Когато Facebook те състари е забавно. Когато животът го направи - не е.
В последните дни са ужасно известни приложенията, с които публикуваме във Фейсбук по какъв начин бихме изглеждали след доста години. Разбира се, ужасно е занимателно и забавно, най-много тъй като към момента ти е доста, доста рано и тази мисъл единствено може да те развлича. Но мен не.
Напоследък все по-често се възнамерявам за същността на живота изобщо (Не, не съм в екзистенциална рецесия... може би). Раждаме се и се оказва, че сме тръгнали на странствуване, за което нямаме билети, само че ще ни пуснат даром, с цел да видят до къде ще стигнем без карта. (Google maps не е ли разрешен?) Приключение нали?
Раждаш се, естествено без никой да те е питал дали искаш или не. Виждаш какъв брой подправен и безнравствен е светът и почваш да плачеш без разтуха. Имаш право. Поплачи си. Ти си на равнище влечуго – пълзиш и не знаеш какво се случва. Това е най-хубавата част от живота, повярвай ми. Плачеш и получаваш всичко – храна, обятия, разтуха, поддръжка след рухване. Кога тези неща ще ги получиш на 20-30 години, когато всички са станали толкоз лицемерни, себични и егоистични?
Идва и момента на прохождането - и физическото, и умственото. Все още си играеш и ти е нехайно, само че те пращат на детска градина. Тая Калина какви бaцили пръска, единствено ми кашля в лицето. На идващия ден бях болна. Отново у дома – най-хубавото място, което оценяваме едвам когато остареем. Тогава не го осъзнавах. За мен това беше просто мястото, където се намираше мама и където стояха играчките ми. А, да не забравяме и храната – все по този начин топла и вкусна, приготвена с обич, колкото и да сме я ядосали.
Отиваш на предучилищна и осъзнаваш, че от теб се изисква нещо по-различно от това да си играеш с играчките и да нервираш родителите си – да учиш. Кой го измисли това учене? Азбука, животни, растения.. почтено ли? Остави това, само че математиката? Защоо?
Училището – мястото, където от маймуна ставаш човек, или най-малко учителите и родителите ти по този начин считат. Нека се надяват. Ставаш по-социален. Вече си имаш „ най-хубави другари “ (спокойно, мой човек, по-късно ще схванеш какво значат тези думи) Запознаваш се лице в лице с интриги от висок клас, двуличие и фалш и се чувстваш опозорен. Как е допустимо? Преди няколко години беше чист като сълза, светът не ти се струваше толкоз тъмен? Чувстваш се все едно преди малко си се изкъпал и след безусловно 5 секунди, още преди да се опомниш, са те потопили в огромна купчина тиня, до момента в който звучи ария на Азис...
12-ти клас – граничната зона сред лесното и тежкото, сред тийнейджърството и същинския живот. Настъпва огромното мислене за това какво ще учиш, какво ще работиш, от къде да изкараш пари за морето, по какъв начин да минеш проклетите матури и кандидатстудентски изпити. Е, някак минаваш матурите и изпитите и избираш компетентност. Какво толкоз му се чудиш – надали ще работиш това, което учиш, тъй че споко. Започваш сезонна работа и изкарваш пари за морето. Шефът те нервира и това ти е за урок – би трябвало да учиш, с цел да не ти мрънка постоянно един грозноват и сърдит чичко за това, че не си почистил добре кухненския плот.
Минава лятната почивка и хоп – университетът те сграбчва като хиена жертвата си. Няма да те пощади, повярвай ми. Дори и да си имал някакви положителни упования за студентския живот, те са се разрушили на пух и прахуляк. Като стартираме от базата до образователния материал всичко е идея пердута. Нищо де, най-малко входа за нощните заведения е безвъзмезден.
Избутваш бакалавър. Да протоколирам ли магистър? Хм, не, ще стартира работа и ще си изкарвам пари. Кол центрове, вериги магазини, рецепция на хотел... Парите се изкарвали мъчно, бе. Срещаш любовта на живота си и става време да създадете семейство. Хващаш се на две работи. Нямаш избор. Ражда се наследникът ти и ти би трябвало да работиш на две работи, да обръщаш внимание на половинката ти и да се занимаваш с детето. Дотук с „ времето за себе си “. Няма мачове, няма телевизия, единствено време със фамилията. И в това няма нищо неприятно. Напротив, това е най-хубавото време и го оценяваме едвам когато към този момент го нямаме.
Родителите ти към този момент остаряха, бабите и дядовците, които толкоз ти се радваха към този момент ги няма. Остана единствено загатна за тях. Няма в никакъв случай да го залича! И какво се оказва? Сега аз съм родител, някой щракна с пръст и станах на 40. Ще щракне още един път и ще бъда възрастен и никой няма да зачита мнението ми. Младите ще си следват личния детински ум. Ще създадат своите неточности и ще се поучат от тях (а дано), само че най-малко когато ги поканя у дома храната постоянно ще им бъде вкусна. Няма по-уютно място от вкъщи на родителите ни и на бабите и дядовците, повярвайте ми. Няма спор.
