Откъс от "Четене и живот" на Цветан Тодоров
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Четене и живот ", с създател Цветан Тодоров възложен от Издателство " Сиела "
" Четене и живот " от Цветан Тодоров – последните думи на нашия " изгонен " хуманист. Неиздаваният досега алманах от огромния френско-български интелектуалец събира текстове, писани в границите на 30 години.
Едва ли има различен публицист, мъдрец и есеист, тясно привързан с нашата ера и опитващ се да я изясни с толкоз проникващ и необятен, сериозен и ободряващ, осведомен и преклонен взор, като Цветан Тодоров.
На български език за пръв път се появява издаденият посмъртно " Четене и живот " (превод на Валентина Бояджиева) алманах с многолики " текстове във връзка " на извънредно разнообразни тематики – за писатели и художници като Ромен Гари, Сюзан Зонтаг и Жорж Жакло, на които " възпитаникът на Просвещението " се възхищава, страници за история и геополитика, разсъждения за морала или филантропичните науки.
" Четене и живот " обгръща близо 30 години от креативния му път и предава както необятния кръг от ползи на огромния мъдрец, по този начин и безграничния му хуманизъм.
С тези думи, произнесени на глас още веднъж в последните дни на живота на Тодоров, до момента в който диктува наличието на досието " Книги/Живот " на неговите близки, българо-френският интелектуалец остава правилен на желанието си да " минава границите – не безусловно да ги отстранява, а по-скоро да накара териториите, които те разделят, да се съприкосновават. "
За политиката в театъра и театърът в политиката, за умеенето да гледаме, слушаме и четем – " Четене и живот " е освен това от литература, освен това от философия. Това са думи завещание; думи, произнесени с безкрайна обич към индивида във всичките му проявления.
За разлика от мнозина други, по-известни от него, Цветан не беше нито бръщолевец, нито магьосник. Той беше добродушно несклоняем, про¬зорлив интелектуалец, непретенциозен академик, откривател енциклопедист и възпитател ( " превеждач ", споделяше той), хуманист без илюзии, жител на света, сдържан и взи¬скателен. Затова е толкоз значимо да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни – по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата орис.
Настоящият алманах няма да утеши за загубата тези, които го обичаха, само че ще помогне на всички ни да живеем малко по-добре или най-малко не толкоз зле, а това е всичко, което можем да желаеме от една книга. "
Андре Конт-Спонвил
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Четене и живот " от Цветан Тодоров
РЕЧ В АМСТЕРДАМ
Реч при приемане на премията " Лупата на Спиноза " (връчена от Фондацията за Международната премия " Спиноза " ) в Амстердам през март 2004 година
Изразявам на първо време дълбоката си признателност към журито за премията " Спиноза " и на неговия ръководител професор Маартен Хайер за това, ча са ме сметнали заслужен да стана през 1994 година, третият лауреат на тази премия, както и на Stichtung Internationale Spinozaprijs и на нейния президент Роб Ван дер Берг за това, че ми я присъдиха; и най-после, несъмнено, на интелектуалната общественост на град Амстердам и нидерландско говорещия свят за това, че ме приемате през днешния ден измежду вас.
Трябва да ви призная, че се усещам извънредно поласкан от това отличие поради публичните фигури на двамата лауреати преди мен в този лист, Едуард Саид и Авишай Маргалит. Познавах от близко първия, до момента в който единствено съм чел и слушал изявленията на втория. Несъмнено доста характерности разделят тези двама души, само че те имат и една обща линия, която оправдава подреждането им един до различен като носители на премията: и двамата бяха принудени да вземат разпалено страна в един течащ спор, този сред Израел и Палестина; само че и двамата съумяха да не разрешат на своя жар да замъгли погледа им до такава степен, че да съзират в съперниците си въплъщение на чистото зло. Струва ми се, че правилото, който са възприели Саид и Маргалит, е да се ангажират изрично в интерес на избрани полезности, без обаче да презират поради това тези, които не ги споделят, и аз съм благополучен, че мога да се причисля към техния избор.
Нихилизмът, или радикалното отказване на полезностите, ги преглежда като чист артикул на желанието за могъщество; манихейството пък постанова безапелационното разделяне на хората на положителни и неприятни. Дължа двойното условие да тичам и от единия, и от другия на възпитанието, което съм получил, от време на време срещу волята си, през първата част от моя живот, минала в България.
