Игра на тронове: как са се женили през вековете
В навечерието на сватбата сред принц Хари и актрисата Меган Маркъл обръщаме взор обратно към хилядолетната " игра на тронове " - женитбите на коронованите особи и техните наследници. Ето някои от най-любопитните обстоятелства:
Миналата година професор Леонхард Хоровски написа бестселър за историята на династическите бракове, а тези дни на страниците на немския седмичник „ Ди Цайт " той напомни някои от най-любопитните обстоятелства. Ето обобщение:
В Римската империя династическите бракове, каквито ги познаваме от по-сетнешната история, не играят съвсем никаква роля. Рим няма равни по мощ съседи, с които императорите си коства да се сродяват. А и самите императорски династии са прекомерно бързопреходни. Повечето римски императори се добират до властта със мощ и нормално към този момент са женени. И въпреки всичко: първият династичен брак в европейската история е подписан през 414 година сред Гала Плацидия, щерка на римския император Теодосий Първи, и краля на вестготите Атаулф.
Thinkstock/Getty Images
Брачната политика на монархиите през Средновековието стъпва върху две опорни точки: властта и вярата. Кралете от ранното Средновековие публично са християни, само че в действителност практикуват полигамия и във всеки един миг могат да прогонят брачната половинка си. Извънбрачните деца се третират като равноправни и даже могат да се възкачат на трона. По-късно обаче се постановат доста по-строги правила. Не че коронованите особи се отхвърлят от извънбрачните връзки, само че някъде след 900-та година към този момент се постанова правилото, че само децата от легален брак могат да наследяват трона.-->
Тъкмо в следствие от тази наклонност европейските кралски фамилии през идващите епохи се резервират в някакви рационални граници, до момента в който при полигамните властелини на китайците, индийците, персийците, а до през днешния ден и на саудитците пораждат фамилни кланове с хиляди членове. Да не приказваме за модела на османците, където робини раждат на султаните стотици деца, а при промяна на трона всички те (с изключение на един престолонаследник) биват или избивани, или пък заточвани за безбрачен живот.
Като шахматни фигури
Новите правила благоприятстват практиката на династическите бракове, тъй като всички участници към този момент могат да разчитат на твърди ангажименти. Бащата на булката има сигурността, че само тя ще бъде кралица и майка на престолонаследника, а женихът на кралската дъщеря-престолонаследничка към този момент не се бои от съперници. Свеждането на династиите до обозрим брой членове улеснява и избистрилата се с времето процедура, съгласно която престолонаследник става първородният наследник. А това пък в допълнение стабилизира монархиите. Сродяването сред короните се трансформира във всеобща процедура през Средновековието и по този начин поражда нещо като необятна общественост на короновани особи от цяла Европа. Само за образец: великият княз на Киев Ярослав (978-1054) е женен за шведската кралска щерка Ингегерд, а дъщерите им се омъжват за кралете на Унгария, Норвегия и Франция.
Има обаче един фактор, който непрестанно слага трудности пред династическите бракове. В огромна част от Европа към този момент е зародила могъща аристокрация, чиято власт от време на време е съизмерима с кралската. Ето за какво властелините в някои нестабилни монархии от време на време избират да се задомят с дъщери на феодали. Така да вземем за пример по време на „ Войната на розите " в Англия дъщерята на лорд Уоруик лейди Ан не може да се отърве от претенденти. През 1470 година първо я омъжват за Уелския принц, а две години по-късно за по-сетнешния Ричард Трети - без значение от обстоятелството, че неговите хора преди малко са умъртвили както татко ѝ, по този начин и първия ѝ брачен партньор. Което единствено демонстрира, че в династичната политика е нещо напълно всекидневно децата безмилостно да се употребяват като шахматни фигури.
От 15-ти век нататък в системата на династическите бракове настъпват големи промени, които са в синхрон с другите съвременни нововъведения: барута, книгопечатането, държавната администрация. Стъпка по стъпка кралете изземат властта, а оттова - и парцелите на огромните феодали. Аристократите, които до неотдавна са били съвсем равноправни с кралете, се трансформират в жители, с които дворът не желае да влиза в фамилни връзки.
Важно изключение е Свещената римска империя на немския народ, където не императорът, а феодалите съумяват да изградят съвременни страни и армии. В останалите кралства господства по една династия, до момента в който тук на власт са цели 20 кралски фамилии, които са на равна нога с останалите европейски династии. Ето за какво с течение на времето вероятността европейски престолонаследник или европейска престолонаследничка да подписа брак с представител на немска династия става все по-голяма. Особено престолонаследничките с желание се дават за дами на принцове от дребни немски държавици. Чудно ли е освен това състояние, че през 19 век династията Сакс-Кобург се добира до короната в Белгия, Португалия, Англия и България? По-късно наследничката на Кобургите Елизабет Втора се омъжва за принц Филип и по този начин през 1947 година на английския престол се оказва още едно немско династично семейство: Шлезвиг-Холщайн, чиито представители имат към този момент кралска и царска история в Дания, Норвегия, Гърция и Русия.
