Три Българии, две са излишни
В нас живеят три Българии. Две от тях са непотребни. И нездравословни.
През изминаващата към този момент седмица се случиха доста неща, само че ми се желае да създадем съпоставяне сред две съответни неща. Смъртта на дамата в болничното заведение във Враца и надписаните сметки за ток на хората, които нямат ток и даже не живеят в блока си благоевградския квартал „ Струмско “.
Какво общо има сред тези неща? На пръв взор нищо. И все пак…
… и въпреки всичко има.
Първо е доста значимо да се означи, че към случая във Врачанската болница има прекомерно доста неизяснени неща, по тази причина няма да си разреша да разясня в елементи и да давам оценки, каквито и да било. Искам единствено отбележа, че въпросителните там са доста повече, в сравнение с си представяме и проблемите, които се оголват под тях, са трагични и не сме в положение да си представим ужаса на цялата картинка.
Първо: тази жена е в терминален етап на жестока болест, който носи неимоверно количество болки. Всяка естествена страна щеше да се погрижи тя да е в болница МНОГО от дълго време, под лекарско наблюдаване и грижа болките ѝ да бъдат понижени от постоянно подавани през система болкоуспокояващи. А за какво не са отишли по-рано, за какво не са я завели по-рано роднините, е въпрос, който не си разрешавам да задавам, тъй като отговорите могат да бъдат доста социално-тежки и мъчителни.
След това би трябвало да се означи фактът, че индивидът, който е снимал, разбуни духовете по доста линии. Някои споделят: да беше оказал помощ по-добре. Това е неуместно. Какво тъкмо да направи за умираща от рак жена в финален етап? Да извади морфин от джоба и да ѝ направи инжекция?
Други споделят, че било аморално по този начин да се разбунват духовете и нямал право да снима.
Да, де, обаче е хубаво да има надзор над такива значими за обществото места, каквито са лечебните заведения, значимо е да няма „ необезпокоявани “ служители. Нали?
От трета страна пък в фрагмента има дете и непосредствен, които до ден сегашен не стопират да виждат този кадър ОТВСЯКЪДЕ, а и вечно ще го виждат, тъй като Гугъл помни.
От четвърта страна, твърди се, че незабавният екип в този миг не се е притекъл на помощ, тъй като е спасявал/помагал на дамата точно на индивида, който е снимал. Дали той е знаел, че няма различен незабавен екип разполагаем? Вероятно не, на кого от нас му е работа да знае такива неща? Започват въпросите: желал е да помогне да се разобличи нещо или е желал да завоюва своите 15 минути популярност?
Няма по какъв начин ние да знаем. Предпочитам да приема, че се е опитал да помогне. Избирам да имам вяра в това.
Морално ли е? Трябва да съм цялостен простак да се опитам да дам оценка точно на това. Но видях, че през седмицата се изредиха не един и двама да дават оценки. Да са живи и здрави.
Но, „ в полза на повествованието “ и откакто изясних какво е мнението ми по въпроса, ще слага нещата по метода, по който обществото (в огромната си част) избра да сложи: а точно, че в болничното заведение една жена умира, до момента в който машината от служители не прави нищо, а хората гледат безпомощни в профил. Да повторя: не мога да знам дали това в действителност е било по този начин, употребявам случая като информативен мотив и рисувам преживелица, която се базира не на същинската информация, а това, което обществото избира да има вяра, че се е случило.
Другата вест, която пък имам вяра, че се е случила ТОЧНО по този начин, както я разказват, е небрежността на една компания, която начислява сметки за ток на хора, които нямат ток.
Инкасаторите, преди време, не са имали достъп до електромерите. Затова са почнали да пишат едни и същи сметки, плюс-минус малко, всеки месец на клиентите. Нека ви обясня: в случай че един клиент прави 32 лева, след това 33 лева, след това 31 лева, след това 34 лева, е елементарно да се допусна, че постоянно е към тази сума и вместо да върви инкасаторът до там, написа, че е засякъл някаква сходна и продължава нататък.
Само че жилищата на хората изгорели, след това се наводнили, а в този момент са необитаеми и нямат електричество. Но инкасаторите не престават да си пишат сметки. А и не какви да е, ами високи сметки. Което те кара да си зададеш въпроси…
Чувал съм и такава история: случило се учебно заведение да престане да съществува, учебно заведение, захранвано с ток от компанията вълшебник. И никой от общината не се сетил да подаде съобщение за това до компанията вълшебник. И по този начин тя продължавала да води партидата. На кого? На какво? Училището го нямало.
Един път едни чиновници от общината, едни дребни наполеончета, са решили, че това не ги вълнува. Приложили са мантрата: „ дреме ми! “ Или не по-малко страшното: не са знаели, че би трябвало.
Апатията и незнанието са ни потопили в блатото и няма излизане.
