Откъс от "Човекът, който имаше съвест" на Съмърсет Моъм
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Човекът, който имаше съвест ", с създател Съмърсет Моъм, възложен от Издателство " Ера "
Съмърсет Моъм (1874–1965) е британски белетрист и драматург. Признат за един от най-четените английски писатели, неговите творби са несъмнено измежду литературните шедьоври на 20-ти век. Огромното му по размер литературно завещание включва 20 романа, над 25 пиеси, голям брой пътеписи, есета и няколко тома разкази.
Умението му да смесва потресаващото и смешното, грубото и сантименталното кара и читатели, и критици да попадат под хипнотичното влияние на самоиронията му. Безспорен занаятчия на късия род, разказите заемат изключително място в голямото му творчество. По несравним метод писателят пресъздава вътрешния свят на индивида, сюжетът постоянно е човешката душа.
Независимо дали споделя за жителите на лондонските околности, за мъже и дами от висшето общество, за художници, сиромаси, скитници. С лекост движи повествованието от заснежените скатове на Алпите, през Далечния изток, до екзотичните острови на Южния Пасифик. Една дълга изложба от облици и човешки ориси.
Да четеш разказите на Съмърсет Моъм, е като да се сгушиш комфортно и да слушаш красиви, вълнуващи, от време на време и малко пиперливи истории от доста безценен, остарял другар. Разгръщаш страниците и попадаш в магичен свят на чудни облици, пренасяйки се с лекост, съвсем осезаемо, на мястото, за което той написа – във вилата, на улицата, в бара.
Превод Цв. Стоянов, Ал. Стефанов, Елмира Великова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ОБЯДЪТ
Видях я по време на спектакъла, тя ми кимна и през антракта отидох и седнах до нея. Отдавна не я бях срещал и в случай че някой не беше загатнал името ѝ, едва ли бих я познал. Тя ме заприказва с усмивка:
– Много години изминаха, откогато не сме се виждали. Как лети времето! И никой от нас не се е подмладил. Спомняте ли си първата ни среща? Поканихте ме на обяд.
Дали си припомням!
Беше преди двайсет години и аз живеех в Париж. Имах малко апартаментче в Латинския квартал, което гледаше към едно гробище, и печелех едвам свързвам двата края. Тя беше прочела моя книга и ми писа по този мотив. Отговорих ѝ с няколко благодарствени думи и скоро по-късно получих второ писмо, в което ми пишеше, че ще мине през Париж и би желала да поговори с мен; само че времето ѝ било лимитирано и единствената ѝ опция била идващият четвъртък; щяла да прекара сутринта в Люксембургския замък и не бих ли я поканил по-късно на обяд в ресторант " Фойо "?
Във " Фойо " се хранят френските сенатори и цените му напълно не бяха за моя джоб, тъй че през разум не ми беше минавало да вървя там. Но бях поласкан и прекомерно млад, с цел да зная по какъв начин се отхвърля на жена. (Мога да прибавя, че на малко мъже се удава да го научат, преди да остареят толкоз, че за дамите да е към този момент все едно дали им отхвърлят, или не.) Имах осемдесет франка (златни), с които трябваше да изкарам до края на месеца, а един непретенциозен обяд несъмнено нямаше да коства повече от петнайсет. Ако се откажех от кафето през идващите две седмици, щях да се оправя.
Отговорих ѝ, че в дванайсет и половина в четвъртък ще очаквам моята незнайна другарка във " Фойо ". Тя се оказа не толкоз млада, колкото допусках, и типът ѝ беше по-скоро величествен, в сравнение с прелъстителен. Беше жена на четиресет години (прелестна възраст, само че надали може да възбуди неочаквана и опустошаваща пристрастеност от пръв поглед) и ми се стори, че има повече зъби, в сравнение с е належащо – бели, едри и равни зъби. Беше приказлива и защото прояви податливост да приказва за мен, аз бях подготвен да я чувам с внимание.
Когато видях менюто на ресторанта, се стреснах, тъй като цените бяха доста по-високи, в сравнение с бях предполагал. Но тя ме успокои.
– На обяд в никакъв случай не хапвам нищо – сподели тя.
– О, не говорете по този начин! – обилно отвърнах аз.
– Никога не вземам повече от едно ядене. Според мен в наше време хората ядат прекомерно доста. Малко риба може би. Интересно дали имат сьомга.
