Конвенцията и теориите за "идеологическия вирус"
В предходния собствен текст се пробвах да възразя на развихрилите се у нас страхове от " международна интрига на либералите ", подхвърлили ни – в най-последни дни – една Конвенция (уж) за " предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение ".
Подозрението за тайни цели на Конвенцията (инак с пределно ясно заглавие и дефинирани задачи) разсъни изначало съдържащата се в нея формулировка за " пол " като за " обществено построени функции, държания и характерности, които несъмнено общество счита за подобаващи за дамите и за мъжете ". Как по този начин – сепнаха се " конспиролозите "? Та нали полът е " биологично детерминирана характерност на индивида (фабрично по този начин сме направени) "! Не ни ли споделя затова Конвенцията, че " полът " в действителност е " обществено построена роля ", която въпреки " обещано общество " да е сметнало за " подобаваща " за избрани човеци (до ден-днешен " мъже " или " дами " ), друго " общество " – например утрешното – би могло да престане към този момент да счита за " подобаваща " за тях и да я даде на свободата на тези човеци? С други думи, в случай че полът е " обществено построена роля " на индивида, то днешният субект би могъл да си избере на следващия ден онази " роля ", която си изиска. " Игралият " до през днешния ден " ролята " на мъж субект може от през днешния ден нататък да заиграе другата " роля " и щом " полът " е " роля ", той може да стане " жена ", както пък дамата – " мъж " и така нататък
След като на паникьосалите се от " лукавата " формулировка в Конвенцията бе посочено, че в истинските езици на документа въпросното определение изобщо не е определение за " пол " (на англ. думата в цитирания документ щеше да е тогава sex), а за " gender " , която дума от дълго време е терминологизирана в обществената просвета и значи напълно не биологическите разлики на мъжа и дамата, а техните характерности, които обещано общество или просвета свързва с присъщото и подобаващото за мъжкия и за женския пол (и които могат в действителност да бъдат много разнообразни в другите общества и култури, в това число противоречащи на европейско-християнското общество и просвета и по тази причина следва да се инкриминират в Европа), нещата трябваше да се успокоят. Те обаче не се успокоиха. Защото в този момент се оказа пък, че с термина gender на Запад отколе си служели и разнообразни леви (феминистки) и ЛГБТ придвижвания, които, да – тълкувайки gender като " функции ", които обществото свързва с подобаващото за мъжкия и женския пол, въпреки всичко упорстват, че индивидът би трябвало свободно да избира тези функции. Конвенцията особено уговаря (в цитирания предишния път от мен " Пояснителен отчет " ), че понятието gender, с което тя си служи, " няма за цел да измести термини като дами и мъже ", само че нали към този момент е ясно, че други подразбират под gender друго. Ами в случай че на следващия ден тяхното " схващане " надделее? Ами в случай че на следващия ден някой каже, че под gender в тази спогодба би трябвало да се подразбира и ЛГБТ разбирането (защото то към този момент е едно от разбиранията на този термин)?
Да, страховете от корспиративен " скрит план " не се успокоиха. Те се фиксираха в този момент върху тази непозната (за множеството от " конспиролозите " до днес) " чуждица ", с която, чувано е, си служели също и ЛГБТ дейците. А нали те са дейци, които целят да извоюват " нормализация " за " извратените " си хрумвания, и значи не могат, просто не могат да не се опитат да се възползват (ако към този момент не са се и възползвали) от " подпъхването " на " техния " термин в документа.
Понеже съм надалеч по-запознат с живота на Църквата (ни), ще прибягна тук до една прилика на обстановката, която разискваме, със обстановка имала (до неотдавна) място точно в нейния живот.
