някой здрав, който да служи за защита? Или някой с богат опит в туризма, който може да уточни положителните заведения за хранене и хубавите гледки в близост? Вероятно беше добра концепция да взема някоя известна персона, че да ни приютяват жителите по-лесно?
Заживях с концепцията за този суперсъпътешественик. Добре поставена звезда с туристически пристрастености. Не, не звучи неуместно. Замислих се дали да не повикам някой другар от чужбина и мислите ми започнаха да летят доста надалеч. Бързо по-късно си дадох сметка, че това също е неуместно по доста аргументи.
Друга максима, в която безусловно имам вяра до ден сегашен, е, че човек постоянно има всичко, от което се нуждае, с цел да направи първата крачка. Хората доста рядко виждат, осъзнават и ценят това, което имат. Клише е, само че не е ли правилно? Давид, изправяйки се в дуел против Голиат, употребява и побеждава точно с това, което е в ръцете му – прашка и няколко камъка. Така че взех решение да се опитам да употребявам наличното и не щеш ли отговорът се оказа много близко. Почти пред носа ми.
Когато започвах дискретно да споделям концепцията (разбира се, правех го напълно предпазливо) на близки и другари, се случваше да срещам отрицание. Сякаш съвсем никой с изключение на моето семейство не ми вярваше. Не знам за какво. Страхуваха ли се за мен? Смятаха, че няма да мога да оцелея ли? Безразсъдно ли им се струваше? Може би наивно.
Нямах ни най-малка визия на какво тъкмо се дължат тези студени реакции. Започнах в действителност да се усещам като Доброволния корабокрушенец. Слава богу, стигнах до диалог с човек, в който мигновено повярвах, тъй като и той мигновено повярва в мен. Ако до момента бях се наслушвал на разнообразни " Защо " -та, е, от него чух първото " Защо не? ".
Не бях осъзнал, че към този момент е пролет. Не помня кой ден беше, само че помня, че след лекциите в НАТФИЗ се озовах в близкото кафене с един от околните ми сътрудници там – Стас. Връщам лентата няколко месеца обратно до следобедните часове на 15 септември. Първият образователен ден на първи курс. От университета бяха организирали двуседмично пътешестване за всички първокурсници във факултета, за което аз, естествено, закъснявах.
Връхлитайки в рейса, тъкмо преди да затвори порти, започнах постепенно да се разхождам по пътеката сред седалките на новите ми сътрудници. Всеки разказваше на другарчето си за себе си, до момента в който аз се оглеждах за място, на което да седна. И там, по средата на рейса, беше единственото свободно място – до момче, нахлузило огромните слушалки – Анастас Шипков, в резюме Стас.
Не че желая да се извинявам за това, че нормално закъснявам, само че имам вяра, че в живота няма инцидентни неща. След това се оказа, че хотелските ни стаи на екскурзиона са една до друга, и третият знак пристигна в миг, в който имах съществено пострадване на крайници – ударих си палеца със скейтборд, при което някои течности отидоха тук-там, където не са мечтани.
Той шеговито ме попита дали желая да ми направи интервенция. На шегата отвърнах с смешка, само че се оказа, че Стас с изключение на за оператор учи и парамедицина. Не се майтапеше. Развълнувано извади аптечка, скалпел и ръкавици и по този начин завчас разбрах, че това запознанство ще прерасне в другарство... Но дано се върна назад към следобедното ни кафе.
Хрумна ми, че мога да му опиша цялата ми концепция за пътешествието. Ей по този начин, напълно апропо. Изглеждаше заинтригуван. Каза, че ще помогне с каквото може. Учудих се. За какво помагане става въпрос? Нима не мога самичък да се оправя с организацията на такова ексцентрично пътешестване? Не знам дали имах потребност от помощ, само че към момента имах сериозна потребност от сателит! Стас постоянно ми се е виждал извънредно сериозен, виновен и добър.
Опознавайки го, научих, че от дребен има опит да се оправя самичък, обича природата, може да се ориентира по звездите и общо взето има всички нужни качества, които би трябвало да има идеалният приключенец. Той беше пътувал под дърво и камък по земното кълбо, само че виждаше нещо доста чисто в това да отдели лятото, с цел да опознае на първо място своята татковина. И по този начин на борда се качи Стас – нашият оператор, фотограф, лекар и катерач! Един от хората, без които пътешествието ни нямаше да бъде това, в което се трансформира.
Е, към този момент на борда бяхме двама, само че ми се искаше да вземем още някого. Разбира се, историята с третия член също е особена и изцяло (не)случайна. С Ясен се срещнахме по модерния метод. Беше ми изпратил известие някъде из обществените мрежи, в което споделяше какъв брой харесва плановете, в които вземам участие. Макар и да звучи малко нескромно, би трябвало да призная, че дневно четях по доста такива мнения за себе си и както постоянно бях щастлив да го чуя.
Той обаче искаше да се срещнем и да обсъдим някои взаимни планове, при което аз все отлагах, тъй като не го познавах. Докато един ден... не се срещнахме инцидентно в центъра на София. Е, най-малко се надявам да е било инцидентно, а не да ме е преследвал. Магазинът, от който излизах, се оказа залепен до входната му врата. Имах някакво време, тъй че незабавно започнахме да си приказваме за всичко, което ни вълнува. Ясен самичък стартира да ми споделя какъв брой доста харесва дребните кътчета в България. Онези, които хората подценяват.
С откровеност говореше за българското село и неговата хубост, без изобщо да съм му разказал за пътешествието, което планувах. Лампата в мозъка ми светна на секундата и остана просто да го попитам дали има шофьорска брошура и дали е свободен лятото.
Защо се стопирах на него ли? Защото мъчно може да имаме сериозен диалог. Истински занимателен и душата на компанията. Макар да не е изтъкнат странник, е подготвен на завършения и не се опасява да излезе от удобната си зона. Определено и до през днешния ден не мога да си показва приключението без него.
Екипажът е събран.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1121)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