Още не беше пристигнал сезонът на сьомгата и в менюто нямаше, само че аз попитах келнера за всеки случай.
Да, преди малко получили прелестна сьомга, първата за сезона. Поръчах сьомга за моята гостенка. Келнерът я попита дали ще вземе нещо, до момента в който я подготвят.
– Не – отвърна тя. – Никога не хапвам повече от едно ядене. Освен в случай че имате малко черен хайвер. Нямам нищо срещу черния хайвер.
Сърцето ми се сви. Знаех, че черният хайвер не е за моя джоб, само че нямаше по какъв начин да ѝ го кажа. Поръчах на келнера безусловно да донесе черен хайвер. За себе си избрах най-евтиното ядене от менюто и то беше овнешка пържола.
– Струва ми се, че не е добре да ядете месо – сподели тя. – Как ще работите, откакто сте яли такова тежко ядене. Аз съм срещу претоварването на стомаха.
След това породи въпросът за напитките.
– На обяд в никакъв случай не пия – сподели тя.
– Аз също – побързах да отговоря.
– Освен бяло вино – продължи тя, като че ли не бях се обадил. – Тези френски бели виновност са толкоз леки! Много са положителни за храносмилането.
– Какво бихте предпочели? – попитах аз към момента гостоприемно, само че без непотребен екстаз.
Тя ми насочи приятелския искра на белите си зъби.
– Моят доктор не ми разрешава да пия нищо друго с изключение на шампанско.
Стори ми се, че леко пребледнях. Поръчах половин бутилка. Споменах повърхностно, че моят доктор изрично ми е забранил да пия шампанско.
– Тогава какво ще пиете?
– Вода.
Тя изяде черния хайвер, изяде и сьомгата. Непринудено и радостно приказва за изкуство, литература и музика. Но аз изчислявах на какъв брой ще възлезе сметката. Когато дойде моята овнешка пържола, тя се зае съществено с мен.
– Виждам, че сте привикнали да обядвате тежко. Сигурна съм, че грешите, за какво не последвате моя образец да ядете единствено едно ядене? Ще се чувствате по-добре.
– Аз също ще хапвам единствено едно ядене – споделих аз, а келнерът се приближи с менюто.
Тя го освободи с грациозно махване на ръка.
– Не, не, на обяд в никакъв случай не хапвам. Хапвам малко, и то по-скоро с цел да имам мотив за диалог. Не бих могла да взема нищо друго... в случай че имат от тези големи френски аспержи. Ще скърбя, в случай че си отпътува от Париж, без да съм ги пробвала.
Сърцето ми се сви. Бях ги виждал по магазините и знаех, че са безбожно скъпи. Слюнките ми потичаха при типа им.
– Мадам желае да знае дали имате от тези великански аспержи – попитах келнера.
Направих всичко допустимо да му внуша да каже не. По необятното му свещеническо лице се разля щастлива усмивка и той ме увери, че имат – толкоз прелестни и толкоз нежни аспержи, просто знамение.
– Никак не съм гладна – въздъхна моята гостенка, – само че щом настоявате, ще взема няколко аспержи.
Поръчах ги.
– Вие няма ли да си поръчате?
– Не, аз в никакъв случай не хапвам аспержи.
– Зная, че има хора, които не ги обичат. Всъщност вие разваляте усета си с това месо, което ядете.
Зачакахме да подготвят аспержите. Обзе ме суматоха. Въпросът към този момент не беше какъв брой пари ще ми останат до края на месеца, а дали ще ми стигнат, с цел да платя сметката. Би било извънредно да не ми доближат десетина франка и да бъда заставен да взема назаем от гостенката си. Не бих могъл да го направя.
Знаех тъкмо какъв брой пари имам и в случай че сметката излезеше повече, бях решил да бръкна в джоба си, с трагичен жест да се изправя и да кажа, че са ме ограбили. Разбира се, щеше да е извънредно неловко, в случай че и тя няма задоволително пари, с цел да заплати. Тогава единственото позволение щеше да бъде да оставя часовника си и да кажа, че ще се върна да платя по-късно.
Аспержите се появиха. Бяха големи, сочни и апетитни. Ароматът на разтопеното масло подразни ноздрите ми, както пламтящите благоухания на вярващите юдеи раздразнили ноздрите на Йехова. Загледах по какъв начин тази разточителна жена ги тика в гърлото си на големи хапки и с присъщата си вежливост разисква положението на театъра в балканските страни. Най-после тя свърши.