И така, при започване на 20-те години на ХХ век един Константинополски патриарх на име Мелетий (Метаксакис) взема решение да реформира богослужебния календар на Православната черква, като се съобрази (най-сетне – след повече от три века) с астрономическото преизчисление на датите, осъществено в края на XVI век на Запад по поръка на тогавашния Римски свещеник. Патриархът се взема решение да направи това, тъй като и страните в Европа са почнали да преценяват това преизчисление в гражданските си календари. И ето – патр. Мелетий (Метаксакис) – привиква в Константинопол събор (на който да – не се отзовават всички) и посредством него се пробва да наложи така наречен нов (богослужебен) жанр (календар), компенсиращ астрономичното закъснение с 13 дни, открито по-рано на Запад. Особеността на така наречен " нов жанр " в Православието – би трябвало изключително да го подчертаем – се състои в това, че той касае единствено празниците от така наречен имобилен цикъл, т.е. празниците – на светците, Христовите и Богородичните празници – които се празнуват на закрепена дата през годината, само че не и така наречен Пасхалия, т.е. датата на празнуване на Пасхата, която се пресмята по композиция от лунния и слънчевия календар и по тази причина всяка година е друга (в рамките на избран период). В " новия " православен църковен календар Пасхалията остава непроменена – остава си " остарялата " (за разлика от католическата), точно тъй като единствена е обвързвана с избрани канонични условия, които в границите на аналогията не е нужно да бъдат разяснявани.
С две думи – промяната на Мелетий е изцяло резонна и деликатно осъществена. Само че внезапно тя среща остра реакция от неподозирани до тогава извънредно консервативни среди в Православието като цяло и въпреки в идващите десетилетия " новият жанр " да се възприема от множеството негови поместни църкви (БПЦ да вземем за пример го приема през 1968 г.), тази тяхна реакция не изчезва. Напротив, води до отделянето на цели групи в тези поместни православни църкви, неприемащи смяната и обособяващи се по-късно в така наречен " старостилски " (разколнически) общности.
От какво е стимулирана реакцията? В последна сметка от това, че промяната на календара за първи път е направена на Запад, в средите на Католическата черква, която – знае се – е " отпаднала от Православието " и към този момент е непозната нему. На възражението, че чисто астрономическият въпрос, по който тази черква се е произнесла в края на XVI век, е въпреки всичко безусловно ирелевантен към догматическите разлики сред нея и Православието и затова в осъществената промяна няма нищо лично католическо (т.е. не -православно), старостилната реакция дава отговор с твърдото си разбиране, че " няма по какъв начин това да е по този начин ", откакто промяната изхожда оттова, където " няма берекет ".
Добре, в какво лично е подлият " анти-православен " ход, осъществен от католиците с календарната промяна, освен това цели три века и половина преди (чрез Константинополския патриарх) той да пробие крепостта на Православието? Това питат не-виждащите нищо ужасно (и неправославно) в " новия жанр ". И ето: тук " старостилните " ревнители в действителност изпадат в усложнение, тъй като би трябвало да обяснят какви по-конкретно раз-православящи Православието следствия, признатият " от Запад " нов жанр създава. А това по никакъв начин не е елементарно, тъй като такива на практика няма . Невярно е (твърдяното от време на време от старостилците), че остарелият жанр бил канонизиран още на Първия Вселенски събор в 325 година (решения за неподвижния календар на този събор изобщо не са взимани). Невярно е също, че " новият жанр " прави допустимо християнската Пасха в избрани години да се чества в един и същи ден с (или преди) иудейската Пасха (което в действителност е неразрешено с канон). И то е погрешно, точно тъй като новият жанр в Православието (за разлика от католицизма), както бе казано, не пипа Пасхалията. Какво остава? В някои години постът преди Петровден (който зависи и от датата на " преносимата " Петдесетница) можел да стане пределно къс – единствено ден или даже да го няма; двата празника Пасха и Благовещение (празнувано по нов жанр към този момент на 25 март) не можели в никакъв случай да съвпаднат. Добре, само че за нито едно от тези две неща няма канонично условие – т.е. Петровият пост да не е къс, а Благовещение и Пасха безусловно да би трябвало от време на време да съответстват. Ако затова в това се състоят всички " провали " за Православието, плод на признатия " от Запад " нов жанр, то те не са никакви провали и реакцията на " старостилците " е безпочвена.
И ето тук идва техният финален " мотив ". Да – споделят – въвеждането на новия жанр не нарушава с нищо догматическия и каноническия строй на Православието, само че доколкото той е направен в Католическата черква, която a priori води война за душите на православните, то неговото приемане от нас не може да не съставлява начало на едно оттегляне от крепостта, в която сме се утвърдили против католицизма; не може да не съставлява пускане на едно дезертьорство (апостасия), която оттук насетне ще продължи да " пълзи " в душите на православните – пускане на една " пълзяща апостасия ", като която оттук насетне ще се стилизират (и осъждат) всички следващи промени в църковния живот, колкото и оправдани и ирелевантни към " календара " да са те.
