В началото на юли в рубриката ни 100 въпроса за

В началото на юли в рубриката ни " 100 въпроса за тоталитарната страна " започнахме серия от " летни " изявления, в които досега ви запознахме с това какво представляваха едно време курортите - за простосмъртните и за елита, по какъв начин почиваха на лагер децата, с какво се хранехме, какво беше отношението към секса и по какъв начин е изглеждала ваканцията в България през погледа на жител на Германска демократична република. Днес започваме следващата " лятна " тематика - тази за " доброволните " бригади през лятото - въпрос дали работата на полето или в някой цех по време на ваканцията не е в действителност нещо като ангарията по време на Османската империя, само че прилагана от личната страна, ни зададе на електронната поща Марияна Николова.



Свири, хармонико, свири,
звучи, ти, ария млада,
на път потегля във зори
младежката бригада.

Не спри зад къщните стени,
другарю, самичък и блед,
със нас тръгни към светли дни
към дружба и победа.

Със нас ела да построим
свободната татковина,
да стане краят наш обичан
хубав като градина.

Едва ли има българин на 50 и повече години, който да не е чувал тази ария. Тя е от кино лентата „ Утро над родината “, предназначен да увековечи доброволния бригадирски труд в България, зародил след 9 септември 1944 година

Да, бригадирското придвижване може би в действителност е зародило непринудено и непринудено. Най-малкото нямаме безапелационни доказателства, че не е по този начин. Никой не ги е показал, даже най-заклетите съперници на оня строй и режим. (Разбира се, тук не броим трудовашките и дисциплинарните армейски роти.)

Без възнаграждение, движени от единия идеализъм, хиляди бригадири построяват Димитровград, Прохода на републиката, железопътните линии Ловеч-Троян, Перник-Волуяк, язовири, насипи, електроцентрали.

Сигурно не е невероятно и един-двама „ интелигенти “ като Бобчев от „ Утро над родината “, които в началото всеки ден пишат до родителите си какъв брой е неприятно на бригадата, и че желаят да си тръгнат, в последна сметка изгарят писмата си и остават да се трудят.

Но също по този начин е правилно, че това придвижване се трансформира – съгласно някои доста бързо, съгласно други не толкоз – в метод за стремглава първо комсомолска, а след това и партийна кариера. И това става с цена на безогледна употреба на идеализма, доноси, измама, „ прецакване на другарчето “ и други сходни похвати.

По времето на " зрелия социализъм " всеки вече драпа да стане пълководец и да носи няколко звезди на ревера си, вместо да опъва като простосмъртните на полето. И да им изяснява по какъв начин днешната юноша пораства изнежена, изключително в „ интелигентските “ фамилии, вместо още от детска възраст да се учи на физически труд.

По това време бригадите към този момент са най-вече селскостопански. Ученици, бойци и студенти оказват помощ за събирането на реколтата. В реалност я събират най-много те, тъй като няма кой различен. Това би трябвало да имат поради апологетите на тези години, които настояват, че селското стопанство у нас е процъфтявало.

А за всевъзможни издънки бяха налагани казармени санкции като маршируване с ария в зной и дъжд. Един от маршируващите по-късно ще стане министър-председател на България, само че за това – по-надолу.

Така беше през 80-те години – последното десетилетие на социализма. Вече бе доста мъчно някой да бъде уверен в смисъла на този труд. Не оказа помощ и заплащането – то бе прекомерно мизерно.

И все пак това мнозина тръгваха на бригада на драго сърце. Единствено поради купона.

Моя благосклонност е бил на бригади тъкмо в този интервал. И затова ще опиша протичащото се тогава. Бил съм на ученическа, войнишка и студентска бригада. Не ми стигна времето да ида и на бригада от службата – когато започнах работа, бригадите бяха анулирани.
На ученическа бригада. Как предстоящ министър председател марширува за наказване
Годината е 1982-ра. Двете най-големи съветски гимназии в София и България – 133-то и 35-о ЕСПУ, отиват дружно на бригада в село Челопечене край София. Бригадата е интернационална и в нея взе участие московското 331-во учебно заведение (обратната класификация на цифрите със 133-то е чиста случайност).

