Никица Корубин: В РСМ има трагично и крещящо непознаване на историята
В навечерието на откриването на клуба в Охрид и на първо място в навечерието на оповестените митинги против него единственият формален орган, който взе отношение бе Министерството на външните работи.
И няма нищо противоречиво в апела и напомнянето за правилото на правото на свободно изложение. По-скоро показателно е институцията, която бе натоварена да взема отношение. Защо Министерство на външните работи ще се обръща към родната общност и нейните жители? Не би трябвало ли Министерство на вътрешните работи да се заеме с оповестените митинги вътре в страната? Какво общо има Министерство на външните работи с поддържането на реда и безпрепятственото събиране и сдружаване?
Дали тази (не)съзнателна реакция не отразява същинската ни позиция по отношение на всичко, което може да се включи в определението „ Българи, България и българско ”? Или просто казано, за какво македонците не имат вяра или не желаят да повярват, че в Македония има хора, които се усещат и заявяват като българи, които в същото време са и македонски жители? Целият обществен дискурс тези дни върви и ще върви по линията на заемане на отбранителна позиция: " те предизвикат, ние се пазиме ". Отново сме сложени в ролята на жертва, където с подготвеност оправдаваме всяко евентуално проблематично и принудително държание. Така беше с клуба в Битоля, по този начин беше със словесното принуждение на футболния мач, по този начин се обявяваше, че ще бъде и в Охрид. Но кои са „ те “ в тази история? Точно тук е казусът с отношението ни към " българското " у нас.
Всяко деяние се третира като съзнателна провокация, тъй че в общата отбрана против „ фашизма на Ванчо Михайлов тогава и в този момент на цар Борис Трети “ всички одобряват и легитимират едни митингите, които се провеждат от афиширани „ антифашисти “, които обаче намерено поддържат фашизма на новото време. Ако не беше комично, щеше да е трагично, както е. Трагично е крещящото ни непознаване на историята, трагични са предразсъдъците и уплахите ни, трагично е отношението ни на открита назадничавост. А най-трагично за нас е потребността ни още веднъж да маскираме заблудите си и неналичието на самокритичност, с цел да се представяме като някаква жертва – с уточнението, че това не е което сме, а е това, което някой желае да бъдем.
Тук стигаме до втория значим сегмент от реакцията на Министерство на външните работи, с изключение на тяхната липса на връзка в цялата обстановка - а това е същинският им адрес, към който се обръщат. И тук не са пропуснали доста. А точно, въпреки и официално да се обръщат към македонските жители, те в действителност се обръщат към България и Европейски Съюз, като самобитно опрощение за формалната реакция на речта на омразата и на евентуалното принуждение. Но тук в действителност е нашият значителен и главен проблем.
И това е привидността, т.е. " преструването, че нещо се прави ", присъстващо неведнъж и в доста разнообразни обстановки поради условията към основни промени и отговорности на страната, - вътрешно към нейните жители, и външно към интернационалната общественост. Защо за нас е по-важно по какъв начин всичко това наподобява, в сравнение с пред какви проблеми се изправяме и по какъв начин ги позволяваме? Дали става въпрос за боязън или за позиция, по същият метод, както за тези, които изрязяват това по един жесток метод?
Само три месеца след началото на договарянията с Европейски Съюз партийни, медийни, „ интелектуални ” и „ аналитични ” структури се върнаха към обстановката отпреди началото на договарянията. След като не съумяха да предотвратят началото на договарянията, в този момент са в нова " атака ", с цел да ги раздължен, разводнят и компрометират. И вместо да обсъждаме интензивно скрининга и какво той ще " извади на повърхността ", както желаеха някои, тъкмо те в този момент желаят да се върнем назад и проблемите да се „ заметат под килима ”. Ако първоначално те говореха за промени в конституцията незабавно и в този момент, внезапно те започнаха колкото да доловимо да се движат към оптималния период от една до две години (за конституционните промени). И това върви ръка за ръка с желанието за референдум, изразявано освен от двете партии, които държат на него.
Върви като страхотна опция да " се пласирате " и да скандализирате още малко, в случай че е допустимо. Това е част от същата история. От антибългарското до антиалбанското - съгласно потребностите. „ Фашизмът “ е единствено маска, простащина, нещо далечно в историята, капан за критикуване. Защото това, което е близо, в този момент в действително време, на процедура, а не в книгите, т.е. войната в Украйна, отношението някак си е друго. Или си мислим, че фашизмът е етикет, който можем да „ лепим “ на всеки съгласно потребността и желанието си, да вършим това в намерено шовинистично и примитивно държание, като в това време оправдаваме същинския и жесток фашизъм, който се среща и измежду някогашните антифашисти.
Ето за какво грешката в никакъв случай не е инцидентна, само че това не значи, че не е доброжелателна. Министерство на външните работи вместо Министерство на вътрешните работи приказва доста за готовността на страната да се изправи пред действителните проблеми. Това ще стане, когато се отърве от партокрацията и всички останали " кланове ", на които толкоз им липсва статуквото, че се задоволяват да проточват с ден, месец или година. Тогава ще има смяна в конституцията. По-добре по-рано, в сравнение с по-късно. Какво печелим, като постоянно „ решаваме проблемите по-късно “? Зарешаването на проблемите, несъмнено. И това е неизбежността, която следва, с цялото изгубено и " купено " време. А времето си минава, с цел да бъде закупено.