Чрез въвеждането на " новия жанр " Католическата черква – споделят старостилците – (с помощта на " фанариотите " от Константинопол) започва един развой на " последователно " раз-православяване на Православието. " Новият жанр " затова съставлява всъщност конспиративно-произведен на Запад " вирус " (нека да води самичък по себе си само до " флуктуации " в богослужението), само че който започва необратима " пълзяща апостасия " в поместните православни църкви, която на финала ще докара до " апостасия " от православността въобще.
Мисля, че към този момент е ясно каква е аналогията, която върша тук. Когато един мироглед е изумен (или изманипулиран) от катастрофично-конспиративни страхове, когато е вцепенен (спонтанно или съзнателно) от реактивен консерватизъм, той доста елементарно може да " препарира " напълно почтени реалии, идващи " извън " като " вирус ", сходен на " новостилството ". Днес – внушават ни избрани среди – нашият източен, посткомунистически, православен свят е " окупиран " (Дугин ще каже даже – " епистемологически окупиран " ) от идеологията на триумфиращия на Запад нео-либерализъм (днешния аналог на " католицизма " тогава), който поначало (и като него тогава) желае международно владичество. Във фундамента на нео-либерализма обаче стои концепцията за " безусловно самостоятелната персона ", която, щом е по този начин самостоятелна, може да не се преценява повече с никакви " обичайни " ограничавания за свободата си (с никакви " обичайни полезности " ) и затова може да реши даже да раз-човечи самата себе си, да се трансформира в пост-(или свръх-)човешка, в хибрид, в киборг.
Всичко затова, което идва през днешния ден от този " демократичен свят ", може и би трябвало да бъде a priori заподозирано, че цели реализирането таман на тази безусловно самостоятелна персона и в света на " обичайното ". Да, последното битува към момента и на Запад, само че главното му " леговище " въпреки всичко е тук, при нас, на Изток и затова " демократичната идеология " има за обект на своето " облъчване " най-много и на първо място " нас ". Днес, затова, на мястото на едновремешния " съблазняващ " католицизъм и неговия " наместник " на Изток (Константинополския патриарх), е застанал целокупният " западен свят ". Респективно, неговият обект към този момент е не (просто) Православието, а " светът на традицията " (на " обичайните полезности " ) въобще. А заради това всеки " вирус ", подмолно създаден там, в света на " либерализма ", по съществуване цели да порази през днешния ден към този момент не просто " православния човек ", а – изобщо индивида .
Та ето – споделят ни – изначало, след рухването на Берлинската стена, " раз-човечаването " на обичайния човек " демократичната идеология " извършваше посредством подкопаването на " обичайните полезности " като цяло. Днес обаче тя към този момент е решила да се прицели напряко в най-дълбоката, фундаментална " обичайната полезност ", поразяването на която ще докара до загиването и на всички други. Прицелила се е в " половата еднаквост " на индивида – полезност, безусловно на границата на етиката с антропологията. В този смисъл понятието gender ( " обществен пол " ) през днешния ден се разчита като аналог на " новия жанр " от началото на ХХ век. И тъкмо както с " новия жанр " тук стартират и спекулациите на актуалните – към този момент глобалистични – " старостилци ". Щом – споделят ни те – понятието gender е създадено там, в " демократичния Запад ", където блян е безусловно самостоятелната персона, то няма по какъв начин да не е създадено точно като " вирус ", който, откакто бъде признат в тялото на " обичайния ни свят ", ще стартира процесът на неговото разложение. Ето – сигнализират ни – през днешния ден ни оферират да го приемем в текста на една, привидно безобидна " спогодба за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение ". Но нали знаете по какъв начин се схваща още през днешния ден това разбиране в средите на войнстващия феминизъм, на ЛГБТ придвижванията? Приемем ли го един път с " подлата " Истанбулска спогодба, същите тези придвижвания на часа ще стартират раз-човечаването ни.