От друга страна имаме инкасатори, които очевидно не вървят на място, че да схванат, че учебното заведение го няма. А в случай че вървят, то са решили, че не е тяхна работа да осведомят, че това школо към този момент го няма.
Докато ча-а-а-а-ак след доста време един от тях въпреки всичко се сетил да уведоми служителите в компанията вълшебник.
Както се споделя, истории да искаш.
Ако приемем, че дамата във врачанската болница е убита от немърливото нищоправене на наполеончетата, до момента в който си бъркат кафето и питат за ЕГН-то, а хората в оня блок би трябвало да се разделят с великански суми от джобовете си, БАШ ДОКАТО се пробват да си стъпят на краката след пожара…
… то към този момент започваме да виждаме съединителната тъкан сред двете случки, нали?
Трите Българии, за които приказвам, са:
- България на чиновничетата и наполеончетата, които все се оправдават, че „ не е тяхна работа “, „ тук не е информация “, „ но, апелирам ви се, в отмора съм! “. България на апатията и нагаждачите, които „ за толку ми заплащат, за толку чè им работим! “, и които все гледат да не се минат да свършат нещо, за което не са им платили, пък било то и да си мръднат пръста. Дори в противен случай: ще гледат да не свършат и това, за което им заплащат, че да се почувстват тарикати, които са надцакали системата. Смешна работа. Жалка!
- другата е България на страничните наблюдаващи. Те от време на време ръчкат с „ мнение “, едвам не умрат от досада. Обичат да четат гадни вести, все тях отварят и след това разясняват: „ за какво единствено с гадости ни занимавате? “, за хубавите вести или за развлекателните споделят: „ какво ни занимавате с тия нелепости! “. Като цяло са недоволни от слънцето, от водата, от живота, от съседа, от дамата, от себе си най-много, само че не си признават. Голяма част от тях денем работят като чиновничета наполеончета. Страшна композиция.
- третата България е България на действието. На хората, които са подготвени да положат в допълнение изпитание, без да ги карат и без да чакат нещо против това. Това е умиращата България. Тя не вирее сред другите две.
А страшното на… дано го назовем: „ българската психика “, е, че тези три Българии доста постоянно живеят у нас по едно и също време. Един човек може да живее и с трите в съзнанието си и през разнообразни моменти те да се разсънват.
Първите две – те са ясни – има ли ги, късмет няма. Но, в случай че единствено една от тях съжителства с третата, то има вяра. Надежда, че мързеливата и дребнавата ще закърнее за сметка на дейната, на онази, на която ѝ пука.
А може би съм прекомерно малоумен оптимист.
През изминаващата към този момент седмица се случиха доста неща, само че ми се желае да създадем съпоставяне сред две съответни неща. Смъртта на дамата в болничното заведение във Враца и надписаните сметки за ток на хората, които нямат ток и даже не живеят в блока си благоевградския квартал „ Струмско “.
Какво общо има сред тези неща? На пръв взор нищо. И все пак…
… и въпреки всичко има.
Първо е доста значимо да се означи, че към случая във Врачанската болница има прекомерно доста неизяснени неща, по тази причина няма да си разреша да разясня в елементи и да давам оценки, каквито и да било. Искам единствено отбележа, че въпросителните там са доста повече, в сравнение с си представяме и проблемите, които се оголват под тях, са трагични и не сме в положение да си представим ужаса на цялата картинка.
Първо: тази жена е в терминален етап на жестока болест, който носи неимоверно количество болки. Всяка естествена страна щеше да се погрижи тя да е в болница МНОГО от дълго време, под лекарско наблюдаване и грижа болките ѝ да бъдат понижени от постоянно подавани през система болкоуспокояващи. А за какво не са отишли по-рано, за какво не са я завели по-рано роднините, е въпрос, който не си разрешавам да задавам, тъй като отговорите могат да бъдат доста социално-тежки и мъчителни.
След това би трябвало да се означи фактът, че индивидът, който е снимал, разбуни духовете по доста линии. Някои споделят: да беше оказал помощ по-добре. Това е неуместно. Какво тъкмо да направи за умираща от рак жена в финален етап? Да извади морфин от джоба и да ѝ направи инжекция?
Други споделят, че било аморално по този начин да се разбунват духовете и нямал право да снима.
Да, де, обаче е хубаво да има надзор над такива значими за обществото места, каквито са лечебните заведения, значимо е да няма „ необезпокоявани “ служители. Нали?
От трета страна пък в фрагмента има дете и непосредствен, които до ден сегашен не стопират да виждат този кадър ОТВСЯКЪДЕ, а и вечно ще го виждат, тъй като Гугъл помни.
От четвърта страна, твърди се, че незабавният екип в този миг не се е притекъл на помощ, тъй като е спасявал/помагал на дамата точно на индивида, който е снимал. Дали той е знаел, че няма различен незабавен екип разполагаем? Вероятно не, на кого от нас му е работа да знае такива неща? Започват въпросите: желал е да помогне да се разобличи нещо или е желал да завоюва своите 15 минути популярност?
