В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Чекмо, с автор

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Чекмо, с автор
Коментари Харесай

Откъс от "Чекмо" на Момчил Николов

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Чекмо ", с създател Момчил Николов, възложен от Издателство " Сиела "

" Чекмо " от Момчил Николов – невероятното и бясно премеждие на един българин из целия свят
Носителят на Националната литературна премия за български разказ на годината " 13 века България " за 2017 година с нова история в духа на старите ленти на Гай Ричи.

Момчил Николов ( " Последната територия ", " Hash oil ", " Кръглата риба " ) се завръща с най-лудия разказ за свободата, който сте чели – едно безспирно премеждие от края на Народна република България и началото на Прехода, което обгръща цялото земно кълбо!

" Чекмо " е несравнима ирония на времето преди и малко след рухването на Берлинската стена и майсторски написан разказ в духа на филмите на популярния Гай Ричи ( " Рокенрола ", " Гепи ", " Две димящи цеви " ).
В невероятния свят на младия хитрец " Чекмо " ще откриете съвсем същински истории, дребномафиотски и шпионски сюжети, занимателен мачизъм и безмилостна ирония към едно време, което лишава всички фантазии и очаквания и по този метод дава независимост на немислимото.

Годините на 80-те и 90-те в никакъв случай не са изглеждали толкоз щуро! Момчил Николов съумява да сътвори литература на международно равнище, която не познава границите на въображението.

Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Из " Чекмо " от Момчил Николов

Повечето хора минават през живота си без нито едно премеждие, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запаметяващо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат опциите, обезпечават си съществуването. Всеки ден наподобява на предходния. Знаеш по какъв начин е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, по този начин са те създали, такова е твоето устройство и предопределение – да измерваш времето.

Хората обаче имат друго устройство и предопределение, имат избор и благоприятни условия. Те примерно могат да вземат един чук и да те създадат на части, изцяло във опциите им е. Баба ми разправяше, че факирът Чандо, на факира Мити първият преподавател – доста преди Мадам дьо Теп да го води в Букурещ и да го посвети в изкуството на хипнозата и левитацията – по този начин правел по панаирите, това му бил коронният номер.

Вземал на хората часовниците, увивал ги в една забрадка и ги налагал крепко – с камък, с чук, с налъм, каквото му е подръка. Ама това въпреки всичко е било номер, наужким, едвам ги докара до прединфарктно състояние; след това, в случай че в това време не са го пребили от пердах, факирът Чандо прибирал часовниците цели. Разказвам ти тая история не с цел да те тревожа, не да ти втълпявам, че видиш ли, във всеки един миг бих могъл да скоча и да се саморазправя с тебе по бързата процедура. Няма да го направя, това е невероятно.

Едно, че както виждаш, аз съм изцяло и трайно неподвижен от шията надолу; пръста си не мога да мръдна, камо ли на пердах да налетявам. И второ, хората, като изключим факирите, не обичат да трошат часовници. Предпочитат да ги носят на ръцете си, да ги окачват на стените си, да се взират в тях, да ги почитат като божества и да им се подчиняват. Да го кажем по този начин: часовниците са роботите на Времето, а пък хората – живите плебеи на часовниците. Нищо персонално, приятелю, само че аз не обичам началници, не ви обичам и вас, часовниците.

Макар че дадох 100 и пет $ в корекома за оня твой сътрудник, сейкото – това беше по концепция на Еро, де – не ви обичам. И ти, макар че привикнах с тебе и ми се водиш дори другар, не си ми изключително благ и мил. Не оставай обаче с усещането, че ти ненавиждам поради това, дето за нула време обра на комар всичките години от живота ми. И освен годините, ами и месеците, и часовете, и минутите дори.

Това беше просто игра, тъй че умерено, не ти се дразня, няма да потегли да ти отплащам, да си го връщам или нещо сходно. Каквото било – било, такава е тая игра – балъкът губи, тарикатът прибира. И в случай че ти приказвам всички тия нелепости сега, то е просто тъй като нямам избор, а не тъй като съм някакъв досадник по темперамент. На мене, брат, опциите ми се изчерпаха, ти доста добре знаеш какво се случи преди дванайсет часа, видя по какъв начин Майната ми даде отровата на португалеца, по какъв начин ме принуди да я изпия.

Не съумя да се спазари той с ония, по тази причина по този начин направи, разбирам го. И на него му е тежко, сигурен съм, мъчи го съвестта, упреква се. Мисли си горкият, че в случай че не беше послушал Роб, в случай че не се беше поддал на изкушението, в случай че не беше зарязал Зина – принцесата боец, това нещо с мене не би се случило. Много подценяваш ти ролята на Съдбата, Майна: това, което му е писано на индивида, това ще стане – по този начин му споделих аз, очевидец си, знаеш го. Знаеш и че тази нощ ще умра, несъмнено и точния час, в който ще се случи това, знаеш.

Както и че бих предпочел да има някой човек до мене, чужд даже, само че виждаш – единствено двамата сме. Знаеш: в тая проклета болница накрай света нощем хората изчезват. Мракът е непроницаем, единственият тон, който от време на време доближава през открехнатия прозорец, е далечният и вцепеняващ кръвта смях на кукабарата. Душите на пациентите изпълзяват от телата им, присядат на коремите им, натискат ги по гърдите и се втренчват в очите им. И питат, в случай че не знаеш, в последния час душите ни питат: по какъв начин живя ти, бе? Какво направи в тоя живот?

Използва ли си времето както би трябвало, или го пропиля? В природата на човек е да мами, да хитрее даже когато към този момент няма смисъл, тъй че множеството от нас, като си тръгнат от тоя свят, ще кажат по този начин на душите си, ще ги послъжат: да бе, по какъв начин, изживях си го аз идеално живота от – до. Всичко, което ми беше по силите, направих, старах се, добър човек бях.