По това време родната ми страна беше в послушание на тоталитарна комунистическа тирания, към която не изпитвах никаква благосклонност. Доброто и злото съществуваха – защото режимът въплъщаваше злото. В същото време обаче самият статут на тези категории беше станал спорен. Защото самото тоталитарно мислене се основаваше на изрично опълчване на положителното и злото и в резултат на това сред другар и зложелател.
За тоталитаризма разликите са неприемливи: който не е с нас, е срещу нас, твърдеше той непрекъснато. Всеки човек, който не показваше възторг, беше възприеман като съперник, всеки съперник като зложелател, а всеки зложелател заслужаваше единствено една орис: елиминиране. И въпреки аз да затварях тоталитарното мислене в облика на злото, напълно не отдалечавах това мислене и продължавах да претърпявам неговия напън: поставяйки " комунизъм " на мястото на " капитализъм ", щях да съм трансформирал наличието на думата " зло " – само че не и нейния статут.
Тоталитарното мислене е форма на манихейство; а тоталитарната процедура се показва в издигането на непреодолими граници на всички места. Една от тях опасваше страните от " социалистическия лагер ". Онова, което на Запад назоваха " желязна завеса ", се схващаше като идеологическа бариера; само че за нас, останалите поданици на Източните страни, тази завеса съществуваше физически: тя можеше да бъде премината единствено с риск за живота.
Едва много по-късно, когато режимът беше малко поотслабнал, той възприе друго държание: да експулсира индивидите, които му пречеха, което обаче се е коствало висш скандал на нашия безценен Спиноза, който триста години по-рано написа в своя Богословско-политически етюд: " Какво по-страшно състояние можем да си представим за страната от това, хора с правоверен и честен живот да бъдат прокуждани в заточение като нарушители, тъй като имат дисидентски отзиви и не умеят да се прикриват? ".
По щастливо стичане на събитията аз съумях да мина желязната завеса през 1963 година и се открих в Париж, Франция. Белязан от тоталитарния блян да се издигат непропускливи загради, намирах някакво задоволство в това да ги нарушавам и се впуснах в живота на преводач. Отначало това беше нужда: просветен в една традиция и работещ в друга, мислено непрекъснато трябваше да се приписвам на превеждане освен от един език на различен, само че и от един метод на разбиране на света и на човешките връзки на различен.
Към това се добави и моята нужда да преминавам границите на дисциплините. Когато отпърво пожелах да схвана какви бяха същността и ролята на знаците на човешкото другарство, открих, че размишленията по този въпрос са разпръснати в разнообразни дисциплини, които нямах никаква причина да държа разграничени: логичност, теология, изразителност, херменевтика, хармония, филология... Когато няколко години по-късно желаех да разширя полето на проучванията си до други характерности на човешкото държание, не можех да не черпя от познанието, насъбрано от другите обществени науки: антропология, социология, логика на психиката и несъмнено, историята във всичките ѝ форми.
Същата тази потребност да преминавам границите – не безусловно с цел да ги отстранявам, а по-скоро с цел да накарам териториите, които те разделят, да се съприкосновят – ме докара до това да се обърна към категориите, които структурират самото наше мислене. От възхода на монотеистичните религии, т.е. от дълбока античност, западното мислене слага непреодолима преграда сред Бога, основател на света, самичък той абсолют, идеален и безконечен, и самия свят, земното битие, наказано на релативност, несъвършенство и драматичен край.
Безкрайното и безграничното, които езическите схващания възприемат като начало на всемира и оприличават на безпорядък, който се пада на индивидите да укротят и подредят, като му придадат форма, в монотеистичната вероятност стават емблеми на неосъществим блян. И когато в края на ХVIII век хората се пробвали да се освободят от позоваването на божественото, революцията на романтизма трансформирала наличието, само че не и структурата на този облик. Сега в действителност креативният и метафизичен талант, които били отделени с непреодолима преграда от множеството на еснафите, както и роденото от тяхната мисъл, се противопоставили изрично на окаяния ежедневен живот, орис на непросветените маси.
Истината е, че този манихейски метод на мислене не господства напълно над западната просвета. На първо място, тя не остава без връзки с други култури. И защото в извъневропейските обичаи, изключително в тези на Далечния изток, надвива друго свързване сред извънредно и безпределно, изкуството и хубостта към този момент не са отричане на действителния свят, а негово оформяне и уплътняване.