Командир на бригадата е другарят Росен Малинов – тогава единствено възпитател и историк по обучение, а след демократичните промени – функционер на Българска социалистическа партия, достигнал до поста регионален шеф на София-област.

Условията са потресаващи. Водата се обезпечава единствено от водоноски. За баня никой не е и чувал.

Спалните в бараките са за по 6-има души, което си е същински разкош. Закуската заран се сервира в една железна паница за четирима души. За всяка маса има единствено по един нож, с който човек може да си намаже филията с масло.

Времето се случва дъждовно и всеки ден вали до обяд. Ръководството е милостиво и половината ден бригадирите прекарват върху чували със селитра под някакъв заслон, вместо да събират зеле, лук, моркови или картофи. Половината си доспиват, половината играят белот.

За сметка на това руските възпитаници вземат решение да показват стахановски възторг и излизат да работят на дъжда. Българите обаче не демонстрират пролетарски интернационализъм и остават под навеса. Ръководството също не смее да копира челния руски опит.

Напускането на лагера отвън избраното за бригадирски труд време е безусловно неразрешено. Всяко нарушаване се санкционира с отзоваване до бригадата, което в най-хубавия случай води до понижаване на държанието, а в най-лошия – до изключване от учебното заведение.
Снимка Predpechat.info

По обяд дъждът стопира и след храненето посред полето българските възпитаници също са принудени да се потрудят. Говори се за някакви правила, които, напълно естествено, остават неизпълнени. Най-големи щастливци са тези, които би трябвало да вадят картофи. Когато надзирателят в лицето на учителя и ли члена на бригадирското управление е надалеч, най-тежките и едри възпитаници просто се разхождат по лехите и неизвадените картофи потъват още по-дълбоко в земята. Ръководството обаче вижда, че по лехата няма картофи, и регистрира свършена работа. Не че и то не е наясно.

Др. Малинов обаче не прости неизпълнени правила. При завръщането в лагера следва марш за отрядите, които не са свършили работата си за деня. Обикновено биват наказвани всички. Отново завалява дъжд. Но други Малинов разтваря чадъра над главата си и командва: „ С песееееен ходоооооом марш! “

Сред маршируващите е и Сергей Станишев, възпитаник от 35-о учебно заведение, което тогава се назовава „ Михаил Калинин “. Въпреки че е наследник на члена на Централен комитет на Българска комунистическа партия Димитър Станишев, той не се е скатал от бригадата и от горната страна на всичко понася наказването дружно с всички свои съученици. Авторът е свидетел.

Наказват се и прояви като „ мамби “ – превръщане на спящия с дюшека, и пушене (ако те хванат).

Настъпва уикендът. В събота се работи (при дъжд се лежи върху чувалите със селитра) до обяд. След това учениците получават отпуск до неделя вечер.

Прибираш се у дома и блажено си взимаш дълъг душ. Не си се къпал цяла седмица.

В неделя по здрач рейсовете те откарват до лагера. Почти всеки си е донесъл от София цигари и алкохол. Командирите обаче пребъркват главно завръщащите се и конфискуват незаконната стока. Част от нея бива изсипвана в котел, комплициран на средата на плаца. Др. Малинов персонално излива вътре няколко бутилки и драсва клечката. Всички обезверено гледат по какъв начин горят техните цигари и алкохол.

Разбира се, в казана са изсипани единствено български цигари от рода на „ Арда “ и „ Стюардеса “, а от питиетата - „ Гроздова ракия “. Всички вносни цигари и напитки са иззети и няколко вечери подред командирите ги използват по предопределение.

Бригадирите са принудени да стоят край казана, въпреки по това време да стартира финалът на международното състезание по футбол. Да напомним, че годината е 1982 година и Италия победи на финала Федерална Република Германия с 3:1.

На другия ден животът стартира да тече както досега. С тази разлика, че към този момент няма дъжд и „ няма лабаво “. Със спането и белота върху чувалите със селитра е свършено.

Все отново управлението позволява нещо като дискотека докъм 22 часа. И това е нещо.

Купоните са незабравими. Незабравими са и запознанствата и свалките, които са неизбежна част от бригадата. Като че ли след края ѝ учениците не си потеглят кой знае какъв брой въодушевени. Само след няколко дни обаче всички ще не помнят за този един месец в лагера при съвсем казармени условия.

