Едни от най-трагичните години в нашата история
В началото на XI в. самодейността в огромния българо-византийски дуел минава у Василий II. През 1000 година ромеите превземат Североизточна България и дефинитивно възвръщат властта си над Тесалия. В края на 1002 година след осеммесечна блокада е високомерен Бдин (дн. Видин). Поради изменничество през 1005 година цар Самуил губи значимото адриатическо пристанище Драч (дн. Дуръси в Албания). Така в течение единствено на няколко години Българското царство се лишава от забележителна територия и значими твърдини.
В “Исторически свод” византийският създател Йоан Скилица (XI в.) разказва надмощието на Василий II над българите: “Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се опълчи в намерено поле, нито да излезе на очевидно стълкновение против императора, а търпял отвред провали и започвал да губи силата си”.
Тъй като на цар Самуил му е все по-трудно да възпира ромейските нахлувания, взема решение да загради пътя на василевса към България при Ключката клисура, издигайки барикада ( “дема”) от каменни стени, дървени загради, землени валове и дълбоки изкопи. През юни 1014 година Василий II потегля от гр. Мосинопол (дн. Месинкалеси край Комотини в Гърция) с многочислена армия и се пробва да премине предпазената клисура. Българите оказват смела опозиция и от височината на стените обсипват със стрели настъпващите ромеи, като убиват и раняват доста от тях. Българската армия е предвождана от цар Самуил.
Така двамата смъртни врагове - българският държател и ромейският василевс, за финален път се изправят един против различен
За да отклони вниманието на Василий II, Самуил изпраща един от най-видните си велможи, Несторица, против Солун. Този опит е несполучлив. Солунският дук Теофилакт Вотаниат разгромява Несторица, вземайки богата плячка и доста пленници. Въпреки тази победа василевсът губи вяра, че ще премине клисурата и обмисля да се отдръпна, само че стратегът на Филипопол Никифор Ксифия го убеждава да остане. Стратегът е замислил остроумен проект. Със своите бойци той заобикаля планината Беласица и като минава през “стръмни и непроходими места”, на 29 юли нападна в гръб българските бранители. Неочакваното нахлуване обръща българите в бягство. Императорът минава изоставените преградни стени и ги преследва. Така ромеите връхлитат върху българската армия от две страни. Нейното проваляне е цялостно. Много български бойци са убити, а огромен брой падат в плен. Според Йоан Скилица пленниците са 15 хиляди, а съгласно Кекавмен - 14 хиляди В хаоса на разгрома самият цар Самуил едвам съумява да се избави благодарение на сина си Гаврил-Роман Радомир, който го качва на коня си и го води в крепостта Прилеп.
Ромейският император заповядва на Теофилакт Вотаниат, показал се с успеха над Несторица, да премине височините на Струмица, да опожари издигнатите от българите загради по пътищата и по този начин да отвори пътя към Солун. Българските бойци оставят солунския дук да премине гладко и да извърши поставената му задача, а на връщане му устройват засада в една дълга и доста тясна клисура. Българите са водени от престолонаследника Гаврил-Роман Радомир, който като че ли има неизчерпаема сила, и в настъпилия ужас след византийската победа при Ключ резервира наличие на духа, с цел да може да вземе, въпреки и непълен, реванш. Стрелите и камъните нанасят тежки загуби на “заклещените” в клисурата бойци на солунския шеф, а самият Теофилакт Вотаниат е погубен от Гаврил-Роман Радомир, който го изтърбушва с копието си. Голяма част от ромейската армия погива дружно със своя военачалник. Тази победа демонстрира, че съпротивителните сили на Българското царство не са изгубени, без значение от пагубния погром при Ключката клисура.
Българският триумф принуждава византийския император да потегли назад и да се завърне в Мосинопол. Но преди този момент той прави едно ужасяващо действие - заповядва да ослепят пленените български бойци, като на всеки 100 оставя по един едноок, който да ги води. Така василевсът желае да покаже, че българите не са врагове от друго царство, а “отцепници”, въстанали против неговата власт. После ги изпраща на цар Самуил.