Тук всяко деяние може да бъде възхвалявано, до момента в който се трансформира в изкуство: правенето на букет или пакетирането на пакет, пиенето на чай или аранжирането на градина. Към това се прибавя въздействието на една съществена линия на самата християнска теория, а точно съществуването на един човек-бог, създание, което взе участие и в двата детайла.
Можем да разберем доколко тази концепция е революционна по бурните реакции, които провокира в своето време: тогава незабавно се появяват тълкувания на християнското обръщение (определени по-късно като ереси), които отхвърлят божествената същина на Исус. Самата Църква, въпреки да приема догмата за Въплъщението, споделя и някои избори на манихейците и на собствен ред преглежда земния живот като проклинание.
Също толкоз правилно е, че Христовата фигура съставлява живо удостоверение за пропускливостта на границите сред божествено и човешко, сред горе и долу, което по-късно ще направи вероятни връщанията към тази основна част от Христовото обръщение.
Благодарение на амбивалентността на християнската теория манихейството ще може спорадично да бъде унизено – без обаче тази победа до докара до разклащането на самата религия, а още по-малко до унищожаването на всички полезности. Един от най-славните епизоди в това надскачане на скъсването сред небето и земята подхожда на нидерландския жанр в живописта през ХVII век.
В началото тези картини е трябвало да илюстрират моралните правила, да хвалят добродетелите и да наказват пороците; пътьом обаче художниците разкрили хубостта на всекидневния свят и поискали да го възхвалят. Поставяйки на пиедестала на боговете, кралете и героите скромните занаятчии и хората от народа, дамите, които метат двора или готвят, играещи или гледащи ни с тъжни поради болест очи деца, художниците, съвременници на Спиноза, Питер де Хох, Герард Терборх, Габриел Метсю и още доста други, ни внушават благоразумие: " Красотата не е оттатък или над елементарните неща, тя е в самата им вътрешност и е задоволителен един взор, с цел да бъде извадена от тях и показана на всички ".
Как да мислим за положителното и злото през днешния ден? Лично аз нямам доверие в божията милост; нито в лошотата, олицетворявана от дявола, който бил обладавал душите на някои хора. Човешките същества ми се костват изначално неопределени в морално отношение; те не са положителни или неприятни, само че стават такива. По каква причина? " Доброто и злото извират от един извор ", написа Жан-Жак Русо. Кой е този извор?
В самостоятелен проект това е належащата нужда, която всеки изпитва да види доказано самото му битие и приета цената му – нужда, за чието облекчаване сме подготвени да прибегнем до всевъзможни средства. А тези " средства " в действителност са безпределно разнородни: можем да получим задоволяването ѝ както от любовта, която другите изпитват към нас, по този начин и от унижението, на което ние ги подлагаме.
Виждаме тази амбивалентност в груповите дейности: най-големите несгоди на човечеството не са дело на някакъв талант на злото, а на държавници и властници, които желаят положителното на своя народ или на човечеството и които, с цел да реализиран тази своя благородна цел, са подготвени да пожертват няколко хиляди или няколко милиона човешки живота.
В сходно виждане за човешкия морал има нещо окуражаващо: правенето на положително към този момент не е прерогатив само на светци и герои, а път, отворен за всички. Аз не споделям необятно публикуваната позиция (тя е била да вземем за пример на Кант), съгласно която вършим положително единствено преодолявайки пристрастеностите си: това би означавало да приемем, че нашите пристрастености са неприятни, а всички ние имаме склонността да обичаме хората към нас и тази пристрастеност е добра. Ето за какво избирам да мисля, още веднъж дружно с Русо, че можем да бъдем добродетелни по обвързване и за наслаждение. В същото време обаче тази вероятност е притеснителна: тя ни разкрива леснотата – или както още се споделя, баналността – на злото.
Ние не надигаме протестен глас, когато научаваме, че положителното е налично за всеки; в подмяна на това желаеме да се предпазим от всякакво подозрение, че самите ние можем да бъдем застигнати от злото и като цяло избираме да издигнем непреминаема стена сред нас и убийците, нарушителите и чудовищата, виновни за едно или друго тежко проявяване на злото. По този метод повтаряме парадоксалното деяние, което обрисувах във връзка на тоталитаризма: отхвърляме се от единството на човешкия жанр, въпреки да укоряваме другите, задето ползват тази дискриминация.