Заплащането се оказва мизерно. Моето бе малко повече от 13 лв.. Удържаха ми пари за спане в стая с още петима души и за мизерните закуски – нещо, което не съм желал. Допълнителни удръжки направиха за някакви фондове за взаимност – с полския народ, измъчен поради надигналата се „ Солидарност “, и с палестинския народ, измъчен от ционисткия терор.
На войнишка бригада
„ Скатавка всяка тука забравете. “ Като че ли това е девизът на войнишките бригади. Няма и по какъв начин да е другояче. Войникът е предназначен да брани родината и да не щади живота си за това.

Обикновено бойците биваха изкарвани на бригади през уикендите. Те бяха на постоянна военна работа в продължение на две години и можеха да бъда употребявани когато и да е за всичко. Включително като безвъзмездна работна ръка.

Моя благосклонност е бил на две войнишки бригади. На първата бях новобранец и събирах несъбраните кочани от царевица на полето край русенското село Ряхово през ноември 1984 година Ръмеше дъжд, който обаче се просмукваше през шинелите и натежавахме най-малко двойно колкото тежестта ни. За настинките се схваща от единствено себе си.

Втората бригада бе в края на службата, по-малко от месец преди уволнението. Тогава пък брахме ябълки в Пловдивско. Всеки знае какво е през август там.

Най-страшното тогава бе, че дружно с нас се трудеха лекарите от пловдивската Военна болница. Не мога да си показва по какъв начин ще оперира един хирург, в случай че същата вечер има незабавен случай. Надявах се да не се е стигнало до такова нещо.
На студентска бригада
Годината е 1987 година До рухването на режима остават две години, само че ние, напълно естествено, няма по какъв начин да го знаем.

Факултетът по типичен и нови филологии (ФКНФ) в СУ „ Климент Охридски “ е на блигада в консервен комбинат „ Мелта “ в Ловеч.

Бонусът е, че сме настанени в общежитие на „ Булгарплод “. Наличието на бидони с туршия в двора е посрещнато с екстаз. Това е гратис мезе, което изцяло компенсира спалните с по минимум шестима души.

Условията в комбината са потресаващи. Най-опасно е на машината за късане на дръжките от сливите. Всъщност това са няколко двойки въртящи се една против друга гуми. Работещите там служителки и студентки наложително са със забрадки. Едно навеждане – и машината засмуква косата дружно със скалпа.

Покъртителна е и картината на конвейера, на който бурканите с плодове, вода и захар се затварят. Една от бабите си порязва пръста и, без доста да ѝ пука, си го потапя в буркана. Убедена, че никой не я е видял, тя пуска буркана по конвейер. Запечатан, той поема към магазина, а оттова – към трапезата на нищо неподозиращия жител на Народна Република България.

Случайно станах свидетел на това и се зарекох да не пия компот от стъклени буркани.

Купонът обаче тече през цялата нощ. Все отново сме студенти и нямаме вечерен час за лягане. По няколко студенти (разбира се, мъже) биват изпращани на работа в локалния „ Винпром “. Човек устоя там не повече от 3 дни, следва промяна на състава. Всички обаче вечерта носят цялостни сакове с ракия, вино и други питиета. А мезето, както към този момент казахме, е гратис.

В края на бригадата на никого не му се прибира в София, макар мизерните условия и отвратителната храна в столовата. Заплащането, естествено, отново е мизерно. Удържали са ни пари за спане и за закуска. Които не сме желали, а са ни натрапени. Е, спрямо парите от ученическата бригада съм напряко паралия. Този път съм взел цели 32 лв..

Накрая ще посочи, че разказвам това, което съм видял и претърпял на бригада. Колкото бригадири е имало – толкоз разнообразни прекарвания. За едни – положителни, за други – неприятни. За трети – от всичко по малко.

Неоспоримо е едно. Ползата от тези бригади за селското стопанство на Народна република България е нулева. Смятам, че бригадирите – най-малко през 80-те година на ХХ век, бяха най-големите вредители. При това без да го желаят. Просто системата бе калпава и неефективна.

----

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.