Българският флот през Средновековието
В продължение на десетилетия българската историография и публичната визия за предишното бяха доминирани от една аксиома – „ България в никакъв случай не е имала собствен флот преди Освобождението “. Това разбиране е толкоз надълбоко вкоренено, че даже при проявление на доказателства за противното, хората все по този начин остават скептични. За страдание, ще минат доста години преди археология и история, ръка за ръка да разкрият истината за българския опит във военноморското дело. И въпреки всичко може да се стартира отнякъде.
Изследването на военноморското дело през междинните епохи постоянно е стояло в сянката на надалеч по-познатите сухопътни акции. Причината за това не е, че средновековните водачи не са осъзнавали значимостта на флотилите. Всъщност морската мощност е била основна част от политиката на мощните страни. Реалната причина за по-скромния обсег на Военноморски сили е тяхната прехрана. През онази ера строенето, екипирането, поддържането и оперирането на една скромна флотилия от 5-10 кораба е можело да надвиши доста разхода по издръжката на цяла сухопътна войска. Поради това единствено най-богатите страни можели да си разрешат да поддържат флот непрекъснато.
Дори и в тази обстановка значително монархии избират краткотрайно да наемат към този момент изгнили съдове, в сравнение с да влагат забележителните суми по тяхното конструиране. Остава и въпросът с обезпечаване на екипаж. Опитните моряци, способни да маневрират с гребни и платноходни кораби в тежки сражения, напълно не били многолюдна каста и морските вълци скъпо продавали своите услуги.
Нужно е да обърнем внимание и на обстоятелството, че непосреден комшия и съперник на България през цялото Средновековие е една от водещите морски сили на епохата – Византийската империя. Каквито и разкрития да осветят историята на българското морско дело, не може да има подозрение, че страната ни в никакъв случай не е била равносилен конкурент на Византия по море, изключително в интервала на Първото българско царство. Това не значи обаче, че предците ни не са се опитвали да подсигурят гъвкавостта на своите офанзиви, допълвайки ги с военноморски подразделения, които изиграват своята роля в разширението на българската страна.
Първото българско царство
Още с идването си в Бесарабия след 665 година, водените от Аспарух българи развиват логически интерес към прекачване на река Дунав и нахлуване във Византия за взимане на плячка и пленници. През 70-те години на VII век, възползвайки се от нейните проблеми с арабите, българите съумяват да основат няколко укрепления в делтата на Дунав, южно от главното нейно течение. Наличието на тези аванпостове, един от които е така наречен Онгъл, подсказва, че прекосяването на огромната река е било изцяло подсигурено. Това значи, че Аспарух е разполагал или със личен дребен речен флот или е употребявал своите славянски васали, които да обезпечават превоза на български войски през реката и поддръжката на предните постове в така наречен Малка Скития.
Впоследствие речен флот евентуално е съществувал, с цел да подсигурява контрола над Долни Дунав по времето на Тервел и неговите наследници и да покрива северозападната граница на България против Аварския хаганат, както и да подсигурява връзката сред двете елементи на българската страна. Липсата на археологически и историографски данни за интервала сред 680 и 812 година пречи на установяването на някаква сигурна догадка. С оглед сполучливите военноморски интервенции на Константин V следва да заключим, че българите не са имали никакво военноморско наличие в Черно море през VIII век.
Това елементарно може да се удостовери и от обстоятелството, че предците ни не владеели нито едно черноморско пристанище. Варна е първият завзет град, освен това едвам в края на Кардамовото царуване или скоро след възкачването на Крум. Именно с ръководството на Крум се заговаря за потребление на непретенциозен морски флот, евентуално формиран от снабдени с платна по-големи лодки, сходни на изобразените в Плиска. С тяхна помощ българите правят офанзиви против няколко основни замъци в Бургаския залив и ги подчиняват.