За да попречим на злото да се върне, би трябвало непременно да се опитаме да го разберем: належащо изискване за всяко деяние против неговите аргументи, а освен против проявленията му. А с цел да попречим на злото да ни убие в сегашното, а не към този момент в бъдещето, не е задоволително да възприемем съзерцателно държание и да учим злото; би трябвало да стартираме да се борим против него. Средствата за тази битка се трансформират съгласно равнището, на което се намираме.
В света на персоналните връзки, персонални и интимни, не можем да се обърнем към закона; в тях може да се работи само по пътя на възпитанието, което ще ни покаже какъв брой кратковременни са истините на егоизма, както и до каква степен щастието на другите може да породи нашето. В публичния свят сме принудени да се доверяваме на демократичните институции, чиято задача е да попречват всякакво изригване на принуждение сред индивидите, както и всяко потъпкване на правата на хората от страна на страната.
В сферата на интернационалните връзки, най-накрая, не би трябвало да забравяме, че прибягването до мощ постоянно си остава допустимо, тъй като тези връзки не се подчиняват на закони, които една неутрална мощ би била способна да наложи, и че те биха могли да изискват военна интервенция. Пацифисткото прелъщение е нездравословно: би трябвало да приемем трагичната истина, съдържаща се в тази констатация.
Големият френски публицист Ромен Гари, който се беше сражавал във Втората международна война, малко преди гибелта си сподели: " Хитлер обрече всички ни да убиваме. Дори най-справедливите дела в никакъв случай не са почтени ".
Отхвърлянето на манихейството значи осъзнаване, че злото не ни е изцяло непознато и че неговият притежател не всеки път заслужава да бъде погубен. Отхвърлянето на нихилизма или на релативизма значи уверено ангажиране в поддръжка на избрани полезности. Пътеката, която разрешава да се свържат тези две отхвърляния, е тясна и аз не съм сигурен, че постоянно съм съумявал да я последвам и че в никакъв случай не съм залитал на едната или другата страна. Но съм твърдо уверен, че даже тясна, тя съществува и по нея може да се върви; таман този път бих желал да препоръчам на всички.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1198)
" Четене и живот " от Цветан Тодоров – последните думи на нашия " изгонен " хуманист. Неиздаваният досега алманах от огромния френско-български интелектуалец събира текстове, писани в границите на 30 години.
Едва ли има различен публицист, мъдрец и есеист, тясно привързан с нашата ера и опитващ се да я изясни с толкоз проникващ и необятен, сериозен и ободряващ, осведомен и преклонен взор, като Цветан Тодоров.
На български език за пръв път се появява издаденият посмъртно " Четене и живот " (превод на Валентина Бояджиева) алманах с многолики " текстове във връзка " на извънредно разнообразни тематики – за писатели и художници като Ромен Гари, Сюзан Зонтаг и Жорж Жакло, на които " възпитаникът на Просвещението " се възхищава, страници за история и геополитика, разсъждения за морала или филантропичните науки.
" Четене и живот " обгръща близо 30 години от креативния му път и предава както необятния кръг от ползи на огромния мъдрец, по този начин и безграничния му хуманизъм.
С тези думи, произнесени на глас още веднъж в последните дни на живота на Тодоров, до момента в който диктува наличието на досието " Книги/Живот " на неговите близки, българо-френският интелектуалец остава правилен на желанието си да " минава границите – не безусловно да ги отстранява, а по-скоро да накара териториите, които те разделят, да се съприкосновават. "
За политиката в театъра и театърът в политиката, за умеенето да гледаме, слушаме и четем – " Четене и живот " е освен това от литература, освен това от философия. Това са думи завещание; думи, произнесени с безкрайна обич към индивида във всичките му проявления.
За разлика от мнозина други, по-известни от него, Цветан не беше нито бръщолевец, нито магьосник. Той беше добродушно несклоняем, про¬зорлив интелектуалец, непретенциозен академик, откривател енциклопедист и възпитател ( " превеждач ", споделяше той), хуманист без илюзии, жител на света, сдържан и взи¬скателен. Затова е толкоз значимо да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни – по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата орис.
