Откъс от "Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Афиши в огледалото ", с създател Радостина А. Ангелова, възложен от Издателство " Софтпрес "
Ако има изкуство, което е завладяло сърцето на българина, тази чест се пада на театъра. Но българинът е човек с огромно сърце и е оставил място и за любовта към литературата.
Романът " Афиши в огледалото " на Радостина А. Ангелова събира тези две любови на едно място и води читателя на странствуване сред декорите на времето. Силуетът на София, очертанията на софийските улици и тяхната история внимателно и ненатрапчиво ни придвижват през времето сред през вчерашния ден и през днешния ден, с цел да ни покажат скритата романтика на града, който пораства, само че не старее.
Замесен с парченца история и цялостни чаши въображение, " Афиши в огледалото " обгръща три години от живота на една от най-талантливите и несправедливо забравени български актриси. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова превзема публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.
Връстничка на Освобождението, известната като " българската Сара Бернар " Роза Попова е " гений, изпреварил своето време " (Кирил Зидаров). Още като ученичка ориста я води на прослушване за трупата " Сълза и смях ", където среща и бъдещия си брачен партньор Стоян Попов, през днешния ден по-известен като детския класик Чичо Стоян. Зрелият тогава мъж е артист, преводач, драматург и публицист с един брак зад тила си.
Напълно покорен от шестнайсет годишната актриса, Стоян скоро се дами за нея. Той първи съзира избухливия гений на младата си брачна половинка – като се изключи че играе всяка вечер на сцената, Роза сама превежда и режисира огромна част от пиесите, в които взе участие, и следи културния живот на страната. В периодиката от епохата могат да бъдат прочетени нейни критически публикации за литература, живопис, статуя.
През 1902 година декемврийският брой на сп. " Летописи " стартира със стихотворение на Роза Попова. И тъй като няма инцидентни неща, 115 години по-късно още веднъж при започване на декември ще посветим една вечер на романа за живота на огромната българска актриса. На 9 декември (събота) от 18:00 часа в книжовен клуб " Перото " ще приказваме за литература и спектакъл, за София и любовта, за сцената и цената на славата.
Не един и двама обожатели са се пробвали да свържат името си с надарената актриса, поетите ѝ посвещават стихове, злите езици я преследват. Но на всички тях Стоян гледа с подигравка.
Една невероятна актриса не може да бъде елементарна жена, споделя Стоян Попов на страниците на " Афиши в огледалото ". А създателят на романа Радостина Ангелова признава: Много пъти, до момента в който работех върху ръкописа, си задавах въпроса дали духът на Роза Попова би одобрил Роза Попова от страниците на романа. Защото те, при цялата неизбежна авторова небивалица, сигурно са разнообразни персони. И ми се коства, че отговорът е позитивен.
Положителен сигурно е и отговорът на Лия, втората основна героиня в книгата. Макар историческата нишка, обвързвана с Роза Попова, да е водеща, " Афиши в огледалото " е актуален разказ – и поради модерния дух, уловен в оня ера, и поради не по-малко значимия актуален слой в повествованието. Днешната история обгръща едвам шест дни – шест дни, в които Макс и Лия се срещат и откриват себе си.
Когато Лия се среща с колоритната баба на Макс и вижда остарял плакат с името на Роза Попова – същия плакат, който е гледала в стаята си като дете, тя пробва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е облик от предишното, а път, по който да върне фантазиите си и да продължи напред.
Защото точно пътят напред – това, което ни подтиква да се променяме, е в основата на " Афиши в огледалото ". Една книга за живеца във всеки от нас.
Радостина А. Ангелова е награждаван създател на лирика и разкази, номинирана е за премиите " Елиас Канети " и " Награда на София " за романа " Виенски апартамент " и е включена в европейския Топ 100 за най-креативните създатели на хайку.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Афиши в огледалото " на Радостина А. Ангелова
Октомври 1899
– Е, приятелю, кажи, че не съжаляваш!
Летящите порти на салона отмерваха ритмично стъпките на излизащите. Вън ги очакваше побелялата улица. Снегът, чиято поява изглеждаше невероятна преди представлението, се
сипеше добродушно над София, като че ли от месеци не правеше нищо друго. Жена в елегантна кожена пелерина възкликна ненадейно:
– Ха... Сняг! Сняг!