Страховита е била гледката на хиляди ослепени мъже, които до неотдавна самоуверено са се сражавали под българските флагове, а в този момент се движели в дълги върволици, хванати един за различен, окървавени и безпомощни. Както акцентира францисканският духовник Блазиус Клайнер в своята “История на България” от 1761 година: “Между това император Василий показал нечувана свирепост: християнин свирепствал над българите християни”. Цар Самуил е покъртен при срещата си с тези клетници. Йоан Скилица написа: “А той [Самуил], като ги видял да идват в редици с идентичен брой хора, не можал да издържи това страдалчество безстрашно и умерено, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, съумели малко да го свестят. А той, като пристигнал на себе си, изискал да пие студена вода. Като понечил да пие вода, той получил сърдечен удар и след два дни починал на шестия ден от месец октомври”. Храбрият български цар, който близо четири десетилетия предвожда своите войски в битката против Византия и претърпява огромни победи и тежки провали, е грохнал от садистичната свирепост на своя зложелател.
Нечуваната свирепост на Василий II и трагичната гибел на цар Самуил вършат мощно усещане на доста създатели. В своята “Световна хроника” Константин Манаси акцентира: “Тъй царят [Василий II] преломи грубо българската горделивост,/ низвергна гордия им дирек, издигнал се високо./ Така прогони кучетата, носещи бедите,/ от своите кошари, от стадоначалието./ Петнадесет хиляди мъже тогава ослепи,/ с изключение на избитите. Така той гордите смири,/ по този начин високомерните - страхливи, страдни стори/ и от свободни в плебеи ги превърна”.
В една от българските добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси написа: “Този цар Василий извърши доста и безчислени провали и люти грабежи над българите. Като разруши цар Самуила, ослепи 15 хиляди българи и на всеки 100 остави един с едно око и ги изпрати на цар Самуила. Той като видя това, умря от мъка”.
Заради ослепяването на българските бойци Василий II получава прозвището “Българоубиец”
Завладяването на България и гибелта на хиляди българи още повече утвърждават това название. Продължителят на Георги Монах разказва в ярки краски кръвопролитията, осъществени от Василий II в България: “Залели ги ручеи и потоци (от кръв) и от многото убийства потреперала земята и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания”. Зловещата роля на Българоубиеца се резервира в паметта на българите. Могъщият български цар Калоян (1197-1207) с горделивост се посочва “Ромеоубиец” и твърди, че с безмилостните си дейности против ромеите мъсти за злините, осъществени от Василий II над неговия народ.
Битката при Ключ е най-трагичното събитие в многолетната война за опазване на българската самостоятелност и значително предопределя нейния излаз. Само 4 години по-късно България пада под византийска власт.
Василевсът продължава практиката на ослепяване - през 1015 година той опустошава региона към крепостите Острово и Соск, както и Битолското поле, ослепявайки всички хванати българи, а в сражението при Сетина племенникът на българския цар Иван Владислав (1015-1018) е покорен и лишен от зрение. Разбира се, прекършеният български дух на опозиция не трябва да се абсолютизира - през 1015 година военачалникът Ивац избива до крайник един византийски отряд, в 1016 година боляринът Кракра сполучливо пази Пернишката цитадела в продължение на 88 дни и принуждава византийската армия да отстъпи, а някои огромни твърдини в България (Охрид, Битоля и др.), завзети от ромеите, след това отново се оказват в български ръце. Българите понасят поредност тежки загуби, само че към момента са способни да нанасят обособени сполучливи удари и да възстановят позициите си в някои региони на страната.
Все отново братоубийствените битки в българския царски двор вземат връх, а доста боляри избират пътя на споразумението с ромейския император, вместо пътя на съпротивата.