Настоящият алманах няма да утеши за загубата тези, които го обичаха, само че ще помогне на всички ни да живеем малко по-добре или най-малко не толкоз зле, а това е всичко, което можем да желаеме от една книга. "
Андре Конт-Спонвил
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Четене и живот " от Цветан Тодоров
РЕЧ В АМСТЕРДАМ
Реч при приемане на премията " Лупата на Спиноза " (връчена от Фондацията за Международната премия " Спиноза " ) в Амстердам през март 2004 година
Изразявам на първо време дълбоката си признателност към журито за премията " Спиноза " и на неговия ръководител професор Маартен Хайер за това, ча са ме сметнали заслужен да стана през 1994 година, третият лауреат на тази премия, както и на Stichtung Internationale Spinozaprijs и на нейния президент Роб Ван дер Берг за това, че ми я присъдиха; и най-после, несъмнено, на интелектуалната общественост на град Амстердам и нидерландско говорещия свят за това, че ме приемате през днешния ден измежду вас.
Трябва да ви призная, че се усещам извънредно поласкан от това отличие поради публичните фигури на двамата лауреати преди мен в този лист, Едуард Саид и Авишай Маргалит. Познавах от близко първия, до момента в който единствено съм чел и слушал изявленията на втория. Несъмнено доста характерности разделят тези двама души, само че те имат и една обща линия, която оправдава подреждането им един до различен като носители на премията: и двамата бяха принудени да вземат разпалено страна в един течащ спор, този сред Израел и Палестина; само че и двамата съумяха да не разрешат на своя жар да замъгли погледа им до такава степен, че да съзират в съперниците си въплъщение на чистото зло. Струва ми се, че правилото, който са възприели Саид и Маргалит, е да се ангажират изрично в интерес на избрани полезности, без обаче да презират поради това тези, които не ги споделят, и аз съм благополучен, че мога да се причисля към техния избор.
Нихилизмът, или радикалното отказване на полезностите, ги преглежда като чист артикул на желанието за могъщество; манихейството пък постанова безапелационното разделяне на хората на положителни и неприятни. Дължа двойното условие да тичам и от единия, и от другия на възпитанието, което съм получил, от време на време срещу волята си, през първата част от моя живот, минала в България.
По това време родната ми страна беше в послушание на тоталитарна комунистическа тирания, към която не изпитвах никаква благосклонност. Доброто и злото съществуваха – защото режимът въплъщаваше злото. В същото време обаче самият статут на тези категории беше станал спорен. Защото самото тоталитарно мислене се основаваше на изрично опълчване на положителното и злото и в резултат на това сред другар и зложелател.
За тоталитаризма разликите са неприемливи: който не е с нас, е срещу нас, твърдеше той непрекъснато. Всеки човек, който не показваше възторг, беше възприеман като съперник, всеки съперник като зложелател, а всеки зложелател заслужаваше единствено една орис: елиминиране. И въпреки аз да затварях тоталитарното мислене в облика на злото, напълно не отдалечавах това мислене и продължавах да претърпявам неговия напън: поставяйки " комунизъм " на мястото на " капитализъм ", щях да съм трансформирал наличието на думата " зло " – само че не и нейния статут.
Тоталитарното мислене е форма на манихейство; а тоталитарната процедура се показва в издигането на непреодолими граници на всички места. Една от тях опасваше страните от " социалистическия лагер ". Онова, което на Запад назоваха " желязна завеса ", се схващаше като идеологическа бариера; само че за нас, останалите поданици на Източните страни, тази завеса съществуваше физически: тя можеше да бъде премината единствено с риск за живота.
Едва много по-късно, когато режимът беше малко поотслабнал, той възприе друго държание: да експулсира индивидите, които му пречеха, което обаче се е коствало висш скандал на нашия безценен Спиноза, който триста години по-рано написа в своя Богословско-политически етюд: " Какво по-страшно състояние можем да си представим за страната от това, хора с правоверен и честен живот да бъдат прокуждани в заточение като нарушители, тъй като имат дисидентски отзиви и не умеят да се прикриват? ".
По щастливо стичане на събитията аз съумях да мина желязната завеса през 1963 година и се открих в Париж, Франция. Белязан от тоталитарния блян да се издигат непропускливи загради, намирах някакво задоволство в това да ги нарушавам и се впуснах в живота на преводач. Отначало това беше нужда: просветен в една традиция и работещ в друга, мислено непрекъснато трябваше да се приписвам на превеждане освен от един език на различен, само че и от един метод на разбиране на света и на човешките връзки на различен.