Династическите бракове от време на време водят и до сливането на страни: в Испания - Арагон и Кастилия, в немските земи - Бранденбург и Прусия, оттатък Канала - Англия и Шотландия. С други думи: европейската политическа карта неведнъж отразява и брачната политика на кралските дворове.
" Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове "
Най-голяма изгода от тази политика извличат Хабсбургите, чието мото гласи: „ Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове ". В същото време точно те илюстрират и израждането на династиите в следствие от брачната политика. Защото след 1517 година протестантските и католическите династии престават да се сродяват и при католиците остават едвам 5-6 династии, които могат да подписват бракове между тях. Така през идващите епохи испанските и австрийските Хабсбурги се женят основно между тях, като в брак влизат освен братовчеди, само че даже чичо с племенница. Резултат от кръвосмесителните бракове е освен пословичната солидна долна челюст на Хабсбургите, само че и последният техен представител в Испания, който има толкоз мощни увреждания, че съвсем не може да върви и да приказва. Към този миг никой не мисли за инцеста. Вярно, църквата не разрешава кръвосмесителните бракове по религиозни аргументи, само че във всеки обособен случай ги позволява „ по изключение ".
Политическите последици са даже по-лоши от биологическите. По подигравка на ориста това важи изключително за тези бракове, които се подписват сякаш в името на мира. В интервала сред 1615 и 1745 година кръвните врагове Франция и Испания обменят на границата си ни повече ни по-малко от 8 принцеси на възраст сред 3 и 18 години, седем от които категорично би трябвало да бъдат задомени в името на мира. Всъщност обаче таман династическите бракове изключително постоянно водят до войни, тъй като непрестанно пораждат разногласия за наследства. От 10 огромни войни, водени в християнска Европа сред 1655 и 1779, единствено една не е за завещание.
В тези времена младоженците в действителност се обменят на границата. Решението за брака е взето преди този момент въз основа на портрети и устни описания. По династически аргументи женихът не трябва самичък да вземе бъдещата си брачна половинка, само че и принцесата няма право да стъпи в кралството на бъдещия си брачен партньор преди брака. Тя поема на път чак като кралица, заради което още преди заминаването си би трябвало да подписа алегоричен брак с прокурист на бъдещия си брачен партньор.
Когато се появява любовта
Малко по-късно в династическите бракове настава следващата гражданска война: появява се любовта. Бракът сред Мария Антоанета и Луи 16-ти най-малко от негова страна е брак по обич. Любовта като блян, зародил в следствие от Просвещението, си пробива път до кралските дворове, които са изпаднали в смут след Френската гражданска война и търсят средства да усилят своята известност измежду народа. Съпружески двойки като Фридрих Вилхелм Трети и Луиза Пруска целеустремено си градят облик на влюбени съпрузи и по този начин се пробват да подчертаят своята (единствена) аналогия с простолюдието. Но любовта се оказва и огромен препъни камък пред политиката на династическите бракове през 19 век. Защото към този момент не е задоволително младите да са равни по сан - налага се и да се обичат. Да, има и такива случаи, да вземем за пример бракът сред английската кралица Виктория и нейния братовчед Алберт декор Сакс-Кобург-Гота. Но историята дава образци и за редица несполучливи бракове. Да не приказваме, че синовете на короновани особи все по-често подписват „ нежелани " бракове с дами от по-долни прослойки, децата от които са брачни, само че не и наследници.
Първата Световна война, която избухва през 1914 година точно в следствие от убийството на едно такова династическо семейство, в последна сметка ликвидира интернационалните монархически мрежи. Оцелелите династии са доста уплашени от национализма на своите жители, заради което се отхвърлят от трансграничните бракове и по този начин ненадейно още веднъж настава часът на локалната аристокрация.
През 1730 година Уелският принц отнася някои насмешки, когато пожелава да се ожени за графската щерка лейди Даяна Спенсър. Векове по-късно един от неговите наследници - принц Чарлз - фактически се дами за едноименната пра-пра-пра-пра-пра-племенница на онази Даяна Спенсър. Днес към този момент е напълно обикновено децата на короновани особи да влизат в брак с сътрудници от по-ниски прослойки - такова е фактическото състояние в съвсем всички европейски монархии, като се изключи Белгия, Люксембург и Лихтенщайн. И надали е инцидентно, че младите дами, които влизат без династичен генезис в днешните кралски дворове, са любимки на медиите. Както, прочее, можем да установим и в навечерието на идната дворцова женитба във Англия.
