Наркотиците, магазинът на надеждата и пътят нагоре
В прегръдките на София, сврян в периферията на емблематичния Женски пазар, и съвсем непокътнат от плисналия се в близост звук, се е настанил магазинът на вярата. Съвсем като по Джани Родари. В него се редуват разнообразни светове, стилове, светлини и осезания. Уютът на бабината къща, изтънчеността на кралски дом, бохемството на първата квартира или достолепието на отлежал шедьовър – старите мебели са притихнали в единодушие и без искания за предимство. Събирани от под дърво и камък, с реставрирани сърца и възвърнат искра, те са в цялостна подготвеност за новия си живот.
Сред тях е и той – Цветан. Човекът, който към този момент живее своя нов живот и подарява вяра на останалите. След мрака, дъното, самотата и ледения мирис на хероиновата гибел.
Никой не си показва, че един ден ще бъде в пандиза или в комуна
Бил младеж, когато настъпили измененията в България, а с тях и лесният достъп до всевъзможни субстанции. Тогава той и всичките му другари пушили трева. Когато излязъл от казармата, те към този момент били на хероин.
Започва се от любознание, наподобява ти нещо напълно безобидно, което няма метод да господства над живота ти. Пробваш на подбив и в идващия момент, без да се усетиш, към този момент си долу.
Бях на 23 и бях подвластен. Когато един наркоман има всичко, което изиска, живее като на хотел при родителите си, на него му е добре. Той не вижда никакъв претекст да се трансформира обстановката. Това е и грешката на доста родители, които не съумяват да пресечен този циничен кръг. Слава Богу, майка ми ме изгони от у дома. Каза ми: „ Сине, в случай че си решил да умираш, събирай си багажа и се изнасяй! “ Това беше моят катарзисен миг, в който взех решение да подхваща нещо.
Стряскаш се, когато осъзнаеш, че с цел да бъдеш като останалите би трябвало нещо да вземеш
Най-плашещото е, че на някои хора този метод на живот толкоз стартира да им харесва, че те не желаят да се откажат от него. Това в последна сметка е човешкият егоцентризъм – да угодя на плътта си, на мен да ми е хубаво. Изключвам се, комплексите ми изчезват, усещам се по-велик, получавам напълно нова еднаквост. Началото на излизането от казуса е осъзнаването, че не можеш самичък да си окажеш помощ. Това е най – сложното, тъй като би трябвало да надскочиш егото и гордостта си. От този стадий насетне, нещата стартират да вървят към положително, тъй като си схванал какъв брой надълбоко си заседнал и от какъв брой доста помощ имаш потребност.
А на тоз, който няма пари
и единствено навън поглежда,
бих му дал, без да заплаща даже,
всичката своя вяра
През 2000 година постъпва в комуната в Хърватия и остава за цели 17 години. Там среща и брачната половинка си, а по-късно дружно се връщат в България. Всичко стартира в някогашния краварник край село Войнеговци. Няколко момчета и девойки го ремонтират и пригаждат в място за живеене. След това записват Сдружение „ Рето- Надежда ” през 2000г. в Софийски градски съд с фд №12297/2000г., като съдружие с нестопанска цел, чийто главен предмет на активност е: подкрепяне физическата и обществена интеграция, посредством оказване на безплатна морална, културна, материална и духовна помощ на лица, намиращи се неравностойно обществено състояние, най-вече токсикомани и наркомани, съгласно самостоятелната потребност на лицето.
Всички членове в Сдружението са доброволци и/или някогашни наркозависими.
Постъпването в Рето във всички случаи е гратис и непринудено.
Във Войнеговци сега са към 30 индивида, разграничени на девойки и момчета. Има и 5 фамилии, които живеят в обособени къщи, само че вземат участие във всичко.
Самофинансираме се, работим, имаме магазини и сервиз. Опитваме се сами да си плащаме сметките и да поемаме разноските си, с цел да може човек, който има потребност от помощ, да пристигна безусловно гратис да я получи и да има място, на което да обитава. В началото срещахме предубеждения. Много е тежко да чуеш „ мръсни наркомани “, „ би трябвало да ги избият всичките “ и прочие Но към този момент познават активността ни, остават с положително усещане и разчитат на нас. А ние доста се стараем и даваме най – положителното от себе си, да не ги разочароваме. Имаме много работа, за наслада!