Но, възразява им се, понятието gender – просто понятието, единствено по себе си към момента не прави никаква релативизация на биологичния пол. Тя би се направила единствено в случай че категорично се схване точно ЛГБТ смисъла на gender. По принцип (а и в тази особено Конвенция обаче) gender значи просто тези " обществено построени функции, държания и характерности ", които " несъмнено общество " свързва с " подобаващото за мъжкия и женския пол " – т.е. с подобаващите " мъжествености " на мъжа и с подобаващите " женствености " на дамата , и значи е аналогично на промяната в богослужебния календар единствено в нейната астрономическа част.
Така е, преглъщат актуалните аналози на старите " старостилци ", само че щом това разбиране ни предлага да възприемем " демократичният Запад ", то няма по какъв начин да няма в обществото ни функционалността на " вирус ", който, въпреки и самичък по себе си дребен като всеки вирус, неизбежно ще провокира оттук насетне " пълзяща апостасия " от човешкото и – на финала ще докара до раз-човечаването на индивида, до " тоталния ЛГБТ човек ". Та помислете – нали на следващия ден " нестереотипната " от обичайната, патриархална позиция " роля " на дамата да е равноправна участничка в половата брачна игра, може да докара до отхвърли ѝ от " сватбен секс " и тогава мъжът ѝ, който ( " с право ", отново от обичайната гледна точка) ще я " шамароса " за отхвърли ѝ, ще може да бъде наказателно преследван (както към този момент ни предизвести един нашенски " традиционалист " ). Вдругиден всичко това може да докара пък до такова " нетрадиционно " овластяване на дамите, което ще сведе към този момент мъжът до " дискриминиран пол " и така нататък, и така нататък Изобщо ще стартира една война на половете, която ще ги " изтощи " до дъно и ще ги докара до такава степен сами да " капитулират " пред раз-човечителите. " Вирусът ", щом е " вирус " – споделят ни – работи с неотложност . Ето за какво, до момента в който е време – дано да побързаме и да се отделим от поемащата по пътя на " пълзящата апостасия " общественост, и в случай че това се окаже даже целокупната общественост, към която до през днешния ден сме принадлежали – да си потърсим друга общественост, към момента " здрава ".
Например евразийската.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура ". Акцентите са на автора
Подозрението за тайни цели на Конвенцията (инак с пределно ясно заглавие и дефинирани задачи) разсъни изначало съдържащата се в нея формулировка за " пол " като за " обществено построени функции, държания и характерности, които несъмнено общество счита за подобаващи за дамите и за мъжете ". Как по този начин – сепнаха се " конспиролозите "? Та нали полът е " биологично детерминирана характерност на индивида (фабрично по този начин сме направени) "! Не ни ли споделя затова Конвенцията, че " полът " в действителност е " обществено построена роля ", която въпреки " обещано общество " да е сметнало за " подобаваща " за избрани човеци (до ден-днешен " мъже " или " дами " ), друго " общество " – например утрешното – би могло да престане към този момент да счита за " подобаваща " за тях и да я даде на свободата на тези човеци? С други думи, в случай че полът е " обществено построена роля " на индивида, то днешният субект би могъл да си избере на следващия ден онази " роля ", която си изиска. " Игралият " до през днешния ден " ролята " на мъж субект може от през днешния ден нататък да заиграе другата " роля " и щом " полът " е " роля ", той може да стане " жена ", както пък дамата – " мъж " и така нататък
След като на паникьосалите се от " лукавата " формулировка в Конвенцията бе посочено, че в истинските езици на документа въпросното определение изобщо не е определение за " пол " (на англ. думата в цитирания документ щеше да е тогава sex), а за " gender " , която дума от дълго време е терминологизирана в обществената просвета и значи напълно не биологическите разлики на мъжа и дамата, а техните характерности, които обещано общество или просвета свързва с присъщото и подобаващото за мъжкия и за женския пол (и които могат в действителност да бъдат много разнообразни в другите общества и култури, в това число противоречащи на европейско-християнското общество и просвета и по тази причина следва да се инкриминират в Европа), нещата трябваше да се успокоят. Те обаче не се успокоиха. Защото в този момент се оказа пък, че с термина gender на Запад отколе си служели и разнообразни леви (феминистки) и ЛГБТ придвижвания, които, да – тълкувайки gender като " функции ", които обществото свързва с подобаващото за мъжкия и женския пол, въпреки всичко упорстват, че индивидът би трябвало свободно да избира тези функции. Конвенцията особено уговаря (в цитирания предишния път от мен " Пояснителен отчет " ), че понятието gender, с което тя си служи, " няма за цел да измести термини като дами и мъже ", само че нали към този момент е ясно, че други подразбират под gender друго. Ами в случай че на следващия ден тяхното " схващане " надделее? Ами в случай че на следващия ден някой каже, че под gender в тази спогодба би трябвало да се подразбира и ЛГБТ разбирането (защото то към този момент е едно от разбиранията на този термин)?