Миналата година професор Леонхард Хоровски написа бестселър за историята на династическите бракове, а тези дни на страниците на немския седмичник „ Ди Цайт " той напомни някои от най-любопитните обстоятелства. Ето обобщение:
В Римската империя династическите бракове, каквито ги познаваме от по-сетнешната история, не играят съвсем никаква роля. Рим няма равни по мощ съседи, с които императорите си коства да се сродяват. А и самите императорски династии са прекомерно бързопреходни. Повечето римски императори се добират до властта със мощ и нормално към този момент са женени. И въпреки всичко: първият династичен брак в европейската история е подписан през 414 година сред Гала Плацидия, щерка на римския император Теодосий Първи, и краля на вестготите Атаулф.
Thinkstock/Getty Images Брачната политика на монархиите през Средновековието стъпва върху две опорни точки: властта и вярата. Кралете от ранното Средновековие публично са християни, само че в действителност практикуват полигамия и във всеки един миг могат да прогонят брачната половинка си. Извънбрачните деца се третират като равноправни и даже могат да се възкачат на трона. По-късно обаче се постановат доста по-строги правила. Не че коронованите особи се отхвърлят от извънбрачните връзки, само че някъде след 900-та година към този момент се постанова правилото, че само децата от легален брак могат да наследяват трона.-->
Тъкмо в следствие от тази наклонност европейските кралски фамилии през идващите епохи се резервират в някакви рационални граници, до момента в който при полигамните властелини на китайците, индийците, персийците, а до през днешния ден и на саудитците пораждат фамилни кланове с хиляди членове. Да не приказваме за модела на османците, където робини раждат на султаните стотици деца, а при промяна на трона всички те (с изключение на един престолонаследник) биват или избивани, или пък заточвани за безбрачен живот.
Като шахматни фигури
Новите правила благоприятстват практиката на династическите бракове, тъй като всички участници към този момент могат да разчитат на твърди ангажименти. Бащата на булката има сигурността, че само тя ще бъде кралица и майка на престолонаследника, а женихът на кралската дъщеря-престолонаследничка към този момент не се бои от съперници. Свеждането на династиите до обозрим брой членове улеснява и избистрилата се с времето процедура, съгласно която престолонаследник става първородният наследник. А това пък в допълнение стабилизира монархиите. Сродяването сред короните се трансформира във всеобща процедура през Средновековието и по този начин поражда нещо като необятна общественост на короновани особи от цяла Европа. Само за образец: великият княз на Киев Ярослав (978-1054) е женен за шведската кралска щерка Ингегерд, а дъщерите им се омъжват за кралете на Унгария, Норвегия и Франция.
Има обаче един фактор, който непрестанно слага трудности пред династическите бракове. В огромна част от Европа към този момент е зародила могъща аристокрация, чиято власт от време на време е съизмерима с кралската. Ето за какво властелините в някои нестабилни монархии от време на време избират да се задомят с дъщери на феодали. Така да вземем за пример по време на „ Войната на розите " в Англия дъщерята на лорд Уоруик лейди Ан не може да се отърве от претенденти. През 1470 година първо я омъжват за Уелския принц, а две години по-късно за по-сетнешния Ричард Трети - без значение от обстоятелството, че неговите хора преди малко са умъртвили както татко ѝ, по този начин и първия ѝ брачен партньор. Което единствено демонстрира, че в династичната политика е нещо напълно всекидневно децата безмилостно да се употребяват като шахматни фигури.
От 15-ти век нататък в системата на династическите бракове настъпват големи промени, които са в синхрон с другите съвременни нововъведения: барута, книгопечатането, държавната администрация. Стъпка по стъпка кралете изземат властта, а оттова - и парцелите на огромните феодали. Аристократите, които до неотдавна са били съвсем равноправни с кралете, се трансформират в жители, с които дворът не желае да влиза в фамилни връзки.
Важно изключение е Свещената римска империя на немския народ, където не императорът, а феодалите съумяват да изградят съвременни страни и армии. В останалите кралства господства по една династия, до момента в който тук на власт са цели 20 кралски фамилии, които са на равна нога с останалите европейски династии. Ето за какво с течение на времето вероятността европейски престолонаследник или европейска престолонаследничка да подписа брак с представител на немска династия става все по-голяма. Особено престолонаследничките с желание се дават за дами на принцове от дребни немски държавици. Чудно ли е освен това състояние, че през 19 век династията Сакс-Кобург се добира до короната в Белгия, Португалия, Англия и България? По-късно наследничката на Кобургите Елизабет Втора се омъжва за принц Филип и по този начин през 1947 година на английския престол се оказва още едно немско династично семейство: Шлезвиг-Холщайн, чиито представители имат към този момент кралска и царска история в Дания, Норвегия, Гърция и Русия.