Наличието на речен флот по Дунав се удостоверява от изворите по отношение на акцията на Омуртаг против разбунтувалите се славянски племена по поречието на реките Тимок и Тиса. Неговото развиване оттатък праговете при Железни врата край Северин обаче следва да се търси още по времето на Крум, когато българите възвръщат опустошения от аварите Белград и го трансформират в собствен челен пост по поречието на Дунав и Сава. В хода на дейностите от 827/9г., франкските извори недвусмислено показват, че българите прекарали войските си с кораби и с тяхна помощ съумели да осъществят с огромна експедитивност своите наказателни дейности против славяните. С оглед развиването на комитатната система и стабилизирането на българския надзор по двата бряга на Дунав е резонно да се счита, че речният флот резервира своето значение и при наследниците на Омуртаг.
Нуждата от съюз с Фатимидите по времето на Симеон подсказва, че каквито и скромни военноморски благоприятни условия да има България, те са изцяло несъответстващи за справяне с византийския флот в Черно море. Това се удостоверява и от лекотата, с която ромейската флота на няколко пъти навлиза по Дунав и спомага на маджарите за нахлувания в Добруджа по време на Търговската война от 894-899 година През огромната акция, довела до борбата при Ахелой, Симеон още веднъж не се пробва да противодейства по море на ромейския флот, което затвърждава дефинитивно тезата, че в Черно море България не е разполагала с непрекъснато настоящи морски сили.
Любопитен миг от потреблението на речен флот от страна на българите през 30-те години на X век е загатнат в текста на Ал Масуди, касаещ борбата при Уаландр (932 или 934 г.). Там се загатва, че българите съумели да извършат поредност от светкавични офанзиви по едно и също време против територии, следени от маджарите и печенезите. Покриването на подобен необятен фронт северно от р. Дунав допуска прехвърлянето на войски с кораби за реализиране на атака от сходен мащаб.
С варяжкото настъпление в България през 968/9 година и последвалото рухване на Преслав, всякаква поддръжка на речен флот по Дунав евентуално е прекъсната. Ресурсите по времето на Роман, Самуил и Гаврил Радомир са напълно ориентирани към контриране на сухопътната опасност от страна на Византия.
Второто българско царство
Използването на кораби след възобновяване на България е надалеч по-добре засвидетелствано в изворите. Първият сигурен миг, отбелязващ съществуването на бойни кораби, е по време на проведената блокада на Константинопол от българи и никейци. Изпълнявайки своя ангажимент, Иван Асен II екипира флот от 25 бойни галери – внушителна за това време мощ и го изпраща в поддръжка на никейците, чийто личен флот не надвишава 30 кораба.
Тук остава отворен въпросът за построяването на българския флот. Едната опция е корабите да са фактически построени в България. Има догадка за съществуването на бойни арсенали в устието на Камчия, където и дървеният материал е несметен, а е можело и елементарно да се достави от Стара планина. Според другата версия, корабите са били наети. Остава обаче въпросът от кого? По това време достъп до Черно море имат единствено огромните морски сили Венеция и Генуа, само че и двете са съдружници на Латинската империя. Няма по какъв начин да си представим, че латините биха могли да пропуснат 25 бойни галери да минат под носа им, с цел да бъдат предадени на българите за прилагане.
Единственият вероятен асистент на България в това начинание е Дубровнишката рерпублика – съперник на Венеция и Генуа. Тя би имала огромна полза от съществуването на мощен другарски флот в Черно море. Най-вероятният сюжет е, че Иван Асен II наема майстори и моряци, договаряйки се с републиката. Дубровничани строят и екипират флота, България заплаща разноските и обезпечава спомагателни моряци от личните си пристанищни градове по Черноморието. Подобно начинание безспорно е излязло много солено на българската хазна, само че не трябва да забравяме, че по това време България е най-голямата и богата страна в Югоизточна Европа, а Иван Асен II стартира да сече монети с положително златно покритие, което подсказва повишената финансова мощ на страната. Нещо повече, като се изключи късата война с Епир и стълкновението с Унгария (1231-32 г.), България се намира в непрестанен мир след 1218 година, което пести забележителна част от годишните ѝ доходи.
