Топка, ама баскетболна
В „ По моя начин” Димитър Бербатов споделя освен футболни, само че и житейски истории, без наложителен хепиенд – с вярата всеки да разпознае себе си и да откри своя път към триумфа. В 500 страници оживява историята на едно нормално момче от дребен град, което съумява да изкатери „ футболния Еверест”. Написана почтено и неподправено, формалната автобиография (в съавторство с Найден Тодоров и Димитрина Ходжева), не икономисва нищо и наблюдава както триумфите, по този начин и най-тежките моменти от живота на Димитър. Изданието съдържа над 70 фотоси, в това число и непубликувани досега, от персоналния списък на футболиста, а създател на предговора е самият сър Алекс Фъргюсън.
Какво друго, с изключение на бели правех? Ритах топка. Впрочем преди всичко ритах топка, а сред това правех и друго. Ритах на открито на пясъка до гаражите и до боклуците. Ритах я нагоре и я спирах с крайник – от заран до вечер, до момента в който ми потекат сълзи от очите. Най-вече самичък. Беше ми забавно, първоначално не съм разбирал, че това ще ми помогне след време.
@@@
Нито електронните игри, нито което и да било друго наслаждение, нито даже колата можеше да се съпоставя със пристрастеността, която имах по рождение. Баща ти е футболист, у дома сте две момчета, по какъв начин да не тръгнеш и ти след топката? При това живееш в Благоевград, а баща ти е футболист на „ Пирин “, това носеше един тип авторитет. Сякаш си по-голям от другите. И някак напълно разумно е да опиташ да тръгнеш по неговия път. При нас с брат ми това беше автоматизирано, не ни е налагано. Футболът е в персоналната ни ДНК.
@@@
Като техничен футболист, прочут с положителното си първо докосване, през годините най-често са ме питали: „ Как спираш топката по този начин? Омагьосваш ли я? “. Казвам го и в този момент – това е умеене. Имам купа за най-техничен състезател от републиканско за юноши – първата ми премия! Бях на един гол да стана и голмайстор. Още ме е гняв, че някой си ме мина, само че това е друга тематика.
Техничността е заложба. Можеш да я развиеш, само че не можеш да я придобиеш, в случай че я нямаш. На мен топката ми се лепи, тъй като съм започнал да упражнявам това, което съм схванал, че имам като даденост. Когато лети към мен, аз я виждам на занимателен кадър и това ми оказва помощ да я спра както аз желая. Затова бързите топки не ме притесняват. Но единствено аз си знам по какъв начин съм ритал до сълзи.
От друга страна, умеенето може да е магия, даденост, само че се и упражнява. И в случай че се упражняваш още от дете, като в занимателна игра, след това това оказва помощ. Вкъщи в началото нямахме футболна топка. Но една баскетболна изигра значима роля в живота ми, без въобще да подозирам, че ще стане по този начин. Кой знае за какво сме я имали и нея. Сигурно дядо ми Асен я беше донесъл отнякъде. Хващах тази тежка топка и я ритах високо нагоре. И това правех неизвестно за какво. Никой не ми е казвал, никой не ме е учил. Баща ми ходеше на тренировки и мачове, а аз извън си цъках самичък. Ритах нагоре, само че това е баскетболна топка – какъв брой високо да я ритне едно дете? Тя падаше, а аз се пробвах да я спирам. Правех го непрекъснато. Гледам нагоре да я проследя, сълзите потичат, спирам я, избърсвам сълзите и не преставам... Не се е получило за година или две, само че с времето усвоих инстикт, получих навика – знаех по какъв начин топката пада, усещах по какъв начин се движи, знаех по какъв начин би трябвало да подходя. Когато пораснах и започнах да модернизирам този табиет, преминавайки към професионалния футбол, оня детски инстикт се включи. В годините по-късно, където и да играех и с каквато и скорост да се движеше топката към мен, от каквото и да е разстояние – успявах някак да забавям придвижването є в съзнанието си. Успявах по този начин да се нареждам, че тя постоянно се лепеше на крайници ми. Някои неща започваш несъзнателно, може да са плод на шанс или въображение, само че след това се оказва, че са от огромно значение за живота ти и твоя триумф.
Какво друго, с изключение на бели правех? Ритах топка. Впрочем преди всичко ритах топка, а сред това правех и друго. Ритах на открито на пясъка до гаражите и до боклуците. Ритах я нагоре и я спирах с крайник – от заран до вечер, до момента в който ми потекат сълзи от очите. Най-вече самичък. Беше ми забавно, първоначално не съм разбирал, че това ще ми помогне след време.
@@@ Нито електронните игри, нито което и да било друго наслаждение, нито даже колата можеше да се съпоставя със пристрастеността, която имах по рождение. Баща ти е футболист, у дома сте две момчета, по какъв начин да не тръгнеш и ти след топката? При това живееш в Благоевград, а баща ти е футболист на „ Пирин “, това носеше един тип авторитет. Сякаш си по-голям от другите. И някак напълно разумно е да опиташ да тръгнеш по неговия път. При нас с брат ми това беше автоматизирано, не ни е налагано. Футболът е в персоналната ни ДНК.
@@@ Като техничен футболист, прочут с положителното си първо докосване, през годините най-често са ме питали: „ Как спираш топката по този начин? Омагьосваш ли я? “. Казвам го и в този момент – това е умеене. Имам купа за най-техничен състезател от републиканско за юноши – първата ми премия! Бях на един гол да стана и голмайстор. Още ме е гняв, че някой си ме мина, само че това е друга тематика.
Техничността е заложба. Можеш да я развиеш, само че не можеш да я придобиеш, в случай че я нямаш. На мен топката ми се лепи, тъй като съм започнал да упражнявам това, което съм схванал, че имам като даденост. Когато лети към мен, аз я виждам на занимателен кадър и това ми оказва помощ да я спра както аз желая. Затова бързите топки не ме притесняват. Но единствено аз си знам по какъв начин съм ритал до сълзи.
От друга страна, умеенето може да е магия, даденост, само че се и упражнява. И в случай че се упражняваш още от дете, като в занимателна игра, след това това оказва помощ. Вкъщи в началото нямахме футболна топка. Но една баскетболна изигра значима роля в живота ми, без въобще да подозирам, че ще стане по този начин. Кой знае за какво сме я имали и нея. Сигурно дядо ми Асен я беше донесъл отнякъде. Хващах тази тежка топка и я ритах високо нагоре. И това правех неизвестно за какво. Никой не ми е казвал, никой не ме е учил. Баща ми ходеше на тренировки и мачове, а аз извън си цъках самичък. Ритах нагоре, само че това е баскетболна топка – какъв брой високо да я ритне едно дете? Тя падаше, а аз се пробвах да я спирам. Правех го непрекъснато. Гледам нагоре да я проследя, сълзите потичат, спирам я, избърсвам сълзите и не преставам... Не се е получило за година или две, само че с времето усвоих инстикт, получих навика – знаех по какъв начин топката пада, усещах по какъв начин се движи, знаех по какъв начин би трябвало да подходя. Когато пораснах и започнах да модернизирам този табиет, преминавайки към професионалния футбол, оня детски инстикт се включи. В годините по-късно, където и да играех и с каквато и скорост да се движеше топката към мен, от каквото и да е разстояние – успявах някак да забавям придвижването є в съзнанието си. Успявах по този начин да се нареждам, че тя постоянно се лепеше на крайници ми. Някои неща започваш несъзнателно, може да са плод на шанс или въображение, само че след това се оказва, че са от огромно значение за живота ти и твоя триумф.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