– Кафе? – попитах аз.
– Да, единствено сладолед и кафе – отвърна тя.
Вече пет пари не давах и поръчах кафе за мен, за нея сладолед и кафе.
– Знаете ли, надълбоко съм уверена в едно – сподели тя, до момента в който ядеше сладоледа. – Човек постоянно би трябвало да става от масата с възприятието, че би могъл да хапне още нещо.
– Още ли сте гладна? – попитах безшумно аз.
– О, не, не съм гладна, разбирате ли, на обяд аз не хапвам! Обикновенно заран пия чаша кафе и по-късно напряко вечерям, само че на обяд в никакъв случай не хапвам повече от едно ядене. Ставаше дума за вас.
– О, разбирам!
След това се случи нещо извънредно. Докато чакахме кафето, към нас с угодлива усмивка на лицемерната си физиономия се приближи оберкелнерът и сервира огромна кошница, цялостна с големи праскови. Те бяха зачервени като почтени девойки; имаха богатия нюанс на италианския пейзаж. Но в този момент напълно не беше сезонът на прасковите? Един господ знаеше какъв брой костват. Аз също узнах малко по-късно, тъй като моята гостенка разсеяно си взе една праскова, без да прекъсва диалога.
– Виждате ли, вие си напълнихте стомаха с месо (моята единствена мизерна пържола) и не можете да поемете нищо повече. А аз хапнах малко и в този момент на драго сърце ще изям една праскова.
Донесоха сметката и когато платих, открих, че ми остават пари за напълно непълен бакшиш.
Тя за момент спря погледа си върху трите франка, които оставих на келнера, и разбрах, че ме намерения за стипца. Но когато излязох от ресторанта, пред мен оставаше цялостен месец, а в джоба си нямах нито стотинка.
– Последвайте моя образец – сподели тя на разлъка – и в никакъв случай не яжте на обяд повече от едно ядене.
– Ще направя освен това – отвърнах аз, – тази вечер няма да хапвам.
– Веселяк! – извика шеговито тя, като се качваше в колата. – Вие сте били огромен майтапчия!
И въпреки всичко бях получил отмъщение. Не съм злопаметен, само че когато самите богове те заместят в тази работа, е простимо да наблюдаваш резултата със удовлетворение. Тя към този момент тежеше 100 и трийсет кг.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
Съмърсет Моъм (1874–1965) е британски белетрист и драматург. Признат за един от най-четените английски писатели, неговите творби са несъмнено измежду литературните шедьоври на 20-ти век. Огромното му по размер литературно завещание включва 20 романа, над 25 пиеси, голям брой пътеписи, есета и няколко тома разкази.
Умението му да смесва потресаващото и смешното, грубото и сантименталното кара и читатели, и критици да попадат под хипнотичното влияние на самоиронията му. Безспорен занаятчия на късия род, разказите заемат изключително място в голямото му творчество. По несравним метод писателят пресъздава вътрешния свят на индивида, сюжетът постоянно е човешката душа.
Независимо дали споделя за жителите на лондонските околности, за мъже и дами от висшето общество, за художници, сиромаси, скитници. С лекост движи повествованието от заснежените скатове на Алпите, през Далечния изток, до екзотичните острови на Южния Пасифик. Една дълга изложба от облици и човешки ориси.
Да четеш разказите на Съмърсет Моъм, е като да се сгушиш комфортно и да слушаш красиви, вълнуващи, от време на време и малко пиперливи истории от доста безценен, остарял другар. Разгръщаш страниците и попадаш в магичен свят на чудни облици, пренасяйки се с лекост, съвсем осезаемо, на мястото, за което той написа – във вилата, на улицата, в бара.
Превод Цв. Стоянов, Ал. Стефанов, Елмира Великова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ОБЯДЪТ
Видях я по време на спектакъла, тя ми кимна и през антракта отидох и седнах до нея. Отдавна не я бях срещал и в случай че някой не беше загатнал името ѝ, едва ли бих я познал. Тя ме заприказва с усмивка:
– Много години изминаха, откогато не сме се виждали. Как лети времето! И никой от нас не се е подмладил. Спомняте ли си първата ни среща? Поканихте ме на обяд.
Дали си припомням!
