В поредицата от парадокси на българския преход е и този:

В поредицата от парадокси на българския преход е и този: историята се написа не от спечелилите, а от победените. Въпреки че през 1989 комунистическият режим в България падна, разказът за него се води от политическите му наследници. Подпомогнати от течащото време, те съумяват да насочват работата на паметта и да постановат оценката за този интервал от историята на България. Отпушилият се в началото обществен яд на безпартийните, а даже и на довчерашни партийци последователно отстъпи място на талази от соцносталгия.

Това се случи в следствие от няколко обществени дебата, овладени от " здравите сили ".Първият беше за принадлежността към Държавна сигурност. Разкриването ѝ срещна разнообразни спънки, главната от които беше образуването на " черен пазар " за досиета и потреблението им за политически рекет. Когато най-сетне с триста зора бе признат закон за досиетата, действието му бе замъглено от релативизация на вините. Досиетата на " скъпите сътрудници " от дълго време бяха унищожени, а останалите попадаха в един кюп - без значение за какво и какво тъкмо са правили.

Същевременно в ролята на специалисти продължаваха да гастролират потвърдени сътрудници на Държавна сигурност, които без срам раздаваха правораздаване наляво и надясно. Дебатът за Държавна сигурност изглеждаше като разработка на самата Държавна сигурност.

Заедно с това опълчването сред евроатлантическата и евразийската ориентировка бе разиграно като конфликт сред русофоби и русофили. Благодарение на обичайна ни историческа и културна непосредственост с Русия, както и на промиването на мозъци през соца, по-неподготвената част от обществото бе уверена, че който обича Чехов и Чайковски, поддържа Путин. И че евроскептицизмът е в действителност отбрана на православието.

Цели 30 години по-късно