Към това се добави и моята нужда да преминавам границите на дисциплините. Когато отпърво пожелах да схвана какви бяха същността и ролята на знаците на човешкото другарство, открих, че размишленията по този въпрос са разпръснати в разнообразни дисциплини, които нямах никаква причина да държа разграничени: логичност, теология, изразителност, херменевтика, хармония, филология... Когато няколко години по-късно желаех да разширя полето на проучванията си до други характерности на човешкото държание, не можех да не черпя от познанието, насъбрано от другите обществени науки: антропология, социология, логика на психиката и несъмнено, историята във всичките ѝ форми.
Същата тази потребност да преминавам границите – не безусловно с цел да ги отстранявам, а по-скоро с цел да накарам териториите, които те разделят, да се съприкосновят – ме докара до това да се обърна към категориите, които структурират самото наше мислене. От възхода на монотеистичните религии, т.е. от дълбока античност, западното мислене слага непреодолима преграда сред Бога, основател на света, самичък той абсолют, идеален и безконечен, и самия свят, земното битие, наказано на релативност, несъвършенство и драматичен край.
Безкрайното и безграничното, които езическите схващания възприемат като начало на всемира и оприличават на безпорядък, който се пада на индивидите да укротят и подредят, като му придадат форма, в монотеистичната вероятност стават емблеми на неосъществим блян. И когато в края на ХVIII век хората се пробвали да се освободят от позоваването на божественото, революцията на романтизма трансформирала наличието, само че не и структурата на този облик. Сега в действителност креативният и метафизичен талант, които били отделени с непреодолима преграда от множеството на еснафите, както и роденото от тяхната мисъл, се противопоставили изрично на окаяния ежедневен живот, орис на непросветените маси.
Истината е, че този манихейски метод на мислене не господства напълно над западната просвета. На първо място, тя не остава без връзки с други култури. И защото в извъневропейските обичаи, изключително в тези на Далечния изток, надвива друго свързване сред извънредно и безпределно, изкуството и хубостта към този момент не са отричане на действителния свят, а негово оформяне и уплътняване.
Тук всяко деяние може да бъде възхвалявано, до момента в който се трансформира в изкуство: правенето на букет или пакетирането на пакет, пиенето на чай или аранжирането на градина. Към това се прибавя въздействието на една съществена линия на самата християнска теория, а точно съществуването на един човек-бог, създание, което взе участие и в двата детайла.
Можем да разберем доколко тази концепция е революционна по бурните реакции, които провокира в своето време: тогава незабавно се появяват тълкувания на християнското обръщение (определени по-късно като ереси), които отхвърлят божествената същина на Исус. Самата Църква, въпреки да приема догмата за Въплъщението, споделя и някои избори на манихейците и на собствен ред преглежда земния живот като проклинание.
Също толкоз правилно е, че Христовата фигура съставлява живо удостоверение за пропускливостта на границите сред божествено и човешко, сред горе и долу, което по-късно ще направи вероятни връщанията към тази основна част от Христовото обръщение.
Благодарение на амбивалентността на християнската теория манихейството ще може спорадично да бъде унизено – без обаче тази победа до докара до разклащането на самата религия, а още по-малко до унищожаването на всички полезности. Един от най-славните епизоди в това надскачане на скъсването сред небето и земята подхожда на нидерландския жанр в живописта през ХVII век.
В началото тези картини е трябвало да илюстрират моралните правила, да хвалят добродетелите и да наказват пороците; пътьом обаче художниците разкрили хубостта на всекидневния свят и поискали да го възхвалят. Поставяйки на пиедестала на боговете, кралете и героите скромните занаятчии и хората от народа, дамите, които метат двора или готвят, играещи или гледащи ни с тъжни поради болест очи деца, художниците, съвременници на Спиноза, Питер де Хох, Герард Терборх, Габриел Метсю и още доста други, ни внушават благоразумие: " Красотата не е оттатък или над елементарните неща, тя е в самата им вътрешност и е задоволителен един взор, с цел да бъде извадена от тях и показана на всички ".