Да, страховете от корспиративен " скрит план " не се успокоиха. Те се фиксираха в този момент върху тази непозната (за множеството от " конспиролозите " до днес) " чуждица ", с която, чувано е, си служели също и ЛГБТ дейците. А нали те са дейци, които целят да извоюват " нормализация " за " извратените " си хрумвания, и значи не могат, просто не могат да не се опитат да се възползват (ако към този момент не са се и възползвали) от " подпъхването " на " техния " термин в документа.
Понеже съм надалеч по-запознат с живота на Църквата (ни), ще прибягна тук до една прилика на обстановката, която разискваме, със обстановка имала (до неотдавна) място точно в нейния живот.
И така, при започване на 20-те години на ХХ век един Константинополски патриарх на име Мелетий (Метаксакис) взема решение да реформира богослужебния календар на Православната черква, като се съобрази (най-сетне – след повече от три века) с астрономическото преизчисление на датите, осъществено в края на XVI век на Запад по поръка на тогавашния Римски свещеник. Патриархът се взема решение да направи това, тъй като и страните в Европа са почнали да преценяват това преизчисление в гражданските си календари. И ето – патр. Мелетий (Метаксакис) – привиква в Константинопол събор (на който да – не се отзовават всички) и посредством него се пробва да наложи така наречен нов (богослужебен) жанр (календар), компенсиращ астрономичното закъснение с 13 дни, открито по-рано на Запад. Особеността на така наречен " нов жанр " в Православието – би трябвало изключително да го подчертаем – се състои в това, че той касае единствено празниците от така наречен имобилен цикъл, т.е. празниците – на светците, Христовите и Богородичните празници – които се празнуват на закрепена дата през годината, само че не и така наречен Пасхалия, т.е. датата на празнуване на Пасхата, която се пресмята по композиция от лунния и слънчевия календар и по тази причина всяка година е друга (в рамките на избран период). В " новия " православен църковен календар Пасхалията остава непроменена – остава си " остарялата " (за разлика от католическата), точно тъй като единствена е обвързвана с избрани канонични условия, които в границите на аналогията не е нужно да бъдат разяснявани.
С две думи – промяната на Мелетий е изцяло резонна и деликатно осъществена. Само че внезапно тя среща остра реакция от неподозирани до тогава извънредно консервативни среди в Православието като цяло и въпреки в идващите десетилетия " новият жанр " да се възприема от множеството негови поместни църкви (БПЦ да вземем за пример го приема през 1968 г.), тази тяхна реакция не изчезва. Напротив, води до отделянето на цели групи в тези поместни православни църкви, неприемащи смяната и обособяващи се по-късно в така наречен " старостилски " (разколнически) общности.
От какво е стимулирана реакцията? В последна сметка от това, че промяната на календара за първи път е направена на Запад, в средите на Католическата черква, която – знае се – е " отпаднала от Православието " и към този момент е непозната нему. На възражението, че чисто астрономическият въпрос, по който тази черква се е произнесла в края на XVI век, е въпреки всичко безусловно ирелевантен към догматическите разлики сред нея и Православието и затова в осъществената промяна няма нищо лично католическо (т.е. не -православно), старостилната реакция дава отговор с твърдото си разбиране, че " няма по какъв начин това да е по този начин ", откакто промяната изхожда оттова, където " няма берекет ".