Няма по какъв начин ние да знаем. Предпочитам да приема, че се е опитал да помогне. Избирам да имам вяра в това.
Морално ли е? Трябва да съм цялостен простак да се опитам да дам оценка точно на това. Но видях, че през седмицата се изредиха не един и двама да дават оценки. Да са живи и здрави.
Но, „ в полза на повествованието “ и откакто изясних какво е мнението ми по въпроса, ще слага нещата по метода, по който обществото (в огромната си част) избра да сложи: а точно, че в болничното заведение една жена умира, до момента в който машината от служители не прави нищо, а хората гледат безпомощни в профил. Да повторя: не мога да знам дали това в действителност е било по този начин, употребявам случая като информативен мотив и рисувам преживелица, която се базира не на същинската информация, а това, което обществото избира да има вяра, че се е случило.
Другата вест, която пък имам вяра, че се е случила ТОЧНО по този начин, както я разказват, е небрежността на една компания, която начислява сметки за ток на хора, които нямат ток.
Инкасаторите, преди време, не са имали достъп до електромерите. Затова са почнали да пишат едни и същи сметки, плюс-минус малко, всеки месец на клиентите. Нека ви обясня: в случай че един клиент прави 32 лева, след това 33 лева, след това 31 лева, след това 34 лева, е елементарно да се допусна, че постоянно е към тази сума и вместо да върви инкасаторът до там, написа, че е засякъл някаква сходна и продължава нататък.
Само че жилищата на хората изгорели, след това се наводнили, а в този момент са необитаеми и нямат електричество. Но инкасаторите не престават да си пишат сметки. А и не какви да е, ами високи сметки. Което те кара да си зададеш въпроси…
Чувал съм и такава история: случило се учебно заведение да престане да съществува, учебно заведение, захранвано с ток от компанията вълшебник. И никой от общината не се сетил да подаде съобщение за това до компанията вълшебник. И по този начин тя продължавала да води партидата. На кого? На какво? Училището го нямало.
Един път едни чиновници от общината, едни дребни наполеончета, са решили, че това не ги вълнува. Приложили са мантрата: „ дреме ми! “ Или не по-малко страшното: не са знаели, че би трябвало.
Апатията и незнанието са ни потопили в блатото и няма излизане.
От друга страна имаме инкасатори, които очевидно не вървят на място, че да схванат, че учебното заведение го няма. А в случай че вървят, то са решили, че не е тяхна работа да осведомят, че това школо към този момент го няма.
Докато ча-а-а-а-ак след доста време един от тях въпреки всичко се сетил да уведоми служителите в компанията вълшебник.
Както се споделя, истории да искаш.
Ако приемем, че дамата във врачанската болница е убита от немърливото нищоправене на наполеончетата, до момента в който си бъркат кафето и питат за ЕГН-то, а хората в оня блок би трябвало да се разделят с великански суми от джобовете си, БАШ ДОКАТО се пробват да си стъпят на краката след пожара…
… то към този момент започваме да виждаме съединителната тъкан сред двете случки, нали?
Трите Българии, за които приказвам, са:
- България на чиновничетата и наполеончетата, които все се оправдават, че „ не е тяхна работа “, „ тук не е информация “, „ но, апелирам ви се, в отмора съм! “. България на апатията и нагаждачите, които „ за толку ми заплащат, за толку чè им работим! “, и които все гледат да не се минат да свършат нещо, за което не са им платили, пък било то и да си мръднат пръста. Дори в противен случай: ще гледат да не свършат и това, за което им заплащат, че да се почувстват тарикати, които са надцакали системата. Смешна работа. Жалка!
- другата е България на страничните наблюдаващи. Те от време на време ръчкат с „ мнение “, едвам не умрат от досада. Обичат да четат гадни вести, все тях отварят и след това разясняват: „ за какво единствено с гадости ни занимавате? “, за хубавите вести или за развлекателните споделят: „ какво ни занимавате с тия нелепости! “. Като цяло са недоволни от слънцето, от водата, от живота, от съседа, от дамата, от себе си най-много, само че не си признават. Голяма част от тях денем работят като чиновничета наполеончета. Страшна композиция.
- третата България е България на действието. На хората, които са подготвени да положат в допълнение изпитание, без да ги карат и без да чакат нещо против това. Това е умиращата България. Тя не вирее сред другите две.
А страшното на… дано го назовем: „ българската психика “, е, че тези три Българии доста постоянно живеят у нас по едно и също време. Един човек може да живее и с трите в съзнанието си и през разнообразни моменти те да се разсънват.
Първите две – те са ясни – има ли ги, късмет няма. Но, в случай че единствено една от тях съжителства с третата, то има вяра. Надежда, че мързеливата и дребнавата ще закърнее за сметка на дейната, на онази, на която ѝ пука.
А може би съм прекомерно малоумен оптимист.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