Как да мислим за положителното и злото през днешния ден? Лично аз нямам доверие в божията милост; нито в лошотата, олицетворявана от дявола, който бил обладавал душите на някои хора. Човешките същества ми се костват изначално неопределени в морално отношение; те не са положителни или неприятни, само че стават такива. По каква причина? " Доброто и злото извират от един извор ", написа Жан-Жак Русо. Кой е този извор?
В самостоятелен проект това е належащата нужда, която всеки изпитва да види доказано самото му битие и приета цената му – нужда, за чието облекчаване сме подготвени да прибегнем до всевъзможни средства. А тези " средства " в действителност са безпределно разнородни: можем да получим задоволяването ѝ както от любовта, която другите изпитват към нас, по този начин и от унижението, на което ние ги подлагаме.
Виждаме тази амбивалентност в груповите дейности: най-големите несгоди на човечеството не са дело на някакъв талант на злото, а на държавници и властници, които желаят положителното на своя народ или на човечеството и които, с цел да реализиран тази своя благородна цел, са подготвени да пожертват няколко хиляди или няколко милиона човешки живота.
В сходно виждане за човешкия морал има нещо окуражаващо: правенето на положително към този момент не е прерогатив само на светци и герои, а път, отворен за всички. Аз не споделям необятно публикуваната позиция (тя е била да вземем за пример на Кант), съгласно която вършим положително единствено преодолявайки пристрастеностите си: това би означавало да приемем, че нашите пристрастености са неприятни, а всички ние имаме склонността да обичаме хората към нас и тази пристрастеност е добра. Ето за какво избирам да мисля, още веднъж дружно с Русо, че можем да бъдем добродетелни по обвързване и за наслаждение. В същото време обаче тази вероятност е притеснителна: тя ни разкрива леснотата – или както още се споделя, баналността – на злото.
Ние не надигаме протестен глас, когато научаваме, че положителното е налично за всеки; в подмяна на това желаеме да се предпазим от всякакво подозрение, че самите ние можем да бъдем застигнати от злото и като цяло избираме да издигнем непреминаема стена сред нас и убийците, нарушителите и чудовищата, виновни за едно или друго тежко проявяване на злото. По този метод повтаряме парадоксалното деяние, което обрисувах във връзка на тоталитаризма: отхвърляме се от единството на човешкия жанр, въпреки да укоряваме другите, задето ползват тази дискриминация.
За да попречим на злото да се върне, би трябвало непременно да се опитаме да го разберем: належащо изискване за всяко деяние против неговите аргументи, а освен против проявленията му. А с цел да попречим на злото да ни убие в сегашното, а не към този момент в бъдещето, не е задоволително да възприемем съзерцателно държание и да учим злото; би трябвало да стартираме да се борим против него. Средствата за тази битка се трансформират съгласно равнището, на което се намираме.
В света на персоналните връзки, персонални и интимни, не можем да се обърнем към закона; в тях може да се работи само по пътя на възпитанието, което ще ни покаже какъв брой кратковременни са истините на егоизма, както и до каква степен щастието на другите може да породи нашето. В публичния свят сме принудени да се доверяваме на демократичните институции, чиято задача е да попречват всякакво изригване на принуждение сред индивидите, както и всяко потъпкване на правата на хората от страна на страната.
В сферата на интернационалните връзки, най-накрая, не би трябвало да забравяме, че прибягването до мощ постоянно си остава допустимо, тъй като тези връзки не се подчиняват на закони, които една неутрална мощ би била способна да наложи, и че те биха могли да изискват военна интервенция. Пацифисткото прелъщение е нездравословно: би трябвало да приемем трагичната истина, съдържаща се в тази констатация.
Големият френски публицист Ромен Гари, който се беше сражавал във Втората международна война, малко преди гибелта си сподели: " Хитлер обрече всички ни да убиваме. Дори най-справедливите дела в никакъв случай не са почтени ".
Отхвърлянето на манихейството значи осъзнаване, че злото не ни е изцяло непознато и че неговият притежател не всеки път заслужава да бъде погубен. Отхвърлянето на нихилизма или на релативизма значи уверено ангажиране в поддръжка на избрани полезности. Пътеката, която разрешава да се свържат тези две отхвърляния, е тясна и аз не съм сигурен, че постоянно съм съумявал да я последвам и че в никакъв случай не съм залитал на едната или другата страна. Но съм твърдо уверен, че даже тясна, тя съществува и по нея може да се върви; таман този път бих желал да препоръчам на всички.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1198)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