В началото на XIV век се появяват и свидетелства за търговски флот на България, който Теодор Светослав употребява, с цел да обезпечи жито за гладуващото население на Константинопол през 1307 година Впоследствие добруджанският диктатор Добротица също употребява търговски кораби за доставяне на Константинопол, като част от съюза си с императрица Ана Савойска. По-важното при Добротица е свидетелството за потребление на боен флот. През 1375 година, в поддръжка на Йоан V Палеолог, с който е сходен, Добротица провежда военноморска експедиция до Трапезунд, състояща с от 12 галери.
Година по-късно, добруджанският флот плава до Константинопол, още веднъж с цел да подкрепи василевса. Успоредно с тези акции българският благородник сполучливо води война с втората морска мощ в Средиземноморието – Генуа. Българите разгромяват генуезкия флот, пленявайки част от него, а Добротица съумява да завземе генуезкото пристанище Килия, контролиращо целия търговски поток в Бесарабия. За малко, сред 1375 и 1388 година, Добруджанското деспотство се трансформира в първа морска мощ в Черно море. Последвалите нашествия на османците поставят завършек на военноморските дръзновения на Добротица и неговите наследници. В последна сметка с покоряването на българските земи от Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) се поставя завършек на средновековния дял на българската морска история.
Заключение
Историята на българските морски и речни флотилии остава едва изследвана страница в богатото минало на народа ни. Археолози и медиевисти занапред би трябвало да обединят сили за разбулване на загадката към това по кое време, къде и в какви мащаби предците ни са употребявали морски сили при осъществяване на своята външна политика. Богатите находки по дъното на Черно море в бъдеще би трябвало да ни разкрият своите секрети, а изследвания би следвало да се вършат и по поречието на Дунав. Във всеки случай, изкуствената аксиома „ България не е имала феодален флот “ не устоя инспекцията на обстоятелствата. Макар да не може да бъде препоръчана твърда и неоспорима доктрина за ориста на българските военноморски сили по времето на първите две царства, не може да има подозрение, че морето не е било по този начин враждебно и непознато за дедите ни, както сме привикнали да мислим. /bulgarianhistory.org/
Изследването на военноморското дело през междинните епохи постоянно е стояло в сянката на надалеч по-познатите сухопътни акции. Причината за това не е, че средновековните водачи не са осъзнавали значимостта на флотилите. Всъщност морската мощност е била основна част от политиката на мощните страни. Реалната причина за по-скромния обсег на Военноморски сили е тяхната прехрана. През онази ера строенето, екипирането, поддържането и оперирането на една скромна флотилия от 5-10 кораба е можело да надвиши доста разхода по издръжката на цяла сухопътна войска. Поради това единствено най-богатите страни можели да си разрешат да поддържат флот непрекъснато.
Дори и в тази обстановка значително монархии избират краткотрайно да наемат към този момент изгнили съдове, в сравнение с да влагат забележителните суми по тяхното конструиране. Остава и въпросът с обезпечаване на екипаж. Опитните моряци, способни да маневрират с гребни и платноходни кораби в тежки сражения, напълно не били многолюдна каста и морските вълци скъпо продавали своите услуги.
Нужно е да обърнем внимание и на обстоятелството, че непосреден комшия и съперник на България през цялото Средновековие е една от водещите морски сили на епохата – Византийската империя. Каквито и разкрития да осветят историята на българското морско дело, не може да има подозрение, че страната ни в никакъв случай не е била равносилен конкурент на Византия по море, изключително в интервала на Първото българско царство. Това не значи обаче, че предците ни не са се опитвали да подсигурят гъвкавостта на своите офанзиви, допълвайки ги с военноморски подразделения, които изиграват своята роля в разширението на българската страна.