Титаничният българо-византийски дуел, траял повече от 40 години, приключва през 1018 година с покоряването на Българското царство. България, считана от ромеите за “непобедима, могъща и непристъпна страна”, в продължение на 167 година е част от Византийската империя.
Тервел ПОПОВ, доктор по история
В “Исторически свод” византийският създател Йоан Скилица (XI в.) разказва надмощието на Василий II над българите: “Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се опълчи в намерено поле, нито да излезе на очевидно стълкновение против императора, а търпял отвред провали и започвал да губи силата си”.
Тъй като на цар Самуил му е все по-трудно да възпира ромейските нахлувания, взема решение да загради пътя на василевса към България при Ключката клисура, издигайки барикада ( “дема”) от каменни стени, дървени загради, землени валове и дълбоки изкопи. През юни 1014 година Василий II потегля от гр. Мосинопол (дн. Месинкалеси край Комотини в Гърция) с многочислена армия и се пробва да премине предпазената клисура. Българите оказват смела опозиция и от височината на стените обсипват със стрели настъпващите ромеи, като убиват и раняват доста от тях. Българската армия е предвождана от цар Самуил.
Така двамата смъртни врагове - българският държател и ромейският василевс, за финален път се изправят един против различен
За да отклони вниманието на Василий II, Самуил изпраща един от най-видните си велможи, Несторица, против Солун. Този опит е несполучлив. Солунският дук Теофилакт Вотаниат разгромява Несторица, вземайки богата плячка и доста пленници. Въпреки тази победа василевсът губи вяра, че ще премине клисурата и обмисля да се отдръпна, само че стратегът на Филипопол Никифор Ксифия го убеждава да остане. Стратегът е замислил остроумен проект. Със своите бойци той заобикаля планината Беласица и като минава през “стръмни и непроходими места”, на 29 юли нападна в гръб българските бранители. Неочакваното нахлуване обръща българите в бягство. Императорът минава изоставените преградни стени и ги преследва. Така ромеите връхлитат върху българската армия от две страни. Нейното проваляне е цялостно. Много български бойци са убити, а огромен брой падат в плен. Според Йоан Скилица пленниците са 15 хиляди, а съгласно Кекавмен - 14 хиляди В хаоса на разгрома самият цар Самуил едвам съумява да се избави благодарение на сина си Гаврил-Роман Радомир, който го качва на коня си и го води в крепостта Прилеп.
Ромейският император заповядва на Теофилакт Вотаниат, показал се с успеха над Несторица, да премине височините на Струмица, да опожари издигнатите от българите загради по пътищата и по този начин да отвори пътя към Солун. Българските бойци оставят солунския дук да премине гладко и да извърши поставената му задача, а на връщане му устройват засада в една дълга и доста тясна клисура. Българите са водени от престолонаследника Гаврил-Роман Радомир, който като че ли има неизчерпаема сила, и в настъпилия ужас след византийската победа при Ключ резервира наличие на духа, с цел да може да вземе, въпреки и непълен, реванш. Стрелите и камъните нанасят тежки загуби на “заклещените” в клисурата бойци на солунския шеф, а самият Теофилакт Вотаниат е погубен от Гаврил-Роман Радомир, който го изтърбушва с копието си. Голяма част от ромейската армия погива дружно със своя военачалник. Тази победа демонстрира, че съпротивителните сили на Българското царство не са изгубени, без значение от пагубния погром при Ключката клисура.
Българският триумф принуждава византийския император да потегли назад и да се завърне в Мосинопол. Но преди този момент той прави едно ужасяващо действие - заповядва да ослепят пленените български бойци, като на всеки 100 оставя по един едноок, който да ги води. Така василевсът желае да покаже, че българите не са врагове от друго царство, а “отцепници”, въстанали против неговата власт. После ги изпраща на цар Самуил.
