Откъс от "Поздрави от синята палатка" на Петя Кокудева
В " Поздрави от синята палатка " Петя Кокудева, която до момента е издавала само книги за деца, показва за първи път 95 от най-ценните си срещи със света, само че не под формата на просторен пътепис, а като калейдоскоп от къси, фрагментарни истории с доста персонален взор към разнолики места и култури.
Някои от тях са истински трилъри, други са диалози със незабравим човек, трети са документален роман - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - откъс от философията на далечна просвета... " Поздрави от синята палатка ", която по традиция за Кокудева излиза в каталога на издателство " Жанет 45 ", показва като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и Съединени американски щати, минавайки през домовете на велики писатели и на елементарни хора.
Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни описват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и демонстрират по какъв начин едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.
" Дневник " разгласява две от тях, определени особено от авторката, с която беседва малко преди излизането на книгата:
Шеприл и Шалот
Мондулкири, КамбоджаТом ни чака при началото на пътеката към избавителния център за слонове. Той е на 22, от племето Бунонг е, яде ориз по три пъти дневно, пее песни на Селин Дион из джунглата и мечтае да си откри другарка от Франция. Познава джунглата като петте си пръстта - знае по какъв начин да се движи, хапва си какви ли не треволяци и плодове, изяснява ни всеки озадачаващ тон.
Първо ще минем през банановата ферма на едно бунонг семейство, с цел да вземем банани за Шеприл и Шалот, - изяснява Том на потегляне. - Но ще им давате банан по банан, тъй като в случай че видят цялостен кичур банани, ще се развълнуват мощно и ще ви ги вземат едновременно.
След три километра в джунглата стигаме до банановата ферма. Тук работи млада жена със напълно дребното си момченце, което се крие от нас измежду листата на палмите. За първи път виждам насаждения с черен пипер! После авокадово дърво! После по какъв начин пораства ананасът - единствено един плод израства върху нещо като шадраван от дълги, остри листа. Племето Бунонг са прекомерно небогати, нямат пари за купи и бутилки, по тази причина си вършат такива от сухи кратунки. Жената отсича един палмов клон с огромна секира и ни връчва куп банани за слоновете. После още веднъж се връща към работата си - да жъне ориз.
Ние поемаме по златисто затревен скат нагоре. Щом се озоваваме на върха, Том, пъргав като маймуна, се изкачва на едно дърво и стартира да вика: Ъ.Ъ.Ъ. Насечено ъ, с което известява слоновете да дойдат. След пет, 10 безплодни минути на самотния рид Том слиза и се упътва малко надолу по билото. Ние чакаме и въобще не си представям по какъв начин на тази морава ще се появят същински слонове.
Но ето я след момент мръсната шапка на Том и след нея гърбовете на две големи, праисторически, неземни животни. След секунди ги виждам в цялостен растеж и няма мощ, която да задържи сълзите в очите ми. Ако в миналото съм усещала какво е свободата, то може би беше точно в този къс миг, до момента в който двете слоници приближаваха по поляната след Том. Тук, в резервата, където живеят, те са загърбили ужасите на предходния си живот. Заради тежката работа и малтретиране от своя махут, Шалот получила инфектиране на ставите, а Шеприл - контузии на гърба. Спасителният център ги откупил (това постоянно става с много кандърми, тъй като махутите не желаят да се разделят с работната мощ на слоновете). Сега в това красиво леговище живеят пет избавени слона, всичките с много тежко минало. Ние, посетителите, имаме право само да ги нахраним с банани, да се разходим с тях из поляните (никакво яздене!), а най-после да ги погледаме по какъв начин се къпят в един вир на реката. Том ни предизвестява да не им се навираме доста, тъй като ще ни сритат (видях по какъв начин го вършат с очите си - просто люшват встрани големия си крайник, като махало, в посока на досадника).
С много боязън ходя по поляните пред двете " девойки " и се оглеждам като гърмяна, тъй като те си имат свое движение, а мен ме е шубе да не ме приближат доста. Те са напълно тихи и Том изяснява, че нормално е по този начин - издават познатите ни звуци единствено когато нещо не им се нрави. Е, чух ги един път, де - на влизане в реката. Том рече, че са тъкмо като децата - отпърво им е леко погрешно да се мокрят, само че след това настъпва огромен кеф. Във вира Шеприл и Шалот седнаха на дупета и се оставиха на Том и няколко помагачи да ги плискат, да ги търкат с една четка по гърба и да им мият ушите! (да, обръщаха им големите плющящи уши и ги миеха и отвътре).
