`Какви 50? Вие сте блокирали цяла София!`
В новата си книга " Записки по революцията (1997-2017) " политологът и създател на OFFNews.bg Евгений Дайнов ни предлага друг взор върху познати до болежка събития, оставили ослепителен отпечатък в новата ни история.
Това е персоналният ми роман за събитията сред зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. В началото на този интервал беше освобождението от последните останки от „ действителния социализъм ” и убедеността, че българите най-накрая сме тръгнали по „ слънчевата страна на улицата ”, както се пее в именитото парче на Луис Армстронг. Между случките и приключенията, разрастващи се общо взето из целия свят, излиза наяве, че в актуалната гражданска война няма нищо ужасно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и постоянно занимателно нещо, в което човек може да взе участие. По пътеките й, също така, бродят забавни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, в сравнение с – не, споделя Евгений Дайнов за новата си книга.
Премиерата на " Записки по революцията (1997-2017) " ще е на 22 ноември (сряда) от 18:30 ч. в кафе-книжарница Orange (ул. Граф Игнатиев 18, ет. 4).
Публикуваме в задатък фрагмент от книгата, възложен особено за OFFNews.bg от издателство " ЕРА ":
След случката с картината обаче Протестът отново стартира да издиша, та се запретнаха моите съпартийци от „ Зелените “. Идеята беше елементарна като боб: Протестът се умори, дано да създадем зелено излизане, хем ще сме повече (свикнали сме с годините да излизаме) от тъжните групички, ходещи из София всяка вечер, хем ще дадем кураж на останалите.
На сутринта в уречения ден ми се обажда една антична другарка, тогава работеща по висшите етажи на държавното управление на Орешарски. Закача се по телефона:
– И какво в този момент? Протестът си умря, вие желаете да го реанимирате... И какво ще извършите, когато тази вечер изкарате 50 зелени човечета? Само ще се изложите...
– Как какво ще създадем? – преструвам се на ударен. – Ще блокираме града от Народното събрание до Орлов мост.
– Ха-ха... С 50 индивида?
– Гледай тази вечер новините – крещя и затварям.
В ранната вечер към този момент се разхождаме със Зелените по осевата линия на „ Царя “. Е, не сме съумели да окупираме от Народното събрание до Орлов мост, само че от С.У. до моста ни се получи.
Бяхме доста народ, много повече от нормалното за предните седмици. Махаме гащи нагоре-надолу, приказваме си, току скандираме по нещо екологично. Блокираните от нас водачи, както постоянно става в революционна София, не ни попържат, а махат за привет.
Удивително нещо е софийският водач. Инак злобен, раздразним и заядлив, когато има гражданска война, става друго създание. Способен е с усмивка да изтърпи часове, през които да е блокиран от митинг. Или както през 2013–2014 година – да си измисля различни направления за прибиране от работа, тъй че да не се натъква на митинга. Или напряко да се откаже от колата си, до момента в който ситуацията ври и кипи. И от самото начало нито един не изрева, нито в медиите, нито в интернет. Нито един!
Недолюбвам София по ред аргументи (затова не съм софиянец от близо 20 години), само че в едно тя е ненадмината: в такива моменти тя е пълностоен ГРАД в смисъла на „ полис “, на общественост, населявана от жители, загрижени за общото богатство и затова солидарни между тях. И единствено София е такава, в цялата страна.
Та по този начин, в мир и обич, си прекарваме времето, до момента в който към 18:40 не ми звъни мобилният. Моята другарка от държавното управление. Вика по телефона, задъхвайки се:
– Ама... Какво направихте вие? След малко са новините в 7! Махни ги тия твоите оттова!
Приятелка-приятелка, само че в такива моменти не мога да пропусна да не вляза в режим „ смешки и закачки “:
– Кои „ тия моите “? Ония 50 индивида, дето ти сподели, че ще се изложим пред хората?
Не ѝ е до шегички:
– Какви 50? Вие сте блокирали цяла София!
– Не е зле като за 50 индивида, не мислиш ли?
– Моля те, махни ги оттова...
Влизам в дълъг режим на пояснение, че „ тия “ нито са „ мои “, нито са докарани с рейсове, нито им се заплаща – както прави държавното управление, когато желае да имитира подкрепа; та никой не може да ги „ махне “. Ще се махнат, когато решат.
Обяснявам пренадълго и пренашироко, тъй като държа сметка за времето: с всяка секунда наближават новините в 7.