Добре, в какво лично е подлият " анти-православен " ход, осъществен от католиците с календарната промяна, освен това цели три века и половина преди (чрез Константинополския патриарх) той да пробие крепостта на Православието? Това питат не-виждащите нищо ужасно (и неправославно) в " новия жанр ". И ето: тук " старостилните " ревнители в действителност изпадат в усложнение, тъй като би трябвало да обяснят какви по-конкретно раз-православящи Православието следствия, признатият " от Запад " нов жанр създава. А това по никакъв начин не е елементарно, тъй като такива на практика няма . Невярно е (твърдяното от време на време от старостилците), че остарелият жанр бил канонизиран още на Първия Вселенски събор в 325 година (решения за неподвижния календар на този събор изобщо не са взимани). Невярно е също, че " новият жанр " прави допустимо християнската Пасха в избрани години да се чества в един и същи ден с (или преди) иудейската Пасха (което в действителност е неразрешено с канон). И то е погрешно, точно тъй като новият жанр в Православието (за разлика от католицизма), както бе казано, не пипа Пасхалията. Какво остава? В някои години постът преди Петровден (който зависи и от датата на " преносимата " Петдесетница) можел да стане пределно къс – единствено ден или даже да го няма; двата празника Пасха и Благовещение (празнувано по нов жанр към този момент на 25 март) не можели в никакъв случай да съвпаднат. Добре, само че за нито едно от тези две неща няма канонично условие – т.е. Петровият пост да не е къс, а Благовещение и Пасха безусловно да би трябвало от време на време да съответстват. Ако затова в това се състоят всички " провали " за Православието, плод на признатия " от Запад " нов жанр, то те не са никакви провали и реакцията на " старостилците " е безпочвена.
И ето тук идва техният финален " мотив ". Да – споделят – въвеждането на новия жанр не нарушава с нищо догматическия и каноническия строй на Православието, само че доколкото той е направен в Католическата черква, която a priori води война за душите на православните, то неговото приемане от нас не може да не съставлява начало на едно оттегляне от крепостта, в която сме се утвърдили против католицизма; не може да не съставлява пускане на едно дезертьорство (апостасия), която оттук насетне ще продължи да " пълзи " в душите на православните – пускане на една " пълзяща апостасия ", като която оттук насетне ще се стилизират (и осъждат) всички следващи промени в църковния живот, колкото и оправдани и ирелевантни към " календара " да са те.
Чрез въвеждането на " новия жанр " Католическата черква – споделят старостилците – (с помощта на " фанариотите " от Константинопол) започва един развой на " последователно " раз-православяване на Православието. " Новият жанр " затова съставлява всъщност конспиративно-произведен на Запад " вирус " (нека да води самичък по себе си само до " флуктуации " в богослужението), само че който започва необратима " пълзяща апостасия " в поместните православни църкви, която на финала ще докара до " апостасия " от православността въобще.
Мисля, че към този момент е ясно каква е аналогията, която върша тук. Когато един мироглед е изумен (или изманипулиран) от катастрофично-конспиративни страхове, когато е вцепенен (спонтанно или съзнателно) от реактивен консерватизъм, той доста елементарно може да " препарира " напълно почтени реалии, идващи " извън " като " вирус ", сходен на " новостилството ". Днес – внушават ни избрани среди – нашият източен, посткомунистически, православен свят е " окупиран " (Дугин ще каже даже – " епистемологически окупиран " ) от идеологията на триумфиращия на Запад нео-либерализъм (днешния аналог на " католицизма " тогава), който поначало (и като него тогава) желае международно владичество. Във фундамента на нео-либерализма обаче стои концепцията за " безусловно самостоятелната персона ", която, щом е по този начин самостоятелна, може да не се преценява повече с никакви " обичайни " ограничавания за свободата си (с никакви " обичайни полезности " ) и затова може да реши даже да раз-човечи самата себе си, да се трансформира в пост-(или свръх-)човешка, в хибрид, в киборг.