След банята поядоха малко бамбук и се изкачиха по висока, кална пътека (по която се обзаложих, че ще се подхлъзнат, само че нищо подобно). Виждах достолепните им, само че и някак комични осанки да се отдалечават сред дърветата. И мислено си пожелах скоро при тях да дойдат да живеят още от единствено 150-те слона, останали в Камбоджа.***
А ние ядем лампи
пустинята Сахара, МарокоПо мрачно една мартенска вечер идваме у Маджид и Хафида - пустинни бербери. Берберите са коренното население на северна Африка. Наричат себе си Amazigh, което на техния език значи " свободни, горди хора ". Днес в Мароко живеят към 2 милиона от тях. Езикът им няма нищо общо с арабския (по-скоро ми наподобява на опростени писмени знаци - кръгчета, триъгълници и пр.). Повечето са номади и живеят във високите елементи на Атласките планини, тъкмо преди да стартира Сахара. Това са хората, обитаващи един от най-суровите климати на планетата.
Сред най-известните бербери е Ибн Батута - странник и откривател, който пътува по света цели 29 години през Средновековието. Сравняван е постоянно с Марко Поло, от който е минал по-голямо разстояние! Батута е първият картограф и географ по тези ширини.
Маджид, стопанинът на сахарската кирпичена къща, където ще нощуваме, е на работа и през нощта. Затова брачната половинка му Хафида ни посреща сама, с тайфа деца в близост. Смутена ни подготвя зеленчуци с агнешко в обичайния тажин (глинен съд с похлупак като дълга джуджешка шапка). След вечеря съм любопитна да си поговорим с дечурлигата и Хафида, само че те не знаят британски. Затова се обръщаме към нормалното избавление в сходни случаи – гласовият преводач на Google.
Главите на всички ни се скупчват над таблета – бедните пустинни деца са напряко омагьосани от чудото на автоматизирания гласов преводач, който на всичкото от горната страна им приказва на родния берберски! Едва изчакват електронният глас да преведе думите ни и се спускат да отвърнат на своя език, потупвайки с пръстчета върху бутона. Заговаряме се какъв брой е вкусно агнешкото, а аз изяснявам, че и в България ядем агнешко. Вдигам глава и виждам децата и Хафида, които ме гледат полушокирани, полуприхнали. След малко неразбиране разбирам какво е станало: преводъчът вместо " lamb " - чул и превел " lamp ". Така берберите разбрали, че ние в България ядем лампи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1117)
Някои от тях са истински трилъри, други са диалози със незабравим човек, трети са документален роман - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - откъс от философията на далечна просвета... " Поздрави от синята палатка ", която по традиция за Кокудева излиза в каталога на издателство " Жанет 45 ", показва като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и Съединени американски щати, минавайки през домовете на велики писатели и на елементарни хора.
Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни описват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и демонстрират по какъв начин едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.
" Дневник " разгласява две от тях, определени особено от авторката, с която беседва малко преди излизането на книгата:
Шеприл и Шалот
Мондулкири, КамбоджаТом ни чака при началото на пътеката към избавителния център за слонове. Той е на 22, от племето Бунонг е, яде ориз по три пъти дневно, пее песни на Селин Дион из джунглата и мечтае да си откри другарка от Франция. Познава джунглата като петте си пръстта - знае по какъв начин да се движи, хапва си какви ли не треволяци и плодове, изяснява ни всеки озадачаващ тон.
Първо ще минем през банановата ферма на едно бунонг семейство, с цел да вземем банани за Шеприл и Шалот, - изяснява Том на потегляне. - Но ще им давате банан по банан, тъй като в случай че видят цялостен кичур банани, ще се развълнуват мощно и ще ви ги вземат едновременно.
След три километра в джунглата стигаме до банановата ферма. Тук работи млада жена със напълно дребното си момченце, което се крие от нас измежду листата на палмите. За първи път виждам насаждения с черен пипер! После авокадово дърво! После по какъв начин пораства ананасът - единствено един плод израства върху нещо като шадраван от дълги, остри листа. Племето Бунонг са прекомерно небогати, нямат пари за купи и бутилки, по тази причина си вършат такива от сухи кратунки. Жената отсича един палмов клон с огромна секира и ни връчва куп банани за слоновете. После още веднъж се връща към работата си - да жъне ориз.
Ние поемаме по златисто затревен скат нагоре. Щом се озоваваме на върха, Том, пъргав като маймуна, се изкачва на едно дърво и стартира да вика: Ъ.Ъ.Ъ. Насечено ъ, с което известява слоновете да дойдат. След пет, 10 безплодни минути на самотния рид Том слиза и се упътва малко надолу по билото. Ние чакаме и въобще не си представям по какъв начин на тази морава ще се появят същински слонове.