Остават тъкмо 8 минути до новините, когато тя капитулира:
– Добре. Кажи тъкмо какво желаете, с цел да може държавното управление да го обещае най-малко към края на новините...
Ха в този момент де...
Де да знам какво тъкмо желаеме. Според мен желаеме да покажем, че можем да блокираме София. Ама в действителност, сещам се, май имаше някакъв формален мотив за митинга – нещо за някакъв закон...
Погледът ми хваща покрай мен един от „ зелените юристи “, Свилен се споделя.
Казвам на приятелката от държавното управление да изчака малко и го запитвам:
– Абе какво тъкмо желаеме? Не беше ли неква алинея в некъв закон? Тук едни хора се интересуват...
– Как по този начин какво тъкмо желаеме? – пали се юристът по адвокатски. – Искаме промяната на член 763, алинея 64 от ПРБДКОМЗЧ – или нещо сходно...
Прекъсвам го:
– Не го казвай на мен, кажи го тука на телефона ми...
– А с кого ще приказвам?
– С държавното управление, с кого... Обещават хората да оправят работата.
Чак се опули, но аз му пъхнах телефона и той стартира, очевидно потейки се, да изяснява какво желаеме.
Не помня какво стана с алинеята. Май въпреки всичко я трансформираха. Един тип – отново победихме...
Помня обаче какво се случи след края на този тъкмо митинг.
Мръква се, почваме да освобождаваме „ Царя “. Не ми се прибира и се сещам, че някой май ме беше поканил на някакъв коктейл, сякаш в „ Хилтън “. Знаете, че не отивам на такива неща, само че този път взех решение да разпусна с едно-две дребни за непозната сметка, преди да се прибера.
Отивам до „ Хилтън “, влизам. Така и не стигнах до възможния мой коктейл, тъй като още на входа се натъкнах на голяма, потна, публично облечена навалица, люшкаща се в огромното предверие. В дъното – трибунка. Зад нея – винил: „ Forbes-Bulgaria. Човек на годината “.
Останах, въпреки натрапен, тъй като се фасцинирах от профила на тълпата. Това не бяха хората от моето потомство, чийто „ Титаник “ бях напуснал от дълго време. Тези бяха от поколението на Протеста, само че издокарани във вечерно черно. Макар и аз в черно – е, правилно, рокерско кожено яке – очевидно се откроявах, тъй като, както гледаха към трибунката и си приказваха, започнаха да извръщат погледи към мен.
Все отново, защото никой не пристигна да ме изгони, останах.
За да видя следното: връчването на наградата „ Човек на годината “ на Цветан Василев, притежателя на към този момент скандално известната Корпоративна комерсиална банка (КТБ). Обяснението: употребил голямото благосъстояние, с което разполагал, с цел да трансформира света към себе си...
Качва се индивидът с мустака на трибунката, стартира да благодари, тия му ръкопляскат. Отврат. Както споделя нашият античен другар Георг Краев: „ Някой да ми донесе зеленото легенче да повърна “...
Излизам на открито, на вечерния студ. Бесен съм, не мога да схвана за какво чак толкоз. Влизам в бара през страничния вход (вече не желая да ме виждат, с цел да не се разпсувам пред публика), крещя си джин с тоник, излизам отново на открито да го пия на една сиротна масичка за пушачи.
Отвътре слушам да изреждат класацията на „ Човеците на годината “ и отчетливо различавам „ Делян Пеевски “. И той – тъй като бил употребил голямото си благосъстояние, с цел да променял бил света...
Ето за какво съм бил освирепял – тъй като там, където е Василев, неизбежно ще се окаже и Пеевски. Онзи, поради който към този момент половин година София се тресе от гражданска война...
На идващия ден ревизирам имотното положение, заявено от Пеевски в качеството му на народен представител: 25-годишна „ Лада “, едностаен апартамент в София, селска къща на 50 квадрата. Това е.
Какво „ голямо благосъстояние “, с което бил трансформирал света?
По документи този човек е очевидно по-беден от мен. Той – „ Лада “; аз – „ Голф “. Вярно, и аз в София имам едностаен апартамент, но моята селска къща е доста над 220 квадрата, да не приказваме за трите декара двор, 44-те декара ниви, двата декара гора и прочие
Пиша нещо яростно по въпроса (май беше в „ Дневник “). Става шлагер. Канят ме в някакъв утринен тв блок, дружно с основния редактор на „ Форбс “ за България. Става телескандал сред него и мен.