Беше преди двайсет години и аз живеех в Париж. Имах малко апартаментче в Латинския квартал, което гледаше към едно гробище, и печелех едвам свързвам двата края. Тя беше прочела моя книга и ми писа по този мотив. Отговорих ѝ с няколко благодарствени думи и скоро по-късно получих второ писмо, в което ми пишеше, че ще мине през Париж и би желала да поговори с мен; само че времето ѝ било лимитирано и единствената ѝ опция била идващият четвъртък; щяла да прекара сутринта в Люксембургския замък и не бих ли я поканил по-късно на обяд в ресторант " Фойо "?
Във " Фойо " се хранят френските сенатори и цените му напълно не бяха за моя джоб, тъй че през разум не ми беше минавало да вървя там. Но бях поласкан и прекомерно млад, с цел да зная по какъв начин се отхвърля на жена. (Мога да прибавя, че на малко мъже се удава да го научат, преди да остареят толкоз, че за дамите да е към този момент все едно дали им отхвърлят, или не.) Имах осемдесет франка (златни), с които трябваше да изкарам до края на месеца, а един непретенциозен обяд несъмнено нямаше да коства повече от петнайсет. Ако се откажех от кафето през идващите две седмици, щях да се оправя.
Отговорих ѝ, че в дванайсет и половина в четвъртък ще очаквам моята незнайна другарка във " Фойо ". Тя се оказа не толкоз млада, колкото допусках, и типът ѝ беше по-скоро величествен, в сравнение с прелъстителен. Беше жена на четиресет години (прелестна възраст, само че надали може да възбуди неочаквана и опустошаваща пристрастеност от пръв поглед) и ми се стори, че има повече зъби, в сравнение с е належащо – бели, едри и равни зъби. Беше приказлива и защото прояви податливост да приказва за мен, аз бях подготвен да я чувам с внимание.
Когато видях менюто на ресторанта, се стреснах, тъй като цените бяха доста по-високи, в сравнение с бях предполагал. Но тя ме успокои.
– На обяд в никакъв случай не хапвам нищо – сподели тя.
– О, не говорете по този начин! – обилно отвърнах аз.
– Никога не вземам повече от едно ядене. Според мен в наше време хората ядат прекомерно доста. Малко риба може би. Интересно дали имат сьомга.
Още не беше пристигнал сезонът на сьомгата и в менюто нямаше, само че аз попитах келнера за всеки случай.
Да, преди малко получили прелестна сьомга, първата за сезона. Поръчах сьомга за моята гостенка. Келнерът я попита дали ще вземе нещо, до момента в който я подготвят.
– Не – отвърна тя. – Никога не хапвам повече от едно ядене. Освен в случай че имате малко черен хайвер. Нямам нищо срещу черния хайвер.
Сърцето ми се сви. Знаех, че черният хайвер не е за моя джоб, само че нямаше по какъв начин да ѝ го кажа. Поръчах на келнера безусловно да донесе черен хайвер. За себе си избрах най-евтиното ядене от менюто и то беше овнешка пържола.
– Струва ми се, че не е добре да ядете месо – сподели тя. – Как ще работите, откакто сте яли такова тежко ядене. Аз съм срещу претоварването на стомаха.
След това породи въпросът за напитките.
– На обяд в никакъв случай не пия – сподели тя.
– Аз също – побързах да отговоря.
– Освен бяло вино – продължи тя, като че ли не бях се обадил. – Тези френски бели виновност са толкоз леки! Много са положителни за храносмилането.
– Какво бихте предпочели? – попитах аз към момента гостоприемно, само че без непотребен екстаз.
Тя ми насочи приятелския искра на белите си зъби.
– Моят доктор не ми разрешава да пия нищо друго с изключение на шампанско.
Стори ми се, че леко пребледнях. Поръчах половин бутилка. Споменах повърхностно, че моят доктор изрично ми е забранил да пия шампанско.
– Тогава какво ще пиете?
– Вода.
Тя изяде черния хайвер, изяде и сьомгата. Непринудено и радостно приказва за изкуство, литература и музика. Но аз изчислявах на какъв брой ще възлезе сметката. Когато дойде моята овнешка пържола, тя се зае съществено с мен.
– Виждам, че сте привикнали да обядвате тежко. Сигурна съм, че грешите, за какво не последвате моя образец да ядете единствено едно ядене? Ще се чувствате по-добре.
– Аз също ще хапвам единствено едно ядене – споделих аз, а келнерът се приближи с менюто.
Тя го освободи с грациозно махване на ръка.
