В началото на август нашата малка спретната кооперация на първа

В началото на август нашата дребна спретната кооперация на първа линия в градче на Черноморието съвсем напълно се извърши с жители. Прозорците се отвориха към морето, по балконите виснаха кърпи и мокри бански, замириса на пържена риба и печени чушки, а стълбището заехтя от детски шум и тежките, напоени с мастика стъпки на родителите. Лятно време, животът е елементарен само че единствено първоначално.

Точно то, стълбището, или така наречен обща част, не след дълго стана причина за първото сблъскване сред нас, съкооператорите. " Мръсно е! ", отсече някой и всички се съгласиха с тази констатация. " Трябва да се измете! "
Почнат ли да се използват безлични глаголни форми, работата не отива на добре.

То единствено не се мете. Някой би трябвало да го измете.

Обсъдихме няколко разновидността. Нито един от тях не се оказа допустим: или един трябваше да мете повече от останалите, или различен да заплаща повече. Стълбището си остана мръсно и това ни направи мрачни. При инцидентна среща всеки бързаше да се прибере у тях си; в случай че беше по средата на стълбите, поглеждаше встрани; а пък в случай че толкоз към този момент се наложеше да поздрави, го правеше през зъби.

Иначе дните минаваха добродушно, лято е въпреки всичко. Докато не се появи мотив за второ сблъскване – пространството зад кооперацията, където има шир за пране. При това слънце, до момента в който човек простира втория чаршаф, първият към този момент е пресъхнал, тъй че даже и в един ден всички да врътнем по пералня, отново ще ни изсъхне прането. Но нещата се оказаха комплицирани, тъй като кооперацията има два типа притежатели – елементарни и такива с право на земя – наследниците на тогавашната къща, върху която е издигната сегашната. Просторът е върху земята, затова може да се употребява единствено от притежателите с право на земя (за по-кратко наричани наследници). И по този начин – наследниците не отстъпиха правото си за прилагане на простора на другите. Отде накъде?

Клинът на разделянето е забит от дълго време. От руснаците.

След построяването на кооперацията част от жилищата са купени от руснаци. Като жители отвън Европейски Съюз те нямат право да имат земя у нас. После руснаците препродават жилищата си, само че оттук насетне към този момент новите притежатели нямат право на земя, надлежно ще си простират чаршафите на балкона и толкоз. " При дребен народ като нас все ще се откри някой огромен, който да ни подмятна дребното камъче, че да ни обърне колата ", сподели някой и всички се съгласихме с тази констатация. " Като не си преразгледахме историята, предишното непрестанно ще ни се спънка в настоящето " – добави различен, всички се съгласихме и с тази констатация.

Третият спор изникна, когато се разбра (изневиделица, схваща се), че би трябвало да се заплати токът в общите елементи. С натрупването на безлични глаголни форми напрежението нормално ескалира. Никой не изиска да се заеме със събирането на пари, тъй като знаеше, че никой от другите няма да даде. Тогава се сетихме, че предходната година бяхме показали домоуправител таман с тази цел – да заплаща разноските за общите елементи. И тъй като желанието за полагане на общополезен труд беше същото, както и тази година – никакво, изборът беше паднал върху Димитри – съветски пенсионер с апартамент в нашата кооперация на Черноморието. Но в този момент Димитри го няма. Вратата заключена, колата паркирана извън и това е. Първо съжалихме горкия човечец, че може Путин да не го е пуснал да си нагледа парцела, ужасно става там, ей! После взехме да се упрекваме с кой ум сме му се доверили. Очевидно с този, дето първо чавката ни го изпива, а след това ни идва следварително. Обаче работата станала към този момент. Миналото лято той събра пари от нас, защо ги е дал? Или не ги е дал, а ги е взел? И без осветяване се вижда, че занапред нататък ще ни се наложи в тъмното ще се качваме по общото стълбище.

Дните минават, конфликтните обстановки се натрупат,

не ми се мисли какъв брой висока ще е купчината до края на лятото. Скоро ще се хванем за гушите за тихия час, за музиката след 23 ч., за пушенето на балкона, от което димът отива в прозореца на съседа И за доста други неща ще се хванем за гушите. Проблемите ще се събират и ще плачат за решение от наша страна, само че ние няма да имаме подготвеност, предпочитание, сили и умения да го предложим. Какво друго да вършат едни спорове, с изключение на да се натрупат и да тлеят? Все ще пристигна денят, в който ще се разрешат. От единствено себе си. Или няма да се разрешат и ще изтлеят.

В края на август всеки от нас ще заключи собствеността си в кооперацията на първа линия в дребното градче на Черноморието, след което ще я повери в ръцете на частните охранители, предплащайки предостатъчно до идващия август. В тази история всички сме опарени. Първо двама от нас откриха жилищата си разрушени. И непредпазливо сложиха охранителни сензори и стикер на вратите си. После останалите откриха жилищата си разрушени, вратите със стикери не бяха пипнати.

Сега към този момент всички непринудено плащаме на охранителите да ни пазят от себе си.

Стикерите им демонстрират къде не трябва да пипат.

" Храним мутрите ", ще въздъхне някой от нас и всички ще се съгласим с тази констатация. Но какво да се прави? Имаме ли излаз? " Няма такава страна ", ще промърмори различен, всички ще се съгласим и с тази констатация.

В същото време ще се попитаме " Ама не бяхме ли ние страната? ", само че този въпрос вместо да излезе на открито, ще отекне във вътрешността в душите ни и всеки ще се стресне да не би другият да е доловил нещо от ехото. Защото в случай че инцидентно го долови, не е несъмнено дали няма да издаде съседа си, че понякога явно го гризе подозрението кой в действителност е страната. Ние с една кооперация не можем да се оправим, та с страната ли? Има ли несъгласни с тази констатация? Затова по-тихо с бурните мисли! Усилете музиката! Още е лятно време и животът е лесен