И разпери ръце с длани нагоре, без да се интересува, че стопира потока на публиката зад тила си. Няколко души извърнаха лице към нея, само че малко на брой можеха да разпознаят на мъждивата светлина от фенера госпожа Султана, брачната половинка на някогашния министър Рачо Петров. Жената най-сетне пристъпи напред, хвана периферията на шапката си с две ръце, по детски, след това се обърна внезапно към вратата и се засмя към мъжа, който вървеше зад нея:
– Казах ли ти аз, че ще завали? А? А ти – не, та не... – И като се реалокира настрана, рече по-тихо на безмълвния мъж, само че Тодор, изправен досами стената на " Славянска сказка ", я чу: – С онази твоя железница ти се ще да е единствено пролет, с цел да я строите, нали? Ама на времето не можеш заповяда. Всъщност на кого ли можеш заповяда?
В гласа ѝ просъска предизвикателство. Мъжът не подвигна взор към снега, вкара дясната си длан до дъно в ръкавицата и като подхвана дамата над лакътя, изсумтя:
– Да си вървим вкъщи.
Хората обаче не се разотиваха. Към оживлението от спектакъла очевидно се добавяше насладата от фееричното представление на подранилия сняг. Файтони идваха, качваха добре облечени дами и господа и потегляха с внезапен зов на кочияшите, само че даже конете някак не бързаха, предните им крайници се сгъваха гладко, камшиците над тях изплющяваха съвсем тихо, звукът на колелата глъхнеше.
Встрани няколко студенти обсъждаха пиесата на всеослушание, до момента в който ръцете им се гушеха по джобовете. Думите им долитаха до Тодор и те някак под капак, неразбираеми. На фона на претърпяното вътре, той съвсем се беше уплашил от действителността отвън салона, която неизбежно го очакваше след края на спектакъла и щеше да плисне ледените води на следобедния дъжд от горната страна му. Но природата му бе поднесла великодушен подарък – призрачната нощ и снежната пелена го повиха и успокоиха.
– Тодоре? Добре ли си, друже?
За по-сигурно Сава се реалокира пред лицето му, извади цигарата от устата си и деликатно издиша настрана. Очите им се срещнаха, погледът на Тодор се проясни и духът му като че ли се
върна в тялото.
– Добре съм... И не скърбя. Как да скърбя? Аз ти благодаря, приятелю, че настоя да дойдем. Не ми се щеше, знаеш, само че в случай че в този момент рекат да почнат още веднъж, моите нозе първи ще
изприпкат назад в салона. Стига да могат...
Мъжът с кафявата мека шапка присви очи:
– Какво има, Тодоре? Не ми харесваш...
Дори на мижавата улична светлина лицето на приятеля му се видя изпито от някаква скорошна тъга. От тия, дето са още дребни и с остри зъбки, само че откъсват най-здрави парчета от душата и от които най боли. Преди да пристигна отговорът, в случай че изобщо дойдеше, гръмнаха овации.
Този път на Тодор му се видяха ясни, мощни, непристойно високи, все едно не беше той един от ония, които доскоро крещяха на покланящите се актьори " Браво! " и ги викаха на сцената отново и отново. Но в този момент не... Сега му се искаше да е безшумно, да чуе само звука от нейните токчета, да види единствено нейната фигура, а нощта да ги приюти в левия си джоб – оня, който е по-близо до сърцето.
Артистите от трупата излизаха един по един, а обръчът от фенове към тях се бе стеснил по този начин, че Тодор не виждаше нищо. Сигурно и Сава не виждаше. Двамата стояха настрана, с топящ се по раменете им сняг, и изглеждаха видимо равнодушни към овациите.
– Ходих под дърво и камък из Европа да диря изкуство, да се напия с просвета, да видя онуй, което други нации имат от епохи... Идвам си от Швейцария преди дни. И тук, вкъщи, да срещна оня висок гений, оня дух, който да ми преобърне... душата ли? Не знам... Приятелю, мислиш ли, че душата може да се отдели от тялото в момент на несъразмерна наслада?
Сава поклати глава, като че ли да утвърди всяка от думите на Тодор, и му се усмихна:
– Велико нещо е изкуството, нали? Словата могат да нарисуват и това, което очите не могат да видят! Да ти се намира една цигара?