Но ето я след момент мръсната шапка на Том и след нея гърбовете на две големи, праисторически, неземни животни. След секунди ги виждам в цялостен растеж и няма мощ, която да задържи сълзите в очите ми. Ако в миналото съм усещала какво е свободата, то може би беше точно в този къс миг, до момента в който двете слоници приближаваха по поляната след Том. Тук, в резервата, където живеят, те са загърбили ужасите на предходния си живот. Заради тежката работа и малтретиране от своя махут, Шалот получила инфектиране на ставите, а Шеприл - контузии на гърба. Спасителният център ги откупил (това постоянно става с много кандърми, тъй като махутите не желаят да се разделят с работната мощ на слоновете). Сега в това красиво леговище живеят пет избавени слона, всичките с много тежко минало. Ние, посетителите, имаме право само да ги нахраним с банани, да се разходим с тях из поляните (никакво яздене!), а най-после да ги погледаме по какъв начин се къпят в един вир на реката. Том ни предизвестява да не им се навираме доста, тъй като ще ни сритат (видях по какъв начин го вършат с очите си - просто люшват встрани големия си крайник, като махало, в посока на досадника).
С много боязън ходя по поляните пред двете " девойки " и се оглеждам като гърмяна, тъй като те си имат свое движение, а мен ме е шубе да не ме приближат доста. Те са напълно тихи и Том изяснява, че нормално е по този начин - издават познатите ни звуци единствено когато нещо не им се нрави. Е, чух ги един път, де - на влизане в реката. Том рече, че са тъкмо като децата - отпърво им е леко погрешно да се мокрят, само че след това настъпва огромен кеф. Във вира Шеприл и Шалот седнаха на дупета и се оставиха на Том и няколко помагачи да ги плискат, да ги търкат с една четка по гърба и да им мият ушите! (да, обръщаха им големите плющящи уши и ги миеха и отвътре).
След банята поядоха малко бамбук и се изкачиха по висока, кална пътека (по която се обзаложих, че ще се подхлъзнат, само че нищо подобно). Виждах достолепните им, само че и някак комични осанки да се отдалечават сред дърветата. И мислено си пожелах скоро при тях да дойдат да живеят още от единствено 150-те слона, останали в Камбоджа.***
А ние ядем лампи
пустинята Сахара, МарокоПо мрачно една мартенска вечер идваме у Маджид и Хафида - пустинни бербери. Берберите са коренното население на северна Африка. Наричат себе си Amazigh, което на техния език значи " свободни, горди хора ". Днес в Мароко живеят към 2 милиона от тях. Езикът им няма нищо общо с арабския (по-скоро ми наподобява на опростени писмени знаци - кръгчета, триъгълници и пр.). Повечето са номади и живеят във високите елементи на Атласките планини, тъкмо преди да стартира Сахара. Това са хората, обитаващи един от най-суровите климати на планетата.
Сред най-известните бербери е Ибн Батута - странник и откривател, който пътува по света цели 29 години през Средновековието. Сравняван е постоянно с Марко Поло, от който е минал по-голямо разстояние! Батута е първият картограф и географ по тези ширини.
Маджид, стопанинът на сахарската кирпичена къща, където ще нощуваме, е на работа и през нощта. Затова брачната половинка му Хафида ни посреща сама, с тайфа деца в близост. Смутена ни подготвя зеленчуци с агнешко в обичайния тажин (глинен съд с похлупак като дълга джуджешка шапка). След вечеря съм любопитна да си поговорим с дечурлигата и Хафида, само че те не знаят британски. Затова се обръщаме към нормалното избавление в сходни случаи – гласовият преводач на Google.
Главите на всички ни се скупчват над таблета – бедните пустинни деца са напряко омагьосани от чудото на автоматизирания гласов преводач, който на всичкото от горната страна им приказва на родния берберски! Едва изчакват електронният глас да преведе думите ни и се спускат да отвърнат на своя език, потупвайки с пръстчета върху бутона. Заговаряме се какъв брой е вкусно агнешкото, а аз изяснявам, че и в България ядем агнешко. Вдигам глава и виждам децата и Хафида, които ме гледат полушокирани, полуприхнали. След малко неразбиране разбирам какво е станало: преводъчът вместо " lamb " - чул и превел " lamp ". Така берберите разбрали, че ние в България ядем лампи.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1117)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