Династическите бракове от време на време водят и до сливането на страни: в Испания - Арагон и Кастилия, в немските земи - Бранденбург и Прусия, оттатък Канала - Англия и Шотландия. С други думи: европейската политическа карта неведнъж отразява и брачната политика на кралските дворове.
" Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове "
Най-голяма изгода от тази политика извличат Хабсбургите, чието мото гласи: „ Нека другите да водят войни, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове ". В същото време точно те илюстрират и израждането на династиите в следствие от брачната политика. Защото след 1517 година протестантските и католическите династии престават да се сродяват и при католиците остават едвам 5-6 династии, които могат да подписват бракове между тях. Така през идващите епохи испанските и австрийските Хабсбурги се женят основно между тях, като в брак влизат освен братовчеди, само че даже чичо с племенница. Резултат от кръвосмесителните бракове е освен пословичната солидна долна челюст на Хабсбургите, само че и последният техен представител в Испания, който има толкоз мощни увреждания, че съвсем не може да върви и да приказва. Към този миг никой не мисли за инцеста. Вярно, църквата не разрешава кръвосмесителните бракове по религиозни аргументи, само че във всеки обособен случай ги позволява „ по изключение ".
Политическите последици са даже по-лоши от биологическите. По подигравка на ориста това важи изключително за тези бракове, които се подписват сякаш в името на мира. В интервала сред 1615 и 1745 година кръвните врагове Франция и Испания обменят на границата си ни повече ни по-малко от 8 принцеси на възраст сред 3 и 18 години, седем от които категорично би трябвало да бъдат задомени в името на мира. Всъщност обаче таман династическите бракове изключително постоянно водят до войни, тъй като непрестанно пораждат разногласия за наследства. От 10 огромни войни, водени в християнска Европа сред 1655 и 1779, единствено една не е за завещание.
В тези времена младоженците в действителност се обменят на границата. Решението за брака е взето преди този момент въз основа на портрети и устни описания. По династически аргументи женихът не трябва самичък да вземе бъдещата си брачна половинка, само че и принцесата няма право да стъпи в кралството на бъдещия си брачен партньор преди брака. Тя поема на път чак като кралица, заради което още преди заминаването си би трябвало да подписа алегоричен брак с прокурист на бъдещия си брачен партньор.
Когато се появява любовта
Малко по-късно в династическите бракове настава следващата гражданска война: появява се любовта. Бракът сред Мария Антоанета и Луи 16-ти най-малко от негова страна е брак по обич. Любовта като блян, зародил в следствие от Просвещението, си пробива път до кралските дворове, които са изпаднали в смут след Френската гражданска война и търсят средства да усилят своята известност измежду народа. Съпружески двойки като Фридрих Вилхелм Трети и Луиза Пруска целеустремено си градят облик на влюбени съпрузи и по този начин се пробват да подчертаят своята (единствена) аналогия с простолюдието. Но любовта се оказва и огромен препъни камък пред политиката на династическите бракове през 19 век. Защото към този момент не е задоволително младите да са равни по сан - налага се и да се обичат. Да, има и такива случаи, да вземем за пример бракът сред английската кралица Виктория и нейния братовчед Алберт декор Сакс-Кобург-Гота. Но историята дава образци и за редица несполучливи бракове. Да не приказваме, че синовете на короновани особи все по-често подписват „ нежелани " бракове с дами от по-долни прослойки, децата от които са брачни, само че не и наследници.
Първата Световна война, която избухва през 1914 година точно в следствие от убийството на едно такова династическо семейство, в последна сметка ликвидира интернационалните монархически мрежи. Оцелелите династии са доста уплашени от национализма на своите жители, заради което се отхвърлят от трансграничните бракове и по този начин ненадейно още веднъж настава часът на локалната аристокрация.
През 1730 година Уелският принц отнася някои насмешки, когато пожелава да се ожени за графската щерка лейди Даяна Спенсър. Векове по-късно един от неговите наследници - принц Чарлз - фактически се дами за едноименната пра-пра-пра-пра-пра-племенница на онази Даяна Спенсър. Днес към този момент е напълно обикновено децата на короновани особи да влизат в брак с сътрудници от по-ниски прослойки - такова е фактическото състояние в съвсем всички европейски монархии, като се изключи Белгия, Люксембург и Лихтенщайн. И надали е инцидентно, че младите дами, които влизат без династичен генезис в днешните кралски дворове, са любимки на медиите. Както, прочее, можем да установим и в навечерието на идната дворцова женитба във Англия.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