Тодор извади табакера от джоба на балтона, само че очите му не се откъсваха от хората пред входа.
– Не единствено духа, изкуството може да облагороди даже природата! – Сава почука цигарата по сребърния похлупак, възпламени и чак след това подаде табакерата на приятеля си. Онзи обаче не я пое. –
Виж, да вземем госпожа Роза – тя не е от умопомрачителните хубавици, не че е грозна, миловидна е доста, само че като играе... майко блага... добре, че не държи нож в ръката, тъй като ще хвърчат глави! Дори аз, който си давам сметката за цялата тази конвенционалност на театралното зрелище, за насиления драматизъм – даже аз, друже, мога да видя тази жена с подобен ореол, че още в този момент да падна в краката ѝ и да съм ѝ плебей до гроба...
И като прибра табакерата в личния си джоб, добави:
– Това е то изкуството! Дааа... Да идем да се почерпим в този момент, а? Имам да ти разправям толкоз...
Внезапно до съзнанието на Тодор дохвърчаха думите от доскоро: " тя не е от забележителните хубавици, не че е грозна, миловидна е доста, само че... " Кой смееше да каже това? Кой хвърляше калта на думите върху сиянието, озарило душата му? Кой?!
И ненадейно светът се завъртя, снежинките стопираха и се загледаха – единият мъж бе хванал другия за реверите и го бе притиснал към стената на постройката. На земята се търкулна кафява шапка, само че и тя бързо спря и се захлупи, с цел да не изпусне думите:
– Никога, в никакъв случай... – гласът на Тодор хриптеше, а по лицето на Сава пръскаше слюнка – в никакъв случай повече не приказва зле за нея пред мен! Сториш ли го отново, ще ме загубиш! Край на другарството ни! Чу ли?
И се отдръпна обратно, наведе се да вдигне шапката и понечи да я нахлупи върху разрошения перчем на Сава. Гологлавият мъж трепна и се дръпна, като да се защищити от удар. Но като видя, че оня се е укротил, самичък дръпна шапката от ръката му:
– Ти си вманиачен човек, бе!... Какво ти стана? Какво неприятно рекох? А?
Не вървеше нито да си тръгне, нито да остане. Нахлупи си шапката и кресна:
– А пък ти можеше да ми кажеш, че я познаваш...
Силният тон като да раздра снежното безмълвие към двамата, само че Тодор се обърна с лице към множеството към входа на салона, като че ли още веднъж не помни приятеля си:
– Не я познавам.
В този момент видя просветващите огънчета на цигари в мрака: мнозина се бяха извърнали към тях, види се, шумът от разпрата им бе привлякъл вниманието. Не различаваше физиономии, само силуети – по-ниски, по-високи, като стръкове лятна трева в тъмното.
Ала измежду тях Тодор видя ясно едно лице и едни очи единствено. И беше сигурен, че очите гледат право в него.
2
март 2017, сряда
Сърцето на Лия биеше с прекъсвания, само че токчетата ѝ отмерваха времето уверено: едно, две, три, четири... Идваше пешком от Университета, а до постройката на хотела и срещата ѝ оставаха стотина метра. Двайсет, двайсет и едно, двайсет и две...
Все отново вървеше по-бързо, в сравнение с времето.
Щеше да успее. Само роклята ѝ да не бе толкоз тясна... Но Паола беше безапелационна: " Черната рокля до коляното, дето е по тебе! Тъкмо като седнеш, ще се вдигне нагоре. А и в черно изглеждаш делова, изглеждаш елегантна, изглеждаш артистична... Чакай... Ей с това шалче на френски възел към този момент изглеждаш и артистична. Изобщо – каквато и ядене да изискат, ти към този момент си им го приготвила. Не боти, постави токчета. Ще свириш в първокачествен хотел, няма да газиш преспи. Така. Я да те огледам? И-де-ал-но! "
Дойде време да пресече булеварда и изчака дългата върволяк коли, до момента в който регулировчикът даде път на пешеходците в нейна посока. Как ѝ липсваха ботите по жълтите павета! Коя жена можеше да бърза и да наподобява елегантна по тези дребни плочки, пробвайки се да прескача фугите, с цел да не потъне токчето ѝ в някоя от тях? Кой беше измислил това изтезание за дамите по " Царя "? Трябва в действителност да ги е ненавиждал. Изобщо не ѝ хрумваше, че преди 100 и повече години, когато са павирали бул. " Цар Освободител ", дамите въобще не са носили толкоз тънки токчета.