Пътят нагоре
Най – постоянно задаваният въпрос е „ Колко време е нужно, с цел да си стъпиш още веднъж на краката? “, само че прецизен отговор няма. Няма избран интервал от време, в който някой е съумял и ти можеш да му обещаеш, че в никакъв случай повече няма да се повтори. Всеки случай е самостоятелен и характерен. Единственото несъмнено е, че решиш ли се да поемеш по пътя назад нагоре – би трябвало да се въоръжиш с доста самообладание.
Много постоянно запитвам момчетата, които идват при нас – знаеш ли какво те е предиздвикало да вземеш? Изчезнало ли е това нещо от живота ти и третираш ли корена на казуса, или смяната е единствено козметична. Можеш да отидеш някъде за 3 години, да придобиеш привички, да укрепнеш физически. Но това не ти подсигурява, че връщайки се в средата самичък, ще кажеш „ Не! “, тъй като ти няма с какво да кажеш не, в случай че не е настъпила една смяна от вътрешната страна.
Най-лошото на днешно време са синтетичните опиати, които въздействат доста зле на душeвността. Метадонът и хероинът постоянно са били от главните опиати, които се взимат, само че напоследък зачестява използването на синтетика от младежите. Тогава случаите са тежки, тъй като доста постоянно те са мощно повредени ментално и колкото и старания да поставяме няма по какъв начин да помогнем. При нас помощта не е обвързвана с лекарства, а с връзка. Ако индивидът насреща не те схваща няма по какъв начин да му окажеш помощ.
Другият сериозен проблем, който постоянно се подценява е алкохолът. Аз не различавам сред пияч и наркоман. Състоянието, вредите, разрушените фамилии, хората на улицата – всичко е еднообразно. Единствената разлика е, че той е узаконен.
Някои протягат ръка от любознание, други - при сериозен проблем, трети - от мързел и разглезеност. Но няма предписание. Няма човек, който да е застрахован, че това в никакъв случай няма да го сполети
С или без заверка, опиатите са налични. Не е въпросът в това дали марихуаната провокира взаимозависимост, а в това, че опиташ ли един път марихуана, ти си подготвен да опиташ всичко по-късно. Тя отключва вратата за всички останали опиати в живота ти. И ти не знаеш по кое време и какво ще пробваш, какво ще ти хареса, навлизаш в една непредвидима и рискова игра.
Опитът ми от България и преди този момент от Хърватия сочи, че метадоновата терапия не може да е дълготрайно решение. Въпросът, който би трябвало да се сложи е – заместителят на опиата, взема решение ли корена на казуса? Зависимостта към метадона е извънредно мощна. Самият боязън от рецесията пречи да се потърси опция, която да те направи същински свободен. Тези хора не престават метода си на живот, единствено сменят патериците. Моята идея за свободата е напълно друга.
Ако не можеш самичък – потърси вярата
Ние не сме черква или фракция. Просто имаме вяра. Вярваме в християнските полезности и се уповаваме на вярата си, с цел да се оправим. Обръщаме се към Библията, поради уникалността на нейното обръщение. Човек в най-хубавото си положение, когато беше в Рая, взе решение да обърне тил на Бога и да послуша дявола. Не е ли подобен и животът на подвластния?
Хората се пробват сами да трансформират критериите за положително и зло, да си изковат своя истина. Но когато човек се вземе за Бог, и стартира еднолично да дефинира какво е положително или зло, се ражда да вземем за пример Хитлер.
Това, че някой е наркоман, не значи, че той е по-лош от другия. Всички ние страдаме от една и съща болест, която се демонстрира по друг метод. Проблемът е, че човек не може самичък да си поставя границите и би трябвало да потърси коректив. Моите граници съм ги намерил в Бога. Но всеки човек е обособена история. Някои, като мен, се осланят на Бог, други – и без да одобряват християнските полезности, в никакъв случай повече не се връщат към опиатите.