Страховита е била гледката на хиляди ослепени мъже, които до неотдавна самоуверено са се сражавали под българските флагове, а в този момент се движели в дълги върволици, хванати един за различен, окървавени и безпомощни. Както акцентира францисканският духовник Блазиус Клайнер в своята “История на България” от 1761 година: “Между това император Василий показал нечувана свирепост: християнин свирепствал над българите християни”. Цар Самуил е покъртен при срещата си с тези клетници. Йоан Скилица написа: “А той [Самуил], като ги видял да идват в редици с идентичен брой хора, не можал да издържи това страдалчество безстрашно и умерено, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, съумели малко да го свестят. А той, като пристигнал на себе си, изискал да пие студена вода. Като понечил да пие вода, той получил сърдечен удар и след два дни починал на шестия ден от месец октомври”. Храбрият български цар, който близо четири десетилетия предвожда своите войски в битката против Византия и претърпява огромни победи и тежки провали, е грохнал от садистичната свирепост на своя зложелател.
Нечуваната свирепост на Василий II и трагичната гибел на цар Самуил вършат мощно усещане на доста създатели. В своята “Световна хроника” Константин Манаси акцентира: “Тъй царят [Василий II] преломи грубо българската горделивост,/ низвергна гордия им дирек, издигнал се високо./ Така прогони кучетата, носещи бедите,/ от своите кошари, от стадоначалието./ Петнадесет хиляди мъже тогава ослепи,/ с изключение на избитите. Така той гордите смири,/ по този начин високомерните - страхливи, страдни стори/ и от свободни в плебеи ги превърна”.
В една от българските добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси написа: “Този цар Василий извърши доста и безчислени провали и люти грабежи над българите. Като разруши цар Самуила, ослепи 15 хиляди българи и на всеки 100 остави един с едно око и ги изпрати на цар Самуила. Той като видя това, умря от мъка”.
Заради ослепяването на българските бойци Василий II получава прозвището “Българоубиец”
Завладяването на България и гибелта на хиляди българи още повече утвърждават това название. Продължителят на Георги Монах разказва в ярки краски кръвопролитията, осъществени от Василий II в България: “Залели ги ручеи и потоци (от кръв) и от многото убийства потреперала земята и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания”. Зловещата роля на Българоубиеца се резервира в паметта на българите. Могъщият български цар Калоян (1197-1207) с горделивост се посочва “Ромеоубиец” и твърди, че с безмилостните си дейности против ромеите мъсти за злините, осъществени от Василий II над неговия народ.
Битката при Ключ е най-трагичното събитие в многолетната война за опазване на българската самостоятелност и значително предопределя нейния излаз. Само 4 години по-късно България пада под византийска власт.
Василевсът продължава практиката на ослепяване - през 1015 година той опустошава региона към крепостите Острово и Соск, както и Битолското поле, ослепявайки всички хванати българи, а в сражението при Сетина племенникът на българския цар Иван Владислав (1015-1018) е покорен и лишен от зрение. Разбира се, прекършеният български дух на опозиция не трябва да се абсолютизира - през 1015 година военачалникът Ивац избива до крайник един византийски отряд, в 1016 година боляринът Кракра сполучливо пази Пернишката цитадела в продължение на 88 дни и принуждава византийската армия да отстъпи, а някои огромни твърдини в България (Охрид, Битоля и др.), завзети от ромеите, след това отново се оказват в български ръце. Българите понасят поредност тежки загуби, само че към момента са способни да нанасят обособени сполучливи удари и да възстановят позициите си в някои региони на страната.
Все отново братоубийствените битки в българския царски двор вземат връх, а доста боляри избират пътя на споразумението с ромейския император, вместо пътя на съпротивата.
Титаничният българо-византийски дуел, траял повече от 40 години, приключва през 1018 година с покоряването на Българското царство. България, считана от ромеите за “непобедима, могъща и непристъпна страна”, в продължение на 167 година е част от Византийската империя.
Тервел ПОПОВ, доктор по история
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