Премести чантата от лявото на дясното си рамо и се опита да успокои дъха си. Хотелът беше пред нея, а часовникът ѝ показваше, че остават още цели три минути. Срещата ѝ беше в лобито, трябваше единствено да извести на рецепцията за идването си. Добре, можеше да се поогледа: стой, дишай, дишай...
Фасадата на хотела беше към този момент в сянка за разлика от бледожълтата постройка на Народното събрание, която чак белееше под лъчите на яркото слънце. Някакъв микробус с логото на хотела бе дошъл преди малко и хора със скъпи палта и чуждоземни лица оживено обсъждаха пейзажа пред себе си. Жена с елегантна шапка сочеше златните кубета на " Свети Александър Невски " и възклицаваше нещо на френски, а пиколото чакаше почтително настрана да му извърнат внимание.
Мъжът, показал се като управител по някакви значими въпроси, които тя не запомни, носеше семплата фамилия Георгиев. Едно нещо щеше да е просто този следобяд – след следващата препирня с майка ѝ, закъснелия рейс и бързането по жълтите плочки най-малко нямаше да напъва мозъка си за името на дребния, очевидно суетлив мъж пред себе си.
Почувства се неловко от метода, по който господин Георгиев я огледа при срещата им. Имитацията на ръчни шевове по реверите на сакото му надали му позволяваше да се взира
в нея като в стока за обмен. Но истината беше, че тя бе тук, с цел да се продаде. И в случай че успееше, щеше да е щастлива.
– Салонът е нататък.
Стъпките им напуснаха уюта на мокета от лобито, разсъниха мраморното стълбище с грациозен месингов парапет и още веднъж потънаха в тишината на втория етаж.
– Както виждате, салонът на втория етаж е обвързван с общите елементи, само че е изолиран от погледа – не се вижда нито кой е тук, нито какво прави. В същото време е с прелестна панорама към сърцето на София. Концепцията ни е да оживим това пространство за бизнес срещи, в този момент, явно, е прекомерно празно, а това е огромен разкош даже за хотел като нашия.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (840)
Ако има изкуство, което е завладяло сърцето на българина, тази чест се пада на театъра. Но българинът е човек с огромно сърце и е оставил място и за любовта към литературата.
Романът " Афиши в огледалото " на Радостина А. Ангелова събира тези две любови на едно място и води читателя на странствуване сред декорите на времето. Силуетът на София, очертанията на софийските улици и тяхната история внимателно и ненатрапчиво ни придвижват през времето сред през вчерашния ден и през днешния ден, с цел да ни покажат скритата романтика на града, който пораства, само че не старее.
Замесен с парченца история и цялостни чаши въображение, " Афиши в огледалото " обгръща три години от живота на една от най-талантливите и несправедливо забравени български актриси. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова превзема публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.
Връстничка на Освобождението, известната като " българската Сара Бернар " Роза Попова е " гений, изпреварил своето време " (Кирил Зидаров). Още като ученичка ориста я води на прослушване за трупата " Сълза и смях ", където среща и бъдещия си брачен партньор Стоян Попов, през днешния ден по-известен като детския класик Чичо Стоян. Зрелият тогава мъж е артист, преводач, драматург и публицист с един брак зад тила си.
Напълно покорен от шестнайсет годишната актриса, Стоян скоро се дами за нея. Той първи съзира избухливия гений на младата си брачна половинка – като се изключи че играе всяка вечер на сцената, Роза сама превежда и режисира огромна част от пиесите, в които взе участие, и следи културния живот на страната. В периодиката от епохата могат да бъдат прочетени нейни критически публикации за литература, живопис, статуя.
През 1902 година декемврийският брой на сп. " Летописи " стартира със стихотворение на Роза Попова. И тъй като няма инцидентни неща, 115 години по-късно още веднъж при започване на декември ще посветим една вечер на романа за живота на огромната българска актриса. На 9 декември (събота) от 18:00 часа в книжовен клуб " Перото " ще приказваме за литература и спектакъл, за София и любовта, за сцената и цената на славата.
Не един и двама обожатели са се пробвали да свържат името си с надарената актриса, поетите ѝ посвещават стихове, злите езици я преследват. Но на всички тях Стоян гледа с подигравка.