Старческите къщи по селата опустяха. Спомените към момента са ясни, само че скоро ще се размътят и изцяло ще се заличат. Остават единствено нежни следи от човешки живот, изписани като че ли с тебешир по дъска, оставена на открито. Заваля дъжд.
Автор: Илиана Симеонова
Напоследък все по-често се възнамерявам за същността на живота изобщо (Не, не съм в екзистенциална рецесия... може би). Раждаме се и се оказва, че сме тръгнали на странствуване, за което нямаме билети, само че ще ни пуснат даром, с цел да видят до къде ще стигнем без карта. (Google maps не е ли разрешен?) Приключение нали?
Раждаш се, естествено без никой да те е питал дали искаш или не. Виждаш какъв брой подправен и безнравствен е светът и почваш да плачеш без разтуха. Имаш право. Поплачи си. Ти си на равнище влечуго – пълзиш и не знаеш какво се случва. Това е най-хубавата част от живота, повярвай ми. Плачеш и получаваш всичко – храна, обятия, разтуха, поддръжка след рухване. Кога тези неща ще ги получиш на 20-30 години, когато всички са станали толкоз лицемерни, себични и егоистични?
Идва и момента на прохождането - и физическото, и умственото. Все още си играеш и ти е нехайно, само че те пращат на детска градина. Тая Калина какви бaцили пръска, единствено ми кашля в лицето. На идващия ден бях болна. Отново у дома – най-хубавото място, което оценяваме едвам когато остареем. Тогава не го осъзнавах. За мен това беше просто мястото, където се намираше мама и където стояха играчките ми. А, да не забравяме и храната – все по този начин топла и вкусна, приготвена с обич, колкото и да сме я ядосали.
Отиваш на предучилищна и осъзнаваш, че от теб се изисква нещо по-различно от това да си играеш с играчките и да нервираш родителите си – да учиш. Кой го измисли това учене? Азбука, животни, растения.. почтено ли? Остави това, само че математиката? Защоо?
Училището – мястото, където от маймуна ставаш човек, или най-малко учителите и родителите ти по този начин считат. Нека се надяват. Ставаш по-социален. Вече си имаш „ най-хубави другари “ (спокойно, мой човек, по-късно ще схванеш какво значат тези думи) Запознаваш се лице в лице с интриги от висок клас, двуличие и фалш и се чувстваш опозорен. Как е допустимо? Преди няколко години беше чист като сълза, светът не ти се струваше толкоз тъмен? Чувстваш се все едно преди малко си се изкъпал и след безусловно 5 секунди, още преди да се опомниш, са те потопили в огромна купчина тиня, до момента в който звучи ария на Азис...
12-ти клас – граничната зона сред лесното и тежкото, сред тийнейджърството и същинския живот. Настъпва огромното мислене за това какво ще учиш, какво ще работиш, от къде да изкараш пари за морето, по какъв начин да минеш проклетите матури и кандидатстудентски изпити. Е, някак минаваш матурите и изпитите и избираш компетентност. Какво толкоз му се чудиш – надали ще работиш това, което учиш, тъй че споко. Започваш сезонна работа и изкарваш пари за морето. Шефът те нервира и това ти е за урок – би трябвало да учиш, с цел да не ти мрънка постоянно един грозноват и сърдит чичко за това, че не си почистил добре кухненския плот.
Минава лятната почивка и хоп – университетът те сграбчва като хиена жертвата си. Няма да те пощади, повярвай ми. Дори и да си имал някакви положителни упования за студентския живот, те са се разрушили на пух и прахуляк. Като стартираме от базата до образователния материал всичко е идея пердута. Нищо де, най-малко входа за нощните заведения е безвъзмезден.
Избутваш бакалавър. Да протоколирам ли магистър? Хм, не, ще стартира работа и ще си изкарвам пари. Кол центрове, вериги магазини, рецепция на хотел... Парите се изкарвали мъчно, бе. Срещаш любовта на живота си и става време да създадете семейство. Хващаш се на две работи. Нямаш избор. Ражда се наследникът ти и ти би трябвало да работиш на две работи, да обръщаш внимание на половинката ти и да се занимаваш с детето. Дотук с „ времето за себе си “. Няма мачове, няма телевизия, единствено време със фамилията. И в това няма нищо неприятно. Напротив, това е най-хубавото време и го оценяваме едвам когато към този момент го нямаме.
Родителите ти към този момент остаряха, бабите и дядовците, които толкоз ти се радваха към този момент ги няма. Остана единствено загатна за тях. Няма в никакъв случай да го залича! И какво се оказва? Сега аз съм родител, някой щракна с пръст и станах на 40. Ще щракне още един път и ще бъда възрастен и никой няма да зачита мнението ми. Младите ще си следват личния детински ум. Ще създадат своите неточности и ще се поучат от тях (а дано), само че най-малко когато ги поканя у дома храната постоянно ще им бъде вкусна. Няма по-уютно място от вкъщи на родителите ни и на бабите и дядовците, повярвайте ми. Няма спор.
Старческите къщи по селата опустяха. Спомените към момента са ясни, само че скоро ще се размътят и изцяло ще се заличат. Остават единствено нежни следи от човешки живот, изписани като че ли с тебешир по дъска, оставена на открито. Заваля дъжд.
Автор: Илиана Симеонова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