Национализмът е третият пол
В утвърждението на така наречената Истанбулска спогодба локалните националисти видяха следващия си късмет за „ сближение на редиците ”. Посочват зложелател и търсят „ отрицателна взаимност ” в омразата към него. В случая се употребяват и от спомагателен
бонус, тъй като наподобява, че като са против конвенцията са против ръководещите, нищо че са част от тях и надалеч нямат желание да се откажат от тази си привилегия.
След спадането на бежанската вълна и съвсем цялостното заличаване на Ислямска страна, битката с обичайните им врагове на етническа и религиозна основа за момента е затихнала. Така че добре им идва разправата с зложелател на полова основа. Конвенцията е показана надали не като налагане „ със закон ” на хомосексуализма, на „ третия пол ”, без значение че в нея за подобен изобщо не се приказва. Както се вижда още от наименованието й, тя е за напълно друго – „ за предварителна защита и битка с насилието против дамите и домашното принуждение ”. Както се споделя, „ Нерде Ямбол, нерде Станбул ”.
Заблуждението се реализира с създадения към този момент механизъм на подправените вести: казваш каквото ти е угодно, като разчиташ, че малко на брой ще ревизират какво е в реалност. Така излезе, че конвенцията изисква образованието да включи не функциите на мъжа и дамата в фамилията и исторически наложилите се предубеждения по отношение на тях, а познания за нетрадиционните полови ориентации. Просто няма такова нещо! Но и да имаше, какво от това? Ако си учтив в приемливост към хомосексуалистите, това не те прави педераст, само че сигурно прави надалеч по-малък риска да биеш жена си.
Обрастването на конвенцията с подправени вести унищожи и опцията тя да предизвика същински спор за полезностите в днешното българско общество, които дефинират връзките сред половете. А мощната нужда от него проличава даже единствено от обстоятелството, че и културни привидно хора свеждат пола до физически белези и отхвърлят да мислят обществените му измерения. За по-простите да не приказваме – за тях най-големият комплимент, който са подготвени да създадат на жена си, си остава да я плеснат по задника.
Авторът на текстовете на „ Последен валс ”, „ Развод ми дай ” и „ Утре стартира от през днешния ден ”, поетът Александър Петров сътвори две нови песни в същия дух със устрема да разсъни онази воля за опозиция и присъединяване, която с носталгия помним от огромните сини манифестации. Не единствено той – и мнозина други се питат през днешния ден къде изчезна гражданската сила от този момент. Включително и такива, които са отговорни за разпиляването й с прибързани заклинания, че антикомунизмът е стар, че би трябвало да бъде пропуснат и даже подложен на морална глоба. А в действителност той беше единственият претекст от доста десетилетия насам, който съумя да сплоти българите против властническата власт и неналичието на независимост. Друг не се е появил и надали ще се появи скоро, тъй като не е въпрос на политика или реторика, а на история. На „ звезден момент ”, който не се повтаря.
Песните на Сашо Петров от началото на прехода се трансфораха в цивилен химни, точно тъй като желаеха „ бракоразвод ” с Комунистическата партия. А редките прояви на посткомунистическа опозиция, като митингите през 1997-а или 2013-а, бяха против държавни управления подкрепяни отново от нейните наследници.
С риск да бъда разгласен за „ потребен глупак ” ще кажа, че нашата общественост по този начин и не разполага с различен цивилен запас. Целенасоченото му отказване ни трансформира в лица, подредили се за фотография пред витрината на българското европредседателство. Без значение дали засмени или ядосани. 