Една невероятна актриса не може да бъде елементарна жена, споделя Стоян Попов на страниците на " Афиши в огледалото ". А създателят на романа Радостина Ангелова признава: Много пъти, до момента в който работех върху ръкописа, си задавах въпроса дали духът на Роза Попова би одобрил Роза Попова от страниците на романа. Защото те, при цялата неизбежна авторова небивалица, сигурно са разнообразни персони. И ми се коства, че отговорът е позитивен.
Положителен сигурно е и отговорът на Лия, втората основна героиня в книгата. Макар историческата нишка, обвързвана с Роза Попова, да е водеща, " Афиши в огледалото " е актуален разказ – и поради модерния дух, уловен в оня ера, и поради не по-малко значимия актуален слой в повествованието. Днешната история обгръща едвам шест дни – шест дни, в които Макс и Лия се срещат и откриват себе си.
Когато Лия се среща с колоритната баба на Макс и вижда остарял плакат с името на Роза Попова – същия плакат, който е гледала в стаята си като дете, тя пробва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е облик от предишното, а път, по който да върне фантазиите си и да продължи напред.
Защото точно пътят напред – това, което ни подтиква да се променяме, е в основата на " Афиши в огледалото ". Една книга за живеца във всеки от нас.
Радостина А. Ангелова е награждаван създател на лирика и разкази, номинирана е за премиите " Елиас Канети " и " Награда на София " за романа " Виенски апартамент " и е включена в европейския Топ 100 за най-креативните създатели на хайку.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Афиши в огледалото " на Радостина А. Ангелова
Октомври 1899
– Е, приятелю, кажи, че не съжаляваш!
Летящите порти на салона отмерваха ритмично стъпките на излизащите. Вън ги очакваше побелялата улица. Снегът, чиято поява изглеждаше невероятна преди представлението, се
сипеше добродушно над София, като че ли от месеци не правеше нищо друго. Жена в елегантна кожена пелерина възкликна ненадейно:
– Ха... Сняг! Сняг!
И разпери ръце с длани нагоре, без да се интересува, че стопира потока на публиката зад тила си. Няколко души извърнаха лице към нея, само че малко на брой можеха да разпознаят на мъждивата светлина от фенера госпожа Султана, брачната половинка на някогашния министър Рачо Петров. Жената най-сетне пристъпи напред, хвана периферията на шапката си с две ръце, по детски, след това се обърна внезапно към вратата и се засмя към мъжа, който вървеше зад нея:
– Казах ли ти аз, че ще завали? А? А ти – не, та не... – И като се реалокира настрана, рече по-тихо на безмълвния мъж, само че Тодор, изправен досами стената на " Славянска сказка ", я чу: – С онази твоя железница ти се ще да е единствено пролет, с цел да я строите, нали? Ама на времето не можеш заповяда. Всъщност на кого ли можеш заповяда?
В гласа ѝ просъска предизвикателство. Мъжът не подвигна взор към снега, вкара дясната си длан до дъно в ръкавицата и като подхвана дамата над лакътя, изсумтя:
– Да си вървим вкъщи.
Хората обаче не се разотиваха. Към оживлението от спектакъла очевидно се добавяше насладата от фееричното представление на подранилия сняг. Файтони идваха, качваха добре облечени дами и господа и потегляха с внезапен зов на кочияшите, само че даже конете някак не бързаха, предните им крайници се сгъваха гладко, камшиците над тях изплющяваха съвсем тихо, звукът на колелата глъхнеше.
Встрани няколко студенти обсъждаха пиесата на всеослушание, до момента в който ръцете им се гушеха по джобовете. Думите им долитаха до Тодор и те някак под капак, неразбираеми. На фона на претърпяното вътре, той съвсем се беше уплашил от действителността отвън салона, която неизбежно го очакваше след края на спектакъла и щеше да плисне ледените води на следобедния дъжд от горната страна му. Но природата му бе поднесла великодушен подарък – призрачната нощ и снежната пелена го повиха и успокоиха.
– Тодоре? Добре ли си, друже?
За по-сигурно Сава се реалокира пред лицето му, извади цигарата от устата си и деликатно издиша настрана. Очите им се срещнаха, погледът на Тодор се проясни и духът му като че ли се
върна в тялото.