И с „ Форбс “ се разделихме, огромна работа, айде в този момент ще седна да плача...
Това е персоналният ми роман за събитията сред зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. В началото на този интервал беше освобождението от последните останки от „ действителния социализъм ” и убедеността, че българите най-накрая сме тръгнали по „ слънчевата страна на улицата ”, както се пее в именитото парче на Луис Армстронг. Между случките и приключенията, разрастващи се общо взето из целия свят, излиза наяве, че в актуалната гражданска война няма нищо ужасно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и постоянно занимателно нещо, в което човек може да взе участие. По пътеките й, също така, бродят забавни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, в сравнение с – не, споделя Евгений Дайнов за новата си книга.
Премиерата на " Записки по революцията (1997-2017) " ще е на 22 ноември (сряда) от 18:30 ч. в кафе-книжарница Orange (ул. Граф Игнатиев 18, ет. 4).
Публикуваме в задатък фрагмент от книгата, възложен особено за OFFNews.bg от издателство " ЕРА ":
След случката с картината обаче Протестът отново стартира да издиша, та се запретнаха моите съпартийци от „ Зелените “. Идеята беше елементарна като боб: Протестът се умори, дано да създадем зелено излизане, хем ще сме повече (свикнали сме с годините да излизаме) от тъжните групички, ходещи из София всяка вечер, хем ще дадем кураж на останалите.
На сутринта в уречения ден ми се обажда една антична другарка, тогава работеща по висшите етажи на държавното управление на Орешарски. Закача се по телефона:
– И какво в този момент? Протестът си умря, вие желаете да го реанимирате... И какво ще извършите, когато тази вечер изкарате 50 зелени човечета? Само ще се изложите...
– Как какво ще създадем? – преструвам се на ударен. – Ще блокираме града от Народното събрание до Орлов мост.
– Ха-ха... С 50 индивида?
– Гледай тази вечер новините – крещя и затварям.
В ранната вечер към този момент се разхождаме със Зелените по осевата линия на „ Царя “. Е, не сме съумели да окупираме от Народното събрание до Орлов мост, само че от С.У. до моста ни се получи.
Бяхме доста народ, много повече от нормалното за предните седмици. Махаме гащи нагоре-надолу, приказваме си, току скандираме по нещо екологично. Блокираните от нас водачи, както постоянно става в революционна София, не ни попържат, а махат за привет.
Удивително нещо е софийският водач. Инак злобен, раздразним и заядлив, когато има гражданска война, става друго създание. Способен е с усмивка да изтърпи часове, през които да е блокиран от митинг. Или както през 2013–2014 година – да си измисля различни направления за прибиране от работа, тъй че да не се натъква на митинга. Или напряко да се откаже от колата си, до момента в който ситуацията ври и кипи. И от самото начало нито един не изрева, нито в медиите, нито в интернет. Нито един!
Недолюбвам София по ред аргументи (затова не съм софиянец от близо 20 години), само че в едно тя е ненадмината: в такива моменти тя е пълностоен ГРАД в смисъла на „ полис “, на общественост, населявана от жители, загрижени за общото богатство и затова солидарни между тях. И единствено София е такава, в цялата страна.
Та по този начин, в мир и обич, си прекарваме времето, до момента в който към 18:40 не ми звъни мобилният. Моята другарка от държавното управление. Вика по телефона, задъхвайки се:
– Ама... Какво направихте вие? След малко са новините в 7! Махни ги тия твоите оттова!
Приятелка-приятелка, само че в такива моменти не мога да пропусна да не вляза в режим „ смешки и закачки “:
– Кои „ тия моите “? Ония 50 индивида, дето ти сподели, че ще се изложим пред хората?
Не ѝ е до шегички:
– Какви 50? Вие сте блокирали цяла София!
– Не е зле като за 50 индивида, не мислиш ли?
– Моля те, махни ги оттова...
Влизам в дълъг режим на пояснение, че „ тия “ нито са „ мои “, нито са докарани с рейсове, нито им се заплаща – както прави държавното управление, когато желае да имитира подкрепа; та никой не може да ги „ махне “. Ще се махнат, когато решат.
Обяснявам пренадълго и пренашироко, тъй като държа сметка за времето: с всяка секунда наближават новините в 7.
Остават тъкмо 8 минути до новините, когато тя капитулира:
– Добре. Кажи тъкмо какво желаете, с цел да може държавното управление да го обещае най-малко към края на новините...