Само че аз задоволително съм мамил в тоя живот, стига ми на мене толкоз, стига ми тая наслада. Затова ще бъда почтен. Ще ти опиша всичко, както си беше, пък ти реши по какъв начин съм живял. Става ли?

Мълчиш. Да, по този начин е: тая история не те интересува – не съм ти нито първият, нито последният съквартирант, не може на всички пък историите да слушаш. Тая история би трябвало не на тебе да я описвам, на сина си би трябвало да я опиша, да научи той какъв човек е бил татко му. Някакъв спомен въпреки всичко да му остане, тъй като няма да му е леко без татко да пораства. Да, май френд, склонен съм, бих дал всичко, с цел да е тука синът ми, само че няма по какъв начин, той е надалеч.

Всички са надалеч, това ми е на мене ориста – самичък да свърша тука, на тоя креват, продънен от железа. Но разбери ме, отново ще ти го кажа: нямам избор аз. Изтърпи ме, апелирам те, единствено няколко часа, на следващия ден избавям леглото. Майната ще ме прибере, ще си ме вземе, по този начин сподели, помниш го, той все това повтаряше: вземам те, брат ми, вземам те. Чуй ме, а? Няма да е скучно, давам обещание, моят живот не е като на множеството.

***

В началото ти предлагам да се пренесем от другата страна на земното кълбо. В една страна, която към този момент не съществува: Народна република България. Там, на север от Балкана, в китния, само че обичайно индустриализиран град Ловеч, където някъде през осемдесетте години съм тръгнал по пътеката, довела ме дотук. Сега, отдалече и отвисоко, виждам доста и разнообразни пътеки, тези пътеки са ясни, добре обрисувани, преливат в хубави и поддържани, необятни и гладки пътища, които водят към сигурни места: места фантазии.

В началото на пътешествието обаче пътеките са ти в краката и тогава те са напълно незабележими. Вият се, преплитат се, подмамват те, объркват те; тръгваш нанякъде, само че стигаш другаде или на никое място. Вървиш дълго и когато схванеш, че си по неверната пътека, към този момент е късно за връщане.

Имаше миг, в който мислех, че знам къде отивам. Кога¬то бях на тринайсет, виждах доста ясно бъдещето си: след де¬сет години щях да бъда европейски, международен и даже олимпийски първенец. Тренирах джудо, бях мощен и бърз, интелигентен и упорит. Между другото, това с джудото малко инцидентно се получи – първо желаех герой да ставам, обаче в спортното в Плевен, където отидох да изучавам от шести клас, нямаше места за борци. Борбата беше напълнена, имаше места единствено за плувци. Обещаха ми, напряко ме накараха да допускам, че на идната година ще ме трансферират при борците.

Значи, вика шефът, ще те пишем плувец, но ти ще си вървиш на тренировки по битка. Само първоначално иди там, мерни се на басейна да поплуваш малко. Отидох аз, плувах два месеца като делфин и ми писна, не ми е на мене това фантазията. Казвам на треньора: тренер, не ми се плува към този момент, аз съм пристигнал тука герой да ставам. Оня, като се наостри, целият почервеня: толкоз ли искаш, вика, да ти начупят ушите ония говеда?

Я виж, вика, плуването какъв прекрасен спорт е, грациозен, хубав, ще те оформи хармонично, ще станеш като манекен. Не ща, споделям му, да ставам манекен. Искам герой. Искам, но оня се запъна – не ме пуска да отивам на тренировки по битка. Отишъл при шефа, стойки чупил, щял да напуща, с кого да го развива това плуване, като никой не ще; циркове, чудесии и край, отпътува ми битката. На басейна по пет часа. Научих се най-малко да плавам, но знам, че силата ми е на друго място; ние нали с борчетата в едно спално спим и мога да ги преценява какъв брой костват и защо стават. Като ги хвана, и за половин минута ги върша Митко Бомбата, в случай че ме разбирате.

Само един имаше по-корав, Цено Бизона, той беше републикански, доста добър, само че и него щях да го сгъна, в случай че упражнявах като хората. Само че тренировки няма. Не устоявам аз, отивам при шефа, споделям му: по този начин и по този начин, другарю шеф, обещахте. Догодина, вика, в този момент е доста комплицирана обстановката, постискай още малко. Стискам, годината свърши, лятото мина, а на есента – аз отново плувец. Побеснях, щото чувствам по какъв начин се повтаря историята с брат ми – той беше по-голям от мен, искаше футболист да става, само че нямаше места за футболист, та почна като герой в ловешкото спортно с обещанието да го трансферират по-нататък.

Така и не го трансферираха, остана си в битката, начупиха му уши¬те. Единственото позитивно от тая минавка беше, че около него и приятелите му и аз се възпламених по борбата; беше в един клас с Братан Ценов, огромна работа беше той, родèн първенец. Като 11 направи години, и го пуснаха при огромните – почна да печели орден след орден. Осемдесет и втора взе бронза на Световното, а на идната година ги подпука крепко – стана първо европейски, а след това и международен на шампионата в Киев.

Та той, в случай че може по този начин да се каже, ми беше образец в живота. И то не някакъв фиктивен образец, ами напълно същински – в краката му отраснах, пред очите ми беше още като възпитаник, преди да почне да става какъвто и да е първенец. А и не е единствено той. Покрай него, около брат ми, познавах горе-долу целия народен от ония години. Идваха в Ловеч, у дома, купони, майтапи. Можех да ги пипна, да приказвам с тях, да чуя някоя история, да се поразмечтая – по какъв начин и аз някой ден ще стана първенец.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1177)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР