Мъжете са проблемът на България
В диалози за България обичам да се лаская с всякакви не напълно явни неща. Едно от тях е триумфът на българските дами.
Когато неотдавна назначиха Мариана Коцева за общоприет шеф на Евростат, няколко сътрудници ми писаха, къде на смешка, къде на истина, по какъв начин, ето на, още една българка се озовала във властова позиция. В предходното държавно управление на ГЕРБ правеше усещане, че 50% от министрите са дами. Много рядка статистика за Европа.
Всички български еврокомисари до момента са дами. За Мария Габриел е може би още малко рано да се каже, само че Меглена Кунева и Кристалина Георгиева имаха доста висока известност в Брюксел. Георгиева оглави Световната банка. Из Брюксел има доста българки на все по-ключови позиции. А в България дами заемат ред сложни и войнствени политически позиции - в енергетиката, външната политика, правосъдната промяна, редица значими кметски постове, София е най-очевидният образец.
Жени управляват обичайно мъжки предприятия - да вземем за пример в банковия и енергийния бранш. Наскоро един еврокомисар ми сподели по какъв начин няколко страни се събрали на енергийна среща на високо ниво, всички делегации - единствено мъже, българската делегация - единствено дами. Жени оглавяват множеството медии и информационни компании. Това не са единствено персонални усещания, а също и статистики. България непроменяемо стои в първите позиции в Европа по съответствие на дами по отношение на мъже в управителни постове, ИТ промишленост, просвета, инженерни позиции, висши финансови длъжности и какво ли още не. България е единствената страна в Европа, в която повече дами, в сравнение с мъже заемат висши длъжности в централната банка. Примерите са доста.
Мимоходом, един PR съвет в нашенски диалози с белгийци, германци и люксембургци - като говорите с тях, загрижено им казвайте, че са на безспорното дъно по този индикатор. С две думи, историята по какъв начин дамите ръководят България, какъв брой са напред и нагоре и какво тъждество на половете царува измежду българите е една от най-изненадващите положителни истории, които може да разкажете, когато усетите, че върху вас тежат погледите на хора, замислени и загрижени, че идвате от най-бедния и подкупен край в Европа, в който олигарси с остри брадви изсичат всяко дърво, което им попадне пред очите, изтребват редки типове животни и птици, пеят съветски песни и са си разделили между тях Народното събрание, медиите и въздуха като бащино имане. Тогава идва историята с дамите и отваря един по-различен и бодър диалог за България.
Колко позитивен е този роман?
Наглед извънредно. Въпросът обаче, който е редно да си зададем, с цел да знаем хубава ли е тази работа или неприятна, е дали дамите на България са доста свестни или мъжете не костват. Тук нещата се объркват. Да стартираме с това, че в България няма партия, дружество или някаква друга организация, която да има политика за издигане на дами.
У нас господства балканска просвета на неуважение към дамите, техния разум, разсъдък и умения за всичко отвън кухнята, леглото и детското обгрижване. Един мъж на власт неотдавна даже сподели, че брачният контракт анулира категорията полово принуждение, т.е. тайнството на брака включва обвързване за полово обслужване (само от страна на дамата, схваща се). Голям дял от дамите са жертва на домашно принуждение, доста други, на натурална локална домашна дискриминация. Жената би трябвало да сготви, да почисти, да отглежда деца, да се грижи за родственици и близки и в случай че не го прави както би трябвало, тя не е стока. Като свърши всичко това, тя може в свободното си време да прави нещо друго - да печели пари, да стане изпълнителен шеф, министър, народен представител или да стартира собствен бизнес. Или по-скоро фамилен бизнес, в който тя прави всичко, а мъжът ѝ знае всичко.
Често ще чуете обяснението, че българската женска работа била такава, тъй като комунизмът, добър или неприятен, въвел тъждество сред половете. Не е по този начин. Скандинавските страни не са били комунистически, а с тях сме постоянно в една статистическа група. Румъния, Словакия, Полша са страдали не по-малко от комунизъм, само че там единствено 10-20% дами държат висши позиции в централната банка, у нас са над 50%. Половината от висшите длъжности в научни институции в България се заемат от дами, в Унгария са 9%, Полша са 8%, в Румъния и Словения са 0%. В България 70% от висшите длъжности в медиите се държат от дами, в Полша - 0%.
Какво пояснение да намерим тогава за нашата женска история?
Не е комунизмът, едва ли е и османското завещание или пък южният вятър. Може да е образованието, фактът, че дамите някак по-прилежно изкарват по-високи оценки и се учат по-дълго, до момента в който мъжете, най-малко от пубертета нататък, зависят повече от учебната дисциплинираност. А учебната дисциплинираност у нас е доста ниска, тя може да се окаже просто най-основният проблем на българското обучение.
Възможно е да става дума и за някакъв вид фамилна просвета, която разглезва момчетата и ги прави безполезни. Или неналичието на спорт в учебно заведение. (Не, не е неналичието на казарма.) Или пък е потиснатата горделивост на мъжете на прехода, които не можаха да преглътнат, че от инженери, военни и научни служащи 2ра степен трябваше да станат таксиджии или да продават краве сирене в гаража, извърнат от жена им в дребна квартална бакалия.
Атаката против Истанбулската спогодба, с изключение на другите странности и въздействия, сподели също и какъв брой примитивна е публичната позиция по отношение на насилието над дами. Удивителното беше, че тази офанзива беше подкрепена и от доста дами, които като че ли споделиха " това, че ни бият си е наша работа ". Изглежда някои дами се държат като майки и пазят безполезния си брачен партньор, който за нищо не става, с изключение на да я бие и да не знае за какво, само че да си е неин. Разбира се, не всеки ненужен мъж бие жена си. Има такива, които са добродушно безполезни. Но това им тежи.
Вероятно нашето общество се е трансформирало ненапълно
Така както доста неща вършим ненапълно – промени, градежи, обучение, разлъка с предишното или осмислянето на предишното. Може би в това ненапълно дамите са се еманципирали, само че те към момента подържат мита за главата на фамилията, тъй като по този начин е редно. Така или другояче необяснимо е за какво България ще е хем страната, в която дамите са най-еманципирани, хем те са подложени на ракиено пренебрежение и кухненска принадлежност. Проблемът е тежък и много комплициран. Човек не знае от къде да го подхване. Признаването му е най-малко една крачка напред.
Следващата стъпка обаче би трябвало да е да си зададем въпроса " какво крием? "
Очевидно нещо крием. Истерията към Истанбулската спогодба не би била допустима в общество, в което няма някакво надълбоко и доста мрачно табу, обвързвано с връзките в фамилията, връзките сред половете, връзките към децата и упованията, които имаме един към различен. Без това надълбоко мрачно табу можехме отново да спорим за конвенцията, само че този спор щеше да наподобява по доста по-различен метод. Много.
Едва откакто си отговорим на въпроса какво крием, ще можем да стартираме и своето лекуване. А по-късно и своето възобновяване. Това ще е дълъг развой. Той може и в никакъв случай да не стартира. И без него ще оцелеем. Въпросът е на каква цена.
Когато неотдавна назначиха Мариана Коцева за общоприет шеф на Евростат, няколко сътрудници ми писаха, къде на смешка, къде на истина, по какъв начин, ето на, още една българка се озовала във властова позиция. В предходното държавно управление на ГЕРБ правеше усещане, че 50% от министрите са дами. Много рядка статистика за Европа.
Всички български еврокомисари до момента са дами. За Мария Габриел е може би още малко рано да се каже, само че Меглена Кунева и Кристалина Георгиева имаха доста висока известност в Брюксел. Георгиева оглави Световната банка. Из Брюксел има доста българки на все по-ключови позиции. А в България дами заемат ред сложни и войнствени политически позиции - в енергетиката, външната политика, правосъдната промяна, редица значими кметски постове, София е най-очевидният образец.
Жени управляват обичайно мъжки предприятия - да вземем за пример в банковия и енергийния бранш. Наскоро един еврокомисар ми сподели по какъв начин няколко страни се събрали на енергийна среща на високо ниво, всички делегации - единствено мъже, българската делегация - единствено дами. Жени оглавяват множеството медии и информационни компании. Това не са единствено персонални усещания, а също и статистики. България непроменяемо стои в първите позиции в Европа по съответствие на дами по отношение на мъже в управителни постове, ИТ промишленост, просвета, инженерни позиции, висши финансови длъжности и какво ли още не. България е единствената страна в Европа, в която повече дами, в сравнение с мъже заемат висши длъжности в централната банка. Примерите са доста.
Мимоходом, един PR съвет в нашенски диалози с белгийци, германци и люксембургци - като говорите с тях, загрижено им казвайте, че са на безспорното дъно по този индикатор. С две думи, историята по какъв начин дамите ръководят България, какъв брой са напред и нагоре и какво тъждество на половете царува измежду българите е една от най-изненадващите положителни истории, които може да разкажете, когато усетите, че върху вас тежат погледите на хора, замислени и загрижени, че идвате от най-бедния и подкупен край в Европа, в който олигарси с остри брадви изсичат всяко дърво, което им попадне пред очите, изтребват редки типове животни и птици, пеят съветски песни и са си разделили между тях Народното събрание, медиите и въздуха като бащино имане. Тогава идва историята с дамите и отваря един по-различен и бодър диалог за България.
Колко позитивен е този роман?
Наглед извънредно. Въпросът обаче, който е редно да си зададем, с цел да знаем хубава ли е тази работа или неприятна, е дали дамите на България са доста свестни или мъжете не костват. Тук нещата се объркват. Да стартираме с това, че в България няма партия, дружество или някаква друга организация, която да има политика за издигане на дами.
У нас господства балканска просвета на неуважение към дамите, техния разум, разсъдък и умения за всичко отвън кухнята, леглото и детското обгрижване. Един мъж на власт неотдавна даже сподели, че брачният контракт анулира категорията полово принуждение, т.е. тайнството на брака включва обвързване за полово обслужване (само от страна на дамата, схваща се). Голям дял от дамите са жертва на домашно принуждение, доста други, на натурална локална домашна дискриминация. Жената би трябвало да сготви, да почисти, да отглежда деца, да се грижи за родственици и близки и в случай че не го прави както би трябвало, тя не е стока. Като свърши всичко това, тя може в свободното си време да прави нещо друго - да печели пари, да стане изпълнителен шеф, министър, народен представител или да стартира собствен бизнес. Или по-скоро фамилен бизнес, в който тя прави всичко, а мъжът ѝ знае всичко.
Често ще чуете обяснението, че българската женска работа била такава, тъй като комунизмът, добър или неприятен, въвел тъждество сред половете. Не е по този начин. Скандинавските страни не са били комунистически, а с тях сме постоянно в една статистическа група. Румъния, Словакия, Полша са страдали не по-малко от комунизъм, само че там единствено 10-20% дами държат висши позиции в централната банка, у нас са над 50%. Половината от висшите длъжности в научни институции в България се заемат от дами, в Унгария са 9%, Полша са 8%, в Румъния и Словения са 0%. В България 70% от висшите длъжности в медиите се държат от дами, в Полша - 0%.
Какво пояснение да намерим тогава за нашата женска история?
Не е комунизмът, едва ли е и османското завещание или пък южният вятър. Може да е образованието, фактът, че дамите някак по-прилежно изкарват по-високи оценки и се учат по-дълго, до момента в който мъжете, най-малко от пубертета нататък, зависят повече от учебната дисциплинираност. А учебната дисциплинираност у нас е доста ниска, тя може да се окаже просто най-основният проблем на българското обучение.
Възможно е да става дума и за някакъв вид фамилна просвета, която разглезва момчетата и ги прави безполезни. Или неналичието на спорт в учебно заведение. (Не, не е неналичието на казарма.) Или пък е потиснатата горделивост на мъжете на прехода, които не можаха да преглътнат, че от инженери, военни и научни служащи 2ра степен трябваше да станат таксиджии или да продават краве сирене в гаража, извърнат от жена им в дребна квартална бакалия.
Атаката против Истанбулската спогодба, с изключение на другите странности и въздействия, сподели също и какъв брой примитивна е публичната позиция по отношение на насилието над дами. Удивителното беше, че тази офанзива беше подкрепена и от доста дами, които като че ли споделиха " това, че ни бият си е наша работа ". Изглежда някои дами се държат като майки и пазят безполезния си брачен партньор, който за нищо не става, с изключение на да я бие и да не знае за какво, само че да си е неин. Разбира се, не всеки ненужен мъж бие жена си. Има такива, които са добродушно безполезни. Но това им тежи.
Вероятно нашето общество се е трансформирало ненапълно
Така както доста неща вършим ненапълно – промени, градежи, обучение, разлъка с предишното или осмислянето на предишното. Може би в това ненапълно дамите са се еманципирали, само че те към момента подържат мита за главата на фамилията, тъй като по този начин е редно. Така или другояче необяснимо е за какво България ще е хем страната, в която дамите са най-еманципирани, хем те са подложени на ракиено пренебрежение и кухненска принадлежност. Проблемът е тежък и много комплициран. Човек не знае от къде да го подхване. Признаването му е най-малко една крачка напред.
Следващата стъпка обаче би трябвало да е да си зададем въпроса " какво крием? "
Очевидно нещо крием. Истерията към Истанбулската спогодба не би била допустима в общество, в което няма някакво надълбоко и доста мрачно табу, обвързвано с връзките в фамилията, връзките сред половете, връзките към децата и упованията, които имаме един към различен. Без това надълбоко мрачно табу можехме отново да спорим за конвенцията, само че този спор щеше да наподобява по доста по-различен метод. Много.
Едва откакто си отговорим на въпроса какво крием, ще можем да стартираме и своето лекуване. А по-късно и своето възобновяване. Това ще е дълъг развой. Той може и в никакъв случай да не стартира. И без него ще оцелеем. Въпросът е на каква цена.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