*Никица Корубин е прочут македонски държавник и академик. Анализът е оповестен в нейния профил във Facebook
Източник: БГНЕС
И няма нищо противоречиво в апела и напомнянето за правилото на правото на свободно изложение. По-скоро показателно е институцията, която бе натоварена да взема отношение. Защо Министерство на външните работи ще се обръща към родната общност и нейните жители? Не би трябвало ли Министерство на вътрешните работи да се заеме с оповестените митинги вътре в страната? Какво общо има Министерство на външните работи с поддържането на реда и безпрепятственото събиране и сдружаване?
Дали тази (не)съзнателна реакция не отразява същинската ни позиция по отношение на всичко, което може да се включи в определението „ Българи, България и българско ”? Или просто казано, за какво македонците не имат вяра или не желаят да повярват, че в Македония има хора, които се усещат и заявяват като българи, които в същото време са и македонски жители? Целият обществен дискурс тези дни върви и ще върви по линията на заемане на отбранителна позиция: " те предизвикат, ние се пазиме ". Отново сме сложени в ролята на жертва, където с подготвеност оправдаваме всяко евентуално проблематично и принудително държание. Така беше с клуба в Битоля, по този начин беше със словесното принуждение на футболния мач, по този начин се обявяваше, че ще бъде и в Охрид. Но кои са „ те “ в тази история? Точно тук е казусът с отношението ни към " българското " у нас.
Всяко деяние се третира като съзнателна провокация, тъй че в общата отбрана против „ фашизма на Ванчо Михайлов тогава и в този момент на цар Борис Трети “ всички одобряват и легитимират едни митингите, които се провеждат от афиширани „ антифашисти “, които обаче намерено поддържат фашизма на новото време. Ако не беше комично, щеше да е трагично, както е. Трагично е крещящото ни непознаване на историята, трагични са предразсъдъците и уплахите ни, трагично е отношението ни на открита назадничавост. А най-трагично за нас е потребността ни още веднъж да маскираме заблудите си и неналичието на самокритичност, с цел да се представяме като някаква жертва – с уточнението, че това не е което сме, а е това, което някой желае да бъдем.
Тук стигаме до втория значим сегмент от реакцията на Министерство на външните работи, с изключение на тяхната липса на връзка в цялата обстановка - а това е същинският им адрес, към който се обръщат. И тук не са пропуснали доста. А точно, въпреки и официално да се обръщат към македонските жители, те в действителност се обръщат към България и Европейски Съюз, като самобитно опрощение за формалната реакция на речта на омразата и на евентуалното принуждение. Но тук в действителност е нашият значителен и главен проблем.
И това е привидността, т.е. " преструването, че нещо се прави ", присъстващо неведнъж и в доста разнообразни обстановки поради условията към основни промени и отговорности на страната, - вътрешно към нейните жители, и външно към интернационалната общественост. Защо за нас е по-важно по какъв начин всичко това наподобява, в сравнение с пред какви проблеми се изправяме и по какъв начин ги позволяваме? Дали става въпрос за боязън или за позиция, по същият метод, както за тези, които изрязяват това по един жесток метод?
Само три месеца след началото на договарянията с Европейски Съюз партийни, медийни, „ интелектуални ” и „ аналитични ” структури се върнаха към обстановката отпреди началото на договарянията. След като не съумяха да предотвратят началото на договарянията, в този момент са в нова " атака ", с цел да ги раздължен, разводнят и компрометират. И вместо да обсъждаме интензивно скрининга и какво той ще " извади на повърхността ", както желаеха някои, тъкмо те в този момент желаят да се върнем назад и проблемите да се „ заметат под килима ”. Ако първоначално те говореха за промени в конституцията незабавно и в този момент, внезапно те започнаха колкото да доловимо да се движат към оптималния период от една до две години (за конституционните промени). И това върви ръка за ръка с желанието за референдум, изразявано освен от двете партии, които държат на него.
Върви като страхотна опция да " се пласирате " и да скандализирате още малко, в случай че е допустимо. Това е част от същата история. От антибългарското до антиалбанското - съгласно потребностите. „ Фашизмът “ е единствено маска, простащина, нещо далечно в историята, капан за критикуване. Защото това, което е близо, в този момент в действително време, на процедура, а не в книгите, т.е. войната в Украйна, отношението някак си е друго. Или си мислим, че фашизмът е етикет, който можем да „ лепим “ на всеки съгласно потребността и желанието си, да вършим това в намерено шовинистично и примитивно държание, като в това време оправдаваме същинския и жесток фашизъм, който се среща и измежду някогашните антифашисти.
Ето за какво грешката в никакъв случай не е инцидентна, само че това не значи, че не е доброжелателна. Министерство на външните работи вместо Министерство на вътрешните работи приказва доста за готовността на страната да се изправи пред действителните проблеми. Това ще стане, когато се отърве от партокрацията и всички останали " кланове ", на които толкоз им липсва статуквото, че се задоволяват да проточват с ден, месец или година. Тогава ще има смяна в конституцията. По-добре по-рано, в сравнение с по-късно. Какво печелим, като постоянно „ решаваме проблемите по-късно “? Зарешаването на проблемите, несъмнено. И това е неизбежността, която следва, с цялото изгубено и " купено " време. А времето си минава, с цел да бъде закупено.
*Никица Корубин е прочут македонски държавник и академик. Анализът е оповестен в нейния профил във Facebook
Източник: БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