– Добре съм... И не скърбя. Как да скърбя? Аз ти благодаря, приятелю, че настоя да дойдем. Не ми се щеше, знаеш, само че в случай че в този момент рекат да почнат още веднъж, моите нозе първи ще
изприпкат назад в салона. Стига да могат...
Мъжът с кафявата мека шапка присви очи:
– Какво има, Тодоре? Не ми харесваш...
Дори на мижавата улична светлина лицето на приятеля му се видя изпито от някаква скорошна тъга. От тия, дето са още дребни и с остри зъбки, само че откъсват най-здрави парчета от душата и от които най боли. Преди да пристигна отговорът, в случай че изобщо дойдеше, гръмнаха овации.
Този път на Тодор му се видяха ясни, мощни, непристойно високи, все едно не беше той един от ония, които доскоро крещяха на покланящите се актьори " Браво! " и ги викаха на сцената отново и отново. Но в този момент не... Сега му се искаше да е безшумно, да чуе само звука от нейните токчета, да види единствено нейната фигура, а нощта да ги приюти в левия си джоб – оня, който е по-близо до сърцето.
Артистите от трупата излизаха един по един, а обръчът от фенове към тях се бе стеснил по този начин, че Тодор не виждаше нищо. Сигурно и Сава не виждаше. Двамата стояха настрана, с топящ се по раменете им сняг, и изглеждаха видимо равнодушни към овациите.
– Ходих под дърво и камък из Европа да диря изкуство, да се напия с просвета, да видя онуй, което други нации имат от епохи... Идвам си от Швейцария преди дни. И тук, вкъщи, да срещна оня висок гений, оня дух, който да ми преобърне... душата ли? Не знам... Приятелю, мислиш ли, че душата може да се отдели от тялото в момент на несъразмерна наслада?
Сава поклати глава, като че ли да утвърди всяка от думите на Тодор, и му се усмихна:
– Велико нещо е изкуството, нали? Словата могат да нарисуват и това, което очите не могат да видят! Да ти се намира една цигара?
Тодор извади табакера от джоба на балтона, само че очите му не се откъсваха от хората пред входа.
– Не единствено духа, изкуството може да облагороди даже природата! – Сава почука цигарата по сребърния похлупак, възпламени и чак след това подаде табакерата на приятеля си. Онзи обаче не я пое. –
Виж, да вземем госпожа Роза – тя не е от умопомрачителните хубавици, не че е грозна, миловидна е доста, само че като играе... майко блага... добре, че не държи нож в ръката, тъй като ще хвърчат глави! Дори аз, който си давам сметката за цялата тази конвенционалност на театралното зрелище, за насиления драматизъм – даже аз, друже, мога да видя тази жена с подобен ореол, че още в този момент да падна в краката ѝ и да съм ѝ плебей до гроба...
И като прибра табакерата в личния си джоб, добави:
– Това е то изкуството! Дааа... Да идем да се почерпим в този момент, а? Имам да ти разправям толкоз...
Внезапно до съзнанието на Тодор дохвърчаха думите от доскоро: " тя не е от забележителните хубавици, не че е грозна, миловидна е доста, само че... " Кой смееше да каже това? Кой хвърляше калта на думите върху сиянието, озарило душата му? Кой?!
И ненадейно светът се завъртя, снежинките стопираха и се загледаха – единият мъж бе хванал другия за реверите и го бе притиснал към стената на постройката. На земята се търкулна кафява шапка, само че и тя бързо спря и се захлупи, с цел да не изпусне думите:
– Никога, в никакъв случай... – гласът на Тодор хриптеше, а по лицето на Сава пръскаше слюнка – в никакъв случай повече не приказва зле за нея пред мен! Сториш ли го отново, ще ме загубиш! Край на другарството ни! Чу ли?
И се отдръпна обратно, наведе се да вдигне шапката и понечи да я нахлупи върху разрошения перчем на Сава. Гологлавият мъж трепна и се дръпна, като да се защищити от удар. Но като видя, че оня се е укротил, самичък дръпна шапката от ръката му:
– Ти си вманиачен човек, бе!... Какво ти стана? Какво неприятно рекох? А?
Не вървеше нито да си тръгне, нито да остане. Нахлупи си шапката и кресна:
– А пък ти можеше да ми кажеш, че я познаваш...