Ха в този момент де...
Де да знам какво тъкмо желаеме. Според мен желаеме да покажем, че можем да блокираме София. Ама в действителност, сещам се, май имаше някакъв формален мотив за митинга – нещо за някакъв закон...
Погледът ми хваща покрай мен един от „ зелените юристи “, Свилен се споделя.
Казвам на приятелката от държавното управление да изчака малко и го запитвам:
– Абе какво тъкмо желаеме? Не беше ли неква алинея в некъв закон? Тук едни хора се интересуват...
– Как по този начин какво тъкмо желаеме? – пали се юристът по адвокатски. – Искаме промяната на член 763, алинея 64 от ПРБДКОМЗЧ – или нещо сходно...
Прекъсвам го:
– Не го казвай на мен, кажи го тука на телефона ми...
– А с кого ще приказвам?
– С държавното управление, с кого... Обещават хората да оправят работата.
Чак се опули, но аз му пъхнах телефона и той стартира, очевидно потейки се, да изяснява какво желаеме.
Не помня какво стана с алинеята. Май въпреки всичко я трансформираха. Един тип – отново победихме...
Помня обаче какво се случи след края на този тъкмо митинг.
Мръква се, почваме да освобождаваме „ Царя “. Не ми се прибира и се сещам, че някой май ме беше поканил на някакъв коктейл, сякаш в „ Хилтън “. Знаете, че не отивам на такива неща, само че този път взех решение да разпусна с едно-две дребни за непозната сметка, преди да се прибера.
Отивам до „ Хилтън “, влизам. Така и не стигнах до възможния мой коктейл, тъй като още на входа се натъкнах на голяма, потна, публично облечена навалица, люшкаща се в огромното предверие. В дъното – трибунка. Зад нея – винил: „ Forbes-Bulgaria. Човек на годината “.
Останах, въпреки натрапен, тъй като се фасцинирах от профила на тълпата. Това не бяха хората от моето потомство, чийто „ Титаник “ бях напуснал от дълго време. Тези бяха от поколението на Протеста, само че издокарани във вечерно черно. Макар и аз в черно – е, правилно, рокерско кожено яке – очевидно се откроявах, тъй като, както гледаха към трибунката и си приказваха, започнаха да извръщат погледи към мен.
Все отново, защото никой не пристигна да ме изгони, останах.
За да видя следното: връчването на наградата „ Човек на годината “ на Цветан Василев, притежателя на към този момент скандално известната Корпоративна комерсиална банка (КТБ). Обяснението: употребил голямото благосъстояние, с което разполагал, с цел да трансформира света към себе си...
Качва се индивидът с мустака на трибунката, стартира да благодари, тия му ръкопляскат. Отврат. Както споделя нашият античен другар Георг Краев: „ Някой да ми донесе зеленото легенче да повърна “...
Излизам на открито, на вечерния студ. Бесен съм, не мога да схвана за какво чак толкоз. Влизам в бара през страничния вход (вече не желая да ме виждат, с цел да не се разпсувам пред публика), крещя си джин с тоник, излизам отново на открито да го пия на една сиротна масичка за пушачи.
Отвътре слушам да изреждат класацията на „ Човеците на годината “ и отчетливо различавам „ Делян Пеевски “. И той – тъй като бил употребил голямото си благосъстояние, с цел да променял бил света...
Ето за какво съм бил освирепял – тъй като там, където е Василев, неизбежно ще се окаже и Пеевски. Онзи, поради който към този момент половин година София се тресе от гражданска война...
На идващия ден ревизирам имотното положение, заявено от Пеевски в качеството му на народен представител: 25-годишна „ Лада “, едностаен апартамент в София, селска къща на 50 квадрата. Това е.
Какво „ голямо благосъстояние “, с което бил трансформирал света?
По документи този човек е очевидно по-беден от мен. Той – „ Лада “; аз – „ Голф “. Вярно, и аз в София имам едностаен апартамент, но моята селска къща е доста над 220 квадрата, да не приказваме за трите декара двор, 44-те декара ниви, двата декара гора и прочие
Пиша нещо яростно по въпроса (май беше в „ Дневник “). Става шлагер. Канят ме в някакъв утринен тв блок, дружно с основния редактор на „ Форбс “ за България. Става телескандал сред него и мен.
И с „ Форбс “ се разделихме, огромна работа, айде в този момент ще седна да плача...
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