Щастлив съм за всеки човек, който се е трансформирал
Това, което се е случило с нас желаеме да се стане действителност и в другите животи. Помагаме на подвластните, фамилиите и околните им с всичко допустимо. Понякога се сблъскваме със подозрения и съмнение, само че ние знаем, че човек един път изгубил доверие, доста мъчно го възстановява.
Най-удобно е някой различен да ти е отговорен. И майка ми все споделяше: " Ти беше доста положително момче, само че като почна да излизаш с тези... “ Това в действителност не е истина. Родителите са се пробвали да ни дадат най-хубавото, съгласно тяхното схващане. Не ги упрекваме в нито един миг. Никой не желае детето му да стане пияч и наркоман. Те са дали най-хубавото, което са познавали, само че в случай че не са познавали най-хубавото, няма по какъв начин да го дадат. Унищожаването на вярата у хората е това, от което ние страдаме и през днешния ден.
Бъдещето
Децата ми израстват край нас. Никога няма да скрия от тях какво се е случило с мен. Ще пребивавам по този начин, че да бъда техен образец, само че да се осланям напълно на човешкия фактор е доста нерешителен залог. За бъдещето се осланям на Бог.
Отговорност на родителите е да възпитават в полезности, да учат по какъв начин се отсява истината. Не може един родител да упреква учебното заведение и учителите за проблемите на детето си. Ако желае да възпита полезности, той самият би трябвало да ги ползва. Децата виждат лицемерието. Те би трябвало да виждат, че ти живееш по този начин, както и вярваш. Искам децата ми да видят, че вярата не е просто вяра или традиция, че вярата в действителност оказва помощ, стига да не е празно поверие.
Ако не приказвам за вярата си, значи не съм откровен, а аз имам вяра, че нищо в живота ми не е инцидентно. Всичко има някакъв смисъл. Моля се само да не преставам да имам Бог в сърцето си и да съзнавам къде ми е мястото. Да знам, че светът не се върти към мен, че има нещо доста по-глобално от дребния ми живот. Само за това се апелирам. Останалото го имам.
Ако вие имате остарели мебели или непотребни предмети, потърсете магазините на Рето-Надежда. Дайте късмет за нов живот и на движимостите, и на хората. Не се съмнявайте, че ще бъде оценен. Там най-добре знаят, че щастието не може да съществува без благодарността. Можете да ги намерите тук.
Сред тях е и той – Цветан. Човекът, който към този момент живее своя нов живот и подарява вяра на останалите. След мрака, дъното, самотата и ледения мирис на хероиновата гибел.
Никой не си показва, че един ден ще бъде в пандиза или в комуна
Бил младеж, когато настъпили измененията в България, а с тях и лесният достъп до всевъзможни субстанции. Тогава той и всичките му другари пушили трева. Когато излязъл от казармата, те към този момент били на хероин.
Започва се от любознание, наподобява ти нещо напълно безобидно, което няма метод да господства над живота ти. Пробваш на подбив и в идващия момент, без да се усетиш, към този момент си долу.
Бях на 23 и бях подвластен. Когато един наркоман има всичко, което изиска, живее като на хотел при родителите си, на него му е добре. Той не вижда никакъв претекст да се трансформира обстановката. Това е и грешката на доста родители, които не съумяват да пресечен този циничен кръг. Слава Богу, майка ми ме изгони от у дома. Каза ми: „ Сине, в случай че си решил да умираш, събирай си багажа и се изнасяй! “ Това беше моят катарзисен миг, в който взех решение да подхваща нещо.
Стряскаш се, когато осъзнаеш, че с цел да бъдеш като останалите би трябвало нещо да вземеш
Най-плашещото е, че на някои хора този метод на живот толкоз стартира да им харесва, че те не желаят да се откажат от него. Това в последна сметка е човешкият егоцентризъм – да угодя на плътта си, на мен да ми е хубаво. Изключвам се, комплексите ми изчезват, усещам се по-велик, получавам напълно нова еднаквост. Началото на излизането от казуса е осъзнаването, че не можеш самичък да си окажеш помощ. Това е най – сложното, тъй като би трябвало да надскочиш егото и гордостта си. От този стадий насетне, нещата стартират да вървят към положително, тъй като си схванал какъв брой надълбоко си заседнал и от какъв брой доста помощ имаш потребност.