Първото българско царство
Още с идването си в Бесарабия след 665 година, водените от Аспарух българи развиват логически интерес към прекачване на река Дунав и нахлуване във Византия за взимане на плячка и пленници. През 70-те години на VII век, възползвайки се от нейните проблеми с арабите, българите съумяват да основат няколко укрепления в делтата на Дунав, южно от главното нейно течение. Наличието на тези аванпостове, един от които е така наречен Онгъл, подсказва, че прекосяването на огромната река е било изцяло подсигурено. Това значи, че Аспарух е разполагал или със личен дребен речен флот или е употребявал своите славянски васали, които да обезпечават превоза на български войски през реката и поддръжката на предните постове в така наречен Малка Скития.
Впоследствие речен флот евентуално е съществувал, с цел да подсигурява контрола над Долни Дунав по времето на Тервел и неговите наследници и да покрива северозападната граница на България против Аварския хаганат, както и да подсигурява връзката сред двете елементи на българската страна. Липсата на археологически и историографски данни за интервала сред 680 и 812 година пречи на установяването на някаква сигурна догадка. С оглед сполучливите военноморски интервенции на Константин V следва да заключим, че българите не са имали никакво военноморско наличие в Черно море през VIII век.
Това елементарно може да се удостовери и от обстоятелството, че предците ни не владеели нито едно черноморско пристанище. Варна е първият завзет град, освен това едвам в края на Кардамовото царуване или скоро след възкачването на Крум. Именно с ръководството на Крум се заговаря за потребление на непретенциозен морски флот, евентуално формиран от снабдени с платна по-големи лодки, сходни на изобразените в Плиска. С тяхна помощ българите правят офанзиви против няколко основни замъци в Бургаския залив и ги подчиняват.
Наличието на речен флот по Дунав се удостоверява от изворите по отношение на акцията на Омуртаг против разбунтувалите се славянски племена по поречието на реките Тимок и Тиса. Неговото развиване оттатък праговете при Железни врата край Северин обаче следва да се търси още по времето на Крум, когато българите възвръщат опустошения от аварите Белград и го трансформират в собствен челен пост по поречието на Дунав и Сава. В хода на дейностите от 827/9г., франкските извори недвусмислено показват, че българите прекарали войските си с кораби и с тяхна помощ съумели да осъществят с огромна експедитивност своите наказателни дейности против славяните. С оглед развиването на комитатната система и стабилизирането на българския надзор по двата бряга на Дунав е резонно да се счита, че речният флот резервира своето значение и при наследниците на Омуртаг.
Нуждата от съюз с Фатимидите по времето на Симеон подсказва, че каквито и скромни военноморски благоприятни условия да има България, те са изцяло несъответстващи за справяне с византийския флот в Черно море. Това се удостоверява и от лекотата, с която ромейската флота на няколко пъти навлиза по Дунав и спомага на маджарите за нахлувания в Добруджа по време на Търговската война от 894-899 година През огромната акция, довела до борбата при Ахелой, Симеон още веднъж не се пробва да противодейства по море на ромейския флот, което затвърждава дефинитивно тезата, че в Черно море България не е разполагала с непрекъснато настоящи морски сили.
Любопитен миг от потреблението на речен флот от страна на българите през 30-те години на X век е загатнат в текста на Ал Масуди, касаещ борбата при Уаландр (932 или 934 г.). Там се загатва, че българите съумели да извършат поредност от светкавични офанзиви по едно и също време против територии, следени от маджарите и печенезите. Покриването на подобен необятен фронт северно от р. Дунав допуска прехвърлянето на войски с кораби за реализиране на атака от сходен мащаб.
С варяжкото настъпление в България през 968/9 година и последвалото рухване на Преслав, всякаква поддръжка на речен флот по Дунав евентуално е прекъсната. Ресурсите по времето на Роман, Самуил и Гаврил Радомир са напълно ориентирани към контриране на сухопътната опасност от страна на Византия.