– Не, не, на обяд в никакъв случай не хапвам. Хапвам малко, и то по-скоро с цел да имам мотив за диалог. Не бих могла да взема нищо друго... в случай че имат от тези големи френски аспержи. Ще скърбя, в случай че си отпътува от Париж, без да съм ги пробвала.
Сърцето ми се сви. Бях ги виждал по магазините и знаех, че са безбожно скъпи. Слюнките ми потичаха при типа им.
– Мадам желае да знае дали имате от тези великански аспержи – попитах келнера.
Направих всичко допустимо да му внуша да каже не. По необятното му свещеническо лице се разля щастлива усмивка и той ме увери, че имат – толкоз прелестни и толкоз нежни аспержи, просто знамение.
– Никак не съм гладна – въздъхна моята гостенка, – само че щом настоявате, ще взема няколко аспержи.
Поръчах ги.
– Вие няма ли да си поръчате?
– Не, аз в никакъв случай не хапвам аспержи.
– Зная, че има хора, които не ги обичат. Всъщност вие разваляте усета си с това месо, което ядете.
Зачакахме да подготвят аспержите. Обзе ме суматоха. Въпросът към този момент не беше какъв брой пари ще ми останат до края на месеца, а дали ще ми стигнат, с цел да платя сметката. Би било извънредно да не ми доближат десетина франка и да бъда заставен да взема назаем от гостенката си. Не бих могъл да го направя.
Знаех тъкмо какъв брой пари имам и в случай че сметката излезеше повече, бях решил да бръкна в джоба си, с трагичен жест да се изправя и да кажа, че са ме ограбили. Разбира се, щеше да е извънредно неловко, в случай че и тя няма задоволително пари, с цел да заплати. Тогава единственото позволение щеше да бъде да оставя часовника си и да кажа, че ще се върна да платя по-късно.
Аспержите се появиха. Бяха големи, сочни и апетитни. Ароматът на разтопеното масло подразни ноздрите ми, както пламтящите благоухания на вярващите юдеи раздразнили ноздрите на Йехова. Загледах по какъв начин тази разточителна жена ги тика в гърлото си на големи хапки и с присъщата си вежливост разисква положението на театъра в балканските страни. Най-после тя свърши.
– Кафе? – попитах аз.
– Да, единствено сладолед и кафе – отвърна тя.
Вече пет пари не давах и поръчах кафе за мен, за нея сладолед и кафе.
– Знаете ли, надълбоко съм уверена в едно – сподели тя, до момента в който ядеше сладоледа. – Човек постоянно би трябвало да става от масата с възприятието, че би могъл да хапне още нещо.
– Още ли сте гладна? – попитах безшумно аз.
– О, не, не съм гладна, разбирате ли, на обяд аз не хапвам! Обикновенно заран пия чаша кафе и по-късно напряко вечерям, само че на обяд в никакъв случай не хапвам повече от едно ядене. Ставаше дума за вас.
– О, разбирам!
След това се случи нещо извънредно. Докато чакахме кафето, към нас с угодлива усмивка на лицемерната си физиономия се приближи оберкелнерът и сервира огромна кошница, цялостна с големи праскови. Те бяха зачервени като почтени девойки; имаха богатия нюанс на италианския пейзаж. Но в този момент напълно не беше сезонът на прасковите? Един господ знаеше какъв брой костват. Аз също узнах малко по-късно, тъй като моята гостенка разсеяно си взе една праскова, без да прекъсва диалога.
– Виждате ли, вие си напълнихте стомаха с месо (моята единствена мизерна пържола) и не можете да поемете нищо повече. А аз хапнах малко и в този момент на драго сърце ще изям една праскова.
Донесоха сметката и когато платих, открих, че ми остават пари за напълно непълен бакшиш.
Тя за момент спря погледа си върху трите франка, които оставих на келнера, и разбрах, че ме намерения за стипца. Но когато излязох от ресторанта, пред мен оставаше цялостен месец, а в джоба си нямах нито стотинка.
– Последвайте моя образец – сподели тя на разлъка – и в никакъв случай не яжте на обяд повече от едно ядене.
– Ще направя освен това – отвърнах аз, – тази вечер няма да хапвам.
– Веселяк! – извика шеговито тя, като се качваше в колата. – Вие сте били огромен майтапчия!
И въпреки всичко бях получил отмъщение. Не съм злопаметен, само че когато самите богове те заместят в тази работа, е простимо да наблюдаваш резултата със удовлетворение. Тя към този момент тежеше 100 и трийсет кг.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