А на тоз, който няма пари
и единствено навън поглежда,
бих му дал, без да заплаща даже,
всичката своя вяра
През 2000 година постъпва в комуната в Хърватия и остава за цели 17 години. Там среща и брачната половинка си, а по-късно дружно се връщат в България. Всичко стартира в някогашния краварник край село Войнеговци. Няколко момчета и девойки го ремонтират и пригаждат в място за живеене. След това записват Сдружение „ Рето- Надежда ” през 2000г. в Софийски градски съд с фд №12297/2000г., като съдружие с нестопанска цел, чийто главен предмет на активност е: подкрепяне физическата и обществена интеграция, посредством оказване на безплатна морална, културна, материална и духовна помощ на лица, намиращи се неравностойно обществено състояние, най-вече токсикомани и наркомани, съгласно самостоятелната потребност на лицето.
Всички членове в Сдружението са доброволци и/или някогашни наркозависими.
Постъпването в Рето във всички случаи е гратис и непринудено.
Във Войнеговци сега са към 30 индивида, разграничени на девойки и момчета. Има и 5 фамилии, които живеят в обособени къщи, само че вземат участие във всичко.
Самофинансираме се, работим, имаме магазини и сервиз. Опитваме се сами да си плащаме сметките и да поемаме разноските си, с цел да може човек, който има потребност от помощ, да пристигна безусловно гратис да я получи и да има място, на което да обитава. В началото срещахме предубеждения. Много е тежко да чуеш „ мръсни наркомани “, „ би трябвало да ги избият всичките “ и прочие Но към този момент познават активността ни, остават с положително усещане и разчитат на нас. А ние доста се стараем и даваме най – положителното от себе си, да не ги разочароваме. Имаме много работа, за наслада!
Пътят нагоре
Най – постоянно задаваният въпрос е „ Колко време е нужно, с цел да си стъпиш още веднъж на краката? “, само че прецизен отговор няма. Няма избран интервал от време, в който някой е съумял и ти можеш да му обещаеш, че в никакъв случай повече няма да се повтори. Всеки случай е самостоятелен и характерен. Единственото несъмнено е, че решиш ли се да поемеш по пътя назад нагоре – би трябвало да се въоръжиш с доста самообладание.
Много постоянно запитвам момчетата, които идват при нас – знаеш ли какво те е предиздвикало да вземеш? Изчезнало ли е това нещо от живота ти и третираш ли корена на казуса, или смяната е единствено козметична. Можеш да отидеш някъде за 3 години, да придобиеш привички, да укрепнеш физически. Но това не ти подсигурява, че връщайки се в средата самичък, ще кажеш „ Не! “, тъй като ти няма с какво да кажеш не, в случай че не е настъпила една смяна от вътрешната страна.
Най-лошото на днешно време са синтетичните опиати, които въздействат доста зле на душeвността. Метадонът и хероинът постоянно са били от главните опиати, които се взимат, само че напоследък зачестява използването на синтетика от младежите. Тогава случаите са тежки, тъй като доста постоянно те са мощно повредени ментално и колкото и старания да поставяме няма по какъв начин да помогнем. При нас помощта не е обвързвана с лекарства, а с връзка. Ако индивидът насреща не те схваща няма по какъв начин да му окажеш помощ.
Другият сериозен проблем, който постоянно се подценява е алкохолът. Аз не различавам сред пияч и наркоман. Състоянието, вредите, разрушените фамилии, хората на улицата – всичко е еднообразно. Единствената разлика е, че той е узаконен.
Някои протягат ръка от любознание, други - при сериозен проблем, трети - от мързел и разглезеност. Но няма предписание. Няма човек, който да е застрахован, че това в никакъв случай няма да го сполети
С или без заверка, опиатите са налични. Не е въпросът в това дали марихуаната провокира взаимозависимост, а в това, че опиташ ли един път марихуана, ти си подготвен да опиташ всичко по-късно. Тя отключва вратата за всички останали опиати в живота ти. И ти не знаеш по кое време и какво ще пробваш, какво ще ти хареса, навлизаш в една непредвидима и рискова игра.