Всичко затова, което идва през днешния ден от този " демократичен свят ", може и би трябвало да бъде a priori заподозирано, че цели реализирането таман на тази безусловно самостоятелна персона и в света на " обичайното ". Да, последното битува към момента и на Запад, само че главното му " леговище " въпреки всичко е тук, при нас, на Изток и затова " демократичната идеология " има за обект на своето " облъчване " най-много и на първо място " нас ". Днес, затова, на мястото на едновремешния " съблазняващ " католицизъм и неговия " наместник " на Изток (Константинополския патриарх), е застанал целокупният " западен свят ". Респективно, неговият обект към този момент е не (просто) Православието, а " светът на традицията " (на " обичайните полезности " ) въобще. А заради това всеки " вирус ", подмолно създаден там, в света на " либерализма ", по съществуване цели да порази през днешния ден към този момент не просто " православния човек ", а – изобщо индивида .
Та ето – споделят ни – изначало, след рухването на Берлинската стена, " раз-човечаването " на обичайния човек " демократичната идеология " извършваше посредством подкопаването на " обичайните полезности " като цяло. Днес обаче тя към този момент е решила да се прицели напряко в най-дълбоката, фундаментална " обичайната полезност ", поразяването на която ще докара до загиването и на всички други. Прицелила се е в " половата еднаквост " на индивида – полезност, безусловно на границата на етиката с антропологията. В този смисъл понятието gender ( " обществен пол " ) през днешния ден се разчита като аналог на " новия жанр " от началото на ХХ век. И тъкмо както с " новия жанр " тук стартират и спекулациите на актуалните – към този момент глобалистични – " старостилци ". Щом – споделят ни те – понятието gender е създадено там, в " демократичния Запад ", където блян е безусловно самостоятелната персона, то няма по какъв начин да не е създадено точно като " вирус ", който, откакто бъде признат в тялото на " обичайния ни свят ", ще стартира процесът на неговото разложение. Ето – сигнализират ни – през днешния ден ни оферират да го приемем в текста на една, привидно безобидна " спогодба за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение ". Но нали знаете по какъв начин се схваща още през днешния ден това разбиране в средите на войнстващия феминизъм, на ЛГБТ придвижванията? Приемем ли го един път с " подлата " Истанбулска спогодба, същите тези придвижвания на часа ще стартират раз-човечаването ни.
Но, възразява им се, понятието gender – просто понятието, единствено по себе си към момента не прави никаква релативизация на биологичния пол. Тя би се направила единствено в случай че категорично се схване точно ЛГБТ смисъла на gender. По принцип (а и в тази особено Конвенция обаче) gender значи просто тези " обществено построени функции, държания и характерности ", които " несъмнено общество " свързва с " подобаващото за мъжкия и женския пол " – т.е. с подобаващите " мъжествености " на мъжа и с подобаващите " женствености " на дамата , и значи е аналогично на промяната в богослужебния календар единствено в нейната астрономическа част.
Така е, преглъщат актуалните аналози на старите " старостилци ", само че щом това разбиране ни предлага да възприемем " демократичният Запад ", то няма по какъв начин да няма в обществото ни функционалността на " вирус ", който, въпреки и самичък по себе си дребен като всеки вирус, неизбежно ще провокира оттук насетне " пълзяща апостасия " от човешкото и – на финала ще докара до раз-човечаването на индивида, до " тоталния ЛГБТ човек ". Та помислете – нали на следващия ден " нестереотипната " от обичайната, патриархална позиция " роля " на дамата да е равноправна участничка в половата брачна игра, може да докара до отхвърли ѝ от " сватбен секс " и тогава мъжът ѝ, който ( " с право ", отново от обичайната гледна точка) ще я " шамароса " за отхвърли ѝ, ще може да бъде наказателно преследван (както към този момент ни предизвести един нашенски " традиционалист " ). Вдругиден всичко това може да докара пък до такова " нетрадиционно " овластяване на дамите, което ще сведе към този момент мъжът до " дискриминиран пол " и така нататък, и така нататък Изобщо ще стартира една война на половете, която ще ги " изтощи " до дъно и ще ги докара до такава степен сами да " капитулират " пред раз-човечителите. " Вирусът ", щом е " вирус " – споделят ни – работи с неотложност . Ето за какво, до момента в който е време – дано да побързаме и да се отделим от поемащата по пътя на " пълзящата апостасия " общественост, и в случай че това се окаже даже целокупната общественост, към която до през днешния ден сме принадлежали – да си потърсим друга общественост, към момента " здрава ".
Например евразийската.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура ". Акцентите са на автора
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