Силният тон като да раздра снежното безмълвие към двамата, само че Тодор се обърна с лице към множеството към входа на салона, като че ли още веднъж не помни приятеля си:
– Не я познавам.
В този момент видя просветващите огънчета на цигари в мрака: мнозина се бяха извърнали към тях, види се, шумът от разпрата им бе привлякъл вниманието. Не различаваше физиономии, само силуети – по-ниски, по-високи, като стръкове лятна трева в тъмното.
Ала измежду тях Тодор видя ясно едно лице и едни очи единствено. И беше сигурен, че очите гледат право в него.
2
март 2017, сряда
Сърцето на Лия биеше с прекъсвания, само че токчетата ѝ отмерваха времето уверено: едно, две, три, четири... Идваше пешком от Университета, а до постройката на хотела и срещата ѝ оставаха стотина метра. Двайсет, двайсет и едно, двайсет и две...
Все отново вървеше по-бързо, в сравнение с времето.
Щеше да успее. Само роклята ѝ да не бе толкоз тясна... Но Паола беше безапелационна: " Черната рокля до коляното, дето е по тебе! Тъкмо като седнеш, ще се вдигне нагоре. А и в черно изглеждаш делова, изглеждаш елегантна, изглеждаш артистична... Чакай... Ей с това шалче на френски възел към този момент изглеждаш и артистична. Изобщо – каквато и ядене да изискат, ти към този момент си им го приготвила. Не боти, постави токчета. Ще свириш в първокачествен хотел, няма да газиш преспи. Така. Я да те огледам? И-де-ал-но! "
Дойде време да пресече булеварда и изчака дългата върволяк коли, до момента в който регулировчикът даде път на пешеходците в нейна посока. Как ѝ липсваха ботите по жълтите павета! Коя жена можеше да бърза и да наподобява елегантна по тези дребни плочки, пробвайки се да прескача фугите, с цел да не потъне токчето ѝ в някоя от тях? Кой беше измислил това изтезание за дамите по " Царя "? Трябва в действителност да ги е ненавиждал. Изобщо не ѝ хрумваше, че преди 100 и повече години, когато са павирали бул. " Цар Освободител ", дамите въобще не са носили толкоз тънки токчета.
Премести чантата от лявото на дясното си рамо и се опита да успокои дъха си. Хотелът беше пред нея, а часовникът ѝ показваше, че остават още цели три минути. Срещата ѝ беше в лобито, трябваше единствено да извести на рецепцията за идването си. Добре, можеше да се поогледа: стой, дишай, дишай...
Фасадата на хотела беше към този момент в сянка за разлика от бледожълтата постройка на Народното събрание, която чак белееше под лъчите на яркото слънце. Някакъв микробус с логото на хотела бе дошъл преди малко и хора със скъпи палта и чуждоземни лица оживено обсъждаха пейзажа пред себе си. Жена с елегантна шапка сочеше златните кубета на " Свети Александър Невски " и възклицаваше нещо на френски, а пиколото чакаше почтително настрана да му извърнат внимание.
Мъжът, показал се като управител по някакви значими въпроси, които тя не запомни, носеше семплата фамилия Георгиев. Едно нещо щеше да е просто този следобяд – след следващата препирня с майка ѝ, закъснелия рейс и бързането по жълтите плочки най-малко нямаше да напъва мозъка си за името на дребния, очевидно суетлив мъж пред себе си.
Почувства се неловко от метода, по който господин Георгиев я огледа при срещата им. Имитацията на ръчни шевове по реверите на сакото му надали му позволяваше да се взира
в нея като в стока за обмен. Но истината беше, че тя бе тук, с цел да се продаде. И в случай че успееше, щеше да е щастлива.
– Салонът е нататък.
Стъпките им напуснаха уюта на мокета от лобито, разсъниха мраморното стълбище с грациозен месингов парапет и още веднъж потънаха в тишината на втория етаж.
– Както виждате, салонът на втория етаж е обвързван с общите елементи, само че е изолиран от погледа – не се вижда нито кой е тук, нито какво прави. В същото време е с прелестна панорама към сърцето на София. Концепцията ни е да оживим това пространство за бизнес срещи, в този момент, явно, е прекомерно празно, а това е огромен разкош даже за хотел като нашия.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (840)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