Опитът ми от България и преди този момент от Хърватия сочи, че метадоновата терапия не може да е дълготрайно решение. Въпросът, който би трябвало да се сложи е – заместителят на опиата, взема решение ли корена на казуса? Зависимостта към метадона е извънредно мощна. Самият боязън от рецесията пречи да се потърси опция, която да те направи същински свободен. Тези хора не престават метода си на живот, единствено сменят патериците. Моята идея за свободата е напълно друга.
Ако не можеш самичък – потърси вярата Ние не сме черква или фракция. Просто имаме вяра. Вярваме в християнските полезности и се уповаваме на вярата си, с цел да се оправим. Обръщаме се към Библията, поради уникалността на нейното обръщение. Човек в най-хубавото си положение, когато беше в Рая, взе решение да обърне тил на Бога и да послуша дявола. Не е ли подобен и животът на подвластния?
Хората се пробват сами да трансформират критериите за положително и зло, да си изковат своя истина. Но когато човек се вземе за Бог, и стартира еднолично да дефинира какво е положително или зло, се ражда да вземем за пример Хитлер.
Това, че някой е наркоман, не значи, че той е по-лош от другия. Всички ние страдаме от една и съща болест, която се демонстрира по друг метод. Проблемът е, че човек не може самичък да си поставя границите и би трябвало да потърси коректив. Моите граници съм ги намерил в Бога. Но всеки човек е обособена история. Някои, като мен, се осланят на Бог, други – и без да одобряват християнските полезности, в никакъв случай повече не се връщат към опиатите.
Щастлив съм за всеки човек, който се е трансформирал
Това, което се е случило с нас желаеме да се стане действителност и в другите животи. Помагаме на подвластните, фамилиите и околните им с всичко допустимо. Понякога се сблъскваме със подозрения и съмнение, само че ние знаем, че човек един път изгубил доверие, доста мъчно го възстановява.
Най-удобно е някой различен да ти е отговорен. И майка ми все споделяше: " Ти беше доста положително момче, само че като почна да излизаш с тези... “ Това в действителност не е истина. Родителите са се пробвали да ни дадат най-хубавото, съгласно тяхното схващане. Не ги упрекваме в нито един миг. Никой не желае детето му да стане пияч и наркоман. Те са дали най-хубавото, което са познавали, само че в случай че не са познавали най-хубавото, няма по какъв начин да го дадат. Унищожаването на вярата у хората е това, от което ние страдаме и през днешния ден.
Бъдещето
Децата ми израстват край нас. Никога няма да скрия от тях какво се е случило с мен. Ще пребивавам по този начин, че да бъда техен образец, само че да се осланям напълно на човешкия фактор е доста нерешителен залог. За бъдещето се осланям на Бог.
Отговорност на родителите е да възпитават в полезности, да учат по какъв начин се отсява истината. Не може един родител да упреква учебното заведение и учителите за проблемите на детето си. Ако желае да възпита полезности, той самият би трябвало да ги ползва. Децата виждат лицемерието. Те би трябвало да виждат, че ти живееш по този начин, както и вярваш. Искам децата ми да видят, че вярата не е просто вяра или традиция, че вярата в действителност оказва помощ, стига да не е празно поверие.
Ако не приказвам за вярата си, значи не съм откровен, а аз имам вяра, че нищо в живота ми не е инцидентно. Всичко има някакъв смисъл. Моля се само да не преставам да имам Бог в сърцето си и да съзнавам къде ми е мястото. Да знам, че светът не се върти към мен, че има нещо доста по-глобално от дребния ми живот. Само за това се апелирам. Останалото го имам.
Ако вие имате остарели мебели или непотребни предмети, потърсете магазините на Рето-Надежда. Дайте късмет за нов живот и на движимостите, и на хората. Не се съмнявайте, че ще бъде оценен. Там най-добре знаят, че щастието не може да съществува без благодарността. Можете да ги намерите тук.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