Второто българско царство
Използването на кораби след възобновяване на България е надалеч по-добре засвидетелствано в изворите. Първият сигурен миг, отбелязващ съществуването на бойни кораби, е по време на проведената блокада на Константинопол от българи и никейци. Изпълнявайки своя ангажимент, Иван Асен II екипира флот от 25 бойни галери – внушителна за това време мощ и го изпраща в поддръжка на никейците, чийто личен флот не надвишава 30 кораба.
Тук остава отворен въпросът за построяването на българския флот. Едната опция е корабите да са фактически построени в България. Има догадка за съществуването на бойни арсенали в устието на Камчия, където и дървеният материал е несметен, а е можело и елементарно да се достави от Стара планина. Според другата версия, корабите са били наети. Остава обаче въпросът от кого? По това време достъп до Черно море имат единствено огромните морски сили Венеция и Генуа, само че и двете са съдружници на Латинската империя. Няма по какъв начин да си представим, че латините биха могли да пропуснат 25 бойни галери да минат под носа им, с цел да бъдат предадени на българите за прилагане.
Единственият вероятен асистент на България в това начинание е Дубровнишката рерпублика – съперник на Венеция и Генуа. Тя би имала огромна полза от съществуването на мощен другарски флот в Черно море. Най-вероятният сюжет е, че Иван Асен II наема майстори и моряци, договаряйки се с републиката. Дубровничани строят и екипират флота, България заплаща разноските и обезпечава спомагателни моряци от личните си пристанищни градове по Черноморието. Подобно начинание безспорно е излязло много солено на българската хазна, само че не трябва да забравяме, че по това време България е най-голямата и богата страна в Югоизточна Европа, а Иван Асен II стартира да сече монети с положително златно покритие, което подсказва повишената финансова мощ на страната. Нещо повече, като се изключи късата война с Епир и стълкновението с Унгария (1231-32 г.), България се намира в непрестанен мир след 1218 година, което пести забележителна част от годишните ѝ доходи.
В началото на XIV век се появяват и свидетелства за търговски флот на България, който Теодор Светослав употребява, с цел да обезпечи жито за гладуващото население на Константинопол през 1307 година Впоследствие добруджанският диктатор Добротица също употребява търговски кораби за доставяне на Константинопол, като част от съюза си с императрица Ана Савойска. По-важното при Добротица е свидетелството за потребление на боен флот. През 1375 година, в поддръжка на Йоан V Палеолог, с който е сходен, Добротица провежда военноморска експедиция до Трапезунд, състояща с от 12 галери.
Година по-късно, добруджанският флот плава до Константинопол, още веднъж с цел да подкрепи василевса. Успоредно с тези акции българският благородник сполучливо води война с втората морска мощ в Средиземноморието – Генуа. Българите разгромяват генуезкия флот, пленявайки част от него, а Добротица съумява да завземе генуезкото пристанище Килия, контролиращо целия търговски поток в Бесарабия. За малко, сред 1375 и 1388 година, Добруджанското деспотство се трансформира в първа морска мощ в Черно море. Последвалите нашествия на османците поставят завършек на военноморските дръзновения на Добротица и неговите наследници. В последна сметка с покоряването на българските земи от Баязид I Йълдъръм (Светкавицата) се поставя завършек на средновековния дял на българската морска история.
Заключение
Историята на българските морски и речни флотилии остава едва изследвана страница в богатото минало на народа ни. Археолози и медиевисти занапред би трябвало да обединят сили за разбулване на загадката към това по кое време, къде и в какви мащаби предците ни са употребявали морски сили при осъществяване на своята външна политика. Богатите находки по дъното на Черно море в бъдеще би трябвало да ни разкрият своите секрети, а изследвания би следвало да се вършат и по поречието на Дунав. Във всеки случай, изкуствената аксиома „ България не е имала феодален флот “ не устоя инспекцията на обстоятелствата. Макар да не може да бъде препоръчана твърда и неоспорима доктрина за ориста на българските военноморски сили по времето на първите две царства, не може да има подозрение, че морето не е било по този начин враждебно и непознато за дедите ни, както сме привикнали да мислим. /bulgarianhistory.org/
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